— От деня на пристигането си ден и нощ пишеш ли, пишеш. Няма ли край това писане! Да кажа писмо, не е. Писмо не се пише в тетрадка. Да кажа книга, пак не е. Знам, че книгите се пишат от белобради учени. А ти си още съвсем мъничка. Какво тогава пишеш така без почивка?

Този въпрос ми зададе старият камериер в хотела, Хаджи Калфа. Повече от час той бърса дъските в коридора, като си тананикаше някаква песен, но се умори и дойде да размени с мен „две приказки“, както казва той.

Като видях външния вид на Хаджи Калфа, не можах да се стърпя и започнах да се смея с висок глас.

— Каква е тази премяна, Хаджи Калфа?

Хаджи Калфа, който редовно ходеше с бяла престилка, днес беше навлякъл старомодна широка риза, а в ръката си държеше голяма тояга, за да не пада, когато търка дъските с босите си крака.

— Какво да се прави? Щом вършим женска работа, редно е да облечем и женски дрехи — отговори той.

Като изключим изстрадалата жена от съседната стая, с която от време на време разменяме по някоя приказка, Хаджи Калфа е единственият човек, който влиза в стаята ми. През първите дни той изпитваше неудобство. Когато се налагаше да влезе по някоя работа, той почукваше на вратата и предупреждаваше:

— Аз съм, учителко, покрий си лицето!

— Хайде де, Хаджи Калфа, нямаш ли друга работа, за бога? Какви са тези официалности? — присмивах се аз.

Той мръщеше и без това намръщеното си лице и ми се караше:

— Нее! Не е така, както я мислиш. При „мухаддератите“^[1] на исляма не може да се влиза току-така.

„Мухаддерат“ вероятно значеше жена или нещо подобно. Но моята учителска гордост не ми позволяваше да питам Хаджи Калфа какво точно означава тази дума. Впрочем след като му се присмивах доста дълго време, Хаджи Калфа разбра безсмислеността на тази учтивост. Сега вече, когато реши да дойде, той чука на вратата ми и влиза без предупреждение.

Хаджи Калфа първо реши да се разсърди, че му се присмивам, но се отказа от намерението си.

— Правиш го нарочно, за да ме ядосваш, но няма да се ядосвам — каза той и като помълча малко, добави със странна тъга в очите: — Толкова много скучаеш в тази стая, че сякаш си птиче в клетка. Пошегувай се малко, посмей се, това не вреди. Ако станем още по-добри приятели, мога да ти поиграя малко, че да се поразвесели сърцето ти?

Не беше възможно да му обясня какво пиша.

— Почеркът ми е невъзможно лош, Хаджи Калфа, затуй се упражнявам в краснопис — рекох аз. — Когато започнат уроците, да не се червя пред децата.

Хаджи Калфа се облегна на тоягата си, сякаш позираше пред фотограф, и отговори с приятно усмихнати очи:

— Ти да не мислиш, че лъжеш деца? Знаеш ли колко пролети е видял Хаджи Калфа? Има хора, които пишат сюлюс^[2] като калиграфи, но написаното от тях пет пари не чини. А има хора, които драскат едни заврънкулки и куки, прилични на мравешки крака, но каквото излезе, от тях излиза. Знаеш ли колко подметки съм скъсал из разни учреждения, какви чиновници съм виждал? Ти имаш някаква мъка, нещо те измъчва, но как да е, това не е моя работа. Само едно ще ти кажа: когато пишеш, гледай да не си цапаш пръстите. Виж, това вече наистина е срамно пред децата. Хайде, сега ти пиши, а пък аз да хвана четката и да измия дъските.

След като изпратих Хаджи Калфа, отново седнах на масата, но не можах да работя повече. Някои негови думи ме накараха да се замисля.

Той имаше право. Щом вече съм възрастна и на туй отгоре учителка, която един ден ще започне да преподава, трябва да се помъча да залича в себе си всички следи и прояви на детинството. Какви са наистина тези мастилени петна по пръстите и дори по устните ми, макар че Хаджи Калфа не каза нищо за тях? Не се ли дължи донякъде на тези петна обстоятелството, че особено вечер, когато пиша дневника си, се пренасям честичко в училище и си представям, че лицата, които никога вече няма да видя, обикалят около мен?

В главата ми се е загнездила още една мисъл на Хаджи Калфа: „Ти скучаеш в тази стая толкова много, че сякаш си птиче в клетка…“

Не е правилно да ме сравняват с птиче в клетка особено днес, когато най-после съм се освободила от всички клетки. Освен това думата „птиче“ изразява стремеж да се съживи някогашната Чучулига, която е паднала с пречупени криле и затворен клюн. Ако Хаджи Калфа продължава да говори така и занапред, страхувам се, че ще си развалим отношенията.

Впрочем трябва да направя последни усилия, за да не остане дневникът ми незавършен. Налага се да се върна още веднъж в онзи отвратителен свят, на който обърнах гръб.

Онази вечер след разговора с непознатата жена тръгнах към стаята си. В преддверието срещнах леля си и се помъчих да се скрия в някой тъмен ъгъл. Но тя ме забеляза и попита:

— Кой е? Ти ли си, Фериде? Защо се криеш?

Застанах срещу нея, без да отговоря. Лицата ни не се различаваха в тъмнината.

— Защо не отидеш в градината?

Премълчах.

— Пак някоя лудория?

Някаква невидима ръка сякаш стискаше гърлото ми и ме задушаваше.

— Лельо — казах аз.

Ако в тази минута леля беше казала една ласкава дума, ако беше докоснала лекичко бузата и погалила косата ми, щях да се хвърля в нейните обятия и може би да й разкажа всичко.

Но тя не разбра моето състояние.

— Какво те измъчва пак, Фериде? — каза тя.

