Джани Родари
Граматика на фантазията (22) (Увод в изкуството да измисляме истории)

22. Картите на Проп

Една от характерните черти в гения на Леонардо (много вярно схваната и подчертана от автора на една статия в популярно научно списание) се е състояла в неговата способност да разглежда по-сложното като произлязло от по-простото. За пръв път в историята той започва да описва всяка машина не като организъм, не като някакъв неповторим първообраз, а като съчетание от по-прости устройства.

Леонардо да Винчи „разчлени“ машините на отделни елементи. На „функции“. Така например той специално е проучил „функцията“ на триенето, което му позволило да разработи план за сачмени лагери, за конусни лагери, дори за цилиндри с формата на пресечен конус, като последните наистина започнали да се произвеждат фабрично, и то в най-ново време, за жироскопите, употребявани за нуждите на авиацията.

С подобни проучвания великият Леонардо успява дори да се развлича и забавлява. Неотдавна бе открита негова рисунка на шеговито изобретение: „амортизатор, за да забави падането на човек от височина“. На рисунката се различава човек, който пада, откъде не се вижда, задържан от цяла система от взаимносвързани подпори, а в крайната точка на падането — от цяла бала вълна и нейната съпротивителна сила се регулира от една последна, най-ниско закрепена подпора.

И тъй става ясно, че Леонардо по всяка вероятност се е занимавал покрай всички други неща и с изобретяване на „безполезни машини“, които той си е построявал просто за собствена забава, за да даде простор на фантазията си. Сигурно ги е рисувал с усмивка — напук на утилитаристичните изисквания на научно-техническия прогрес, господствуващ по негово време.

Нещо подобно на Леонардовото разчленяване на механическите устройства на техните „функции“ е направил с народните приказки съветският фолклорист Владимир Яковлевич Проп в своята книга „Морфология на приказката“ (М., 1969) и в студията си „Трансформация на вълшебните приказки“ (сб. Фольклор и действительность, М., 1976).

Проп спечели напълно заслужена слава също с книгата си „Историческите корени на вълшебните приказки“ (Л., 1946), където увлекателно и — поне от гледна точка на поетиката — убедително той е изложил теорията, според която вълшебната приказка води корените си от първобитното общество и е свързана с обредите на „инициацията“, това почти религиозно-мистично посвещаване в живота на възрастните, което африканските племена са устройвали за децата, намиращи се пред прага на своето полово съзряване.

Това, което приказките разказват — или след цяла редица от метаморфози са дълбоко прикрили в себе си, — някога наистина се е случвало. Децата, след като достигнели определената възраст, били иззимани от семействата им и отвеждани в гората (както Палечко, както Иванчо и Марийка, както Снежанка), където шаманите-магьосници на племето, облечени така, че да всяват ужас, прикрили лицата си със страшни маски (в нас веднага възникват асоциации със злите вълшебници и вещиците от приказките…), ги подхвърляли на тежки, понякога дори на заплашващи живота със смърт изпитания (всички герои от приказките срещат такива изпитания по пътя си…). Децата изслушвали митовете на племето, които им били разказвани, и получавали на съхранение оръжие (нека си припомним вълшебните дарове, които героите от приказките получават от свръхестествените същества в момент на опасност…). Накрая те се завръщали по домовете си, нерядко с променени имена (героите от приказките също много често се връщат в къщи инкогнито, с променена външност…), и бивали считани вече зрели за брак. Същото е и в приказките, от десет приказки девет завършват със сватбено пиршество.

Структурата на приказката повтаря структурата на изконно-древния ритуал. Именно върху това наблюдение Владимир Проп (но не само той) строи теорията, според която приказката заживява като такава, когато старинният ритуал е отмрял, оставяйки след себе си само спомени във вид на разказ. Разказвачите в течение на хилядолетия все повече и повече са се отклонявали от спомена в конкретния му изначален вид и все повече и повече са се грижели за автономните изисквания на самата приказка. Последната при своето преминаване от уста на уста е променяла облика си, обогатявала се е с варианти, съпровождала е народите (особено индоевропейските) в техните скиталчества, попивала е в себе си влиянията на историческите и обществените преобразования. Същото е било и с езиците: тези, които са говорили на тях, са променяли облика им дотолкова, че в течение на едва няколко там столетия от един език се е получавал друг. Нима много векове са потрябвали, та от латинския език от епохата на разпадането на Римската империя да се появят романските езици?

