Джани Родари
Граматика на фантазията (28) (Увод в изкуството да измисляме истории)

28. Просто да ядем и „да играем на ядене“

„Мисловната дейност — пише Л. С. Виготски в своя труд «Мислене и реч» (вж. «Избранные психологические исследования», М., 1956) — започва със словесния и «жестов» диалог между бебето и родителите му. Самостоятелното мислене започва тогава, когато детето за пръв път успее «да погълне» тези родителски разговори и да ги «смели» вътре в себе си.“

В началото на тези кратки наблюдения върху „домашната фантастика“, която получава първоначалния си тласък от майчината реч, аз избрах като уводно мото този цитат, след като бях отбутнал настрана много други изказвания на същата тема. Защо именно него? Защото ми се струва, че Виготски е казал просто и ясно това, което други казват и пишат с толкова големи усилия, че накрая никой не може да ги разбира.

Диалогът, за който говори съветският психолог, е преди всичко монолог на майката или на бащата, състоящ се от ласкави окуражителни звуци, усмивки, от тези дребни събития, които малко по малко подтикват разпознаването на родителите, изненадата, глобалния отговор с подритването, гукането като реч преди езика.

Особено майките не се уморяват да говорят на бебето, и то още от първите седмици на живота му. Те като че ли се стараят да го държат повито в облак от нежни и топли думи. И при това майките го правят така спонтанно, като че ли са чели това, което Мария Монтесори^[1] казва за „поглъщащия ум“ на бебето, което именно чрез такова „поглъщане“ интериоризира езика и всякакви други сигнали от външния свят.

— Не разбира, но е доволно: значи все нещо става в главичката му — възразява на детската лекарка, която й изглежда премного рационалистка, една майка, свикнала да води с бебето в люлката съвсем „възрастни“ разговори. — Каквото и да казвате, докторке, то ме слуша!

— Не те слуша, а просто те гледа, доволно е че си до него, че се занимаваш с него…

— Не, не, все нещичко разбира, нещо в главичката му работи — остава на своето си майката.

Да се свърже гласът с лицето, та това е също труд, плод на някаква, макар и елементарна умствена дейност. Тъй че майката, която разговаря с още неразбиращото бебе, така или иначе извършва нещо полезно — не само защото със своето присъствие му осигурява усещането за безопасност и топлинка, но и затова, че доставя храна за неговата „нужда от стимули“.

Често пъти изобретателната и поетична майчина реч превръща обичайния ритуал на къпането, преповиването, папкането в игра между двама: всяко свое движение майката съпровожда с неизчерпаеми нови фантастични хрумвания, скоропоговорки, дори стихчета.

— Сигурна съм, че когато му надявам обущенцата на ръчичките вместо на крачетата, на него му е много смешно.

Едно шестмесечно бебе много се забавлявало, когато майка му вместо да насочи лъжичката към устата му, я насочвала към собственото си ухо, като че ли искала него да нахрани. Бебето развеселено трепкало и настоявало шегата да се повтори.

Някои от тези игри са вече станали традиция. Например много разпространен е обичаят, когато бебето „папка“, то да бъде уговаряно да изяде още една лъжичка „за лелка“, „за бабка“ и т.н. Обичаят не е чак толкова разумен и аз мисля, че добре съм го подчертал в стихчето, което следва:

Една за мама —

колко сладко-о-о!…

Другата за татко.

Малко и за бабка мила,

тя ни чака в свойта вила.

Таз за леля Ани

дето е в Аняни…

Бебето поема ли, поема…

Всичко свърши

с болки в корема.

Но бебето поне до известна възраст с охота се включва в играта, защото тя държи будно вниманието му, заобикаля трапезата му с най-разнолика публика и превръща неговата закуска в „закуската на краля“. Играта изтръгва храненето от веригата на всекидневната скучна рутина и му придава нещо като символически смисъл.

Да ядеш се превръща в естетическо действо, в „игра на ядене“, в „закуска рецитал“. Обличането и разсъбличането също стават по-интересни, ако вземат облика на „игра на обличане“ и „игра на разсъбличане“. И тук ми идва наум да попитам Франко Пасаторе дали неговата дефиниция за „Театър — Игра — Живот“ не се разпростира и върху тези прости и всекидневни събития, но нямам телефонния му номер…

Майките — поне по-търпеливите — всеки ден имат възможност да установяват колко действено е „хайде да играем на…“. Една от тези майки ми разказваше, че момченцето й много бързо се научило самичко да закопчава всичките си копчета, след, като тя, докато го закопчавала, все му разказвала историята на малкия Копчо, който търсел къщичката си и все не я намирал. Накрая хлътва в нейната врата и бил доволен и предоволен. Сигурно майката е казала не „врата“, а „вратичка“, като е злоупотребявала с умалителните, което никак не е за препоръчване. Но самата случка е отрадна и многозначеща. Тя показва голямата значимост на въображението при възпитателната дейност.

Грешка би било обаче, ако си въобразим, че историята с Копчо може да запази чара си, написана и отпечатана. Не, тя си остава част от — нека заемем израза от Наталия Гинзбург^[2] — „семейния лексикон“. Защо ще му е на детето книжка с такава приказка, ако то отдавна се е научило вече да се закопчава и дори не си спомня за това свое затруднение? От напечатаното на хартия то очаква нещо по-интересно. Тъй че който иска да съчинява истории за най-малките, за още недораслите дори до Палечко, той би трябвало, както ми се струва, да се заеме отблизо с анализа на „майчината реч“.