Леля казваше това винаги, когато исках нещо от нея. Но тази вечер ми се стори, че с тези думи леля искаше да каже: „Стига вече, Фериде!“

— Нищо, лельо — отговорих аз, — разреши ми да те целуна.

Все пак тя ми беше вместо майка. Не исках да се разделя с нея, преди да я целуна за последен път.

Без да дочакам отговор, аз я хванах за ръцете и целувах в тъмното страните и очите й.

Стаята ми беше в пълно безредие. По столовете бяха нахвърляни дрехи. От издърпаните чекмеджета на скрина висеше всякакво бельо. Човек, който е намислил да направи това, на което бях решена аз, би трябвало да се срамува, че оставя стаята след себе си така разпиляна, като някоя ученичка. Но нямах друг избор, бързах.

Като се страхувах, че ще дойдат в стаята, ако видят светлина в прозореца ми, аз издрасках в тъмнината почти пипнешком няколко реда, които трябваше да оставя на Кямран.

После отворих чекмеджето, извадих дипломата си, вързана с червена панделка, няколко вещи, които бяха скъп спомен за мен, една-две скромни скъпоценности, като пръстени и обеци, останали от майка ми, и ги натиках в ученическия си куфар.

През това време си мислех, че така постъпват хранениците, които бягат от чужд дом, и горчиво се усмихвах.

Къде ще отида? Върху този въпрос започнах да мисля едва когато излязох на улицата. Да, къде щях да отида? Утре ще е лесно. В главата си имах някакъв смътен план. Главното беше да прекарам тази нощ. Къде можех да се подслоня в този нощен час? Макар че бях готова на всичко, не можех да скитам цяла нощ с куфара в ръка. След малко щеше да се надигне вълна на паника във вилата. Възможно беше да не се обърнат към полицията защото се страхуваха от скандал. Но сигурно е, че наоколо щяха да тръгнат групи за претърсване. Опасно беше да се пътува с влак, параход и дори с кола. Щяха да ме открият веднага. Вярно е, че те нямаха право да върнат насила в този дом един човек, който е решил да живее по своя воля. Но щяха да вземат моето решение за детско безразсъдство, за прищявка на едно разглезено момиче и напразно щяха да мъчат и мен, и себе си.

Знаех какво писмо трябва да напиша утре на леля, за да ги накарам не само да се откажат от това си намерение, но и да се зарекат да не споменават името ми въобще. Но къде щях да прекарам тази нощ?

Най-напред си помислих за някои приятелки, които живееха в околните вили. Те положително щяха да ме посрещнат добре. Но това, което правех, беше малко или много скандално. Може би щеше да им се стори неестествено да подслонят в своя дом макар и за една нощ момиче, изпаднало в моето положение. И после трябваше да обясня някак това необичайно положение. Чувствах, че ще ми бъде тежко да се обяснявам пред чужди хора и да слушам техните съвети. Най-после първите имена, които минаха през ума ми, естествено щяха лесно да минат през ума и на домашните ми и те щяха да ме потърсят най-напред именно при тях. Щяха ли родителите на приятелките ми само от уважение към мен да отговорят на моите близки, дошли да ме търсят с тревога посред нощ: „Не, няма я тук!“

Главното шосе, което води към гарата, ми се стори опасно, затова свърнах по пътя за Ичеренкьой. Мракът се сгъстяваше все повече и повече. Обърках се и започнах да губя самообладание, но в този миг ми дойде наум спасителна идея. Спомних си за една преселничка, която преди десет години беше кърмила детето на мои роднини. Тя живееше в Сахраиджедит и често се отбиваше в нашата вила.

Миналата година, когато се връщахме от една дълга вечерна разходка, се отбихме у тях и почивахме около половин час в градината им. Аз често й давах вехтите си дрехи и тя ме уважаваше много. Тази нощ можех да прекарам у тях и никой нямаше да се сети да ме потърси там.

По пътя мина кола, карана от преселник. Отначало ми се дощя да я спра, но след това размислих и реших, че това ще бъде опасно, пък и не разполагах с дребни пари.

Нямах друг изход и тръгнах пеш по пътя, който води към Сахраиджедит. Видех ли някоя сянка в мрака, чуех ли шум от стъпки, замръзвах на мястото си и цяла треперех от страх. Кой не би се отнесъл със съмнение към жена, която броди самичка посред нощ по безлюдните пътища? За щастие наоколо нямаше жива душа. Само когато минавах край едно лозе, преодолях малка опасност. Насреща ми се зададоха няколко пияни мъже, които пееха. С един скок се прехвърлих зад ниския плет на лозето и се скрих там, докато отминат. Ако в лозето се беше оказало куче, лошо щях да си изпатя.

След това по улица Сахраиджедит се натъкнах на нощен пазач, който уморено влачеше тоягата си по калдъръма. Но по щастлива случайност човекът сви в една странична улица, без да ме забележи.

Дойката и старият й мъж останаха слисани, когато ме видяха. Разказах им, без да ми мигне окото, история, която бях измислила по пътя:

— Идвахме с по-големия ми чичо от Юскюдар. Наблизо се счупи колелото на колата. Не можехме да намерим друга кола в този късен час и тръгнахме пеша. Отдалеч видяхме, че вашият прозорец свети. „Хайде, Фериде — каза чичо, — те са наши хора. Ти остани да преспиш у дойката, а аз ще ида у един приятел.“

Искрено казано, разказът ми не беше много убедителен дори за тези наивни хорица, но за тях беше такава голяма чест да приютят за една нощ в дома си малката госпожица, че приеха безрезервно казаното от мен.

Бедната дойка, когато на другата сутрин е намерила празно и недокоснато ухаещото на полски цветя чисто легло, което бе приготвила за мен, положително е разбрала каква е работата, но вече е било късно, птичката е отлетяла.