С една дума, приказките ще да са се родили, когато сакралният свят се е търкулнал в повседневието, при упадъка на верското до битовото. По същия „разпадъчен“ начин до детския свят са доплували и са били сведени до играчки отломките на древни предмети, които в предходни времена са били принадлежности на култа, изпълнени са били със сакралната култура на миналото. Такива са например куклите, пумпалът. А нима при възникването на театъра не намираме същия процес — прехода от култовото към светското?

Около едно изначално магическо ядро приказките са насъбрали и други десакрализирани митове, приключенски разкази, легенди, анекдоти; наред с приказните герои са въведени действуващи лица от селския бит (например хитрецът и глупакът). Така се е получила плътна и многослоеста магма, намотало се е кълбо от стотици многоцветни нишки, сред които обаче — казва Проп — главната нишка си остава описаната по-горе.

Колкото до теоретическите изводи, те съществуват в немалко количество и всяка теория си е добра по свой начин, но изглежда, че никоя от тях не може дори да претендира за пълно обяснение на произхода на приказките. Теорията, поддържана от Проп, притежава особена притегателна сила и поради това, че тя установява дълбока връзка (някои биха се изразили: „на равнището на колективното подсъзнание“) между праисторическото дете, изпитало на собствения си гръб древния ритуал на „инициацията“, и детето от исторически обозримите епохи, което именно посредством приказката изпитва първите трепети от допира със света на възрастните. В светлината на тази теория идентификацията между малкия слушател и Палечко от приказката, разказвана от майка му, има не само психологическа обосновка, но и една друга, много по-дълбока, вкоренена в тъмните пластове на кръвта.

Като прави анализ на народната приказка и отделяйки особено внимание на руските народни приказки (които между другото са в значителна степен част от същото индоевропейско наследство, към което принадлежат и немските, и италианските приказки), Проп формулира следните три принципа: 1) Постоянните, трайните елементи на приказката са функциите на действуващите лица независимо от това, кой е извършителят и какво се върши; 2) Броят на функциите, които излизат наяве във вълшебната приказка, е точно определен; 3) Последователността на функциите е винаги еднаква.

Според системата на Проп тези функции са тридесет и една и като се вземе предвид, че те имат още варианти и вътрешни подразделения, става ясно, че има достатъчно материал, за да бъде описан целият облик на приказката. Ето реда на функциите:

1) Отдалечаване.

2) Забрана.

3) Нарушение.

4) Разузнаване.

5) Донос.

6) Клопка.

7) Неволно съучастничество.

8) Увреждане (или недостиг).

9) Посредничество.

10) Съгласие на героя.

11) Заминаване на героя.

12) Героят бива изпитван от дарителя си.

13) Реагирането на героя.

14) Получаване на вълшебното средство.

15) Пренасяне на героя до мястото на това, което дири.

16) Борба между героя и противника.

17) Белязването на героя.

18) Победа над противника.

19) Началните беди или недостиг биват отстранени.

20) Завръщане на героя.

21) Преследването му.

22) Спасение.

23) Героят пристига неузнаваем в къщи.

24) Лъжлив герой предявява необосновани претенции.

25) На героя възлагат трудна задача.

26) Решаване на задачата.

27) Героят е разпознат.

28) Изобличаване на фалшивия герой или на противника.

29) Преобразяване на героя.

30) Противникът бива наказан.

31) Сватбата на героя.

Разбира се, не във всички приказки са налице всички функции. Сред строгата последователност на функциите могат да се получат прескачания или прибавки, или синтези, но всички те обаче ни най-малко не противоречат на общата насока. Приказката може да започне от първата функция, от седмата, от дванадесетата, но — ако, разбира се, приказката е достатъчно старинна — тя едва ли ще започне да се обръща назад, за да възстанови пропуснатите откъси.

