Решат Нури Гюнтекин
Чучулигата (3)

Трета част

Ч., 23 април

Днес е хъдърелез^[1]. Сама съм в къщи. И не само в къщи, а може би в целия град. Домовете са празни, магазините са затворени. Всички хора от града заминаха рано тази сутрин с пълни кошници в ръка, на пикник с агнета в местността Сьоютлука. На ъгъла на улицата винаги има просяк. Днес дори той не иска да се лиши от това удоволствие. Качи се на гърба на един хамалин с такъв величествен вид, сякаш се качваше на файтон, и тръгна с останалите.

Но най-интересни този ден бяха кучетата. Тези хитри животни бяха подушили миризмата на храната и зад всяка група, тръгнала с кошници и одеяла, вървяха по няколко от тях.

Изпратих Мунисе с нашата съседка, жената на Хафъз Курбан ефенди. Тя се мусеше и не искаше да тръгне без мен, но бях намотала кърпа на главата си и казах: „Болна съм. Ако ми стане по-добре, може да дойда по-късно.“

Излъгах, че съм болна. Напротив, много съм добре и имам отлично настроение. Коя бе причината тогава да остана в къщи? Вече не обичам такива многолюдни веселби.

Щом останах сама, размотах кърпата от главата си и започнах да върша къщната работа, като си тананиках песни и свирех с уста. Колко приятно е да се занимавам с домашна работа от време на време, след като съм работила в училище като мъж в продължение на много дни!

Дойде ред на моите птици. Изчистих клетките на тези немирници, смених им водата и ги изнесох в градината, за да се порадват на слънцето. Сега имаме тъкмо половин дузина птици. Когато си тръгвахме от Б., се наложи да оставим Мазлум на сина на Хаджи Калфа. На Мунисе й домъчня много за яренцето и плака. Купих й тези птици, за да не се измъчва, но и аз се привързах към тях. Жълтата котка на съседите обаче не им дава мира. Винаги, когато изнеса клетките в градината, тя се изправя срещу тях. Наглед тази котка е спокойна и хрисима. Тя едва-едва отваря лениво зелените си очи, гледа птиците почти с нежност, от време на време мърка приятно и човек остава с впечатление, че си бъбри с тях. „Чакай да видим какво ще направи?“ — си рекох аз, извадих една птица от клетката и я доближих до муцуната на котката. Жълтата козина на това зверче веднага настръхна, сякаш духна вятър над него, а в зелените му очи пламнаха искри. Ноктите се подадоха от меките лапи и котката се приготви да се хвърли върху птичето.

Бедното пиленце цялото трепереше в шепата ми, като свиваше шията и крилете си. Хванах главата на котката със свободната си ръка и рекох:

— Като гледам добродушието в твоите подли зелени очи, оставам с впечатление, че мислиш за ангелите на небето. А твоето намерение е да разкъсаш това безпомощно птиче, нали? Виж как ще ти отмъстя сега!

Разтворих другата си ръка. Горкото мъничко птиченце изведнъж се олюля и се поколеба, сякаш не вярваше, че е свободно. После тревожно зачурулика с тъничкото си гласче и хвръкна. Доближих до лицето си зелените очи на котката, които следяха птичката с учудване и тъга, и казах, като се смеех от задоволство:

— Как е, жълто зверче, разкъса ли птичето?

В душата си изпитвах дълбока радост. Радвах се така, като че ли бях отмъстила не само на тази жълта котка, а на всички жълти същества, които дебнат малките птички.

Само че радостта ми беше помрачена от воплите на останалите птички. Дали действително плачеха, не зная, но ми се стори, че бедничките казват: „Защо не дариш и нас с това щастие както нашата другарка?“ Тръгнах към клетките, подчинявайки се на една от ония своеволни и строги заповеди на сърцето си, на които не мога да не се подчинявам.

Бях решила да пусна птичките до една, но в този момент се сетих за Мунисе. Долепих бузата си до телената преграда на една от клетките и казах:

— Но какво ще кажа после на Мунисе, на другия жълтокос деспот? Колкото и да се мъчим, не можем да се освободим напълно от тези жълти подлеци.

След птиците дойде ред на самата мен. Винаги, когато видя слънчево време, мия косите си с хладка вода. Най-голямото ми удоволствие е да ги суша след това бавно на слънцето.

Днес постъпих пак така. Качих се на сливата срещу клетките и разпилях мокрите си коси срещу подухващия лек ветрец. Те вече бяха пораснали почти до кръста. В Б. изпитвах неудобство да казвам на приятелките си защо косите ми са къси. Те смятаха това за срамно или по-точно за недостатък. Бях взела от всички, дори от Хаджи Калфа, различни лекарства за растеж на коси. Всеки, който виждаше колко бързо расте косата ми, смяташе, че заслугата е негова, и доказваше ефикасността на своето лекарство, като се позоваваше на мен.

Сливата беше точно срещу клетките. Птиците пееха, обърнали към слънцето бляскавите си като синци очи. Аз им подражавах, като свирех с уста и се люлеех върху тънкия клон също както на люлка. По някое време погледнах към прозореца на съседната къща и какво да видя! Съседът Хафъз Курбан ефенди, ме гледаше със своите кръгли горделиви очи, които светеха на тлъстото му лице като две кандила в джамия. Не мога да разкажа какво ми беше. Да бях поне облечена прилично. Бях с боси крака, само по бяла риза с разтворена яка. Първото нещо, което направих, бе да хвана тежкия кичур коса, разпиляна на гърба ми и да покрия с него шията и гърдите си. После се изхлузих от дървото и тупнах на земята като сноп. За щастие клонът не беше висок. До ушите ми достигна възклицанието: „Ах, жалко!“ Паднах аз, аз се ударих, а викаше съседът Хафъз Курбан ефенди!

Този Хафъз Курбан ефенди, името на когото не мога да спомена без усмивка, е полкови имамин на около петдесет години. Казват, че бил много богат. Жена му е много свежа, хубава, черноока, стройна черкезка, която няма още тридесет години. С нея сме добри приятелки. Тя взе днес Мунисе на разходка със себе си. Тази жена няма деца и обича моята малка немирница като собствена дъщеря. Но днешната случка ми развали настроението. Много ме е срам от полковия имамин. Кой знае какво ще си помисли за мен. Сега, когато пиша тези редове, лицето ми гори от срам, чувствам, че цялата пламтя. Ох, боже! Вече съм учителка, а все още не мога да оставя лудориите. Ненапразно Реджеб ефенди, нашият директор в град Б., ми казваше: „Аллах да ти даде дълъг живот, дете, но когато умреш и легнеш в гроба, можеш да разсмееш и имамина, който ще чете надгробна ти молитва.“

Днешната ми програма предвиждаше след обед да запиша събитията, станали през последните шест месеца, в дневника, който лежи в чантата ми небутнат от деня на моето пристигане. Седнах пред прозореца, обърнат към пролива и част от военните укрепления на брега. Избрах тази къща само заради този прозорец. Иначе в нея няма нищо друго, което би могло да привлече един човек.

За да избягам от град Б., приех първото място, което ми предложиха, без да мисля ще ми хареса или не, без да ме интересува, че заплатата е малка.

Но за мое щастие мястото се оказа много хубаво — спокойно и прелестно гарнизонно градче. Ако запитате някого от обитателите му, бил той кореняк или пришълец, за баща, брат, син или мъж, ще ви отговори, че е или войник, или офицер. Дори част от ходжите имат някаква връзка с военните — или са батальонни имами, или полкови мюфтии. Моят съсед Курбан ефенди наред с чалмата си от време на време носи военна униформа и дори препасва сабя на кръста си.

Жените на Ч. ми се нравят много. Те са предани, трудолюбиви, доволни от живота си, общителни и скромни. Обичат както работата, така и веселието. Не минава седмица без сватба, а всяка сватба с различните му вечери за къносване, които носят най-различни наименования, продължава седмица. Така че те се забавляват почти всяка вечер.

Отначло се чудех откъде намират пари за това, но после открих тайната им. Всяка жена ходи на сватба със своите скъпи булчински одежди в продължение на десет-двадесет години, а после ги предава чистички на своята дъщеря. Забавленията тук са много прости. Музиката им се осигурява от една стара арменка, която свири на хармоника и не иска нищо повече от парче плат или малко пари.

Развлеченията им са прости, но какво по-хубаво от това, щом хората се задоволяват и с толкова? По-добре да бях се родила сред тях и някой ден да бях си сложила къна на пръстите и дланите… Но както и да е.

Съседките ме обикнаха веднага, само че ми се сърдят, за това, че не се събирам с тях и не участвам в развлеченията им. За да не си помислят, че съм високомерна, се старая да им правя всякакви услуги, стремя се да бъда учтива, да помагам с всичко, което мога, не само на дъщерите им в училище, но и на самите тях.