През онази нощ изгасих лампата и разработих подробен план, като съзерцавах мрака в стаята на дойката.

Важно място в този план заемаше моята диплома, която мислех, че няма да ми послужи за нищо, че ще остане превързана с червената панделка в един ъгъл на скрина и ще жълтее от времето. Цялата ми надежда сега беше в това късче хартия, за което са ми казвали, че е много ценно. То щеше да ми послужи да заема преподавателско място в някой анадолски вилает и да прекарам живота си весело и щастливо сред деца.

Докато напусна Истанбул, реших да се крия в дома на Гюлмисал Калфа, която живееше в Еюбсултан. Гюлмисал Калфа беше дойка на майка ми. Когато мама се оженила, дойката била дадена за помощничка на една стара надзирателка в Еюб.

Тя обичаше много майка ми, но с лелите ми не беше в добри отношения. Докато баба беше жива, тя идваше от време на време във вилата и ми носеше шарени играчки от Еюб. Но след нейната смърт престана да идва и моите лели повече не споменаваха дори името й. Не знам каква е причината за това, но ми се струва, че се бяха скарали.

Във всеки случай за мен в Истанбул нямаше по-сигурна квартира от дома на Гюлмисал Калфа.

Когато леля ми щеше да получи писмото, което вече беше узряло в главата ми, тя нямаше да може да направи нищо друго, освен да плаче. Що се касае до онзи подлец, все пак и той е човек. Дори да откриеше следите ми, той нямаше да посмее да застане пред мен.

Сутринта, когато отидох у Гюлмисал, намерих пътната врата открехната. Наметнала забрадка върху къносаните си коси и обула налъми на бос крак, тя миеше каменния двор.

Застанах на вратата и започнах да я наблюдавам безмълвно. Лицето ми беше плътно закрито и тя ме гледаше учудена с угасналите си сини очи, без да ме познае.

— Какво обичате, ханъм? — попита Гюлмисал.

— Не ме ли позна, дойке? — попитах аз, след като преглътнах един-два пъти.

Гласът ми я порази. Тя сякаш се изплаши, отстъпи назад.

— Всемогъщи, всемогъщи аллах! — пошепна тя и добави: — Открий си лицето, ханъм!

Оставих куфара на мокрите камъни и вдигнах воала от лицето си. От гърдите на Гюлмисал Калфа се изтръгна глух стон:

— Гюзиде, моята Гюзиде дошла! Ах, дъще…

Тя ме прегръщаше със слабите си ръце, чиито вени бяха изпъкнали, и ридаеше. От очите й течаха сълзи като ручей.

— Ах дъще, ах, дъще…

Разбрах причината на нейното силно вълнение. Много пъти са ми казвали, че с течение на времето все повече и повече съм приличала на майка си. „И лицето й е същото, и гласът й е същият като на Гюзиде, когато беше на двадесет години. Не мога да слушам Фериде, без да плача“, казваше една стара приятелка, която не можеше да забрави мама.

Сега с Гюлмисал Калфа се беше случило същото. Никой преди тази стара черкезка не би могъл да ми покаже, че плачът може да бъде толкова хубав.

Помня майка си смътно. Нейният образ е замъглен в моето въображение като избеляла снимка с неясни очертания, престояла дълго в някоя изоставена стая и покрита с дебел слой прах. Този образ до днес не ми е причинявал ни мъка, ни радост.

Но докато бедната Гюлмисал Калфа, която в своето съзнание не можеше да различи мен от майка ми, ридаеше и повтаряше „Моя Гюзиде“, в душата ми стана нещо непонятно. Майка ми оживя пред мен, споменът за нейната смърт изгори като жив въглен сърцето ми и заплаках горчиво: „Мамо, майчице!“

Бедната Гюлмисал Калфа се зае да утешава мен и забрави своята мъка.

Попитах я през сълзи:

— Гюлмисал Калфа, майка ми много ли приличаше на мен?

— Много, дъще. Когато те видях, просто се обърках, помислих, че виждам нея. Дано живееш толкова дълго, колкото е много нейната пръст.

Докато ме събличаше като малко дете в стаята, която гледаше към каменния двор, старата жена все още продължаваше да хълца.

Никога няма да забравя радостта на първите часове, които прекарах в нейната малка стаичка с батистени пердета. След като ме съблече, тя ме положи на дървеното легло, покрито с тънка материя, постави главата ми на коленете си и започна да разказва за мама, като милваше челото и косите ми.

Разказа един след друг всичките си спомени, като започна от момента, в който за първи път е взела на ръце новороденото, загърнато в синя пелена, и свърши с деня, в който са се разделили.

После, когато дойде моят ред, аз също й разказах всичко, което преживях, така както си е било. Гюлмисал Калфа се усмихваше на моя разказ, сякаш слушаше някоя детска приказка, и въздишаше често, като повтаряше: „Ах, детето ми.“ Но когато й разказах как съм избягала от вилата предната нощ и заявих, че няма да се върна там до самата си смърт, тя се разтревожи и каза:

— Фериде, постъпила си като дете. Кямран бей е млад и още неопитен. Ще се разкае и няма да постъпва повече така…

Не можех да й докажа, че имам право да се възмущавам.

— Гюлмисал Калфа — казах накрая аз, — не си блъскай напразно главата. Ще остана при теб само два-три дни и след това ще замина в друг град, където ще работя за прехраната си.

Когато казах това, очите на бедната женица се насълзиха, тя започна да милва ръцете ми, да ги притиска към бузите си, да ги поднася към устните си и да говори:

— Как ще се справят тези малки ръчички?

Сложих Гюлмисал на коленете си, започнах лекичко да я люшкам, да милвам набръчканите й бузи и да й разказвам, че засега ръцете ми не ги грози особена опасност, че няма да правят нищо друго освен това, да дърпат понякога ушите на някое немирно дете.

