Решат Нури Гюнтекин
Чучулигата (6)

II

Вечерята се превърна в угощение. Азиз бей, който се глезеше по време на хранене като децата, казваше:

— Ах, Чучулиго, просто се бях разболял по теб. Плачеше ми се, като си спомнях твоя глас. Не съм предполагал, че те обичам толкова много.

Чучулигата, която се върна в своето гнездо след толкова години — един прекрасен ден, когато бяха престанали да се надяват, че ще я видят вече, — донесе със себе си не само радост, но и част от миналите дни, пълни с нежност я любов. Всички лица се смееха, радостта във всички сърца трептеше като нощните пеперуди и мушички, които бяха влезли през прозореца и се въртяха около лампата. Само към края на вечерята Бесиме ханъм се разплака ненадейно, като казваше нещо съвсем незначително. Но тя веднага изтри сълзите си.

— Нищо, нищо, спомних си за Гюзиде — каза тя.

Фериде, която даваше грозде на сина на Кямран, седнал на коленете й, наведе глава, скри лицето си за миг в русите къдрици на детето и толкова. После отново се възвърна предишното й настроение.

По едно време Бесиме ханъм започна да говори за Неджмие, която живеела заедно с мъжа си в Трабзон.

— И тя, горката, е с наранено сърце. Миналата година почина дъщеричката й от дифтерит.

Фериде въздъхна дълбоко:

— Знам колко е тежко това, лельо. И моята малка умря от същата болест.

Всички, които бяха на масата, се спогледаха.

— Ти си имала дете? Не знаехме — забеляза леля Айше.

Фериде тъжно поклати глава:

— Едно момиченце като бисер. Да бяхте видели колко хубава беше. Не можахме да я спасим.

— На колко години умря дъщеричката ти, Фериде? — запита леля Айше.

Фериде изкриви жално устни и отговори със същото простодушие:

— Беше навършила тринадесет. Тъкмо бях започнала да й шия първото наметало. Наближаваше да стана тъща.

На масата избухна смях.

— Ех, Чучулиго — каза Азиз бей, — и на сто години да станеш, пак няма да се откажеш от лудориите и от шегите си.

Всички се смееха на твърдението на Фериде, че имала момиче на тринадесет години. Но нейните клепки бяха влажни от сълзи. Тя притисна Неждет по-силно към гърдите си и започна да им разказва с все по-растяща и по-растяща тъга историята на Мунисе.

Останаха до късно през нощта.

— Фериде, дете — казваше от време на време Азиз бей, — ти си уморена от пътя, иди да си легнеш.

Фериде, която все още държеше в ръцете си отдавна заспалия Неждет, се усмихваше:

— Нищо, свако, аз си почивам по-добре, когато съм с вас. Самотата ме изморява повече.

Тя говори с часове и през цялото време усмивката не угасна в нейните светещи зелени очи, не слезе от нейната късичка горна устна. Някогашната Чучулига се беше събудила отново. Виждайки, че я слушат с удоволствие, тя изкълчваше думите, не преставаше да говори, като мило и кокетно свиваше устни, хапеше език и всмукваше бузите си навътре с маниери на дете, което знае, че го обичат и харесват. Така че свако, който беше пиян от радост, не можа да устои на изкушението да повтори една своя стара шега. Когато Фериде беше малка, той хващаше с два пръста и целуваше насила върха на горната й устна, като казваше: „Немирна Чучулиго, пак си ми откраднала черешата, върни ми я!“

Сред бурния смях на околните той хвана насила брадата на протестиращата Фериде и повтори тази шега. После каза, като я гледаше в лицето:

— Вината е твоя, Чучулиго. Вече си голяма, омъжена жена, но по характер си все още дете. Дори и лицето ти е детско. Кой може да твърди, че си вече млада дама?

Кямран, който се беше свил в един ъгъл, почувства как пребледнява. В този миг той за пръв път разбра, че Чучулигата принадлежи на друг.