Любимото ми място тук е Сьоютлюк, край брега на реката. Избягвам да ходя там в дните, когато има много хора. Но някои тихи привечери, когато се връщаме от училище, се отбиваме на това място с Мунисе. Сьоютлюк е гора от върби и чинари, която същества от стотици години. Долните клони на дърветата са окастрени, останали са само клоните и листата на горната част и по върховете им. Ако човек отиде там в ония часове, когато падат вечерните сенки, остава с чувството, че влиза под огромен разрушен свод. В светлината на сетните слънчеви лъчи, които падат косо, старите високи дънери на чинарите приличат на безкрайно високи, изпочупени колони. Край реката са наредени една до друга градинки, заградени с плетове, а между тях се вият тесни пътеки, потънали в сянка. Когато гледам тези пътеки отдалеч, струва ми се, че те могат да ме отведат в някой свят, по-различен от нашия, където е възможно да се сбъднат и най-неосъществимите мечти.

Богаташите на града живеят в квартала „Хълмът на болните“. Името му е лошо, но той приютява най-доволните и щастливи хора. Когато пристигнах тук, бяха ми посочили една хубава къща в този квартал, но не посмях да я наема. Сега не съм богата както в Б. Принудена съм да живея по-бедно, да обитавам по-малка къщичка. Впрочем сегашната ми къща не е на лошо място. Тя се намира в една доста оживена част на града, където има площад, кафенета, дюкяни. Така например всички обитатели на Ч., които тази сутрин отидоха в Сьоютлюк, минаха покрай нас. Сега, въпреки че е още рано, започват да се връщат. Преди малко от Сьоютлюк се връщаше група офицери. Те се спряха да говорят с лейтенанта, който бързаше насреща им.

— Защо се връщате толкова рано? Аз отивам едва сега. Току-що се смених от дежурство — каза лейтенантът.

Отговори му възрастен, пълен колаасъ^[2], когото често срещам по улиците винаги с разкопчана куртка:

— Върни се, няма смисъл. Сьоютлюк не е интересен днес. Толкова се оглеждахме и никъде не видяхме гюлбешекер.

Думата „гюлбешекер“ не пада от устата на мало и голямо. Вероятно това е вид сладко от рози. Но да търсиш гюлбешекер, когато си отишъл за развлечение на Хъдъреллез и да се разочароваш, че не си го намерил, е просто детинщина.

Да. Думата „гюлбешекер“ е в устата на всички мъже, от най-младия до най-стария. Колко пъти съм я чувала по улиците!

Така например една вечер се връщах от училище. Пред мен вървяха няколко бедно облечени младежи. На един от тях предложиха нещо за ядене. Той отказа, като им отговори:

— Кълна ви се, не ми се яде. Току-що ядох. Не плодове, а каквото щете да ми дадете, не мога да го изям.

— Не можеш ли? А гюлбешекер? — попита го един друг.

Момъкът веднага омекна и отговори ухилен до уши:

— Виж, на това не бих устоял.

Мъжете, седнали пред кафенето, често се шегуваха с един беден, но чуден, весел малчуган, който си изкарваше прехраната, като носеше вода на хората в махалата.

— Ей, Сюлейман, кога ще направим твоята сватба?

— Когато кажете, аз съм винаги готов.

— А как ще храниш семейството си? Ти си толкова беден!

— Ще подслаждам сухия си хляб с гюлбешекер. Какво друго мога да искам от аллаха?

Тази шега се повтаря почти всеки ден. Но най-странното е, че нашият съсед Хафъз Курбан ефенди преди няколко дена хвана Мунисе пред вратата и рече, като я целуна насила по бузата:

— Ох, че хубаво мирише, същински гюлбешекер.

Групите, които се връщат по улицата от Сьоютлюк, започнаха да се увеличават. Чувам тънък кръшен смях — смеха на Мунисе. Тя си идва! Минаха само четири часа, а ми се струва, че не съм виждала тази немирница цели четири месеца.

 

 

23 април (два часа по-късно)

Току-що научих какво значи гюлбешекер. Мунисе казала на няколко учителки, които я срещнали в Сьоютлюк, че съм болна. Те се обезпокоили и на връщане се отбили да ме видят.

Настоях да влязат за няколко минути в къщи. На една от тях казах на шега:

— Намерихте ли поне гюлбешекер? Офицерите, които минаха по улицата, се оплакаха, че не са намерили.

Приятелката ми отговори с усмивка:

— Много добре знаете, че и ние бяхме лишени от гюлбешекер.

— Защо?

— Защото не дойдохте.

Гледах я слисана в лицето и правех усилия да се усмихна:

— Що за приказки?

Учителките се смееха дружно.

— Ама вие наистина ли не знаете? — попита приятелката ми и ме погледна със съмнение.

— Кълна се, че не знам.

— Бедна Фериде, колко си наивна! Гюлбешекер е името, което са ти дали мъжете в Ч. заради цвета на лицето ти.

— Как, на мен ли? — попитах аз, като се запъвах от изумление.

Значи, Гюлбешекер — това съм аз! Значи, когато младежите на улицата казват, че ще ядат гюлбешекер, имат предвид мен! Горко ми! Закрих от срам лицето си с две ръце. Значи, за мен говореше целия град! Какъв позор, господи!

Приятелката ми откри насила лицето ми и каза полушеговито, полусериозно:

— Няма причина да недоволстваш от това. Ти занимаваш мъжете в целия град. Коя друга жена е имала това щастие?

Мъжете наистина са лоши същества. И тук не ме оставят на мира. Господи, как ще излизам отсега нататък между хората, как ще гледам съседките си в лицето?

 

 

Ч., 1 май

Бях седнала горе и поправях писмените работи на учениците си. На вратата се почука. Отдолу се обади Мунисе:

— Какичко, имаме гостенка.

В преддверието се разхождаше жена с черно наметало. Лицето й беше закрито и не я познах. Попитах нерешително:

— Коя сте вие, госпожо?

Изведнъж звънна тънък смях. Тя се хвърли на врата ми като котка. Била Мунисе! Немирницата ме хвана през кръста и ме завъртя в преддверието, като обсипваше с целувки бузите ми и шията ми. Под наметалото изглеждаше като голяма девойка. За тези две години моята малка Мунисе бе пораснала доста, станала бе кокетна, нежна малка госпожица, със стройно тяло, почти като моето, хубава като цвете, което разцъфтява от ден на ден. Но човек не може да различава промените, които стават с предметите и хората които са постоянно пред очите му.

Когато я видях такава, трябваше да се зарадвам. А аз, напротив, се натъжих. Мунисе забеляза това.

— Какичко, какво ти е? Само се пошегувах. Да не ми се сърдиш? — попита тя.

Гледах с укор бедното дете, сякаш беше извършило кой знае каква пакост, и казах:

— Мунисе, разбирам, че не е възможно да те държа вечно при себе си, защото, виждам, няма да стоиш. Още отсега, когато слагаш булчински златни нишки на главата си, трепериш от удоволствие. Ясно ми е, дете, няма да стоиш, непременно ще искаш да станеш булка, ще ме изоставиш.

Очите ми се наляха със сълзи, сякаш горчилката на раздялата беше изпълнила душата ми още отсега. Молех с цялата си душа, с очите си Мунисе да ме утеши с една дума поне. Но това коварно същество изкриви устни и рече:

— Какво да правим, какичко, така правят всички.

— Значи, ти ще ме оставиш, за да станеш жена на непознат?

Мунисе не отговори, а само се усмихна. Ах, каква усмивка!

Това жестоко момиче още отсега обичаше другия повече от мен.

След това започнах нарочно да говоря обратното на това, което казах преди малко:

— Има време, докато станеш булка, още не си навършила двадесет години.

— Двадесет години не са ли много, какичко?

— Тогава нека бъдат деветнадесет или в краен случай, да речем, осемнадесет. Ти не отговаряш, но се подсмиваш. С този потаен смях искаш да кажеш: „Аз си знам“, но кълна ти се, че преди осемнадесет не може.

Палавницата се смееше и се забавляваше с моите пазарлъци. Ако не ме е срам, ще се разридая. Всички руси хора са коварни, всеки от тях причинява огорчение.

 

 

Ч., 10 май

Между ученичките има дъщеря на паша, която е на около тринадесет-четиринадесет години. Едно важно, хилаво, дребно момиче, с прогнили зъби, което сякаш е расло веднъж и отново се е смалило.

Надиде ханъм ефенди — наричам я ханъм ефенди за забавление, така всички в училище се обръщат към нея още отсега — живее в най-хубавия конак на „Хълмът на болните“. Тя всеки ден пристига в училище и си заминава с ландото на баща си, придружена от ординарец — сержант с грамадни мустаци, извити като рога на овен.

Струва ми се, че тази малка госпожица идва на училище не толкова за да научи нещо, колкото да се перчи пред бедните си съученички и дори пред учителките. Тя се отнася към своите другарки като към робини. Учителките смятат за свое задължение да понасят нейните всевъзможни прищевки и капризи. Майка й канела от време на време учителките на дъщеря си на гости в конака. Бедните ми колежки не могат да нахвалят разкоша и блясъка на този дом, храната, която им поднасяли, тоалетите на майката. Това положение, в което изпадат моите колежки, от една страна, ме разсмива, а от друга, ме отвращава. Разбрах душите на тези хора от семейството на Абдюррахим паша. Това са парвенюта от рода на тези, за които казват: „Пази, боже, сляпо да прогледа“, които изпитват удоволствие от това, че смайват с разкоша и блясъка си ограничените, незначителни хорица.