Разказвах така весело как ще преподавам и какво ще правя в Анадола^[3], че в края на краищата моят възторг се предаде и на нея. Тя смъкна от лавицата на стената обвития в зелен копринен плат малък коран и се закле над него, че няма да ме издаде на никого, докато съм нейна гостенка, че ако дойде да ме търси някой, ще го върне още от вратата.

Този ден с Гюсмисал Калфа се занимавахме с домакинска работа чак до вечерта. Досега бях яла само наготово. Не ми се бе случвало дори да сваря яйце. Сега вече това трябваше да се промени. Отсега нататък нямаше да имам готвач или прислужник. Докато Гюлмисал Калфа бе на мое разположение, трябваше да науча от нея как се готви, как се мият чинии, как се пере и дори, колкото и да ме е срам да го кажа, как се шие разпрано и как се кърпят чорапи.

Събух обувките и чорапите си и веднага се залових за работа. Без да обръщам внимание на протестите и вайканията на Гюлмисал Калфа, извадих няколко кофи от кладенеца, измих или по-скоро наплисках дъските с вода. След това седнах с нея при кладенеца и чистих зеленчук.

С какво пренебрежение се отнасяме към чистенето на зеленчука, но колко трудна работа се оказа! Гюлмисал Калфа викаше отчаяно, докато гледаше как беля картофите:

— Дъще, та ти хвърляш половината с обелките!

Започнах да внимавам, наблюдавах по-добре и казвах:

— Вярно, така е, Гюлмисал Калфа. Ако не ми го беше казала, щях да хвърлям половината от картофите, които ще купувам с цената на толкова труд, без да забележа, чак до края на живота си.

Бях поставила до себе си малък бележник, за да записвам всичко, което науча от нея.

— Дойке, колко куруша струва един картоф? И колко сантиметра най-много трябва да бъдат обелките им? — питах от време на време и разсмивах Гюлмисал с подобни въпроси.

А когато я попитах:

— Дойке, колко кофи вода са необходими за измиването на пода? — женицата се смя до сълзи.

Как можех да обясня на тази неука черкезка новите методи на обучение в училището?

Развличах се, като се занимавах с домашната работа, и усещах как леката болка, която снощи започна да блика някъде в мен, се притъпява.

Поставихме тенджерата на огъня и седнахме на чистичката рогозка в кухнята.

— Ах, Гюлмисал Калфа — казах, — кой знае колко са красиви местата, където ще отида! Помня Арабистан смътно. Анадолът сигурно е много по-красив. Казват, че хората там не приличали на нас. Те били бедни, но душите им били богати, толкова богати, че никой от тях не се унижавал да натяква извършените добрини не само на бедно сираче-роднина, а дори и на враг. Ще имам едно малко училище. Ще го украся цялото с цветя. Ще си имам много деца — цял полк! Ще им бъда приятелка. На бедните ще шия черни ризи със собствените си ръце. Сега ще кажеш: „С кои ръце?“ Не се смей, не ми се подигравай. И това ще науча.

Гюлмисал Калфа ту се смееше, ту се изчервяваше като разкаяна и ми казваше с въздишка:

— Фериде, дете мое, тръгнала си по много погрешен път.

Ще видим кой е тръгнал по погрешен път.

След като свършихме останалата работа, написах онова страшно писмо до леля. На едно място в това писмо казвах следното: „Нека говорим открито, лельо. Кямран никога нищо не ми е казвал. За мен той никога не е бил нищо друго освен едно самонадеяно, разглезено, лекомислено, бездушно, безхарактерно мамино синче. Той е слаб, нищожен, неприятен човечец. Да продължавам ли?

Никога не съм го харесвала, не съм го желала, нито пък съм изпитвала някакви други чувства към него. Сега ще се питаш: «Щом е така, защо се съгласи да се омъжиш за него?». Празноглавието на Чучулигата е всеизвестно. Направих глупост. Но, слава богу, опомних се навреме. Трябва да разберете какво нещастие за вашия дом би било момиче, което мисли така за вашия син. И ето днес предотвратих това нещастие, като ви напуснах и изгорих всички мостове между нас. Смятайте, че съм ви се издължила за част от добрините, които извършихте за мен в продължение на години.

Надявам се, че след като прочетете тези думи, няма да се унижавате повече и да споменавате моето име. Трябва да знаете също, че това неблагодарно и невъзпитано момиче, което без срам и свян ви пише такива отвратителни думи, е способно да се кара като перачка, ако се окаже лице в лице с вас. Затова най-добре ще е да забравим имената си. Смятайте, че Чучулигата е мъртва също като майка си. Ако искате, дори можете да пророните няколко сълзи. Но в никакъв случай не се опитвайте да ми помагате по някакъв начин. Ще отблъсна всички опити с презрение. Вече съм двадесетгодишна и самостоятелна. Ще живея така, както ми диктува сърцето ми.“

Винаги, когато си спомня това непристойно писмо, ще се срамувам и ще плача. Но така трябваше. Иначе не можех да попреча на леля да ме търси и дори да ме преследва. Нека тя да се ядосва и да ми се сърди. Но да не се измъчва.

На другия ден предадох собственоръчно писмото на пощата и отидох направо в Министерството на просветата. Бях покрита с широкото наметало на Гюлмисал Калфа, а лицето ми беше закрито с нейния воал^[4]. Бях принудена да постъпя така, първо, за да не ме познае някой на улицата, и, второ, защото бях чувала, че в министерството се отнасяли резервирано към жените с открити лица.

Преди да стигна вратите на министерството, бях бодра и весела. Струваше ми се, че ще си свърша работата много лесно — един прислужник ще ме заведе при министъра, а той, едва видял дипломата ми, ще каже: „Добре дошла дъще! Ние чакаме такива като вас“ — и ще ме назначи в някой кът на Анадола, където има много зеленина. Но щом прекрачих прага на министерството, настроението ми рязко спадна, обзе ме страх и вълнение.

