Решат Нури Гюнтекин
Чучулигата (12)

VIII

Минаваше полунощ. Цялата къща отдавна беше заспала. Мюжгян излезе от стаята си с наметнат тънък шал на раменете и малък свещник в ръка. Тя отиде при вратата на Кямран, като стъпваше на пръсти и се поспираше от време на време. В стаята нямаше, ни светлина, ни звук. Младата жена почука лекичко и извика почти шепнешком:

— Кямран, спиш ли?

Вратата се отвори веднага. Кямран беше облечен. В слабата светлина на свещта лицето му изглеждаше по-бледо и изморено. Той примигваше така, като че ли смътната светлина го заслепяваше.

— Още ли не си заспал, Кямран?

— Както виждаш.

— Ами защо си изгасил лампата?

— Светлината тази вечер ми пречи.

— Какво правиш в тъмното?

— Нищо. Мъча се да превъзмогна отчаянието и мъката си. Ами ти защо си дошла по това време, какво искаш?

— Не се тревожи, мили Кямран — отговори Мюжгян, която едва сдържаше вълнението си. — Нося ти хубава, много хубава новина, но не бива да се вълнуваш.

Младата жена се мъчеше да го успокоява, но самата тя се вълнуваше, очите й се наливаха със сълзи, гласът й трепереше от вълнение.

— Кямран, преди малко в стаята ми дойде Фериде. Имаше много странен вид. „Мюжгян, каза тя, до днес съм разкривала сърцето си само на теб. Ти си ми най-близка. Искам да ти поверя тайна, която трябва да пазиш до утре, до моето заминаване. След това можеш да я откриеш. Останахте учудени, когато един ден пристигнах ненадейно при вас. Казах, че не съм могла да понеса повече раздялата. Това беше вярно. Но истинската причина не беше тази. Дойдох тук, за да изпълня обещанието, което дадох пред смъртния одър на човека, когото обичах най-много на този свят. Мюжгян, бях принудена да ви излъжа. Аз съм вдовица. Мъжът ми почина преди три месеца от рак.“

Когато ми разказваше това, Фериде склони глава на рамото ми и се разрида. Тя продължи своя разказ със сълзи на очи: „В деня на своята смърт моят доктор ме извика при себе си и каза: «Фериде, вече съм спокоен, че няма да мизерстваш, защото това, което ти оставям, е напълно достатъчно да осигури на скромна и спокойна жена като теб охолен живот до последния й час. Но има нещо друго, Фериде. Не е лесно за самотна жена да живее на този свят, макар и да е богата. После, едно са парите, друго е любовта. Фериде, ако искаш да умра спокоен, ти трябва да ми се закълнеш още сега, че след смъртта ми ще се върнеш в Истанбул при семейството си. Ако не искаш да останеш постоянно при тях, гостувай им три месеца, два месеца. Светът е голям. Един ден може да почувстваш нужда от семейна обич. Мила Фериде, ако получа уверение от теб, че ще се помириш със семейството си, ще умра по-спокойно, няма да си отида с отворени очи от този свят.»

Обещах му със сълзи на очи, че ще изпълня последното му желание. Но милият ми доктор не се задоволи само с това. Той настоя да се помиря и с бившия си годеник. Каза, че един ден той можел да влезе в ролята на мой по-голям брат. Даде ми запечатан плик и поръча да му го предам лично.

— В този плик има стар любовен роман, който някога много ме трогна. Искам на всяка цена да го прочете и твоят бивш годеник. Закълни ми се, че ще му го предадеш така, както е — каза той.

Ето това е истината, Мюжгян. Сега ти знаеш всичко. Моят мил доктор беше наивен и чист. Той вярваше, че ако ме помири с моето семейство, ще ме избави от самотата на живота. Милият, едва ли е предполагал колко мъка ще ми причини с това. След като погребах и него при Мунисе, заминах за Истанбул. От всичко, което научих там, разбрах, че изпълнението на неговото завещание ще ми бъде много трудно. Съобщиха ми, че съпругата на Кямран е починала, че за мен се чули някои лоши неща. Ако съпругата на Кямран беше жива, може би щеше да се приеме за съвсем естествено да гостува продължително в семейното си огнище вдовица като мен, мъжът на която е починал наскоро. А сега всички, дори Кямран, дори ти, Мюжгян, която ме познаваш най-добре от всички, щяхте да помислите най-лоши неща за мен. Тя ходи, скита години наред, кой знае какви груби сметки са я накарали да се продаде на един старец! А сега, след като е научила, че по-раншният й годеник е отново свободен, ръководена пак от груби сметки, е дошла сред нас, при този годеник, в това семейно огнище, които преди пет години напусна, като ги удави в поток от неоправдани клевети и обиди. Дори да се намери някой милостив и отзивчив измежду вас, които да не мисли така, самата аз ще се чувствам неудобно пред него.“