Колежките предложиха няколко пъти да заведат и мен, но аз се изчервявах като човек, на когото са нанесли обида, и свивах подигравателно рамене.

Не се свеня да връзвам обувките на бедните деца, да ги чистя от калта, но към тази малка госпожица не проявявам никаква благосклонност, дори понякога й се карам в час. Но за беда тя се лепи за мен повече, отколкото за другите учителки. Не ме оставя на мира.

Днес към обяд пред вратата ми спря кола. Погледнах — що да видя! Ландото на Абдюррахим паша. Ординарецът с грамадните мустаци отвори вратата на ландото и моята ученичка Надиде ханъм влезе в къщи с величието на принцеса, заобиколена от придворните си. Цялата махала остана учудена. През решетките на отсрещните прозорци надничаха куп жени.

Надиде ханъм ми подаде бележка, написана от по-голямата й сестра:

„Уважаема учителко, моят баща, пашата, майка ми и аз, вашата покорна слугиня, ви молим да ни удостоите с посещението си и чакаме да дойдете с колата, която е предоставена на ваше разположение.“

Разбрах веднага намеренията им. Смятаха да смаят и мен с богатството и разкоша си както другите учителки. Първата мисъл, която ми хрумна, бе да им откажа, да върна назад малката госпожица, сержанта и ландото, като им благодаря с няколко сдържани думи. Но изведнъж в сърцето ми се роди друго желание: да дам добър урок на тези парвенюта.

В Истанбул съм виждала много по-важни паши от тази. С такива дори обичах да се занимавам. Любимото развлечение на Чучулигата беше да сваля лъжливите маски от техните лица, да извади наяве грозотата и нищожеството, които се мъчат да прикрият с външни ефекти. Няма как, такава съм се родила. Не съм толкова лоша, много обичам малките, беззащитните хора, но към тези, които се хвалят с богатствата си или с фалшивото си благоприличие, съм винаги жестока.

След като поживях спокойно цели две години, днес имах право да се поотпусна малко.

Напук се облякох семпло, но много изискано. За щастие имах един тъмносин костюм, който ми беше изпратил чичо ми от Париж.

Не изпитах стеснение да накарам Надиде ханъм да ме чака доста дълго в долната стая. Имах един модел за фризура, който много бях харесала и нарочно изрязала от едно европейско списание още в гр. Б. Закачих го отстрани на огледалото и положих всички усилия, цялото си умение, за да имитирам тази фризура. Беше прекалено старомодна и фантастична, но какво от това? Днес трябва да играя ролята на актриса и да наблюдавам какво впечатление ще направя на тези провинциални красавици.

Заставих малката госпожица да ме чака сама долу не само за да си направя тоалета. Изгубих малко време и за да наблюдавам малката девойка, която ми се усмихваше от огледалото в тази полутъмна бедно обзаведена стаичка. Гледах себе си срамежливо, сякаш наблюдавах друга жена. И… защо да не си призная, щом този дневник няма да бъде четен от никой друг? Според мен тя беше красавица, и то такава, която пленява толкова повече, колкото повече я наблюдаваш. Очите й не бяха онези познатите светлозелени очи на веселата и безгрижна Чучулига от Истанбул, които приличаха на златни късчета, трептящи в прозрачна светлина. В тях имаше черна горест, останала от безбройните самотни нощи, прекарани в съзерцание сред мрака, измъчен блян, меланхоличен шемет на онези очи, които са жадни за сън и за много други неща. Тези очи, когато не се смеят, са големи и дълбоки като живо страдание, но започнат ли да се смеят, всичко се променя. Тогава те стават малки, преливащи от светлина, и започват да блестят като мънички брилянти върху лицето.

Какви хубави, какви изящни черти имаше това лице! Хубави черти, които трогват до сълзи.

Дори и недостатъците му сега ми се виждаха прелестни. Свако ми в Текирдаг казваше: „Фериде, твоите вежди са като приказките ти. В началото започват хубавичко, хубавичко, тъничко, тъничко, а след това объркват пътя си.“ Веждите ми, които според неговите думи започват хубавичко, тъничко, а след това объркват пътя си, стават чудно хубави именно затова, че се разпиляват по слепоочията…

А горната ми устна, която е по-късичка и поради това се смее винаги, вечно оставя малко открити горните ми зъби! Тази устна, както казваше Ходжа ефенди в Бурса, ще продължава да се усмихва дори тогава, когато отивам към гроба.

Чувах как малката госпожица се разхожда долу, като трополи нарочно с обувките си, но нямах сили да се отделя от другата госпожица в огледалото.

Колко много се бях измъчила и ядосала, когато научих в град Б., че ме наричат Бубата, а в град Ч. — Гюлбешекер. А сега самата аз не можех да се въздържа да не нарека с тези имена това младо момиче, това същество, ясно като утринна светлина, свежо като майска роза, посипана със ситни капки роса. По някое време се огледах да не би да ме види някой и протегнах устни към огледалото, за да целуна очите, бузите и брадата си. Сърцето ми пърхаше като птичка, влажните ми устни трептяха със сладост.

Но жалко, че огледалото също е мъжко изобретение. Каквото и да направиш, не можеш да целунеш собствените си коси и очи. Каквото и да правиш, колкото и да се мъчиш, можеш да докоснеш само устните си…

Какво говоря, господи! Сестра Алекси казваше: „Попските дрехи правят и душата на човека попска.“ Какви безсмислени, какви срамни думи! И това ми било учителка!

След като мирувах две години, днес имам право да се поотпусна.

Когато видях, че при влизането ми дамите в салона заеха изкуствени пози като неопитни актриси, се усмихнах и си казах: „Ще видите, потърпете малко.“ Те останаха учудени, че не целунах полите на госпожата и на госпожиците, а се задоволих само със съвсем обикновен непринуден реверанс. Гледаха се въпросително. Една обикновена кокона от Бейоглу, която по всяка вероятност бе гувернантка, сложи златните си очила и ме изгледа от главата до петите.

Държанието и маниерите ми бяха толкова естествени, думите ми — толкова непринудени, че салонът се обърка като кораб, настигнат от буря.

Този салон, в който имаше хиляди скъпи предмети, струващи купища пари, не беше пример за изящност, елегантност и добър вкус, а по-скоро приличаше на манифактурна витрина. Дамите тук седят години наред като бездушни манекени и изпитват удоволствие от това, че предизвикват изумление у бедните и неуки жени на Ч.

Със своето свободно и дръзко държание завладях салона постепенно и ги поставих в положението на неопитни и несръчни гости. Като разигравах тази груба и смешна комедия, се стараех да бъда естествена, да не издам играта. Дадох им да разберат, че не съм харесала нищо от онова, което са ми показали, което са говорили и правили пред мен. И го вършех така, че да почувстват дълбоко и горчиво своето нищожество и невежество. Така например, когато голямата дъщеря на пашата ми показваше картините, забелязах с вежливи и прикрити думи, че това са посредствени произведения, а след това намерих някаква миниатюра, потулена в един ъгъл и попитах защо е захвърлено тук това единствено ценно произведение на изкуството, което може да се намери в този салон. Накратко, не се учудих на нищо сред този разкош. Критикувах всичко. Особено по време на вечерята просто ги измъчих мълчаливо. Кой знае залъците на колко гости досега, седнали на тази великолепна и богата трапеза, са засядали в гърлото им? Кой знае колко гости са се изпотили за това, че не умеят да си служат с вилица и нож, колко бедни хора са отказали да се хранят само защото не знаят как се взема и как се яде някое блюдо? Днес отмъстих за всички. Движенията ми бяха толкова сръчни и хармонични, че дамите не можаха да скрият удивлението си и през цялото време ме наблюдаваха с крайчеца на очите си. Аз също ги поглеждах от време на време. Но моите погледи ставаха причина вилиците в ръцете им да треперят, залъците да засядат на гърлото им, да се смущават, когато пият вода. Особено коконата от Бейоглу, която подчертава своето превъзходство над неопитните и невежи жени, която се хвали, че знае френски, просто съжаляваше, че се е родила. Тъй като е гувернантка, а аз учителка, тя се държеше като моя колежка и смяташе за свое професионално задължение да премери сили с мен. Но тази негодница остана така сконфузена, че има да ме помни… Тя не беше в състояние да изкаже мисълта си на турски и за да се измъкне, заяви:

— Не мога да говоря добре турски.

Тогава казах на френски:

— Няма значение, мадмоазел, да говорим на френски.

Но сега започнах да се подигравам с нейния френски.

Накратко, дребната незначителна основна учителка изчезна в този салон. Възкръсна безжалостната Чучулига с цялото си лекомислие и язвителност, която е разплаквала и най-красноречивите учителки в „Дам дьо Сион“.

Когато започнахме да спорим върху етикета, който трябва да се спазва на приемите във висшето общество, не й достигнаха думи да изкаже мисълта си и тя реши да ме унищожи:

— Впрочем случвало ми се е да бъда много пъти сред хората от висшето общество и да видя всичко с очите си.