Дълги начупени коридори, необикновени стълбища от първия до последния етаж и навсякъде гъмжило от хора. Не смеех да питам никого за нищо, оглеждах се объркана наоколо.

Вдясно от мен, над една висока врата, съзрях надпис: „Кабинет на министъра“. Пред вратата, на старо излъскано марокенено кресло, пружините на което стърчаха отвън, бе седнал внушителен прислужник със златни галуни на ръкавите. Той имаше такъв важен вид, че човек основателно се питаше: „Дали това не е самият министър?“

Приближих се с плахи стъпки и казах:

— Искам да видя господин министъра.

Прислужникът си наплю пръстите, зави краищата на дългите си светлокестеняви мустаци, хвърли ми царствен поглед от горе до долу и попита важно-важно:

— Какво ще правиш при господин министъра?

— Ще го помоля за назначаване на преподавателско място.

Той сви устни нагоре, за да види какъв вид са добили мустаците му, и отговори:

— Не можеш да безпокоиш неща господин министъра за такива неща. Иди в отдела. Подай молба по процедурния ред!

Исках да разбера как се постъпва по процедурния ред, но той не сметна за необходимо да ми отговаря повече и обърна глава на другата страна със същото гордо и величествено движение.

Със страх му показах език под воала си и помислих: щом този е такъв, кой знае какъв ще е началникът му? Ах, какво ме сполетя…

Край перилата на стълбището имаше наредени десетина кофи за вода, а върху тях бе поставена дълга дъска, подобна на тези, с които се люлеехме във вилата, и по този начин бе направено нещо като пейка. На тази пейка седяха много мъже и жени.

Моето внимание бе привлечено от възрастна жена с очи като син порцелан, която беше закопчала своето наметало с игличка под брадата. Приближих се до нея и разказах положението си.

— Личи ти, че си нова. Нямаш ли познати в министерството? — каза тя, като ме изгледа съчувствено.

— Не. Може и да имам, не знам. Но защо е необходимо това?

Синеоката жена, която личеше, че е интелигентна учителка, се усмихна:

— Това ще разбереш по-късно, дете. Ела да те заведа в отдела за начално образование и се помъчи да влезеш при началника на отдела.

Началникът беше доста черничък с голяма глава, сипаничаво лице, черна брада и дебели вежди. Когато влязох в кабинета му, той говореше с две млади жени, които стояха прави пред бюрото му.

Едната от тях вадеше с треперещи ръце някакви измачкани документи от чантата си и ги поставяше един по един на бюрото му.

Началникът хвърли бегъл поглед на документите, разгледа подписите, печатите и каза:

— Идете да ви регистрират в отдела.

Дамите се оттеглиха заднишком, като се поклониха.

— Бие какво обичате, госпожице?

Въпросът бе отправен към мен. Обърках се и започнах да излагам молбата си със запъване. Но той ме прекъсна изведнъж и попита със строг глас:

— За преподавателка, нали? Имате ли молба?

Обърках се дотолкова, че казах:

— Искате да кажете диплома?

Началникът нервно изкриви устни в презрителна усмивка и кимна към един мършав посетител, който седеше в ъгъла:

— Сама виждате какво е положението! Как да не полудее човек? Не знаят дори каква е разликата между молба и свидетелство, а искат преподавателски места и после започват да протестират, че заплатата била малка, че мястото било далеч.

Таванът на кабинета се завъртя над главата ми. Гледах объркана и не знаех какво да кажа.

— Какво чакате — каза началникът с още по-строг глас. — Хайде, ако не знаете, идете и попитайте някого, който знае. Трябва да напишете молба.

Докато се мъчех да напусна кабинета, без да се блъсна някъде, в разговора се намеси дребният господин, който седеше в ъгъла:

— Ще позволи ли, ваше превъзходителство? Бих искал да дам на госпожицата един искрен съвет.

И какво ли не ми каза! Такива жени като мен трябвало да се стремят не към преподавателската професия, а към занаятчийството. И без това много се съмнявал дали ще мога да успея като учителка, щом не мога да направя разликата между молба и свидетелство, както подчерта и началникът. Но с много усърдие от мен можело да излезе например добра шивачка и така препитанието ми щяло да бъде осигурено.

Притъмня ми, когато слизах по стълбите. Някой ме дръпна за ръката. Бях толкова унесена, че изведнъж се сепнах и едва не извиках.

— Какво стана с твоята работа, дете?

Беше пак онази жена с порцелановосините очи. Разказах й всичко, като стисках зъби, за да не заплача от мъка и отчаяние.

— Точно затова те питах дали имаш познати, дъще — каза тя с ласкава усмивка. — Но ти не се отчайвай. Може би ще се намери изход. Ела да те заведа при един мой познат, началник на отдел. Добър човек е.

Отново се изкачихме по стълбата. Този път старата учителка ме заведе в една малка кантора, преградена от матово стъкло в широка писалищна стая. Днес наистина не ми вървеше. И тук станах свидетел на сцена, която не беше много обнадеждваща. Един господин с наполовина черна и наполовина бяла брада бълваше огън и жупел. Той беше готов да се нахвърли върху застаналия срещу него прислужник, който трепереше като лист. Неговото положение ми напомни състоянието, в което се намирах самата аз малко преди това.

Господинът плисна през прозореца кафето от чашата като някаква помия, която стоеше пред него, и изблъска прислужника през вратата.

Дръпнах новата си позната за полата:

— Хайде да бягаме оттук!

Но не остана време за това. Началникът беше ни забелязал.

— Добре дошла, госпожо Наиме — каза той.

За пръв път в живота си виждах разгневен човек да се успокоява толкова бързо. Божичко, какви различни характери имат тези чиновници!

