Джани Родари
Граматика на фантазията (30) (Увод в изкуството да измисляме истории)

30. Пътуване през собствения дом

Какво е за едногодишното дете масата независимо от това, за какво я използуват възрастните? Тя е покрив. Там можеш да се пъхнеш, да се сгушиш и да се чувствуваш господар в своя дом: дом по твоя мярка, а не така просторен и застрашителен като дома на големите. Столът пък привлича вниманието, защото можеш да го буташ тук и там и така да премерваш собствените си сили, можеш да го катурнеш и да го влачиш където щеш, да лазиш през него в най-различни направления. А ако той злобничко те чукне по главата, можеш и да си го набиеш като нищо: „лош стол такъв!“.

Масата и столът са за нас всекидневни предмети, почти незабележими, с които си служим машинално, но за детето те остават дълго време загадъчни и многолики обекти за проучване, където отрано си подават ръка знанието и измислицата, опитът и символизацията. Докато се учи да опознава външния им облик, детето непрекъснато си играе с тях и същевременно строи хипотези за тяхната същност. Положителните сведения, които се натрупват в неговото съзнание, са в същото време подложени на непрекъсната фантастическа обработка. Така то е научило, че ако завърти кранчето, потича вода, но това не му пречи да мисли, че „от другата страна“ стои „един чичко“, който налива вода в тръбата, за да може тя да протича през крана.

„Принципът за противоречието“ му е непознат. Детето е в едно и също време учен изследовател и „анимист“ („лоша маса такава!“) и конструира реалното: „има един чичко, който пълни тръбите с вода“. Тези качества, макар и да менят съотношението помежду си, съжителствуват у детето доста дълго време.

Констатацията на този факт поражда въпроса: добре ли постъпваме, като разказваме на детето истории, чиито герои са най-близките домашни предмети, и не рискуваме ли, като окуражаваме неговия „анимизъм“ и „артифичиализъм“, да навредим на способността му за научно мислене?

Отправям въпроса повече от добросъвестност, а не защото съм обезпокоен наистина. Играта с предметите служи за по-доброто им опознаване. И не виждам полза в ограничаването ни свободата на играта, което би било равнозначно да се отрича нейната възпитателна и познавателна функция. Фантазията не е „лошият вълк“, от който трябва да се боим, и не е престъпник, по петите на който трябва постоянно да ходи патрул. Колкото до мен, всеки път работата е да разбера къде в момента е съсредоточен интересът на детето: дали то очаква „сведения за водопроводния кран“, или просто иска „да си поиграе с кранчето“ и чрез тази игра да си набави сведенията, които са му нужни.

От тези предварителни забележки ще се опитам да изведа някои ръководни положения, които, мисля, ще ни помогнат да обогатим нашия разговор с детето относно домашните предмети.

1. Още в началото съм длъжен да отчета, че първото приключение, което очаква детето, щом то започне да напуска кошчето или да изпълзява вън от затвора на „кошарката“ си, е откриването на дома, на неговите мебели и битови прибори, на тяхната форма и тяхното приложение. Именно те са материал за първите му наблюдения и емоции. Тези предмети му служат да си изфабрикува речник и в света, в който детето расте, те функционират като ориентири. Аз ще му разкажа — в рамките на това, което то само изисква и допуска — „истинските истории“ за нещата, без да забравям, че повечето от тези „истински истории“ на него ще му прозвучат само като върволица от думи, ще бъдат само място за приложение на въображението, нито повече, нито по-малко от приказките. Ако му разказвам откъде идва водата, думите като „извор“, „водохранилище“, „водопад“, „река“, „езеро“ и други подобни ще възбудят недоумение и то ще търси обекта, докато не види и не докосне нещата, които тези думи обозначават. Добре би било, ако разполагахме с цяла поредица от илюстровани албуми: „Откъде идва водата“, „Кой направи масата“, „Кой постави стъклото на прозореца“ и така нататък, които ще му онагледят образа на нещата. Но такива албуми няма. Литература за деца до тригодишна възраст все още никой не е систематически проучвал, нито създал, ако не се смятат някои неорганични хрумвания.

2. За мен „анимизмът“ на детето и неговият „артифичиализъм“ са постоянен извор за вдъхновение и аз ни най-малко не се страхувам, че бих могъл да предизвикам или да поощря някои детски „заблуждения“. Напротив, аз смятам, че „анимистичната“ приказка по своя начин ще подскаже на детето, че неговата тенденция да „одушевява“ неодушевените предмети не е истински отговор на въпросите му. Ще настъпи време, когато приказката, в която са олицетворени и масата, и електрическата лампа, и леглото, ще му разкрие по силата на своята условност, че е подобна на играта, където то се разпорежда с предметите по свое усмотрение и като следва собствената си фантазия. Игра на „като че ли“, в която реалните свойства на предмета не се вземат под внимание. Тогава то самото ще разбере противопоставянията между „реално — измислено“, „неистина — истинско“ и „наужким — истинско“, нещо, което ще му позволи да вникне в темите на действителността.

Тук аз искам да поразмисля върху днешните особености на детското „пътуване през собствения дом“, което е така различно от моето собствено пътуване през дома на моето детство.

Относно горното наистина си струва да се поговори.

Електрическата крушка, електрическата или нафтовата печка, телевизорът, пералнята, хладилникът, сешоарът за косите на мама, миксерът, с който тя приготвя сладки, електрическият грамофон — това са само някои от съставките на домашния интериор, които днешното дете познава и които са толкова различни от всичко, що е било познато на неговия дядо, отрасъл в една селска кухня, покрай огнището и ведрото с вода. Всички тези предмети говорят на днешното дете за свят, препълнен с машини. Където и да погледне, то вижда електрически контакти и ключове по стените и макар че то знае, че те не бива да се пипат, не можем да твърдим, че то не си прави своите изводи: за човека и неговите възможности, за силите, които палят светлини, карат моторите да бръмчат и да ръмжат, превръщат топлото в студено, суровото във варено и така нататък. От балкона то вижда как профучават автомобили, как прелитат вертолети и самолети. И сред играчките си го има най-различни машинарии, които копират в умален вид тези от света на възрастните.

