Джани Родари
Граматика на фантазията (41) (Увод в изкуството да измисляме истории)

41. Истории за игра

Разказвам на група деца (радиопрограмата „Толкова истории за игра“) една история за призраци. Живеят на Марс. Напротив, живуркат, защото никой не ги взема на сериозно, големи и малки ги малтретират и най-сетне губят вкус към дрънкане на стари ръждясали вериги… Решават накрая да емигрират на Земята, където според това, което знаят, много хора все още се страхуват от призраци.

Децата се смеят и уверяват, че те никак не се страхуват от тях.

— Историята — казвам — се прекъсва тук. Трябва да я продължим и завършим. Вие какво бихте подсказали?

Ето отговорите:

— Докато пътуват за Земята, някой да смени местата на пътните табели в безвъздушното пространство и призраците ще се намерят на далечна планета.

— Даже няма нужда да объркат пътните табели. Призраците не виждат, защото имат чаршаф на очите, сбъркват пътя и се намират на Луната.

— Някои пристигат също на Земята, но са твърде малко, за да изплашат хората.

Пет деца между шест и девет години, единодушни дотогава в желанието си да подиграят призраците, сега са също така съгласни да се избегне тяхното нахлуване на Земята. Като слушатели се чувствуваха доста на сигурно, за да се смеят. Като разказвачи обаче се подчиняват на вътрешен глас, който препоръчва благоразумие. Тяхното въображение е ръководено сега от едно несъзнателно отношение към всички техни страхове (от призраците и друго, очевидно, което приема да бъде представено от призраците).

Така върху математиката на въображението повлияват поривите на чувството. Историята може да продължи само през многобройни филтри. Въпреки че тя се представя открито като гротескна история, чута е като заплаха. „Кодът на получателя“ е позвънил на едно алармено звънче, и то там, където кодът на предавателя би искал да възбуди смях.

В това време разказвачът може да избира между един успокояващ финал („призраците умират в дъното на Млечния път“) или един предизвикателен финал („дебаркират на Земята и правят всякакви бели“). Лично аз в този случай избрах пътя на изненадата: в околностите на Луната, призраците, избягали от Марс, се сблъскват с тези, избягали от Земята, и заедно потъват в пропастите на космичното пространство. Опитах се да балансирам страха със „смях на превъзходство“. Ако съм сбъркал, разкайвам се.

На друга група деца в същия цикъл на предавания предлагам историята на човек, който не може да спи, защото всяка нощ чува ридания и не може да се успокои, че не се е притекъл на помощ веднага на този, който има нужда от него, близък или далечен. (В разказа той може да се премества мигновено от един кът на Земята до друг). Проста парабола на солидарност. Но от дошлите да дискутират възможния край деца първото поканено да даде съвет отговаря: „А аз бих си сложил тампони в ушите!“

Да заключим от този отговор, че се касае за едно егоистично и асоциално дете, е лесно, но ще се отклоним от целта си. Всички деца са по природа егоцентрични, но не е там въпросът. Това дете в действителност е „декодифицирало“ комичната страна на ситуацията, предпочитайки я пред патетичната: не е чуло ридания, не е преживяло положението на един нещастник, който нощ след нощ не е оставян да спи спокойно, няма значение по каква причина.

Прибавям, че бяхме в Рим и че съвременните му жители още от деца са готови за реплика. И още: обстановката никак не притесняваше тези деца (това беше радиостудиото, в което сме се срещали много пъти) и те бяха свикнали да казват първото нещо, което им идваше в главата. И че има едно детинско парадиране, за което трябва да се държи сметка.

В течение на дискусията същото дете ще бъде едно от най-готовите да признае, че светът е пълен със страдания, явни или прикрити, с неща, които не вървят добре, и ако би почувствувало дълга да се намеси навсякъде, не би му останало много време за спане. Но неговата реакция беше също така ценна и ми подсказва, че за твърде добрия господин ще трябва да се намери по-скоро един авантюристичен финал, отколкото патетичен. Ще трябва да го поставим при условията на този, който триумфира над своите неприятели, а не при условията на този, който непрекъснато изтърпява нещо. Всъщност този път историята ще завърши така: човекът, който излиза всяка нощ да се притичва на помощ на другите, е сбъркан с крадец и е поставен в затвора, но от всички страни на света дотичват да го освободят всички онези, на които е помагал.

Не може да се каже предварително коя особеност на разказа, коя дума, кой пасаж ще ръководи „декодифицирането“.

Друг път разказвам историята за един Пинокио, който става богат, като трупа и продава зеленчуците, които си доставя чрез разпространяване на лъжи, като при всяка от тях носът му се удължава. При откритата дискусия за финала всички присъствуващи деца си представят един наказващ завършек. Уравнението „лъжа — зло“ участвува в системата от ценности, които даже не се дискутират. Нещо повече, този Пинокио е идентифициран с „мошеник“ и справедливостта изисква мошеникът накрая да бъде наказан. Децата изобщо наказваха „хитреца Пинокио“, въпреки че се бяха забавлявали с неговата история, защото мислеха, че изпълняват своя дълг. Никое от тях нямаше достатъчно опит за нещата от този свят, за да знае, че някои видове крадци, вместо да завършат със затвор, стават граждани първа категория и стълбове на обществото. Финал, при който Пинокио става най-богатият и най-известният човек на света и му правят паметник приживе, децата не намериха.

Дискусията става по-жива и по-творческа, когато трябва да се намери наказанието, което приляга. Тук влиза в действие задължителната двойка „лъжа — истина“. Децата решават цялото богатство на мошеника да се превърне в дим в момента, когато той каже истината. Но тъй като Пинокио е хитрец и се пази добре да не я казва, трябва да се намери трикът, чрез който да се накара да я каже въпреки волята му. Търсенето на този трик става много забавно. Същата „истина“, която се приема като стойност, но не е „забавна“, става такава в момента, в който е подправена с „трика“.

Тук децата не са вече на страната на палача, който трябва да отмъсти за оскърбената истина, но на страната на мошеника, който трябва на всяка цена да измами друг мошеник. Условната моралност е само алиби за тяхното забавление, искрено казано, „неморално“. Изглежда, като че ли има един закон: няма автентично създаване без известна двусмисленост.

Откритите истории, т.е. незавършените или онези с повече финали по избор, имат формата на задача на фантазията. Разполага се с известни данни и трябва да се вземе решение относно тяхната комбинация, която е резултантна. В това решение влизат изчисления от различен произход: фантазийни, основани върху чистото движение на образите; морални в зависимост от съдържанието на чувството, в зависимост от опита; идеологически, ако излезе на бял свят едно „съобщение“, което да пояснява. Може да се случи така, че започват с дискусия за финала на историята, а по пътя съглеждат аргумент за дискусия, който съвсем не се отнася вече за историята. Според мен трябва да се почувствуваме свободни и тогава да изоставим историята на нейната участ и да приемем това, което случаят ни подскаже.