Джани Родари
Граматика на фантазията (40) (Увод в изкуството да измисляме истории)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Grammatica della Fantasia (Introduzione all’arte di inventare storie), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Пресли(2009)
Корекция и форматиране
Alegria(2009)
Допълнителна корекция
NomaD(2009)

Издание:

Джани Родари. Граматика на фантазията

Наука и изкуство, София, 1986

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от krivoshapkova)

40. Козата на господин Сеген

Веднъж учениците на Марио Лоди чели в клас историята за бедната козичка на господин Сеген, която, отегчена от въжето, с което господарят й я държи вързана, избягва в планината, където вълкът — в края на героично сражение — си я изяжда. Пазя стария брой на „Инсиеме“ — едно вестниче за ученици, което от години децата на Во, едно поколение след друго, съставят и изпращат на своите приятели, — където е цитирано разискването, последвало едно прочитане на тази случка. Ето го:

Валтер: Доде е написал историята за една коза, козата на господин Сеген, и ние я разисквахме, защото не бяхме съгласни с него.

Елвина: Козата на Доде избягва, защото искаше свобода, а вълкът я изяжда. Ние преправихме историята по друг начин.

Франческа: Господарят казваше на козата, че в планината има вълк, но й го казваше, защото искаше да държи козата затворена, за да получава от нея мляко.

Данила: Ние писахме, че козата е избягала и е намерила щастие в планината на свобода.

Мириам: Както човекът иска да живее свободен, така и нашата коза желае да живее свободна.

Марио: И имаше право за това. Ако беше дошъл вълкът, козите заедно биха го убили с рогата си.

Мириам: Аз мисля, че Доде е искал да покаже, че когато не се подчиняваме, случват се беди.

Валтер: Но нашата коза, прескачайки оградата, не се е подчинила на един господар, който я е държал затворена, за да й краде млякото: в този случай не е непослушание, а е бунт срещу крадеца.

Марио: Вярно, защото той й крадеше млякото, докато тя искаше да бъде свободна.

Мириам: Но на него му трябваше млякото на козата.

Франческа: А на козата трябваше свобода. Господарят можеше да води козата на разходка в планината и тя щеше да му дава мляко.

Валтер: Но козата, както казва Доде, не искаше дълго въже на врата: не искаше въже нито дълго, нито късо.

Франческа: Тази приказка ме кара да мисля за борбата на италианците да се освободят от австрийците.

Мириам: Когато италианците бяха свободни, бяха щастливи като козата, когато е пристигнала на върха.

Във вестничето следваше текстът на историята, написана наново от децата. В нея мечтата на козата беше увенчана с триумфа на едно общество от свободни кози на свободна планина.

Избрах този текст, за да проследя в друго направление изследването на „оста на четенето“, започнало с детето, което чете комикси. А и защото без друго като ограничен случай илюстрира това, което теоретиците на информацията разбират, когато твърдят, че „декодифицирането на едно съобщение става винаги според кода на получателя“.

Историята на Доде всъщност би се поддала на по-тънка интерпретация. Не е просто случай на наказано непослушание. Козата на финала приема героически смъртта, като се сражава. Би могло направо да се стигне дотам, че да я накараме да каже „по-добре да умра, отколкото да живея в робство“… Но децата от Во, отказвайки да се пъхат в неясни отсенки, както са неясни често пътеките на хумора, са отстранили грубо от историята един реакционен морал, достоен да изтърпи обвинение. Славната финална трагедия не можеше да ги убеди: героят за тях трябва да победи, справедливостта трябва да тържествува…

Всички деца, еднакво „придържащи се към съдържанието“ и нечувствителни към благосклонността на израза, после изказват в хода на дискусията различни становища.

Мириам съвсем не изглежда разположена да отрече, че „когато не се подчиняваме, случват се беди“, и признава с напълно феминистичната си способност да се поставя на мястото на другите, че на господарят „му трябвало млякото на козата“.

Франческа би се задоволила с един реформистки компромис: „Господарят можеше да води козата на разходка в планината, а тя щеше да му дава мляко.“

Валтер е най-последователен, най-радикален: „Козата не искаше въжето нито дълго, нито късо.“

Това, което се налага накрая, е системата от стойности на колектива с техните думи: „свобода“, „дълг“, „заедно“ (обединението прави силата).