Погледнах я гордо и насмешливо в лицето и рекох с усмивка:

— Е да, но това не е достатъчно. В това общество трябва да си живял.

В резултат на моето настъпление, което, признавам, не беше толкова деликатно, бедната жена промени цвета на лицето си и побърза да си излезе без време под предлог, че е дошъл часът за урока на един от малките синове на пашата.

Дамите бяха станали кротки като агънца. След като хвърлиха грозните маски на фалшивостта и високомерието, те показаха истинския облик на душите си. В действителност не бяха лоши хора. Тогава и аз постепенно слязох до положението си на смирена и тиха основна учителка, която разбира и съзнава своята незначителност.

Госпожата и дъщерите искрено ме молеха да ги посещавам често.

— От време на време може, но често — не. Какво ще кажат хората? Когато видят, че идвам често, положително ще си помислят, че очаквам нещо от вас.

Госпожата искаше да разбере коя съм и настояваше на всяка цена да кажа това.

— Аз съм бедно момиче от добро семейство — беше моят отговор.

— Госпожице, дете мое, с тази хубост и с тези качества ти можеш да сключиш отличен брак.

— Може би, госпожо, ще се намери някой доста добър кандидат и за мен. Но сметнах за по-уместно да си изкарвам хляба с пот на чело. Не е срамно да се работи.

— А какво ще кажете, ако поискат ръката ви за някой добър момък, от добро семейство?

— Естествено бих благодарила за оказаната ми чест, но не бих приела.

Малко след това разбрах истинските им намерения. Днес бях поканена в този конак не само да видя неговия разкош и да остана слисана от блясъка му.

Голямата дъщеря на пашата пожела да ми покаже градината, която не се различаваше от салона им. Като се разхождахме в тази градина, която беше украсена или по-скоро застлана и декорирана с най-различни цветя, треви, дръвчета и саксии, аз видях в една горичка, направена от десетина недоразвити девет-десет годишни борчета… Но преди да разкажа това, трябва да се върна на една случка, която стана преди дванадесет дена.

В непосредствено съседство с двора на училището ни има голямо лозе. Децата са разрушили плета между двора и лозето и сега те са почти съединени. От известно време в лозето копаят трима-четирима бедни работници с червени кърпи на главите. През междучасията ходех при тях и наблюдавах как работят, потънали в пот. През деня, за който говоря, забелязах един млад работник между тях. И той беше облечен както другите, но лицето му и държането му бяха по-различни. Така например в мургавия тен на лицето му имаше някаква цветна прозрачност, а в очите му — особен блясък. Ръцете му бяха нежни и малки като женски ръце. Не се доближавах до него, защото не беше възрастен като другите работници. Но той се престраши и разговаря с мен. Каза, че е много жаден и помоли да изпратя някое от децата за вода.

Не обичам жените, които бягат дори от петли. Затова не се засрамих. Нещо повече, като имах предвид, че съм учителка, сметнах за необходимо да му отговоря:

— Добре, синко, почакай малко, сега ще кажа да ти донесат.

„Този човек положително е някой изпаднал благородник“ — казах си аз. Беше срамежлив, но и смел. Когато говореше, той се стесняваше до такава степен, че бъркаше думите. Но, от друга страна, непрестанно задаваше въпроси, и то неуместни. В града бил пристигнал наскоро и не знаел какъв е стандартът на живот, каква била зимата, имало ли много круши и ябълки.

Докато той пиеше вода, аз се усмихвах и си казвах: „Изглежда, че нещо не му е в ред на горкия.“

Тази подробност е достатъчна, за да се разбере колко ме учуди онова, което видях сред изродените жалки дръвчета на изкуствената борова горичка в градината на пашата.

Да, между тези дръвчета срещнах пак този беден работник, но облечеш съвсем другояче. Сега той беше генералщабен капитан, у когото всичко блестеше: сабята, копчетата, ордените, яката на куртката, лицето, зъбите и дори алабросът. Той беше застанал между две дървета в позата на човек, който ще се фотографира. Главата му беше високо вдигната, тялото му изпънато като струна, краката прибрани, гетрите му изглеждаха като залепени, под тънките му мустаци между полуотворените устни лъщяха бели зъби, в очите му гореше блясъкът на дързостта. Накратко казано, стойката и дрехите му правеха впечатление, че той ей сега ще изтегли сабята си с ръка в бяла ръкавица, и ще изкомандува: „Мирно!“ Впрочем веднага ми стана ясно, че самият той е получил от други командата: „Мирно!“

Нериме ханъм, голямата дъщеря на пашата, се изненада:

— Ихсан? Ти тук? Откъде се взе така изведнъж?

Но бедното момиче така неопитно играеше ролята си, че когато възкликна с учудване: „Ихсан? Откъде се взе така изведнъж?“, в гласа й прозвучаха нотки, които казваха: „Ах, колко явно личи, че лъжа!“

Сред тези смешни декори на се разиграваше комедия. Защо? Това щях да разбера по-късно. Сега трябваше да не се издавам, да бъда спокойна и смела.

Във всеки случай хората от семейството на този паша много обичат да изненадват. Но каквото и да правят, няма да се объркам. Изглежда са очаквали да се засрамя и да избягам. Но аз запазих достойнство и хладнокръвие.

Нериме ханъм каза:

— Фериде ханъм, и вие като нас сте от Истанбул. Бихте ли имали възражение, ако ви представя моя братовчед и млечен брат Ихсан?

Отговорих без никакво смущение:

— Напротив, ще ми бъде много приятно.

После, без да й дам възможност да говори, се представих сама:

— Фериде Низамеддин, младши офицер от армията на просветата.

Младият офицер не успя да запази своето хубаво и дръзко самообладание. И с право! Та как може една незначителна учителка да не припадне от вълнение, ако този, когото преди няколко дни е видяла в работнически дрехи, се изправи пред нея блестящ като слънце, красив и внушителен като шейх от приказките на „Хиляда и една нощ“? Може ли такова нещо да се побере в ума на един човек?

Да, обърках се не аз, а той, който не владееше добре прословутата „церемония на приветствието“, в която ни обучаваха с такова старание в продължение на години в пансиона, сякаш беше кой знае колко важно нещо. Стори ми се, че си смъкна ръката, която беше вдигнал наполовина, за да ми отдаде чест по войнишки, и предпочете да я протегне напред, за да хване моята ръка. Но точно в този момент забеляза ръкавицата на ръката си. Тогава се отдръпна светкавично, сякаш ръкавицата беше пламнала в огън.

Разговарях няколко минути без никакво стеснение. Когато погледите ни се срещнаха, бедният момък вероятно си спомняше как ми поиска вода в работнически дрехи и свеждаше очи. Но не се издавах и говорех с него така, като че ли го виждах за първи път.

След малко се прибрахме с Нериме ханъм. Тя ми каза нерешително:

— Фериде ханъм, вие, разбира се, познахте Ихсан?

Значи, и тя е знаела за случката в училище.

— Да! — отговорих лаконично.

— Можете да си направите погрешни изводи. Искам да ви кажа истината, госпожице. Ихсан се е обзаложил с приятели. Нали знаете, госпожице, младост.

Не можах да се въздържа и изкривих устни от учудване:

— С какво право, госпожице?

Нериме ханъм пламна и се засмя, за да скрие смущението си.

— Някои офицери ви срещнали случайно, когато се връщате от училище, и казали, че сте много красива. Ние сме гражданки и не смятаме това за обидно както местните жени, нали? Ихсан се обзаложил. „Аз ще намеря начин да общувам с нея“ — казал той. Същият ден облякъл дрехите на един от работниците и спечелил облога. Странно, нали?

Последното действие на днешната жалка комедия се разигра пак в горния салон. Новината, че сме говорили с Ихсан бей, беше стигнала там много преди нас и беше изписана на всички лица.

Присъстващите напуснаха салона по таен знак, даден от госпожа майката. Остана само Нериме ханъм.

Майката запита след кратко колебание:

— Как намирате Ихсан, дете?

— Изглежда много добър младеж, госпожо — отговорих простодушно аз.

Тя:

— Красив е, а и образованието му е отлично. Сега е повишен и назначен в Бейрут.

Аз:

— Прекрасно! Той наистина е хубав, мил момък. И образован, както подчертахте и вие.

Майка и дъщеря се спогледаха. Те бяха учудени и доволни от думите ми.

— Аллах да ви благослови, дете — каза госпожата с кръшен смях. — Вие улеснихте моята работа. Аз съм млечна майка на Ихсан. Той порасна в ръцете ми като мой син. Фериде ханъм, дете, не би трябвало да говоря толкова директно с младо момиче като вас, но, слава богу, вие сте умна и улегнала девойка. По волята на аллаха искам ръката ви за Ихсан. Той много ви е харесал. Щом и вие сте го харесали, ако е рекъл аллах, ще бъдете щастливи. Ще поискаме месец отпуск и ще направим сватбата тук. Бива ли? После ще заминете заедно за Бейрут.

Бях предчувствала предварително, че работата ще стигне дотук. Наистина смешно положение. Не зная защо, но обстоятелството, че ми искат ръката в този чужд град, ме изпълни със странна тъга. Ала пак не се издадох.