Мюжгян продължаваше да разказва с нарастващо вълнение и огорчение:

— Ах, Кямран, да беше чул как Фериде ми разказа тези неща, как страда и колко сълзи на отчаяние проля в моите обятия! Особено последните й думи няма да забравя никога в живота си. Фериде каза: „Не ми е възможно да разкажа с какви объркани чувства напуснах семейното огнище, с какви страдания е изпълнен моят живот, какви тежки обстоятелства са ме принудили да се омъжа. Ако жена, стигнала двадесет и петте, прекарала част от последните пет години в приключения, а друга част в семейство, при съпруг, твърди, че е девица, че до нейното лице и нейните очи не са се докосвали мъжки устни, всички ще й се смеят в лицето. Всички ще кажат за нея, че е обикновена лъжкиня, нали, Мюжгян? Аз не съм в състояние да докажа противното. Нямам какво друго да кажа. Не знам какъв е този пакет, който докторът остави за Кямран, но той може да съдържа нещо, което не заслужава внимание. Изпълних последното желание на доктора с цената на толкова страдания и мъки, че не ми останаха сили да предам лично този пакет. Предай го утре на Кямран, след като се кача на парахода, след като всичко бъде свършено.“

Мюжгян млъкна. Тази млада жена, която проявява такова спокойствие и търпение дори в най-трагичните моменти, че просто изглежда безчувствена, сега плачеше като дете. Тя каза, като протегна своите треперещи ръце:

— Не бива повече да я оставяме, Кямран. Ако трябва, ще я задържим насила. Независимо от всичко, което се случи в миналото, отсега нататък вие не бива да се разделяте. Аз виждам, че и двамата не ще издържите повече така.

Кямран се беше вцепенил. Тази надежда беше прекалено голяма за мечтател, който е хранил болната си и объркана душа месеци наред с най-незначителни мечти и избледнели спомени. Той се оглеждаше в тъмнината и току премигваше с нищо неразбиращи, празни очи на болен, свестил се след продължително безсъзнание.

Мюжгян извади изпод шала си голям плик, подпечатан с червен восък, и каза:

— Поверявам ти го още сега въпреки обещанието, което дадох на Фериде.

Тя започна да оправя шала си с намерение да напусне стаята. Кямран я спря с едно движение на ръката:

— Мюжгян, имам молба към теб. Ти бе най-близка и се интересуваше от нашата история. Нека отворим този плик заедно и видим какво има вътре.

Докато Мюжгян палеше газената лампа на масата, Кямран отвори плика. Вътре имаше едно писмо и втори голям плик. Писмото, написано с едри букви, бе адресирано до Кямран:

„Кямран бей, синко,

Човекът, който ви пише това писмо, е самотен и саможив старец, посветил една част от живота си на книгите, а друга — на ранените в този хаос, наречен живот. Много преди писмото ми да е стигнало във вашите ръце, аз ще съм свирил отбой на този позорен свят. Правя си труд да напиша тези редове в сетния си час, озарен от надеждата да помогна за последен път на една клета жена, която много обичам. Слушайте:

Един ден в стара къща на забутано село срещнах случайно едно малко истанбулско момиче, чисто като светлината, хубаво като мечта. Представете си какво бихте изпитали вие, ако отворите прозореца си посред зимна нощ, когато вали сняг на парцали, и в тъмнината чуете песен на славей. Ето в онази минута аз изпитах същото чувство. Коя ли проклета съдба или случайност беше захвърлила в бунището на това тъмно село тази невинна, нежна, благородна девойка, това прекрасно творение на природата? Докато сърцето й плачеше, очите и устните й се смееха. Тя се мъчеше да ме залъгва с празни приказки за саможертва. Ех, бедно малко момиче! Мислиш, че както твоят нехаен, глупав любовник, когото си оставила в Истанбул, ще повярвам на твоите приказки? Разбрах всичко от нейните сънни като на недоспало дете очи, от разсеяността, с която вървеше, без да забелязва къде стъпва, от нейните устни, които сякаш потръпваха под невидимите целувки на въображаеми устни, от нейните движения, които оставяха у човека чувството, че се притиска в мечтаните обятия…