Функцията на отдалечаването, която Проп отбелязва на първо място, може да се осъществи от каквото и да е действуващо лице, което се отдалечава от дома по някакъв повод: може да бъде принц, който заминава на война, баща, намиращ се на прага на смъртта, единият от родителите, който, преди да тръгне за работа, заръчва на децата (ето я „забраната“) да не отварят вратата на никого или да не се докосват до еди-кой си предмет, може да бъде някакъв търговец, който тръгва на далечен път по своите си работи, и т.н. Във всяка „функция“ може да се съдържа и нейната противоположна възможност: например „забраната“ може да бъде представена от „заповед“ с положително съдържание.

Нашите наблюдения върху „функциите“ на Проп ще ограничим дотук; ще си позволим още само да посъветваме тези, които проявят желание да се упражнят в сравняването на гореприведения списък със сюжета на който и да е днешен криминален филм: удивен ще бъде всеки, като установи колко многочислени са съвпаденията и колко точно се съблюдава същият порядък. Ето какво представлява структурата на приказките: и досега тя е нетленно жива и упорито присъствува в днешната ни култура. Към нейната канава се придържат и много приключенски книги.

Нас тези „функции“ ни интересуват затова, защото можем да ги употребим за постройката на безброй истории, тъй както безброй мелодии биха могли да бъдат компонирани посредством дванадесет ноти (без да броим четвърттоновете, тоест като си оставаме в рамките на приетата на Запад строго ограничена звукова система от периода преди електронната музика).

На нашия семинар в Реджо Емилия, за да експериментираме колко продуктивни могат да бъдат „функциите“, ние ги сведохме по наш почин до двадесет, като прескочихме някои, а други заменихме със същото количество приказни „теми“. Двама наши приятели художници нарисуваха двадесет карти за игра и всяка от тях бе обозначена с краткото название на съответната „функция“ и с по една символична рисунка или карикатура, съответствуваща на темата:

1) Забрана или предписание;

2) Нарушение;

3) Увреждане или недостиг;

4) Заминаване на героя;

5) Задача;

6) Среща с дарителя;

7) Вълшебни дарове;

8) Поява на неприятеля;

9) Дяволска мощ на неприятеля;

10) Взаимна борба;

11) Победа;

12) Завръщане;

13) Пристигане в къщи;

14) Лъжливият герой;

15) Трудни изпитания;

16) Бедата е ликвидирана;

17) Разпознаване на истинския герой;

18) Лъжливият герой е разобличен;

19) Наказание на неприятеля;

20) Сватба.

След това една от нашите групи пристъпи към измисляне на история, построена върху серията от дванадесет „проповски карти“. Трябва да кажа, с много смях и веселие и със значителни резултати при пародията.

Забелязах, че с помощта на тези карти децата много лесно успяват да съчинят приказка, защото всяка дума от поредицата („функцията“ или „приказната тема“) е наситена с приказни значения и се поддава на една безкрайна игра от вариации. Спомням си как оригинално в една група изтълкуваха „забраната“. Преди да излезе от къщи, бащата забранява на децата да хвърлят от балкона саксиите с цветя по главите на минувачите… А между „трудните изпитания“ не липсваше задължението да се отиде на гробищата точно в полунощ. До определена възраст за децата това е връх на ужаса, но и на куража.

Но децата обичат също да разместват картите и да импровизират свои си правила: например да изтеглят наслуки три карти и с тях да си построят цяла история; или пък да започнат да съчиняват от края, от последната карта, или пък да си разделят тестето с картите между две групи, които ще се състезават чий разказ ще излезе по-интересен. Често пъти само една карта стига, за да се подскаже необикновеното.

Така картата с названието „вълшебни дарове“ бе достатъчна на един четвъртокласник, за да измисли историята с химикалката, която сама пишела домашните упражнения.

По една колода от „картите на Проп“ може всеки сам да си изготви. Те могат да бъдат по двадесет, тридесет или по петдесет — по избор, — стига върху всяка карта да е написано названието на „функцията“ или темата, а пък илюстрацията не е чак толкова необходима.