Синеоката учителка разказа с две думи моето положение.

— Много добре, дете, много добре. Заповядай, седни тук — каза той с ласкава усмивка.

Необходими бяха най-малко хиляда свидетели, за да повярва някой, че този кротък като агънце човек е онзи същият, който преди малко изля кафето си през прозореца, разтърси стария прислужник като някое черничево дърво и го изхвърли навън.

— Я си отвори очите, да те видя, дете. Ооо! На колко години си?

— Скоро ще навършва двадесет, господине.

— Странно. Както и да е. Но ти не бива да работиш в провинцията. За тебе е много опасно.

— Защо, господине?

— Как защо, дете. Причината е ясна.

Началникът се смееше, правеше някакви знаци на Наиме ханъм, като сочеше лицето ми, но все не казваше коя е тази ясна причина.

— Не мога да кажа повече. Ти, като жена, можеш да й обясниш по-добре, госпожо Наиме — каза той най-после, като намигаше на синеоката жена. След това заклати брада на две страни и добави сякаш на себе си: — Ах, знаеш ли какви опасни негодници има в провинцията?

— Не зная, господине. Какви са тези негодници? — попитах с наивно учудване и добавих: — Но вие можете да ми измислите място там, където ги няма.

Началникът започна да се смее още по-високо, като се пляскаше с ръце по коленете:

— Еее, това наистина е чудесно!

Аз обиквам или намразвам хората от пръв поглед. Не си спомням нито един случай досега, при който първото ми чувство да се е променило.

Не знам защо, но изведнъж обикнах този човек. Особено симпатична беше брадата му — наполовина бяла и наполовина черна. Обърне ли лицето си надясно, пред вас се появява един почти млад човек, обърне ли го наляво, този човек изчезва изведнъж и вместо него започва да ми се усмихва белобрад старец.

— Тази година ли завършихте института, дете?

— Не, не завърших институт. Дипломирана съм от Дам де Сион^[5].

— Какво е това училище?

Разказах за училището надълго и нашироко и му подадох дипломата си. Очевидно той не знаеше френски, но за да не се изложи, внимателно разгледа документа от всички страни.

— Чудесно, превъзходно!

— Драги господине — обърна се интимно към него Наиме ханъм, — вие обичате да правите добрини, не връщайте това момиче с празни ръце.

Началникът се замисли, като въсеше вежди и подръпваше брадата си.

— Много добре, но ми се струва, че нашите не признават дипломите на това училище.

После той удари масата с ръка, като че ли изведнъж се бе сетил за нещо:

— Дете, ти вероятно искаш преподавателско място по френски език в някоя прогимназия в Истанбул. Ще ти кажа какво трябва да направиш. Ще отидеш право в Истанбулската инспекция по просветата…

— В никакъв случай не искам да остана в Истанбул. На всяка цена искам да отида в някой вилает — прекъснах го аз.

— Ама че го каза! — възкликна изумен началникът. — За пръв път виждам учителка, която иска да отиде доброволно в Анадола. Ти знаеш ли колко ни е трудно да изпращаме учителите вън от Истанбул? Какво ще кажеш, Наиме ханъм?

Събудих подозренията на началника. Той започна да ме разпитва хитро и да ми задава въпроси за моето семейство. Видях се в чудо, докато го склоня.

Най-после той извика, без да става от мястото си:

— Шахаб ефенди!

На вратата се появи дребничък и хилав млад мъж.

— Виж какво, Шахаб ефенди, иди с това момиче. Тя иска да стане учителка в Анадола. Напиши една чернова на молба и ми я донеси.

Смятах въпроса почти за решен. Искаше ми се да се хвърля на врата на началника и да го целуна по бялата брада. Шахаб ефенди ме настани до една маса, която беше в голям безпорядък, започна да ме разпитва за разни неща, които му бяха необходими за написване на черновата, и да отбелязва отговорите ми върху късче хартия. Този бедно облечен чиновник с болнаво лице имаше срамежлив и уплашен вид. Когато ме поглеждаше при задаване на въпросите, клепачите му потрепваха.

Двама писари на средна възраст, които бяха застанали прави до прозореца и тихо разговаряха помежду си, поглеждаха от време на време крадешком към нас.

— Шахаб, ти днес доста си изморен. Остави тази молба, ние ще я напишем — каза единият от тях.

Но мирува ли моят език, да го вземат мътните, особено когато съм в настроение?

— Изглежда, че в това учреждение се пазите взаимно — казах ни в клин, ни в ръкав.

Шахаб ефенди се изчерви като рак и наведе глава. Дали не бях изтърсила някоя глупост? Ония на прозореца се смееха. Не чух добре какво си казаха, но до слуха ми достигнаха думите на единия: „Тази учителка е доста нахална и отракана.“ Какво значеха тези думи? Какво искаха да кажат господата?

Черновата на моята молба ходи при началника и се връща няколко пъти. Беше доста нашарена с червено мастило, преди да бъде преписана на чисто.

— Е, дете — каза началникът. — Дай боже да стане. Ще ти помогна, колкото мога.

Не се осмелих да попитам нищо повече, тъй като имаше други хора. Не знаех на кого трябва да оставя молбата и какво да му кажа. Започнах да се оглеждам, за да видя отново Наиме ханъм, и забелязах Шахаб ефенди.

Дребничкият писар чакаше някого на стълбището. Когато срещнахме погледите си, той наведе глава. Личеше, че иска да ми каже нещо, но не смее. Спрях, когато минавах край него:

— Съжалявам, днес ви създадох доста главоболия, но ще благоволите ли да ми кажете къде да занеса това?

Той отговори, без да вдига очи. Гласът му трепереше леко, сякаш молеше за моето благоволение.