— Госпожо, това е голяма чест за мен, вашата покорна слугиня. Благодаря от цялото си сърце на вас и на Ихсан бей. Но това, което искате, е невъзможно.

Майката остана като гръмната:

— Защо, дете? Нали преди малко казахте, че го харесвате, че го намирате красив?

Отговорих с усмивка:

— Госпожо, пак повтарям, че Ихсан бей е хубав и ценен момък, но ако през ума ми беше минала мисълта за брак, бих ли могла да призная така открито тези негови качества? Това не би ли било прекалена волност за една девойка?

Майка и дъщеря се спогледаха повторно. Настъпи кратка тишина. После Нериме ханъм ме хвана за ръцете:

— Фериде ханъм! Надявам се, че това не ще бъде вашият категоричен отговор, защото Ихсан много ще се огорчи.

— Пак повтарям, че Ихсан бей е много добър момък и може да се ожени за която иска девойка.

— Е да, но той иска вас. Преди малко бях принудена от обстоятелствата да заявя, че той се е обзаложил с приятелите си. Нима допускате такова нещо? Бедното момче от десет дни е в такава тревога… „Умирам, казва, но не се отказвам. Непременно ще се оженя за нея!“

Предчувствах, че Нериме ханъм ще продължи разговора и ще ми наговори куп неща, за да ме склони. Подчертах с няколко думи деликатно, но недвусмислено, че това е невъзможно и поисках разрешение да си вървя.

Нериме ханъм беше огорчена. Тя каза на майка си с досада:

— Мила мамичко, ти кажи на Ихсан, аз не мога. И през ум не му минава, че Фериде ханъм ще откаже. Много ще се наскърби.

Ах, тези мъже! Всички са еднакво горди, еднакво самовлюбени. Не искат да разберат, че и ние имаме сърца, че и ние можем да искаме нещо „на всяка цена“.

 

 

Когато ландото на пашата ме остави в къщи, Мунисе беше у съседите. Преди да се съблека, исках да се погледам още малко. Стаята беше доста тъмна. Едва се различавах в огледалото, което приличаше на лунна светлина, паднала на стената. Не зная каква беше тази игра на светлината, но тъмносиният костюм ми се стори бял. Видях в огледалото бяла копринена рокля, дългите поли на която се влачеха по земята.

Изведнъж закрих лицето си с ръце. В този момент в стаята влезе Мунисе.

— Какичко!

Протегнах ръце към нея като за помощ. Исках да извикам „Мунисе“, но от устата ми се изтръгна неволно друго име, името на моя непримирим враг, когото мразя!

 

 

Ч., 6 май

Тази седмица ми върви. Още не мога да се опомня от вчерашната случка, а днес станах герой на нова комедия. Но тази е хиляди пъти по-смешна от вчерашната, хиляди пъти по-възмутителна.

Жената на Хафъз Курбан ефенди дойде у дома на гости с официалното наметало, с което ходи на сватби, и с наниза жълтици на шия. Държанието й бе странно, сякаш бе плакала. Повеждаме разговор.

Аз:

— На официално посещение ли отивате?

Тя:

— Не, сестричке, дойдох у вас.

Аз:

— Колко сте нагиздена днес! За мен ли е?

Тя:

— Да, сестро, за вас.

Неволно се шегувам:

— Навярно сте дошли като годежница при мен?

— Откъде познахте? — пита тя с наивно учудване.

Оставам много изненадана:

— Ама как? Вие наистина ли дойдохте като годежница?

Тя отговаря с въздишка:

— Да, сестрице.

Аз:

— За кого?

Тя отговаря, като че ли става дума за най-обикновено нещо на света:

— За моя ефенди.

Разбира се, умението на тази толкова наивна жена да се шегува така майсторски ми допада и започвам весело да се смея. Но на нея не й е до смях, очите й се насълзяват.

— Моят мъж ви е хвърлил око и заяви, че ще се разведе с мен, за да вземе вас. Молих го, увещавах го: „Няма нищо, вземи и тази госпожица, но с мен не се развеждай. С нея ще се разбираме добре. Аз ще ви готвя, ще ви шетам.“ Мила сестро, смилете се над мен!

— Този Курбан ефенди сигурен ли е, че ще се ожени за мен, ако ви остави?

— Че как да не е! Той казва, че е готов да даде тъкмо петдесет петозлатни^[3] — отговаря тя с възмутителна наивност.

Аз:

— Бедна моя съседке, бъдете спокойна. Това е изключено.

Нещастната жена започва за се моли за моето здраве и завесата пада.

 

 

Ч., 15 май

Тази вечер след часовете директорката ме извика в стаята си и ми каза със сурово лице:

— Фериде ханъм, дете, доволна съм от вашата сериозност и вашето усърдие. Но имате един недостатък: мислите, че все още сте в Истанбул. „Красотата е нещастие“, казва една известна поговорка, дете. А вие сте красива девойка и при това живеете сама. Ето защо би следвало повече да се пазите. Но в някои случаи проявявате нетактичност. Както виждате, този град не е толкова затворен, жените ходят доста наконтени, нашите учителки — също. Но това, което при другите се смята за естествено, при вас прави впечатление, защото, дете, вашата хубост, вашата младост привлича погледите на всеки срещнат мъж. Така че в града плъзнаха слухове. Седя си тук, като си давам вид, че нищо не зная, но научавам всичко. Като се започне от офицерите в казармата, та се мине през еснафите в кафенетата и се стигне чак до по-големите ученици в гимназията, всички ви познават отдалеч, всички говорят за вас. Ще кажете: с какво право и защо ви казвам всичко това? Имам две причини, дете. Първата е тази, че сте наистина добро, но неопитно момиче. Познавам хората не много зле, ето защо искам да изпълня към вас своя дълг на майка, на сестра. Второ, касае се за името на училището. Не е ли така, дете?

Директорката продължи нерешително, без да ме гледа в лицето:

— Училището е свещено място, както и джамията. Най-голямото ни задължение е да го пазим от клюки, клевети и опетняване, нали така? Обаче тези долни клевети за съжаление започнаха да засягат и училището. Вие забелязахте ли колко се увеличи броят на бащите и братята, които идват вечер, за да приберат дъщерите и сестрите си? Може би не сте забелязали, но аз знам. Те идвах тук не толкова заради децата, колкото да видят вас. Един ден вие сте сресали косата на една от нашите ученички и сте завързали краищата на косичките й с панделка. Не знам как е станало, но един офицер, донжуан, спрял момичето на пътя, дал му пари и взел панделката. Сега той от време на време я закачал на яката си и забавлявал своите другари, като казвал: „Отсега нататък ще ме наричате паша на пашите. Удостоен съм с орден от самата Гюлбешекер!“ Вчера прислужникът Мехмед ми разказа възмутителна история. Миналата вечер от кръчмата излезли няколко пияници и спрели пред вратата на училището. Един от тях държал реч: „Аз видях, че Гюлбешекер пипна с ръка ей този чер камък. За бога, да целунем този чер камък.“ Виждате, дете, че това са неприятни неща както за вас, така и за училището. Като че ли не стига това, ами сте проявили и друга нетактичност. Говорили сте с капитан Ихсан бей в дома на Абдюррахман паша. Ако бяхте приели предложението на госпожата, в това нямаше да има нищо осъдително. Но разговорът ви с един млад човек и отказът ви на този толкова добър кандидат направи впечатление и клюките тръгнаха: „Щом тя не иска Ихсан бей, значи има някой друг. Кой ли е той?“

Слушах всичко това, без да отговоря и без да мръдна от мястото си. Директорката, която отначало се страхуваше, че ще протестирам и възразявам, изглежда, започна да се съмнява, като видя, че мълча.

— Какво ще кажете за всичко това, Фериде ханъм? — попита тя с известно колебание.

Въздъхнах леко и отговорих, като премислях думите:

— Всичко, което казахте, е истина, госпожо. Самата аз бях започнала малко по малко да разбирам това. Жал ми е за този хубав град, но какво да правя? Пишете по-горе, посочете някаква причина и поискайте да ме преместят на друго място. Най-голямата проява на хуманност и великодушие към мен от ваша страна ще бъде, ако не съобщите истинската причина, а измислите някакъв друг повод. Можете да кажете например, че съм неспособна, че съм неграмотна и не умея да работя, няма да ви се обидя. Стига само да не пишете: „Не ни е нужна учителка, за която в града се носят най-различни слухове.“

Директорката мълчеше и мислеше нещо. Обърнах се към прозореца, за да не забележи сълзите в очите ми, и се загледах в отсрещните планини, приличащи на тънки слоеве дим, който се издига над хоризонта на фона на бледосиньото вечерно небе.

На Чучулигата, която се взираше в тези планини, пак й замириса на странстване. Мирис на странстване! Каква безсмислица за тези, които не са я почувствали с цялата си душа! Във въображението ми изникнаха пътища, безкрайни пътища към чужди краища, които се губят в далечината и стават все по-тесни и по-печални. В ушите ми зазвуча плачът на мелодичната и тъжна песен на чеченските коли.