Гореописаната игра само по погрешка може да напомни структурата на една друга игра — главоблъсканица с рисувани кубчета, при която играещият получава двадесет (или дори хиляда) отломъка от една рисунка със задача да възстанови като мозайка цялата картина. Както вече казахме, „картите на Проп“ позволяват да се създадат не една, а безчислен брой завършени рисунки, защото при тях всеки отделен елемент не е еднозначен, а се поддава на много тълкувания.

Защо да се настоява върху употребата точно на „картите на Проп“, а не на други карти, получени по пътя на фантазията, или на няколко наслука взети илюстрации, или пък на поредица думи, извадени от речника? Според мен преимуществото на „проповските карти“ е очевидно. Всяка от тях не представлява нещо изолирано само по себе си, а е цял отрязък от света на приказките. За децата, които що-годе са привикнали с приказките, с тяхната лексика и с техните теми, една само такава карта е истинско гъмжило от фантастични отзвуци.

Освен това всяка от „функциите“ на Проп изобилствува с призиви към личния свят на детето. Когато то прочете думата „забрана“, тя незабавно докосва личния му опит от „забраните“ в семейството („не пипай“, „не играй с водата“, „остави на мира това чукче“). Смътно детето отново преживява своето първо съприкосновение с вещите, когато само майчиното „да“ или „не“ му е помагало да различи позволеното от непозволеното. „Забрана“ представлява за детето и сблъсъкът с авторитета или с авторитарността на училището. Но забраната е нещо положително, защото „забрана“ и „ред“ функционално са равностойни. Тя означава откритието на правилата на играта — „така може, но така — не!“, срещата с границите, които действителността и обществото налагат на неговата свобода; тя е един от инструментите за неговата социализация.

Според Проп структурата на приказката не само копира структурата на ритуалите на инициацията, но също така в известна степен се повтаря в структурата на детския опит. А той е цяла редица от мисли и разни двубои, трудни изпитания и неизбежни разочарования в някои моменти. На детето не липсва дори опитът на „вълшебните дарове“, раздавани в Италия от Бефаната и от детенцето Исус. И задълго майката и бащата за него остават „вълшебни дарители“, които могат всичко, (прекрасни неща по този въпрос е изрекъл Ален^[1]). Дълго време детето населява своя свят с могъщи съюзници и със свирепи противници.

Така че „функциите“ според мен помагат в известна степен детето самичко да се ориентира във вътрешния си свят. Те са винаги край него и подръка, многократно изпробвани и лесни за употреба. Да ги изхвърляме би било излишно разточителство.

Към тази глава, която и без това доста се удължи, бих желал да прибавя още две забележки.

Първата засяга интересното наблюдение, което Владимир Яковлевич Проп прави, когато проучва трансформацията на една отделна тема в руските приказки. Той взема темата „горската къщурка на кокоши крака“ и проследява как тя се конкретизира в различни варианти: чрез редукция — „къщурката на кокоши крака“, „къщурката в гората“, „къщурката“, „гората“; чрез амплификация — „къщурката на кокоши крака в гората със стени от марципан и с покрив от сладкиши“; чрез замяна — вместо къщата се появява пещера или замък; чрез интензификация — цяла вълшебна страна. Стори ми се интересно, че когато изброява типичните вариации, Проп всъщност си служи почти със същите изрази, с които свети Августин описва работата на въображението: то според него „разполага, умножава, съкращава, разширява, подрежда, отново съединява по най-различен начин образите“.

Втората ми забележка е един спомен. В дома на Антонио Фаети (учителя художник, автор на много оригиналната книга „Как да гледаме изображенията“) видях цяла поредица големи картини, посветени на „функциите на Проп“. Всяка от тях е многопланов разказ, който има един и същи герой — детето с неговите фантазии, комплекси, цялата многопластовост на детското подсъзнание, но отразява също и възрастния човек и неговите митарства, както и самия художник с неговата култура. Населени с най-различни образи, намеци и позовавания, това са плътно наситени картини, които като че ли пускат пипалца, от една страна, към простонародните панаирджийски щампи, а, от друга — към сюрреализма. Тези „картини на Проп“ са изпълнени от художник, който обича в приказките един поразително богат свят, глупаво пренебрегван. Всяка от тези картини разказва много, много неща, които биха могли да бъдат изказани с думи, само че с много думи, и други, които с думи не могат да се изкажат.