Джани Родари
Граматика на фантазията (32) (Увод в изкуството да измисляме истории)

32. Марионетки и кукли

В думата „театърче“ вече прозвуча намекът — без по-нататъшно уточняване — за марионетки и кукли. Тук те лично ще се появят на авансцената. Очарователни малки личности! Към тази мъглява характеристика аз няма да прибавя нищо друго. И през ум не ми минава в описването на техния чар да започна да се състезавам — ни повече, ни по-малко — с автори като Гьоте и Клайст.

Три пъти през живота си съм бил кукловод. Като дете, когато развивах дейност в килера под едно стълбище: там имаше прозорче, което като че ли нарочно беше направено, за да служи като амбразура към сцена; като млад учител, когато преподавах в първоначалните класове и разигравах куклите пред учениците си в едно селце на брега на езерото Маджоре (помня, че един от тези ученици именно във въпроси и отговори разказваше в своя „свободен дневник“ цялата си изповед при свещеника); и вече като възрастен, когато в течение на няколко седмици давах представления с куклите пред публика от селяни, които после ме даряваха с яйца и наденици. Кукловод — най-хубавата професия на света!

Марионетките и куклите, ако прескочим при обяснението чисто филологическите подробности, можем да кажем, че са достигнали до децата след едно свое двойно „падение“. Техните най-далечни прадеди са ритуалните маски на първобитните народи. Това е първото им падение: от свещеното до мирското, от обредното до театралното действие. Второто падение е от театъра в света на играчките. Тази метаморфоза продължава до ден днешен и се развива пред очите ни. Обаче поставя се въпросът: кой още в Италия ще упорствува да държи будна тази изключителна форма на театър за народа, след като си отидат Отело Сарци и малцината му следовници?

Мариано Долчи, който дълго време беше работил със Сарци и беше написал за Съвета по културните упражнения при кметството на град Реджо Емилия (а в кой друг град на Италия^[1] това би било възможно) малък, но много ценен труд с практическа насоченост под заглавие „Куклите в служба на педагогиката“, така коментира кукления „упадък“:

„Тези малки театри са изиграли голяма роля при изграждането на народната култура; оставаме учудени, когато преглеждаме заглавията на сценариите, които са били играни дори до първите десетилетия на двадесетия век, и като виждаме какъв широк кръг от интереси те са задоволявали: там намираме пиеси с библейска тематика, разработки на митологични сюжети, съкратени варианти на знаменити драматически спектакли, инсценировки на световноизвестни литературни произведения, възсъздавания на исторически събития, комедии със социално-политическо съдържание, полемични, антиклерикали, злободневни“… и така нататък.

Навремето още аз успях да видя куклената инсценировка на „Аида“. Но единственият „сериозен“ куклен спектакъл, който все още си спомням, е „Джиневра дели Алмиери, или Жива погребана, с участието на гробищния крадец Джиопино“. Запомнил съм го, защото го гледах в същата вечер, в която се влюбих в едно девойче от Кремона. Как обаче се наричаше девойчето — не си спомням: това се случи много преди първата ми любов, която, както е известно, нивга не се забравя.

Сарци и неговите приятели бяха направили много за кукления театър. Но най-голямата им заслуга се състои според мен в това, че когато започнаха да обикалят училищата, те не само изнасяха спектакли, но и учеха децата как сами да си изработват собствени кукли и как да ги движат, да си строят театралните павилиончета, да си приготвят декорациите, да осигуряват осветлението, музикалния съпровод, да измислят истории, да ги инсценират и… да ги разиграват с куклите. Мариано Долчи има великолепна брада и прилича на огнегълтача Манджафуоко. Щом го видят, децата вече знаят: сега ще започнат да стават най-необикновени неща. Мариано започва да измъква от торбата си разни бели топчета — още необработени главички, и да учи децата как да им залепят нос и очи, да рисуват устни, да съобразяват как да придадат на куклите определен характер, точно определено тяло, което ще трябва да облекат и с пъхнати в него пръсти да задвижат…

В детските градини на град Реджо Емилия кукленият театър е просто част от мебелировката. Детето може всеки момент да се скрие зад „сцената“, да се докопа до любимата си кукла и да й създаде работа. Ако към него се присъедини и друго дете, това означава, че ще се играят едновременно два спектакъла. Децата могат дори да се сговорят как да играят на „смени“: първом куклата „А“ ще вземе пръчката и ще набие куклата „Б“, а след това „Б“ ще натупа „А“. Има деца, които са способни да разговарят само посредством куклата. Едно дете, докато движеше куклата крокодил, с уплаха се отвращаваше от нея и я държеше отдалечена от себе си — да не го глътне! Хем неговите пръсти бяха подпъхнати в изкуственото тяло на „животното“, хем то, детето, лично го задвижваше и все пак: лично, лично — ама за всеки случай…

Покойният учител Бонако, който преподаваше в началните класове на римското училище „Бадини“ и който си отиде от нас още много млад, държеше в създадения от него специално за неговите петокласници куклен театър една кукла учител. На тази кукла децата разказваха това, което не биха се решили да кажат на собствения си, истинския учител. Последният седеше пред куклената барачка и — разбира се — слушаше всичко. Така той винаги знаеше какво учениците му в действителност мислят за него. Веднъж той ми каза: „Уча си недостатъците.“

В Италия по училищата най-често ще видиш кукли, а по домовете — марионетки. Навярно това си има своя причина, но аз и досега не съм я съзрял. Най-хубавият марионетен театър, който съм виждал, е английски. Целият е от картон — изрязваш си го и си го монтираш; изрязвани биват и декорите, и действуващите лица. С такова театърче се работи много леко именно защото е сведено до най-същественото, до костната система и всичко в него си измисляш сам.