Външният свят прониква вътре в домовете по най-различни пътища, които за децата отпреди петдесет години бяха непознати: телефонът звъни и се чува татковият глас; завърта се копчето на радиото и се понасят звуци, шумове и песни; натискаш клавиша на телевизора и екранът се запълва с картини, а от всяка картина лека-полека се отделя и си проправя път по някоя думичка, която трябва като буболечка да уловиш и да си я представиш, по някое сведение, което трябва да разчепкаш и с дължимото благоразумие да присъединиш към всичко, що вече притежаваш.

Представата, която днешното дете си съставя за заобикалящия го свят, неизбежно се различава от представата, която от малък си е бил изработил дори неговият баща, макар че последният е по-стар от сина си само с две-три десетилетия. Опитът, натрупан от съвременното дете, му дава възможността да извършва операции от съвсем друг вид и както по всичко личи, много по-сложни в интелектуално отношение; жалко е само, че липсват съответните измервания и проучвания, които биха позволили да твърдим това с пълна сигурност.

И още нещо: домашните предмети са носители на информация посредством самите материали, от които са изработени, и разцветките, в които са оцветени, и формите, в които са замислени (не от занаятчии, а от дизайнери). „Разчитайки“ тези предмети, детето научава неща, които се различават от нещата, които неговият дядо е научавал, когато е „разчитал“ газовата лампа. Казано с други думи, днешното дете ще намери мястото си сред съвсем нов културен модел.

Кашицата за дядото е била варена от собствената му майка, когато той е бил бебе. На внучето му я приготвя едрото промишлено предприятие, което замотава детето в своя кръговрат много преди то да може вече да излиза от къщи, стъпило на собствените си крака.

И тъй сега имаме на разположение малко повече материал за изфабрикуването на нашите истории и можем да се ползуваме от по-богат речник. Въображението е производно от опита, а опитът на днешното дете е по-обширен (не зная дали би могло да се каже по-наситен, това е друг въпрос) от опита на вчерашните деца.

Примери в този смисъл са почти излишни. Всеки предмет съобразно естеството си предлага поводи за приказност. И аз на свой ред съм се възползувал от тези гвоздеи за фантазията, на които висят толкова табла с приказки, за да окача някоя и друга моя приказка. Например аз измислих принц Сладолед, който живее в един хладилник; един чешит, който не се отлепваше от екрана на телевизора си, аз го цамбурнах в телевизионния търбух; сватосах едно ергенче, което преди беше влюбено в японската си червена мотоцикълка — за една перална машина; измислих една омагьосана грамофонна плоча, която заставяше хората, когато я слушат, непрекъснато да танцуват, а в това време двама побратими джебчии пребъркваха палтата им. И така нататък все в тоя дух.

Що се отнася до най-малките, мисля, че трябва да се започне при тях с разказчета за тези предмети, с които те имат най-непосредствен и близък допир. Например за креватчето. Какво ли не прави детето, когато се намира върху креватчето си: и скача, и играе, и всичко друго — само да не легне да спи. Ако го заставят да спи и да прекъсне някоя своя дейност, която то счита за много важна, то е готово да намрази креватчето. Отразим ли този отказ от любимия доскоро предмет, ще получим историята на креватчето, което не оставяло детето да заспи. Това креватче се преобръщало, скачало до тавана, изтичвало до площадката на стълбището и се търкулвало по стъпалата; възглавницата непрекъснато се местела и искала да лежи откъм краката, а не откъм главата… Съществуват и креватчета с мотор, които пътуват в далечни страни на лов за крокодили. Има едно креватче, което говори и разказва най-различни истории: сред тях е и историята за креватчето, което не искало да остави детето да заспи, и така нататък…

Подчинението на естеството на предмета все пак няма да ни забрани по-свободната му употреба, ако се възползуваме от примера на детето, което отрежда на обектите на своите игри най-невероятни роли.

Един стол тичал, за да хване трамвая. Тъй като бил много окъснял, той тичал с все сила, като подскачал с четирите си крака. Изведнъж един от тях се извадил и столът опасно залитнал. За щастие един младеж, който минавал оттам, бързо вдигнал крака и го завинтил. Докато правел това, поучавал стола: „Не се тича така, време много — живот малко.“ „Млади човече, оставете ме на мира, че ще изпусна трамвая!“ И пак се затичал, и то по-бързо отпреди… и така нататък. Този стол учел да говорят папагалите. И тъй нататък.

За целта и момента, за който са предназначени тези истории, обикновено ги разказват в часа на „папкането“ или на „нанкането“ — те не трябва непременно да се придържат към железните закони на „сонатната форма“, а са достатъчни и по-гъвкавите на музикалното „импромптю“. Такъв вид истории могат да се ограничат само с начален „запев“, да бъдат поднесени като отделни „коматчета“, могат да бъдат зигзагообразни приказки с начало, но без край или да преминават една в друга, да забравят за какво се разказваше в началото — с една дума: да се държат като маймуните в клетките на зоологическата градина. Тези истории могат да носят въобще отличителните черти на първите детски игри, които почти никога не достигат до някакъв завършек, а най-често имат формата на приказки — скитнички, блуждаещи по различни пътища, осеяни с най-разнообразни предмети, които биват вземани, оставяни, отново вземани на ръце, за да бъдат изгубени по пътя.