Докога, господи, докога? Защо? В името на какво?

 

 

Ч., 5 юни

Моите птици ме проклеха. През дългите месеци на лятната ваканция останах затворена в къщи като тях. Директорката каза, че не е възможно да бъда преместена на друго място преди септември. Засега правя всичко възможно, за да ме забравят в града, и почти не излизам от къщи. Моите съседки не ме търсят. Изглежда, са се уплашили от клюките. Само от време на време говоря с една възрастна жена, която много прилича на леля. Особено гласът й така напомня нейния, че я помолих със стеснение:

— Мила госпожо, не ме наричайте учителко, а просто Фериде, бива ли?

Съседката се учуди, но не отказа да изпълни молбата ми. Когато ми говори, затварям очи и се пренасям в градината в Козятаъ. Ах, какви нелепости измислям! Изглежда, не съм добре с нервите. Станала съм непостоянна. Вярно е, че продължавам да се смея както преди, боря се като хамалин с Мунисе и пак подсвирквам на птиците. Но тъгата и безпокойството не ме напускат. Тежко ми е на душата.

Когато пътувахме с парахода за този град, през нощта не ми се спеше и слушах един от пътниците да пее с тъжен глас, загледан в тъмните води: „В теб е влюбено това сърце неспокойно.“ Тогава песента не ми направи никакво впечатление, забравих я. Месеци след това, един априлски ден, когато цъфтяха първите цветя, подхванах същата песен ни в клин, ни в ръкав. Каква неразгадаема тайна е човешката душа! Как съм запомнила думите и мелодията на тази песен, която чух само веднъж? От този ден винаги, когато върша някаква работа, когато сменям водата на птиците, когато съзерцавам късчето море, което се вижда от прозореца ми, тя не слиза от моите уста. Снощи, когато повтарях думите на последния стих: „В теб е влюбено това сърце неспокойно“, заплаках внезапно, без някаква причина, макар че нито в думите, нито в мелодията на тази обикновена песен няма нищо, което би могло да разплаче някого. Както вече отбелязах: нерви.

Отсега нататък няма да пея тази песен.

 

 

Ч., 20 юни

В училище имам приятелка, която се казва Назмие. Тя е двадесет и четири годишна, хубавичка, весела девойка, която обича да се шегува. Говори много сладко и свири хубаво на уд, поради което благородните семейства я уважават. Всяка вечер я канят някъде. Колежките в училище не я обичат много. По неин адрес се носят някои клюки, които стигат и до моите уши.

Изглежда, че не одобряват нейното свободно облекло, а може би й завиждат.

Назмие била сгодена за един капитан. Бил много добър момък. Но тъй като семейството на годеника не било съгласно да се оженят сега, те крият своите отношения. Назмие ми повери тайната си и предупреди да не обаждам на някого.

Вчера, когато се измъчвах в къщи от скука, пристигна Назмие.

— Фериде ханъм, дойдох да ви взема. Тази вечер съм поканена от лелята на Феридун, която устройва увеселение в дома си, в местността Субаши. Тя ви целува очите, въпреки че не ви познава, и ви кани специално.

— Не. Как така ще ида на гости в чужди, непознати хора? — отговорих аз.

Назмие възрази с укор в очите:

— Защо да ти е чужда лелята на моя годеник? Освен това аз много желая да те запозная с него. Мисля, че ще одобриш моя избор. Кълна се, че ако не дойдеш, няма да отида и аз.

Изброих хиляди причини, за да не отида. Но тя намери отговор на всички. Моите доводи бяха детински и наивни, а Назмие, както подчертах, беше дяволита девойка, която умееше да влиза под кожата ти.

Тя ми изговори толкова много неща и толкова много ме моли, че не издържах и се съгласих да изпълня желанието й.

Но нещо привлече вниманието ми. Когато започнах да обличам Мунисе, Назмие леко сви вежди и попита:

— И малката ли ще вземеш?

— Разбира се, как мога да я оставя в къщи сама? Има ли някаква пречка?

— Не, каква пречка може да има? По-добре. Но знам, че понякога я оставяш в къщи.

— Да, но досега не съм преспивала никъде.

Вече не бях неопитно момиче. За тези две години, през които скитах, бях видяла и слушала много неща. Как се заблудих в този момент, и не обърнах внимание на думите на Назмие, как те не предизвикаха съмнение в мен, това не мога да разбера и сега.

Изглежда, че скуката, жаждата за въздух и простор бяха притъпили моя разсъдък.

Една каруца ни прекара на другия бряг на реката. Тя тръгна между градините по тесен път, над който бяха надвиснали зелените листа на дърветата, и след около половин или три четвърти час спря пред едно лозе. Колко тихи и колко красиви бяха тези места! По пътя видяхме стадо кози. Стар овчар вадеше вода с дървена кофа от кладенеца и я изливаше в каменно корито. Малките яренца с нежни рогца, които се блъскаха край коритото, ни напомниха за нашия Мазлум и с Мунисе се натъжихме.

Скочихме от колата с насълзени очи, хванахме едно яренце, целувахме дългите му ушички и нежната му муцунка, от която капеше вода. По едно време ми хрумна да го купя от козаря, но каква полза? Нали пак щяхме да го оставим при него и да си тръпнем без яре? Нямахме ли си други грижи, та щях да си купя още едно мило създание, за което да тъгувам?

Вилата, в която влязохме, беше стара постройка в средата на огромно лозе. Тя беше заградена от всички страни с високите и зелени чардаци на асмите.

Лелята на Феридун беше пълна жена в напреднала възраст. Облеклото и тоалетът й не ми харесаха. Такава натруфеност не подхожда на възрастна жена. Косите й бяха изрусени, слепоочията й — намазани с благовония, бузите й начервени. С една дума — видът й беше странен.

Тази жена ни покани в една стая на втория етаж, смъкна ми наметалото и ми каза, като ме целуваше за добре дошла с прекалена фамилиарност:

— Много ми е приятно, че те виждам, скъпа дъще. Ах, какъв Гюлбешекер, какъв Гюлбешекер. Чак ти се прияжда. Наистина има за какво да горят мъжете.

Стана ми много неудобно, но не се издадох. Тя, изглежда, беше от онези несъобразителни хора, които не знаят кога какво говорят.

В тази стая бяхме оставени доста дълго сами с Мунисе. Слънцето залязваше. Червеното зарево на залеза бавно гаснеше между гъстите листа, които покриваха чардака. Аз се мъчех да се забавлявам, като се шегувах с малката. Но в сърцето ми беше влязъл червей, който ме гризеше отвътре. На душата ми беше тежко.

Долу се чуваха женски и мъжки гласове, смях, писъци, звук от цигулка, която настройваха.

Подадох глава от прозореца. През гъстите листа на асмите не се виждаше нищо.

Най-после откъм стъпалата се чуха шумни стъпки. Вратата се отвори. Влезе домакинята с голяма лампа в ръка.

— Златна дъще, малко те пренебрегнах, но нарочно те оставих тук. Красотата на тези лозя при залез слънце е ненагледна.

Докато старата жена оправяше фитила на лампата и разказваше, че през лунни нощи тези места приличали на рай, влезе Назмие. Забелязах, че пред вратата чакат двама високи мъже във военна униформа. Лицето ми беше открито, затова неволно се дръпнах и понечих да закрия косите си с ръка.

Назмие се смееше.

— Мила, откога си станала такава провинциалистка? Да не смяташ да се криеш от моя годеник? Махни си ръката. Кълна се, че това е неприлично.

Имаше право. Нямах причина да се крия чак толкова. Офицерите влязоха в стаята с известно смущение. Назмие представи единия от тях:

— Феридун бей, моят годеник, Фериде ханъм, моя приятелка. Какво щастие, имената и на двамата, които обичам, си приличат.

Младият офицер отговори на шегата с широка усмивка.

Когато бях малка, майка ми обичаше да купува интересни кибритени кутии, върху които имаше нарисуван панаирджийски паликаре с извити мустаци, криви рамене и дълъг кичур, закриващ едното му око. Този Феридун бей беше слязъл сякаш от тази кибритена кутия. Той взе ръката ми фамилиарно в своята груба ръка и започна да я друса, като я стискаше.

— Ханъм ефенди, изказвам ви нашата благодарност и признателност, че удостоихте с присъствието си компанията ни. Бъдете жива и здрава — каза той и от своя страна ми представи офицера, който стоеше зад гърба му: — Позволете на мен, вашия покорен слуга, да ви представя един мой сърдечен приятел и покровител — майор Бурханеттин бей, който не е от обикновените майори, дето ги познавате. Той е най-малкият син на прочутото семейство Солакзаде.

Най-малкият син на семейство Солакзаде беше офицер, надхвърлил четиридесет и петте. Косите и мустаците му бяха посребрени. По всичко личеше, че е наистина от благородно семейство. По облеклото, държането, говора той се отличаваше коренно от Феридун. Неговото, лице и белите му коси почти заличиха примесеното със страх лошо впечатление, което остави приятелят му в мен.

