Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Çalıkuşu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 119гласа)

Информация

Корекция
Alegria(2009)
Сканиране
?

Издание:

Решат Нури Гюнтекин. Чучулигата

Народна култура, София 1980

Турска, Трето издание

Литературна група — художествена

 

Редактор: Парашкев Парушев

Художник: Иван Тодоров

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Евдокия Попова

 

Дадена за набор: 24.X.1979 г.

Подписана за печат: ноември 1979 г.

Излязла от печат: февруари 1980 г.

Формат 66×90/16

Печатни коли 23. Издателски коли 23.

Условни изд. коли 23,82. Цена 2,70 лв.

ДИ „Народна култура“ — София ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. —Добавяне (сканиране: неизвестен, редакция: Alegria)

III

През следващите два дни Кямран почти не успя да види Фериде. Преди десет години Чучулигата се беше сприятелила с много свои връстнички от Текирдаг. Сега вече всички бяха омъжени жени. Те не я оставяха на спокойствие, идваха при нея, прекарваха по цели часове заедно и сякаш не стигаше това, ами на отиване я завличаха със себе си, разкарваха я от къща в къща, от градина в градина.

Като гледаше как Кямран се измъчва тайно, Мюжгян тържествуваше и му се оплакваше с усмихнати очи:

— Лошо. Няма да оставят Фериде при нас. Впрочем важното е тя да се развлича, да се разсейва.

През тези два дни Кямран успя да види Фериде само два пъти — веднъж на обед и веднъж на улицата — закрита с наметало.

На третата сутрин той се събуди необичайно рано. Едва се съмваше. Цялата къща спеше. Кямран бутна външния капак на прозореца и видя Фериде в градината. Тя също забеляза, че прозорецът се отваря, вдигна глава, заслони лицето си с ръка срещу изгряващото слънце и каза:

— Събуди ли се, Кямран бей? Колко си променил навиците си! По-рано, за да те събудя, лете трябваше да хвърля цели шепи морски камъчета по капаците на прозореца, а зиме — снежни топки. И ти си станал малко анадолец. Когато там се събуждах по това време, хората ми правеха забележка: „Мързеливка! Как може да ставаш след изгрев слънце?“

Когато казваше тези думи, които напомняха предишната шеговита, присмехулна Чучулига, гласът й беше мелодичен като ромон на бистър поток, който освежава и разхлажда сърцето ти.

— Да дойда ли, Фериде? — попита малко плахо Кямран.

По стар навик тя отговори с ирония, като все още продължаваше да си пази сянка с ръцете:

— Да, разбира се, при условие, че не се страхуваш, че влагата може да повлияе зле на нежното ти тяло. Ще те нагостя по анадолски.

Тя заведе Кямран под един грамаден орех и го покани да седне на стола, забравен там от вечерта.

— Сега ще ме почакаш малко, Кямран бей.

— Нали щяхме да оставим тия официалности?

— Малко търпение. Това ще дойде от само себе си. Не смея да проявя изведнъж такова нахалство.

Кямран се усмихна.

— Това е по-голямо нахалство, Фериде. Забранявам да се обръщаш към мен официално и да ме наричаш „Кямран бей“. Звучи като подигравка.

Фериде също се усмихна:

— Имаш право, имаш право, ще се постарая. Сега моля за разрешение да отида да ти приготвя млякото.

— Фериде, моля те.

— Напразно ме молиш. Не настоявай. Най-добрият комплимент за една анадолка е да й се разреши да шета, да угажда на някого. — Тя продължи с малко ирония и с малко тъга в гласа: — И без това нямам с какво да се харесам, освен като добра домакиня…

Тя тичаше напред-назад из двора с менче или наръч съчки, разговаряше с току-що събудилия се градинар.

Най-после се яви с чаша мляко в ръка, което изпускаше пара.

— Млякото не ми харесва, Кямран, но след три дни… Какъв ден сме днес? Понеделник, значи, в четвъртък сутринта отново те каня на закуска. Ще пиеш същото овче мляко, но ще видиш, че ще бъде съвсем друго, ще има аромат на плодове. Това е моя тайна. Не ти ли е любопитно как го правя? Боже, какво равнодушие! Но аз ще ти кажа още сега: ще храня овцата три дни с круши. Ти май ще настинеш тук, времето е хладничко. Да не искаш леля Бесиме да ми се скара и да рече: „Лудетино, ти си причина синът ми да се разболее.“ Аз съм свикнала с хладния и влажен въздух, чакай да ти дам моя шал.

Тя свали червения вълнен шал, който беше закрепила около шията си с безопасна игла, и покри с него раменете и гърдите на Кямран, който леко потреперваше от сутрешната влага.

Пред очите на Кямран възкръсна споменът за една вечер преди десет години. Той се пренесе пред външната врата на вилата в Козятаъ, където една малка ученичка с къса пола и черна престилка наметна на раменете му своя тъмносин ученически балтон, видя нейните изцапани с виолетово мастило малки пръсти и чу нейния глас да казва с тон на възрастен човек: „Отсега нататък аз съм длъжна да те пазя.“

— Кямран, не се заплесвай, ще изпуснеш млякото, ще се изгориш, какво си се замислил така?

