Решат Нури Гюнтекин
Чучулигата (10)

VI

Изминаха четири дни от тази случка. Фериде почти бягаше от своя стар приятел. Тя проваляше всички негови опити да остане насаме с нея, избягваше да го гледа в лицето, да срещне погледа му, когато разговаряха в присъствието на други.

Преваляше четвъртият ден. Всички жени и деца бяха излезли навън. Нямаше вероятност да се върнат преди залез слънце. Въпреки силния вятър, който вдигаше страшни облаци от прах, Кямран не можа да се задържи в къщи, излезе да поскита навън.

Вятърът свиреше по високите далечни хълмове, дърветата шумяха така, като че ли ги шибаше невидим дъжд. Над пътя, който се губеше в далечината, се гонеха вихрушки.

Прахът шибаше лицето и очите на Кямран. На всеки две-три крачки той биваше принуден да спира и да се обръща с гръб към вятъра. До един гол хълм забеляза някаква скала, в която имаше дупка. Хилаво дърво, израсло наблизо, безпомощно се превиваше и блъскаше слабите си клони. Кямран се отби от пътя и се прислони там, като седна зад една издатина на скалата, която го прикриваше от вятъра.

Въпреки воя на вятъра и бученето на дърветата околността му се струваше мъртва. Мъртва и равна като пустиня.

Той никога не беше виждал природата така безжизнена, нейните хубости така излишни, а животът така безсмислен като днес.

Някъде в далечината, там, където пътят се сливаше с морето, той забеляза някаква женска фигура в цветно наметало. Без да знае защо, Кямран слезе по хълма и тръгна към жената.

След малко разпозна бледорозовото наметало на Нермин. Изглежда, младото момиче също го беше видяло, защото започна да му маха отдалеч с чадъра си.

Но защо Нермин се бе отделила от другите и защо беше сама? Заинтересован, той закрачи още по-бързо към нея.

Девойката навеждаше глава срещу вятъра. С едната си ръка тя се мъчеше да прибере полите си, а с другата държеше пелерината, която се блъскаше и разперваше като криле на неспокойна птица.

Когато видя лицето й, сърцето на Кямран подскочи. Под бледорозовото наметало на Нермин изникна лицето на Фериде.

В момента, когато дойдоха лице срещу лице, вятърът грабна чадъра на Фериде. Чучулигата изписка и се спусна да го хване, но полите се разтвориха, пелерината хвръкна и главата й се откри. Кямран бе пристигнал точно навреме. Той хвана чадъра до един храст. После разпъна пардесюто си срещу вятъра и помогна на Фериде да си оправи наметалото.

— Колко навреме дойде, Кямран! Вятърът без малко щеше да ме отнесе като истинска чучулига — каза Фериде.

Тя искаше да добави още нещо, но вятърът я принуди да затвори очите и устата си. Тръгнаха. Кямран все още се мъчеше да я закрива с пардесюто си.

Фериде бе вече в състояние да говори, но я напушваше смях, който й пречеше да говори. Тя не можа да се сдържи и започна да се смее високо, сякаш бе грабната от нова буря. После разкри на пресекулки причината на този смях.

— Знаеш ли защо се смея, Кямран? Бяхме на гости. Сетих се, че имам да правя неотложни покупки. Обаче бях само по елече. Естествено не посмях да тръгна с него на пазар. Бедната Нермин поиска да ми услужи. Предложи ми своето наметало. Преди малко, тъкмо когато напусках пазара, подире ми тръгна един офицер. Точно когато минаваше покрай мен, той рече:

— Нермин ханъм, вие тук? Какво неочаквано щастие.

В желанието си да ми услужи, Нермин издаде своята тайна пред мен. Това така ме развесели, че не можах да сдържа смеха си. Чак тогава офицерчето разбра грешката си и избяга. Горкият. Вместо Нермин насреща му излезе една възрастна, улегнала жена…

Кямран слушаше с усмивка. Фериде продължи:

— Сега издадох пред теб тайната на момичето. Моята бъбривост няма край. Не можах да си сдържа езика. Умолявам те, не казвай на никого. Няма, нали? Тя… Може да иска… Ако можеш, помогни…

— Обещавам, Фериде, но Нермин е още дете…

— Може да е дете — възрази Фериде с лек укор в гласа, — но сърцата на тези деца съвсем не са такива, каквито ни се струват.

След тези думи млъкнаха и продължиха да вървят един до друг, без да си говорят.

