Решат Нури Гюнтекин
Чучулигата (11)

VII

На другия ден Фериде пак беше слязла сама в града. Надвечер, когато се върна в къщи, изглеждаше много уморена. Въпреки това тя събра децата около себе си и направи люлка в задната градина.

Когато Кямран успя най-после да се отърве от един бъбрив гост на Азиз бей, завари на люлката Фериде и Неждет. Фериде се засилваше все повече и повече, а Неждет крещеше колкото му глас държи и се държеше като котенце за врата й.

Кямран чу гласа на леля Айше, която се провикна като преди десет години:

— Фериде, дете, остави лудориите, ще изпуснеш детето!

Чучулигата, която не й обръщаше внимание и продължаваше да се забавлява с цялата си душа, отговори:

— Ех, лельо, не се тревожи. Не виждаш ли, че дори баща му не протестира, нали, Кямран?

Фериде смъкваше от люлката едно дете и качваше друго. Тя искаше да задоволи всички до едно.

След като накара да попищи и Нермин, която беше най-голяма, но най-страхлива между децата, най-после Фериде скочи от люлката. Косите й бяха залепнали по челото и бузите почервенели. Тя търкаше една в друга изтръпналите си ожулени от въжето ръце.

— Струва ми се, че вече не остана никой.

— Забрави мен, Фериде — забеляза Кямран с колебание.

По устните на Чучулигата премина неопределена усмивка. Сърце не й даваше да каже „не“, а нямаше смелост да изрече и „хайде“. Тя оглеждаше въжето и клоните на дървото и чакаше някой да я подкани отстрани.

— Ще бъде доста трудно. Струва ми се, че въжето не ще може да удържи двама ни, нали, Мюжгян?

Мюжгян пипна въжето и погледна в очите Кямран със своите спокойни очи:

— Въпросът не е във въжето, но Фериде е много уморена. Погледни в какво състояние е. Мисля, че е грях да измъчваш повече толкова уморена жена.

— Няма значение — казваше отначало Фериде, но отпосле разбра смисъла на думите и погледите на Мюжгян. Тя склони глава засрамена, уплашена като виновно дете и отговори тихо: — Да, доста съм изморена, има опасност да се разболея.

Изведнъж доби вид на изморена, болна жена. Радостта в очите й угасна.

Мюжгян, която продължаваше да се взира в Кямран, рече тихо:

— Бил си по-безсърдечен, отколкото си мислех, Кямран!

— Защо? — попита също така тихо Кямран, за да не го чуят.

Мюжгян тръгна с него към другия край на градината.

— Не виждаш ли в какво състояние е? Не стига ли, дето разби живота и сърцето й?

— Мюжгян…

— Толкова години никой от нас не я потърси. Тя не е могла да понесе горчилката на раздялата и се върна при нас, като преглътна и обидата, и възмущението си. Когато пристигна тук, беше почти добре, но ти отвори нейната зараснала рана. — Мюжгян продължи със сълзи на очи: — Като си помисля само как ще страда горката, когато си тръгне оттук… Да, Кямран, Фериде си отива. Утре. Тя е напълно готова за път. И аз не знаех. Този път тя не ми откри нищичко нито от сърдечните си тайни, нито от живота си. Научих преди малко и я попитах за причината на това внезапно решение. Тя спомена за някакво писмо от мъжа си. Уверена съм, че не това е истината. Фериде бяга от теб. Не може да издържа повече. Разказвам ти всичко това нарочно, Кямран. Страхувам се, че тази принудителна раздяла ще бъде доста мъчителна. Фериде е много търпелива. Но все пак е жена. Ти имаш едно дълг към тази нещастница, живота на която разби: да проявиш сила и спокойствие в дните на раздялата, да й внушиш колкото може повече самообладание и хладнокръвие.

Когато слушаше тези думи, Кямран пожълтя до зеленото на очите си:

— Ти говориш само за разбития живот на Фериде! А за моя?

— Ти сам си го направи.

— Мюжгян, не бъди толкова жестока!

— Мислиш ли, че щях да стоя със скръстени ръце, ако имаше надежда? Безсилни сме да направим каквото и да е. Фериде сега е жена на друг. Тя е зависима. Виждам, че и ти си много нещастен. Вече не ти се сърдя, но с нищо не мога да ти помогна.

Всички бяха научили, че Фериде си заминава на другия ден, но никой не говореше за това. Вечерята мина в дълбоко мълчание. Азиз бей, който тази вечер изглеждаше по-състарен и отслабнал, бе настанил Фериде до себе си. Той често я милваше по раменете, хващаше я за брадата, обръщаше главата й, гледаше я в очите.

— Ах, Чучулиго, ти нарани сърцето ми на стари години.

Тази вечер всички се прибраха много рано в стаите си.