Решат Нури Гюнтекин
Чучулигата (9)

V

Една сутрин Кямран се събуди от леки удари на камъчета по капаците на прозореца. Той знаеше, че така може да го буди само Фериде. Чучулигата го канеше пак на закуска под големия орех. Освен млякото, което вече имаше хубав аромат на круши, както беше обещала още първите дни, тя беше приготвила мънички провинциални питки и някакво розово сладко.

Фериде мажеше питките с това сладко и ги подаваше на Кямран.

— Всичко е приготвено от мен. Питките не знам как се казват, но сладкото е гюлбешекер.

Когато си привърши работата, тя отново придърпа ниския кухненски стол и седна срещу Кямран, съвсем близо до краката му.

— Кямран, я кажи, хареса ли ти гюлбешекер?

— Хареса ми — отговори младият човек с усмивка.

— Обичаш ли гюлбешекер?

— Обичам.

— Повтори още веднъж.

— Обичам.

— Не така, Кямран. Ще кажеш: „Обичам Гюлбешекер!“

Кямран, който не разбираше смисъла на това детинско желание, повтори, като се смееше:

— Обичам Гюлбешекер.

Фериде доближаваше лицето си към него с искрящи очи, пламтящи бузи и навеждаше глава като мъничко, молещо се дете.

— Още веднъж, Кямран. Повтори: „Много обичам Гюлбешекер“ — настоя тя, като се задъхваше от вълнение.

Младият човек гледаше с възхищение и учудване нейните устни, които се кривяха и трепереха като на дете, готово да заплаче, ако не му дадат това, което иска.

Той повтори с глас, който трепереше от някаква скрита и за самия него болка:

— Много обичам Гюлбешекер. Обичам Гюлбешекер толкова, колкото искаш ти.

Фериде плесна ръце, радостна като дете. Но въпреки усмивката на нейните устни от очите й течаха сълзи.

— Ах каква глупост, каква глупост! Да се радваш толкова, че са харесали нещо, което си направила! — каза Фериде, като пляскаше с ръце, сякаш засрамваше някой друг, който плаче за нещо незначително, подиграваше се на себе си и се мъчеше да избърше сълзите от очите си.

Но сълзите не спираха. Тя не можа да се сдържи, изхълца, закри лицето си с ръце и избяга вътре, като ридаеше.

 

 

Една привечер Кямран се връщаше със свако си от чаршията. Децата бяха свикнали, щом зърнеха двамата отдалеч, нареждаха се от вътрешната страна на вратата и чакаха да получат плодове, бонбони, шоколад.

Като им раздаваше лакомствата, Кямран забеляза, че около него и в краката му падат камъчета. Той раздаде последните лакомства и се огледа наоколо. Беше Чучулигата. Застанала наблизо под един кестен, тя му правеше знак с ръка.

— Разбирате какво искам да ви кажа, Кямран бей, нали? Не забравяйте и нас. — Когато се шегуваше или заяждаше, тя винаги му говореше на „вие“. — Често почнахте да ме оставяте настрана като пенсионерка — продължи тя с усмивка. — Къде са моите лакомства? Да не мислите, че съм забравила старите грехове? Или ми платете за мълчанието, или тази вечер на масата ще бъде разказана онази случка под черешата.

Тя стисна език между зъбите, както беше направила пред тази врата преди десет години, и започна да се смее, като показваше острия му червен връх.

Кямран измъкна от джоба на пардесюто си една кутия и каза с усмивка:

— Аллах се смили над мен. Каква щастлива случайност, Фериде! Днес купих кутия фондани. Имах намерение да ги изям сам, без да ги показвам на никого, но щом съм заплашен така сериозно, няма как…

Лицето на Фериде пламна с детска радост:

— Чудесно, чудесно!

— Но само при едно условие, Чучулиго. Ще ти ги подавам в устата.

— Но…

— Правил съм го преди много години, когато беше тринадесетгодишна.

Като казваше това, той протегна един от фонданите към Фериде. Чучулигата се поколеба няколко секунди, после протегна глава и разтвори леко треперещите си устни. Но въпреки упоритото настояване на Кямран, не пожела да изяде втори фондан.

— Дай ми кутията. След вечеря ще ги изядем заедно с Неждет — каза тя.

— Хайде да отидем до онази стена, Фериде. Виж колко е хубаво морето. Ще му се полюбуваме и ще си поговорим.

— Добре, но първо ще оставя кутията вътре. Една минутка.

Кямран за пръв път се осмели да я докосне. Той я хвана за ръката и рече тихо:

— Не ти вярвам, Фериде. „Почакай една минутка, сега ще се върна“ — казваш, но не се връщаш, а и да се върнеш, кой знае след колко години и как ще стане това. Вече не ти вярвам.

Фериде наведе глава, без да каже нещо, и тръгна редом с него.

Кямран тази вечер беше тъжен и разсеян. Той не можеше да се въздържа и непрестанно се оплакваше с резки, несвързани думи. По някое време посочи птиче ято, което летеше под тъмнеещото небе.

— Ще отлетиш като тях, нали Фериде?

Мълчание.

— Ще се радваш ли да се отделиш от лелите си, от техните деца, от своите стари приятелки и приятели, от местата, където е преминало детството ти?

Пак никакъв отговор.

— Няма ли да ти домъчнее за гнездото, което оставяш в разрушено и жалко състояние, докато си живееш щастливо в своето гнездо и даряваш щастие другиму?

Фериде не отговаряше, дори не слушаше. Тя драскаше някакви фигурки и пишеше нещо по дъното на бонбонената кутия с парченце молив, което държеше в ръката си.

— Не отговаряш, Фериде? — каза Кямран с горчив упрек.

Чучулигата го погледна разсеяно в лицето:

— Извини ме, Кямран, мислех за нещо друго, не чух какво говориш. Някога бях слушала една стара песен, която бях забравила. Сега изведнъж се сетих за нея. Записах си я, за да не я забравя. Ако искаш, прочети я. На мен започна да ми става студено, ще се прибера.

Кямран прочете следните четири стиха, които Фериде бе написала с нечетлив почерк на дъното на кутията:

Изгарям в огън, не ми отваряй устата напразно,

не ме заставяй да разголвам душата си, о, дете ужасно!

Не знам ли аз твоите дела, не отричай, всичко ми е ясно,

не ме заставяй да разголвам душата си, о, дете ужасно!