— Уреждането на формалностите е трудна работа, сестро. Ако ми разрешите, ще се заема с вашата молба. Вие не се безпокойте. Отбивайте се само от време на време в канцеларията.

— Кога да дойда?

— След два-три дена.

Отчаях се, когато чух, че работата ще продължи два-три дена. Но тя се проточи цял месец. Ако не бяха усилията на бедния Шахаб ефенди, можеше да се забави и повече.

Чувала съм разни неща, но е оказа, че и между мъжете се срещат доста порядъчни и отзивчиви хора. Никога няма да забравя услугата, която ми направи този момък. Той тичаше още щом ме види на вратата и ме чакаше на стълбището.

Когато бързаше нагоре-надолу с моите книжа в ръка, просто ми идеше да потъна от срам и не знаех как да му благодаря.

Един ден дребничкият писар беше с превързано гърло. Той се задушаваше от кашлица, гласът му беше пресипнал.

— Болен ли сте? Защо сте дошли на работа в това състояние? — попитах аз.

— Защото знаех, че днес ще дойдете за резултата — отговори той.

Неволно се усмихнах. Това можеше ли да бъде причина?

— Разбира се — продължи с пресипнал глас Шахаб ефенди, — имам и друга работа. Нали знаете, започва новата учебна година.

— Ще ме зарадвате ли с нещо?

— Не зная. Документите ви са при началника на отдела. Той каза да ви изпратя при него, когато дойдете тук.

С черни очила, които правеха още по-страшна начумерената му физиономия, началникът подписваше и хвърляше долу едно след друго книжата, които стояха накуп пред него, а един писар с побелели мустаци ги събираше, като се навеждаше и изправяше като при намаз^[6].

— Заповядали сте да се явя, господине — казах аз.

— Потърпи малко, госпожице, не виждаш ли? — отговори той със строг глас.

Писарят с побелелите мустаци ми направи знак с очи и вежди да чакам. Разбрах, че съм постъпила неправилно, оттеглих се няколко крачки назад и зачаках при паравана.

Началникът свърши подписването на книжата, започна да бърше стъклата на очилата, които смъкна от очите си, и каза:

— Молбата ви е отхвърлена. Съпругът ви е служил по-малко от тридесет години.

— Моят съпруг? — казах аз. — Да няма някаква грешка?

— Ти не си ли Хайрие ханъм?

— Не, аз съм Фериде.

— Коя Фериде? Аха, сетих се. За съжаление и вашата молба е отхвърлена. Училището ви не е признато от министерството. С тази диплома не могат да ви назначат.

— Добре, но какво ще стане с мен?

Този безсмислен въпрос се откъсна от устните ми, без да искам. Началникът отново сложи очилата си и каза ехидно:

— Разрешете да ви кажа, че за това трябва да помислите самата вие. Като че ли не ми стига моята работа, та ще седна да мисля и за вас. Само това ми липсва.

Това беше една от горчивите минути, които няма да забравя никога през живота си. Какво щеше да стане с мен?

За добро или лошо, бях учила години наред. Въпреки младостта си бях съгласна да отида в най-затънтените места на страната, но ми отказаха. Какво щеше да стане с мен! По-добре да умра, отколкото да се върна в дома на леля ми.

Реших да направя последен опит. Отидох пак при началника на другия отдел.

— Господине, моята диплома била невалидна, какво да правя? — казах аз, като стисках зъби, за да не заплача.

Много ли съм била отчаяна, когато съм произнасяла тези думи, не знам, но добрият човек се трогна:

— Съжалявам, дете. Казах им, но кой ме слуша?

Неговото съчувствие ме насърчи:

— Господине, обстоятелствата ме принуждават на всяка цена да си намеря някаква работа. Ще приема с радост и най-далечното село, което всички са отхвърлили.

Началникът изведнъж се сети нещо.

— Почакай, дете, ще направим още един опит.

Някакъв висок строен мъж четеше вестник в ъгъла до прозореца. Лицето му беше обърнато към улицата, и виждах само посребрената му коса и част от брадата.

— Господине, бихте ли благоволили само за минутка — обърна се началникът към него, като извика доста силно.

Той се обърна, без да каже нещо, и пристъпи бавно към нас.

Началникът ме посочи с ръка.

— Господине, вие обичате да правите добро. Тази девойка е възпитаничка на френско училище. От държането и от думите й личи, че е от добро семейство. Но, както е известно, само богу не се случват беди. Сега тя е принудена да работи. Съгласна е да отиде в най-затънтеното място. Но нали знаете реда. „Не може“, отсичат, и толкоз. Ако вие благоволите да кажете на господин министъра няколко добри думи, работата ще се уреди. Скъпи господине…

Началникът уговаряше господина, като го прегръщаше през раменете, прегърбени преждевременно под тежестта на живота. От облеклото и от държането му личеше, че той е по-различен от всички други хора, които познавах. Когато слушаше началника, се наклоняваше леко и поставяше ръка зад ухото си, за да чува по-добре.

Той обърна към мен своите леко зачервени, но умни и хубави очи и започна да ми говори на френски с малко пресипнал глас. Пита ме какво съм завършила, как съм учила, какво мисля да правя. Явно беше, че остана доволен от моите отговори.

По време на нашия разговор началникът на отдела весело се усмихваше.

— Браво на това момиче, говори френски като славей! Това е похвално за една туркиня! — каза той.

Гюлмисал Калфа обичаше често да повтаря: „Ако петнадесет от дните на месеца са тъмни, другите петнадесет са светли.“ Когато ме погледна този човек, за когото после разбрах, че е уважаван поет, почувствах, че за мен вече започват светлите дни. Настроението, което постепенно бях загубила от месец насам, се върна отново.

Като ми каза много хубави неща, каквито още не бях чула от никого, той ме заведе в кабинета на министъра.

Когато минаваше покрай прислужниците, те ставаха на крака, а вратите сякаш сами се отваряха пред него.