Вятърът отслабваше, а те забавяха крачки. И двамата се страхуваха, че пътят ще свърши скоро. Кямран мислеше с тъга: „Преди малко природата ми се струваше мъртва, а себе си смятах за излишен. Но сега обстоятелството, че защитих от вятъра това малко, нежно и хубаво същество под бледорозовото детско наметало, ме направи невероятно щастлив. Така можеше да бъде цял живот. Стига да исках, аз можех да направя щастливо това малко създание и сам да бъда щастлив. Уви…“

Фериде вървеше, потънала в своите мисли, и все повече и повече забавяше крачките си. По някое време езикът й отново се развърза и тя започна да бъбри несвързани неща:

— Въпреки всичко тази малка промяна на въздуха и обстановката ми подействаха ободрително. Вероятно ще ми стигне за една-две години. После, когато ми се прииска да видя лелите си и всички други близки хора, пак ще прескоча… Така ще минат годините, косите ми ще започнат да побеляват, а естествено и твоите… Все пак ще бъдем доволни, че се виждаме и ще се разделяме може би с по-малко тъга… А и занапред може да си дойда и завинаги, нали? Всичко е възможно. Тогава ти ще бъдеш за мен истински брат. Когато старите започнат да напускат един по един този свят, тогава ще започнем взаимно да се ценим по-добре, няма да забелязваме незначителните, дребните грешки. Така последните години от живота си можем да прекараме там, където премина нашето детство…

Невидимата пукнатина в кристала на гласа й стана по-дълбока, в думите й зазвуча скръбта на човек, който прави завещание…

По пътя срещнаха просякиня с дете. Малкото тичаше босо около Фериде и милваше полите й със слабичките си мършави ръчички.

Кямран спря и им даде пари. Фериде, която беше свикнала да общува с малките клетници, не се погнуси да помилва главата на детето. Когато си тръгнаха, просякинята ги благослови:

— Аллах да не ви разделя един от друг, аллах да даде живот и здраве на хубавата ти жена.

Те се спряха неволно. Кямран попита с болка, събрана в погледа:

— Чу ли какво каза жената, Фериде?

В отговор на този въпрос тя пророни две едри сълзи. Продължиха пътя си, като не смееха да се доближат повече един до друг.

Пристигнаха по тъмно. Времето беше поутихнало. Вятърът не виеше както преди. След продължителна умора дърветата бяха заспали спокойно като сенки. Отсрещните скали припламваха и гаснеха с лека седефена светлина, която се излъчваше сякаш от самите тях.

— Още е рано, Фериде. Не са се върнали от града. Искаш ли да се разходим до онези скали?

Фериде наведе глава и изрече с отпаднал глас:

— Моля да ми разрешиш да се прибера, Кямран. Ще отида да се преоблека. Главата ми се замая от този вятър.

Бледорозовото наметало, което преди малко се виеше като живо същество около жизнерадостното гъвкаво тяло на Фериде, трептеше, изхвръкваше от нейните рамене и прегръщаше невъздържано, елегантно, буйно коленете й, сега висеше безпомощно на раменете й.

Сякаш останала без сили да продължи пътя си, тя се отпусна на един камък от вътрешната страна на вратата и започна да чертае с чадъра си по пясъка дълбоки като нейната безнадеждност и начупени като нейния живот черти.

Когато след малко усети, че Кямран, който също бе седнал до нея, опира рамото си в нейното рамо и взема ръката й, тя се разтрепери леко и започна да се оглежда безпомощно наоколо. Отначало помисли да избяга, но после се отказа.

Кямран чу как Фериде въздъхна дълбоко няколко пъти и видя, че блясъкът на дива ярост, който отначало блесна в очите й, се смени с покорна смиреност. Тя беше отпуснала ледено студената си ръка в ръката на своя бивш годеник. И двамата затвориха очи. „Тази ръка, която трепери в моята, е ръката на Фериде. Значи могат да се осъществят и онези мечти, които човек не смее дори да сънува“ — мислеше Кямран, пред взора на когото проблясваха искри. Той отвори очи. Фериде въздишаше от време на време като дете, което е заспало с хлипане, и скланяше на рамото му своята натежала глава. В нейното държане и в начина, по който отпускаше ръцете си, имаше печална смиреност. Кямран чувстваше как при всяко движение тя се притиска по-силно в него и по-силно стиска ръката му, Младият човек, без да знае защо, каза едва чуто:

— Обичам Гюлбешекер!

Вратата, която се отвори ненадейно, ги извади от това състояние. Фериде скочи от мястото си с лекота на птица, подплашена от пушечен изстрел. Най-отпред вървеше Нермин. Чучулигата се хвърли на врата й е буйна радост. Тя стискаше девойката в обятията си, обсипваше с целувки косите и очите й. Никой не разбираше причината на тази внезапна радост. От предишната умора на Фериде не беше останала дори следа. Тя хващаше малките за ръцете и ги подхвърляше във въздуха, без да обръща внимание на техните писъци. Когато тръгнаха към къщи, Чучулигата изостана малко назад, изчака Кямран и му прошепна в тъмнината на входа:

— Благодаря ти, Кямран!