Език за куклите и марионетките е езикът на жеста. Те не са предназначени да произнасят нито дълги монолози, нито да водят обстоятелствени диалози. (Освен ако не ни хрумне, докато Хамлет произнася прочутия си монолог, от време на време да му изпращаме едно дяволче, което да се опитва да открадне черепа, който принцът държи в ръка, и да го подмени с домат.) Но една-единствена кукла, ако си знае добре работата, може сама да води многочасов диалог с детската си публика, без да се умори и без да умори публиката.

Предимството на кукления театър пред марионетния театър се състои в това, че кукленият има по-големи възможности по отношение на динамиката.

Предимството на марионетния театър е в по-големите сценографски и постановъчни възможности. Докато момиченцата нареждат по сцената мебелировката, придружаваща куклата им, това запълва толкова време и дава начало на толкова събития, че в края на краищата като че ли няма вече нужда спектакълът да се състои.

Възможностите, свойствени за единия и за другия тип театър, могат да бъдат опознати само в практиката. Към вече казаното не можем да прибавим нищо повече. Най-много мога да посъветвам да бъде прочетена книжката на Мариано Долчи. Мен в момента и на това място повече ме занимава друг въпрос: какви истории биха могли да бъдат измислени за марионетките и куклите?

Народните приказки и обработката им посредством техническите похвати, за които вече стана дума, са неизчерпаем извор от теми. С една уговорка: въвеждането на комическо действуващо лице там е нещо почти задължително, но резултатът пък е винаги плодотворен.

Две случайно подбрани кукли представляват „фантазиен бином“, който не се нуждае от по-нататъшни обяснения, остава ми само да го препратя към предидещите глави.

По-скоро тук ме занимава друго едно съображение: като имам предвид възможността на кукления театър да бъдат покорявани някои „негласни поръчения“, ще ми се да отбележа поне две упражнения за развитие на въображението. Първото се състои в използуването на материал от телевизията: това позволява да се изработи критически подход или поне да се положи началото на такъв в противоположност на едно чисто пасивно слушане и гледане на програмите. Второто упражнение се състои в това, че на известни действащи лица може да бъде наложено да играят ролята си в несвойствено за тях обкръжение. Сега ще обясня за какво точно става дума и в двата случая.

У нас, в Италия, а сигурно така е и другаде, практически не съществува такова телевизионно предаване, което да не може да бъде използувано като суровинен материал за представление в куклен театър. С това съвсем не искам да кажа, че кукленото представление на всяка цена трябва да се обърне в контрателевизия, въпреки че в крайна сметка това е неизбежно. Куклите сами ще се погрижат за това и с движенията си, както и със способността си всичко да свеждат до абсурд те ще съумеят да осмеят и свръхсамоуверения говорител, и лаещия певец, и капризния участник в телевизионната викторина, и незаблудимия детектив, и баналния злодей от телевизионните филми. А възможно е просто да бъдат обединени лицата, които сме свикнали да виждаме на малкия екран, с други, съвсем несъответствуващи лица: например Пинокио чете новините в „По света и у нас“, вещицата участвува в „Златния Орфей“, а дяволът — във фестивала в Сан Ремо.

В едно начално училище видях да се разиграва с куклите телевизионната викторина „Рискувай всичко“, в която като състезател участвуваше дяволът. Вярно е, че малко преди това аз им бях разказал историята с крокодила, който се явил на конкурса в телевизията и там глътнал водещия Майк Бонджорно. Децата не притежаваха между играчките си крокодил, но в замяна на това имаха дявол. В това „диаболично решение“ историята излезе много по-смешна от моята.

За разбора на второто упражнение нека пак се върнем в къщи при най-малките дечица. Това, което учениците правеха със своя учител, като му говореха посредством куклата учител, ние можем да сторим с нашите деца, като им говорим посредством марионетките. Трябва да имаме предвид, че марионетките се поддават до известна степен на трайно отъждествяване. Кралят, каквото и да прави, си остава по правило бащата, властта, силата, възрастният, от когото имаш нужда, но и от когото малко те е страх, който ограничава, но и огражда от всяка опасност. Кралицата е майката. Принцът е самото то, момчето (принцесата е момиченцето). Феята е „нещо прекрасно“, доброто вълшебство, надеждата, изпълненото желание, бъдещето. Дяволът събира в себе си всички страхове, притаени чудовища, всички и всякакви врагове. Имайки наум тези равнозначни присъствия, става възможно да натоварим марионетките — докато разиграват на сцената своите приключения — със задачата да въздействуват на детето по успокояващ начин. Общуването с помощта на символи има не по-малко значение от словесното общуване. Понякога то е единственият начин за общуване с детето.

Не зная, защото не ми се е случвало да го проверя в практиката, дали на детето би се поправило то самото да бъде представено от марионетка, замислена като негов представител, носеща неговото име и играеща неговата роля в кукления театър. Възможно е то да приеме такъв вид игра, както приема приказката, в която то лично се явява като главно действуващо лице. Но възможно е и да не приеме, да отхвърли такова тяхно отъждествяване пред публика с точно определен предмет, който всеки би могъл да разгледа и опипа. „Децата също си имат тайни“ — такова беше заглавието на една книга, излязла в Мюнхен.