— Просто си спомних нещо…

Фериде побърза да го изпревари, да не би той да каже това, което си е спомнил.

— Като те видях с този шал на раменете и аз си спомних, че веднъж те бях нарекла Кямран ханъм.

След като си свърши работата, Фериде седна срещу Кямран на ниско кухненско столче. Тя бе облечена с широка дреха от плътна матова коприна от Бурса, ушита провинциално, която покриваше шията и тялото й с леки гънки. Подпря лакти на коленете си, обхвана лицето си с длани и започна да говори.

Кямран за първи път виждаше лицето й в такава чиста светлина и толкова отблизо. То беше малко отслабнало и удължено. От това очите изглеждаха по-големи, а около тях имаше сенки от едва забележима умора. Блестящите зелени очи на Чучулигата, които преди пет години бяха изпълнени със златиста светлина, сега приличаха на увехнали цветя, забравени край огъня. Те пак се смееха както преди, пак гледаха с невинна дързост, без да се смущават. Но на Кямран му се стори, че вече не беше възможно да се види цялата им дълбочина, да се проникне до дъното им.

Косите, които тя бе сресала като провинциалните момичета на път в средата, завършваха с две дебели плитки отстрани. Плитките бяха така стегнати, че опъваха кожата на челото и на слепоочията, повдигаха леко нагоре краищата на веждите там, където се разпиляваха, а под кожата на лицето, която изглеждаше по-прозрачна и нежна, се очертаваха тънички сини вени.

Кямран, който наблюдаваше това хубаво лице и слушаше повече гласа, отколкото думите, забеляза, че тенът на Фериде няма нормалния цвят щастлива жена. В този тен имаше скрит огън, който бе избил навън като руменина при треска, и болезнена прозрачност, характерна за розите, вехнещи в корена си, и за старите моми, осъдени да живеят без любов.

На утринното слънце чертите на това лице изглеждаха толкова фини и изразителни, че все повече и повече пленяваха младия човек, който бе трогнат до сълзи. През ума на Кямран никога не беше минавало, че страданието може да разхубави толкова лицето на една жена.

Фериде разказваше своите детски спомени с усмивка, която не слизаше от устните й, но в нейния мелодичен глас сега се чувстваше тъпото и унило трептене на кристал с някаква невидима пукнатина.

Кямран се престраши и я попита за някои по-нови спомени.

Фериде поклати глава със сериозен вид:

— Не си спомням, Кямран. До петнадесетгодишната си възраст, до онази година, през която дойдох тук за първи път, помня всичко, а останалото е забулено в мъгла.

Когато казваше, че спомените й са забулени в мъгла, очите на Фериде също се замъглиха. Тя обърна глава и се загледа в далечината.

От най-ранните си детски спомени тя изведнъж се прехвърли към последните петнадесет години от живота си. Когато разказваше какво е правил Хаджи Калфа, какво е казал кметът на Зейнилер, какъв интересен човек е бил директорът Реджеб ефенди, в усмихнатите й очи и в живите й движения от време на време се забелязвате странна умора. Тогава едва забележимото трептене на пукнат кристал в гласа се засилваше, трепкаше като ранено сърце.

Когато тя разказваше нещо, което се е случило край някаква река, Кямран затвори очи и си помисли: „Дали не е край онзи водопад, където е поставяла главата си на коленете на любимия и го карала да свири на тамбура, като го гледала в очите?“

Чучулигата разказа някои незначителни, безинтересни моменти от своя живот, а после сякаш се сети изведнъж и добави:

— Кямран, аз още не съм ти показала снимката на съпруга си.

Тя протегна към него един златен медальон, който висеше на тънка златна верижка около шията й.

Младият човек пое снимката, като се мъчете да прикрие своята бледност и да не трепери. Фериде протегна глава, за да погледне снимката заедно с него, и доближи лицето си до лицето му.

— Погледни това лице, Кямран. Какво благородство, каква красота, нали?

Младият човек наблюдаваше скрито Фериде. Тя гледаше снимката с такава дълбока любов, че не забеляза това.

Тази минута беше минута на най-тежко страдание и недоволство в живота на Кямран. Значи, фината, нежна и невинна красота на Фериде бе станала плячка на този беловлас, недодялан и едър старец?

Пред очите му оживя една влудяваща го картина. Той видя Фериде да се измъчва в обятията на този старец, в полузатворените зелени очи да текат сълзи и да се търкалят по изгарящите от срам бузи, устните да тръпнат умолително за пощада.

Чучулигата сякаш почувства това инстинктивно, без да го погледне, разкърши леко рамене, върна бавно медальона на гърдите си и рече:

— А сега ще ми разрешиш да те оставя, Кямран. Струва ми се, че днес ще имаме гости.