Бурханеттин бей говореше леко и бързо. Той поздрави отдалеч с вежливо кимване на главата и рече, като се поклони леко:

— Ваш покорен слуга, Бурханеттин. Госпожице, покойният ми баща най-много от цялото си имение обичаше това лозе. „То ми носи благополучие. Всички щастливи минути в живота си дължа на него“ — повтаряше често той. Като видях, че сте благоволили да дойдете, неволно си спомних думите на покойния и се убедих, че са безусловно верни.

Това беше комплимент. Но какво общо имаше с това лозе Бурханеттин бей?

Бях учудена и погледнах въпросително Назмие, но тя не ме поглеждаше, упорито избягваше да среща моя поглед, Жената, която до този момент смятах за собственичка на лозето, хвана Мунисе за ръка и я изведе навън.

Поседяхме в стаята повече от половин час. Говорихме за това-онова. По-точно е да се каже говориха, защото аз не бях а състояние нито да говоря, нито да разбирам това, което се говореше. Железен обръч стягаше сърцето ми и затрудняваше дишането ми. Мозъкът ми отказваше да работи. Нищо не мислех, нищо не чувствах, само се свивах в ъгъла и тялото ми се смаляваше от несъзнателния страх, който изпитвах също като малка птичка, нападната в гнездото си.

Долу изсвириха една мелодия с цигулка, последва газел^[4], а след това най-различни тънки и дебели гласове подхванаха обща песен.

Назмие и годеникът й, седнали на едно канапе, се притискаха един в друг. Аз постепенно им обърнах гръб. Това бяха хора с долни души. Без да се смущават и да се срамуват от присъствието на чужди, те бяха доближили глави така, като че ли разиграваха сцена от някой възмутителен филм… Да, това бяха много вулгарни и лоши хора.

Дебелата жена беше оставила на масата поднос с шишета и чаши. Бурханеттин бей обикаляше стаята с ръце в джобовете и от време на време се спираше пред тази маса, с гръб към нас. По време на една от тези си обиколки майорът спря пред мен и се наведе леко:

— Ще благоволите ли да приемете, малка госпожице?

Вдигнах очи с учудване. Той държеше малка чашка, в която блестеше червено като рубин питие. Отказах с глава и добавих съвсем тихо:

— Не желая.

Той се наведе още повече и настоя, като ме облъхваше с горещия си дъх:

— Не вреди, малка госпожице, това е най-нежният, най-невинният ликьор в света. Нали, Назмие ханъм?

Назмие кимна с глава:

— Не настоявайте, Бурханеттин бей, Фериде тук е все едно у дома си. Може да се държи както иска.

Посребрените коси на Бурханеттин бей, неговото любезно и благородно лице до този момент ми внушаваха известно доверие. Сега започнах да се боя и от него. Какво ми се случва, господи! Къде съм попаднала? Как ще се избавя?

Светлината в стаята чезнеше бавно и в мрака, който се спускаше пред очите ми, кръстосваха искри. Звукът на музиката достигаше до ушите ми като бучене на далечно море.

— Златна дъще, време е за вечеря. На масата има неколцина гости, които чакат вас.

Тези думи бяха казани от онази пълна жена. Малко се бях посъвзела и успях да кажа:

— Благодаря, не ми е добре, оставете ме тук.

Назмие пристъпи към мен:

— Мила Фериде, кълна се, че не са непознати. Това са няколко приятели на Феридун и Бурханеттин бей, някои от които са с жените и годениците си. Да, да, с жените и годениците си. Ако не дойдеш, ще бъде много неудобно. Дошли са тук специално за теб.

Мъчех се да измъкна ръцете си от ръцете на Назмие и се свивах в ъгъла, като се държах за облегалото на креслото. Не ми беше възможно да говоря. Чувствах, че ако не стискам зъби си, те ще започнат да тракат.

— Наш дълг е да постъпим така, както заповяда, както желае гостенката. Вие слезте долу при гостите и кажете, че Фериде ханъм е малко неразположена. А вие, Биннас ханъм, поднесете да вечеряме тук. Мой дълг е да не оставям гостите си сами.

Щях да полудея. Да остана сама в тази стая с Бурханеттин бей и да се храня на една маса с него!

Скочих от мястото си, без да съзнавам, без да мисля какво правя, и казах, като събрах сили:

— Добре, нека бъде така, както искате.

Назмие и годеникът й слизаха пред нас, хванати под ръка, а Бурханеттин бей ме следваше, останал крачка зад мен.

В дъното на тъмното преддверие се отвори врата. Ослепителната светлина опари очите ми. Едва успях да направя няколко крачки, като се олюлявах сред потока от светлина, която падаше от полилеите.

На стените блестяха големи огледала, които придаваха дълбочина на салона. Полилеите, които висяха от тавана, се отразяваха в тях като факли, бягащи по далечни тъмни пътища.

Безброй очи и лица, неясни, смесени, мъжки и женски, които виждах сякаш насън. Избухна оглушително ръкопляскане. Сред бученето на музиката гласовете ставаха по-дълбоки, по-неясни, но не преставаха, виеха като далечен планински вятър: „Да живее Бурханеттин, да живее Гюлбешекер, Гюлбешекер, Гюлбешекер…“

 

 

Когато отворих очи, се намерих в обятията на Мунисе. „Какичко“, плачеше малката ми и притискаше лице в лицето ми, целуваше мокрите ми коси и очите ми, които още щипеха от одеколона. Дрехите ми бяха вир вода. В полутъмната стая чувствах много погледи, отправени към мен. С първото си движение направих опит да закрия шията си с ръце.

Един непознат глас извика:

— Излезте навън, моля ви, излезте навън.

Помъчих се да се размърдам, да стана от мястото си. Нечия ръка ме хвана за рамото:

— Не бой се, дете, няма страшно, не бой се.

През ресниците си видях лицето на човека, който изрече тези думи. Беше пълничкият офицер, който ходи винаги с разкопчана куртка. Той също ме погледна и се обърна към застаналия до него:

— Тя наистина била дете.

Назмие беше коленичила на земята. Тя разтъркваше ръцете ми и питаше:

— Малко по-добре ли ти е, Фериде? Толкова ни изплаши.

Обърнах глава на другата страна и затворих очи, за да не я виждам.

Както научих отпосле, този припадък продължил повече от петнадесет минути. Разтривали ме с одеколон, давали ми да мириша изгоряла вълна, но нищо не помагало. Най-после изгубили надежда и започнали да приготвят кола, с която да отидат за лекар в града.

Когато дойдох на себе си, поисках да ме откарат с тази кола. Казах, че ако не се съгласят, сама ще тръгна посред нощ. Дебелият офицер навлече куртката си и седна до коларя.

В момента, в който щяхме да потеглим, към мен пристъпи нерешително Бурханеттин бей и каза, без да смее да ме погледне в лицето:

— Фериде ханъм, разбрахте ни съвсем погрешно. Бъдете уверена, че никой от нас не е имал лоши намерения спрямо вас. Как можехме да предположим, че девойка, която е възпитана в Истанбул и която освен това само преди няколко дни свободно е разговаряла с един от нашите офицери, може да се окаже с толкова буен нрав? Повторно ви уверявам, че не сме имали никакви лоши намерения спрямо вас. Впрочем ви моля да ни извините за неприятностите, които ви създадохме.

Колата потегли по тъмните тесни пътища сред лозята. Аз се бях свила в един ъгъл, като треперех и притварях очи. В главата ми бавно изплуваше споменът за друга нощ — нощта, през която избягах от вилата в Козятаъ, без да мисля за последствията, и тръгнах сама по тъмните пътища…

От време на време през прозореца на колата се подаваха клончета на върба, които ме милваха по лицето и ме будеха от сън.

По едно време чух, че Мунисе, допряла главата си на отсрещния прозорец, въздиша дълбоко.

— Мунисе, не спиш ли? — попитах тихо аз.

Тя наведе още повече глава, без да ми отговори. Тогава забелязах, че моята малка плачеше, като се мъчеше да скрие сълзите си в тъмното, също като голям човек.

Хванах я за ръцете и попитах:

— Какво ти е, момичето ми?

Тя взе главата ми в ръцете си като възрастен човек, живял и видял повече от мен, и се наведе на ухото ми:

— Какичко, да знаеш колко плаках тази нощ, колко се уплаших! Разбрах защо са те извикали там, какичко. Няма да ходиш повече на такива места, нали? Ами ако и ти като мама… Какво щях да правя после, какичко?

Какъв позор, какво падение, господи! Срамувах се от това дете като пропаднала жена, не смеех да го погледна в лицето.

Сложих глава на слабите колене на Мунисе и ридах тихо чак до в къщи като малко дете, което плаче в скута на майка си.

 

 

Слънцето току-що беше изгряло, когато отидох в дома на директорката. Старата жена беше учудена да ме види в този ранен час, с подути от плач очи и пребледняло лице.

— Аллах да ти даде щастие, Фериде ханъм. Какво ти е, дете? Никога не съм те виждала такава! Да не си болна?

Спокойното, невъзмутимо и сурово лице на тази жена винаги ме е плашило малко и ми е пречило да й откривам сърцето си. Но в този час, в този чужд град аз нямах близък освен нея, на когото бих могла да изкажа мъката си. И после моята професия, моето служебно положение ме задължаваше да постъпя така.