Дотогава често си спомнях с безкрайна нежност за Меджнун от старите приказки, който тръгнал да търси своята Лейля^[1] из пустините. Но оттогава насам забравих него и започнах често да си спомням за тази малка, невинна, благородна и нежна като коприна съвременна Лейля, с бистри зелени очи, тръгнала да търси своята бленувана любов в осеяните с гробища тъмни села.

След две години я срещнах повторно. Мъката й не бе намаляла, продължаваше да терзае душата й, а тя линееше. Още се питам защо в деня, в който я видях за първи път, не я вързах за седлото на коня си и не я закарах в Истанбул, в нейното семейство. Моя грешка.

Когато я срещнах за втори път, беше вече късно. Вие се бяхте оженили. «Тя е още дете, още твърде млада, може с течение на времето да го забрави» — казах си аз. Но от една тетрадка, която случайно попадна в ръцете ми по време на нейното боледуване, разбрах колко са дълбоки раните й. В тази тетрадка тя бе записала целия си живот. Тогава загубих всяка надежда и се залових да я лекувам като своя дъщеря. Но хорската злоба и клевети не дадоха възможност и за това. По едно време намислих да намеря един добър момък и да я омъжа. Но това беше опасно. Мъжът й, колкото и добър човек да е той, щеше да иска от нея любов, а любовта към чужд човек щеше да бъде непоносима тежест за нея. Да обича един, а да попадне в обятията на друг! Това можеше да я убие. Като имах предвид тази опасност, аз бях принуден да сключа законен брак с нея, за да мога да я защитавам, докато съм жив. А след смъртта си щях да й оставя някой и друг куруш и няколко парчета имот, с които да преживее до края на живота си. Безспорно за нея щеше да бъде много по-лесно да живее като материално осигурена вдовица, отколкото като съмнителна девойка. И най-важното е, че имаше надежда един ден да се сбъдне нейната мечта. Има ли нещо невъзможно на този свят? Смъртта на вашата съпруга окрили моите надежди. Аз редовно получавах информация за вас от Истанбул. Тази смърт може много да ви е наскърбила и опечалила, но би било лицемерие да твърдя същото и за себе си. Тогава започнах да търся изход от създалото се положение. Исках да разтрогна моя безсмислен брак с нея, да освободя Фериде и да ви я върна. Не знам какво щяха да кажат хората за тази моя постъпка. Впрочем аз съм човек, който отдавна е плюл на всичко онова, което хората ще кажат и ще мислят за мене. Но в това време моята болест започна да напредва и разбрах, че работата ще се реши от само себе си най-много за три-четири месеца. Не знам дали има нужда от повече приказки. Намерих повод да изпратя Фериде при вас. Не се съмнявам, че тя ще ви предаде това писмо със собствените си ръце. Познавам много добре нейния характер. Тя е странна девойка. Може да се опита да прояви своенравие и каприз, но вие не й обръщайте внимание, не я оставяйте за нищо на света. Ако се наложи, бъдете див и груб като планинците, които отвличат жените насила. Не се съмнявайте, че ако тя умре във вашите обятия, ще умре щастлива.

Искам да ви кажа и това, че в цялата тази работа не мисля ни на йота за вас. Ако зависеше от мен, не бих ви дал не само такова рядко момиче като Фериде, ами дори и котка от дома си. Но какво да се прави, когато тези луди момичета не разбират от дума? Не ми е ясно как могат да обичат такива неопитни, безсърдечни хора като вас.

Хайруллах, покойник

 

П.П. В плика е дневникът на Фериде. Миналата година, когато се пренасяхме в чифлика, скрих сандъка, в който беше поставен този дневник, и казах, че може би са го откраднали коларите. Почувствах, че това я натъжи много, но тя не отрони нито дума. Колко прав съм бил в своето предположение, че един ден дневникът ще свърши работа!“