Децата живеят и работят от години „заедно“ в една малка демократична община, която изисква и стимулира тяхното творческо участие, вместо да го потиска, да го отклонява или да го инструментализира. Четат се двете необикновени книги на Марио Лоди: „Има надежда това да се случи във Во“ и „Сбърканото село“. Те обясняват как децата, когато произнасят думи като „свобода“, „дълг“, „заедно“, ги чувствуват пълни с техния опит. Не са заучени думи, това са думи, преживени и завоювани. Те се радват на свободата на мисълта и на свободата на словото. Те са свикнали да критикуват всяка първична материя, включително и напечатаната хартия. Даже и не знаят какво са изпитвания и бележки. Никой момент от тяхната работа не е продиктуван от бюрократични програми, от дидактична рутина, от изискванията на едно училище като институция, но всеки момент е мотивиран като жизнен опит. Това е „момент от живота“, а не е „училищен момент“.

За тях впрочем да се разисква върху разказа на Доде не е училищно упражнение, а е една необходимост.

Повечето от децата са синове на земеделски работници. Ние сме в една ферма на Вале Падана, място, където има силни традиции на социални и политически борби, което е дало своя принос през Съпротивата. Думата „господар“ има за тях точен смисъл. Тя има лицето на „господаря“ на фермата. Господар — неприятел. Главно думата „господар“ е тази, която играе роля на болт в тяхното въображение при „декодифицирането“ на съобщението.

Франческа и Мириам, съобразявайки се с интерпретацията на колектива, се опитват да я извадят от полето на класовата борба, като припомнят за „борбите на италианците за освобождаването им от австрийците“, т.е. прибягват към фигури от смътната митология на училищните книги. Но решаващото сравнение е произнесено пламенно от Валтер, когато открива равенството между „господар“ и „крадец“. На основата на това равенство той може вече да разграничава „непослушание“ и „бунт“.

Франческа беше говорила за господаря, който държеше козата затворена, за да „получава“ от нея мляко. Но Валтер енергично отхвърля глагола „получава“ и неговото училищно ехо („от овцата се получава вълна“…), за да го измени без недомлъвки в едно яростно „да открадне“. Така в дискусията думите в прочетения текст губят тежестта си, а изплуват други, които съчиняват наново приказката според една независима норма.

Даже древният писател казваше: „de te fabula narratur“[1]. Също и децата, които не знаят латински, отнасят към самите себе си приказките, които слушат. Тези от Во всъщност са забравили козата и поставят в нейното положение самите себе си и „господаря“, таткото — земеделския работник и „господаря“.

Във въображението на детето читател (както и на детето слушател) съобщението не пада като острие върху восък, но се сблъсква с всичките сили на личността. Това се оказва по-очевидно в примера с децата на Марио Лоди, които са били поставени при условия да изявят недвусмислено „авторефлексивния“ аспект на четенето и да се изразят творчески. Но сблъсъкът идва винаги. Той може да се осъществи дълбоко в съзнанието и да остане там непродуктивен, ако детето е принудено да слуша само за да се съгласява с това, което слуша, да чете, като остава в границите на модела за култура и морал, наложен от текста. Но в повечето от тези случаи то не прави нищо друго, освен да се преструва на учтиво…

Разкажете му историята за козата на господин Сеген, като му подчертаете възможността й да бъде апология на „бедите“, с които се сблъсква неподчиняващият се, и детето ще разбере, че вие очаквате от него строго осъждане на непокорството. Ще го изрази даже писмено, ако му наредите да направи резюме на историята. Изкуствено ще се убеди, че вярва в това. Но това не ще бъде вярно. То ще ви е излъгало, както лъжат всеки ден децата, като пишат по „темите“ точно това, което те мислят, че големите искат да прочетат в тях. Колкото за себе си, ще се задоволи да забрави колкото може по-бързо историята с козата, както забравя другите поучителни истории…

Решителната среща между децата и книгите става на ученическите скамейки. Ако настъпи при творческа ситуация, където важи животът, а не упражнението, би се породил този вкус към четенето, с който човек не се ражда, защото не е инстинкт. Ако настъпи в една бюрократична ситуация: ако книгата бъде умъртвена и превърната в инструмент за упражнения (преписи, резюмета, граматични анализи и прочее), задушена от традиционалистичния механизъм на „изпитване — оценка“, тогава ще се роди техниката на четенето, но не и вкусът. Децата ще знаят да четат, но ще четат само когато са задължени. А вън от задължението ще търсят убежище в комиксите — даже когато са способни за по-сложни и по-богати четива — може би защото комиксите не са „заразени“ от училището.

Бележки

[1] „За тебе приказка ще разказва“ (лат.). — Бел.пр.