Разкрих й снощната случка, като се срамувах и треперех, без да премълча нито една подробност. Старата жена ме слушаше мълчаливо и се мръщеше. Свърших разказа си, наведох глава, протегнах ръце, погледнах я с насълзени очи, очаквайки утешение от нея, и добавих:

— Госпожо, вие сте по-възрастна и знаете много повече от мен. За бога, кажете ми, сега трябва ли да ме смятат за лоша жена?

Този въпрос предизвика в нея неочаквано вълнение и мъка. Тя ме хвана за брадата, вдигна лицето ми, погледна ме право в очите, но не както друг път, не като директорка, не като непозната, а с очите на разбираща и обичаща майка.

После каза с колеблив, треперещ глас, като милваше брадата ми и галеше ръцете ми, които бях положила на нейните колене:

— Не бях разбрала до днес, че си толкова невинна и чиста. Трябвало е да те държа по-близо до себе си и да те пазя. Жалко, че не го направих. Ах, тази Назмие! Дъще, аз знам много неща. Разбирам всичко. Но този свят е устроен така, че трябва да криеш много от онова, което знаеш. Назмие е лоша. Направих много опити, положих много усилия да отърва училището от това зло, но напразно. Не е възможно да я мръднеш от мястото й. Има много покровители, като се започне от кмета и началника на гарнизона и се свърши с батальонните имами. Кой ще забавлява благородните дами, ако Назмие си отиде оттук? Кой ще свири на уд и ще играе на тайните нощни веселби, които се устройват от висшите чиновници? Как ще могат такива разсипници като Бурханеттин бей, които ядат готово наследство, да се добират до невинните, наивни, млади и красиви момичета като теб? Фериде, разбирам много добре клопката, която са ти устроили. Този Бурханеттин бей е стар женкар, който пилее богатството на баща си, за да прелъстява безпомощни жени и да руши семейни огнища. За него беше въпрос на чест да завладее едно младо момиче, за чиято хубост говори целият град.

Той смята за чест и слава да вземе под ръка девойка, която младите офицери изчакват на улицата, като дрънкат саби, и считат за голям успех, ако зърнат лицето й под воала, да я въведе в обществото на пияници и гуляйджии, да накара тълпа от отчаяни женкари да реват: „Да живее Бурханеттин бей!“ Особено след като е чул, че си говорила с Ихсан бей. И тъй, дете, те са потърсили помощта на Назмие, като са й обещали кой знае какво, и са ти скроили тази игра. Бъди доволна, че си се отървала само с това, дете! Впрочем длъжна съм да ти кажа, че ти повече не можеш да останеш тук. Съвсем сигурно е, че тази история ще се разчуе из целия град в продължение най-много на ден-два. Трябва да си заминеш оттук още с първия параход. Имаш ли къде да отидеш, имаш ли роднини, познати, Фериде?

— Никого си нямам, госпожо.

— В такъв случай иди в Измир. Там имам двама познати: една приятелка, учителка, и главния секретар на отдел „Просвета“. Ще ти дам писмо. Мисля, че той ще направи всичко възможно да ти намери място.

Това съчувствие ме изненада. Аз все повече и повече се притисках в нея като някое котенце, спасено от явна смърт под дъжда и снега, нерешително гладех с бузата си нейната ръка, която милваше косите ми, а после обърнах тази ръка и започнах да целувам дланта й.

Старата жена въздъхна леко и продължи:

— Не можеш да се върнеш в къщи в този вид, Фериде. А и не бива. Хайде, дете, да ти постеля да си легнеш и да поспиш малко горе. Аз ще отида да прибера багажа ти и Мунисе. Докато си тръгнеш от града, ще останеш у дома.

Прекарах в горната стая на директорката до вечерта, като ту се будех, ту заспивах. Щом отворех очи, старата жена идваше при мен, слагаше ръка на челото ми и милваше косите ми, които сега завършват с две плитки, както на всички девойки в Ч.

— Болна ли си, Фериде? Боли ли те някъде, дете? — питаше тя.

Нищо ми нямаше. Не бях болна. Но отпусках безсилно глава на възглавницата и капризничех като малко дете. Струваше ми се, че колкото повече я карам да ме обича и милва, толкова повече ще се наслои в душата ми тази нова майчина обич, която бях намерила, и ще ме утешава — като парфюм в подарена кърпа — през дните на самота и отчаяние, които ме очакваха занапред.

 

 

Параход „Принцеса Мария“, 2 юли

Загърнах се в палтото си, за да се запазя от вятъра, и останах горе, докато залезе луната. Палубата беше безлюдна. Имаше само един висок пътник, който от вечерта не промени позата си: стоеше с ръце, облегнати на железните перила, и свиреше тъжни мелодии с уста, с лице срещу вятъра.

Познавах и обичах морето като същество, което живее дълбоко в себе си, вечно се смее, говори, стене и се сърди. А тази вечер водната шир ми се стори като безнадеждна и безутешна безкрайна самота.

Слязох долу, като треперех така, сякаш нощната влага беше проникнала чак до костите ми. Мунисе спеше на леглото в кабината. Започнах да пиша дневника си, заслушана в трусовете, които идваха от глъбините на морето, сякаш биеше самото сърце на тази безкрайна самота.

Днес директорката ме съпроводи до пристанището. Не се сбогувах с никого. Отбих се само при онази възрастна жена, която прилича на леля, и слушах за последен път със затворени очи да ме нарича „Фериде“.

Оставихме Мазлум в град Б. А тук се наложи да се разделя с птичките си. Оставих ги на грижите на директорката, след като получих обещание, че няма да забрави да ги храни и да подменя водата им.

Директорката ми каза:

— Фериде, по-добре ги освободи, щом ги обичаш толкова много.

Усмихнах се тъжно:

— Не, госпожо. Преди и аз мислех като вас. Но вече не мисля така. Птичките са безпомощни, несъзнателни същества, които не знаят какво искат. Блъскат се и страдат, докато избягат от клетката. Но смятате ли вие, че ще бъдат по-щастливи на свобода? Не, това е изключено. На мен ми се струва, че въпреки всичко тези нещастни птици свикват с клетките си така, че когато се намерят на свобода, по цели нощи мислят за клетката си, кацнали на някое клонче и скрили глави между своите криле, тъгуват, вперили мъничките си очички в светлината на прозорците. Птиците насила трябва да се държат в клетките си, насила, насила…

Старата жена поглади брадата ми и каза:

— Ти си странно дете, Фериде. Бива ли да се плаче за такова нещо?

В парахода има няколко пътници, които се качиха от Ч. Двамата са офицери. Чух следния разговор между тях. Младият каза на възрастния:

— Ихсан бей искаше да отпътува преди четири дни. Казах му да почака още няколко, за да пътуваме заедно за Бейрут, и без да искам, станах причина за беда. Точно така. Ако беше заминал преди четири дена, това нямаше да се случи.

Възрастният отговори:

— Действително неприятна история. Ихсан не е раздразнителен, как ли е станала тази работа? Ти знаеш ли подробности около случката?

— Аз съм очевидец. Вчера бяхме в общинското казино. Бурханеттин бей играеше билярд. Ихсан влезе от вратата, извика майора настрана и започна да му говори. Отначало разговаряха спокойно и вежливо. Не знам какво стана, но изведнъж Ихсан се отдръпна крачка назад, и удари страшна плесница на Бурханеттин бей. Майорът посегна към пистолета си, но Ихсан вече беше изтеглил своя. Ако няколко души не бяха се нахвърлили върху тях, положително щеше да се пролее кръв. Военният съд утре ще започне разглеждане на делото.

— Ако някой от нас направи нещо подобно, тежко му и горко. Но Ихсан е някакъв роднина на пашата.

— Племенник на жена му и неин млечен син.

— Щом е така, ще му се размине с леко наказание. Впрочем този Бурхан си го заслужава. Той съвсем я удари през просото.

— Каква ли е причината?

— Казват, че се скарали по политически причини. Не можаха да избавят армията от политиката и туйто.

— А на мен ми се струва, че е замесена жена. Нали познаваме Бурхан.

Офицерите се отдалечиха, като продължаваха да си говорят. Чак тогава разбрах от кого бяха розите, които малко преди това донесе и остави в кабината ми един стар лодкар.

Ихсан бей, може би няма да ви срещна никога вече, а и да ви срещна, може да се наложи да се престоря, че не ви познавам. Но винаги ще помня, че не ме забравихте дори в деня, в който се изправихте пред военен съд заради мен. Една малка пъпка от тези рози, които вие проявихте деликатността да не разкриете от кого са, аз запазвам в дневника си, а спомена за вас ще скътам в сърцето си с най-чисти чувства.

Самотният пътник на палубата продължава да свири с уста тъжните си мелодии. Подадох глава през отворения прозорец на кабината. Над морето настъпва прозрачно утро, което сякаш струи от самата вода.

Хайде Чучулиго, лягай вече. Нощта и умората причиняват болка в очите. Защо ти е потрябвало утрото? Утрото е време, когато далечните Жълти цветя отварят очите си, наситени на сън и на много други неща.