След половин час бях назначена за учителка по рисуване и география на вакантно място в прогимназията на градчето Б.

Вечерта, когато се връщаше в Еюб, Чучулигата хвърчеше от радост. Отсега нататък тя бе самостоятелен човек, който сам изкарва прехраната си. Никой вече нямаше да смее да я оскърбява, като се отнася към нея със състрадание и покровителство.

Три дни след това всички формалности бяха приключени и получих пари за пътни разходи.

Една сутрин Гюлмисал Калфа ме съпроводи до парахода. Шахаб ефенди беше дошъл преди нас и чакаше на пристанището. Никога няма да забравя този младеж. Той се бе погрижил за всичко, не бе забравил и най-малките подробности, включително адреса на хотела, в който щях да отседна след пристигането си в предназначения град. А сега беше дошъл рано, за да ме изпрати, като излагаше все още превързаното си болно гърло на вятъра и морската влага.

Той лично отнесе и намести в каютата куфара ми заедно с малка кутия, която ми бе донесъл като подарък за из път. Няколко пъти се качва и слиза, за да даде наставления на прислужниците в каютата.

До отпътуването на парахода бяхме седнали в едно ъгълче на палубата. Би било логично да разговаряме много в часа на раздялата, за да си кажем всичко, което е на душата ни. А в продължение на час едва ли си казахме десет думи. Тя наблюдаваше морето с угасналите си сини очи и си играеше с ръцете ми. Но пред самото отплуване на парахода не можа да издържи, започна да ридае и да нарежда: „Така изпратих и майка ти от това пристанище, Фериде. Но тя не беше самичка като теб. Ако бог пожелае, пак ще те видя и ще те прегърна.“

Вероятно аз също нямаше да издържа и щях да се разрева въпреки присъствието на Шахаб ефенди, но в това време на кораба настъпи суматоха. „Хайде, госпожо, стълбата се вдига!“, извика някой. Няколко души хванаха Гюлмисал Калфа за раменете и я изтикаха надолу по стълбите. Дребничкият писар все още не си тръгваше. Когато му протегнах ръка, за да му благодаря, той беше бледен като платно, а в очите му напираха сълзи. За първи път се осмели да произнесе името ми:

— Значи, си отивате завинаги, Фериде ханъм?

Въпреки че минутата на раздялата тегнеше като облак върху мен, не можах да сдържа усмивката си.

— Вече няма връщане назад.

Той не отговори нищо, издърпа ръката си и слезе тичешком по стълбата.

Много обичам да пътувам по море. Все още с удоволствие си спомням онова пътуване с ординареца на баща ми, когато бях шестгодишно момиченце. Параходът, хората в този параход и дори Хюсеин са забравени. От това пътуване у мен е останало горе-долу нещо подобно на онова, което може би остава в главата на птица, прелетяла безкрайна морска шир: опиянението от полета в синия простор, пълен с играещи отблясъци. Въпреки изумителното влияние на морето върху мен, не можах да издържа на палубата и когато параходът минаваше край Сарайбурну, слязох в кабината. Кутията, която ми бе донесъл Шахаб ефенди, стоеше върху куфара ми. Полюбопитствах да видя какво има в него и го отворих. Една кутия фондан… Обичам тези бонбони най-много от всичко на света.

Взех един от бонбоните на дребничкия писар я го поднесох към устата си. И в този миг от очите ми бликнаха сълзи. Защо плачех така, не зная. Колкото се мъчех да се овладея, толкова повече напираха сълзите и задушаваха гърдите ми. Неволно грабнах кутията и я хвърлих в морето през малкото прозорче на кабината, сякаш безпричинната ми мъка се дължеше на тези бонбони.

Да, не би могло да има нищо по-безсмислено от тези сълзи. И все пак дори сега, когато пиша тези редове, през ресниците ми се процеждат сълзи, падат върху хартията на тетрадката пред мен и образуват набъбнали мокри петна по нея.

Дали това не е от дъжда, който вали навън тихо и безшумно? Как ли изглежда сега Истанбул? Дали и там вали дъжд? А може би градината в Козятаъ сега се къпе в сребърни лунни лъчи?

О, Кямран, мразя те, мразя и местата, където живееш!

Когато се събудих тази сутрин, видях, че дъждът, който валя в продължение на много дни, е спрял. Облаците се бяха разпилели. Само на места, под високите планински върхове, които се виждаха от моя прозорец, димеше тънък слой мъгла.

Снощи съм забравила да затворя прозореца, преди да си легна. Слънчевите лъчи, които падаха върху покривката на леглото и върху косите ми, трептяха като жълти златни люспи и тихият утринен вятър ги пилееше.

През тези пет дни бях доста разстроена. Събудих се по някое време през нощта и усетих, че бузите ми са мокри като осланени листа. Възглавницата също беше мокра. Бях плакала! А сега няколкото слънчеви лъча ме изпълниха с радост, събудиха надежди в мен и придадоха на тялото ми онази лекота, с която се събуждах всяко пролетно утро в училищния пансион.

Невъзможно беше днешният ден да не ми донесе някоя приятна вест. Вече не се боях от нищо. Скочих с радост от леглото си, застанах пред малката старомодна мивка и започнах да се мия.

Тръснах глава също като птичка, която току-що е гмурнала главичката си в някоя чиста локва, а пръските летяха наоколо и падаха върху огледалото пред мен.

На вратата се почука лекичко и се разнесе гласът на Хаджи Калфа:

— Добро утро, госпожице учителко, тази сутрин пак си подранила.

— Бонжур, Хаджи Калфа, вярно е. Как разбра, че съм се събудила? — отвърнах весело.

Хаджи Калфа се засмя:

— Ами че от одеве си подсвиркаш като някоя птичка!

Наистина и аз самата започвам да вярвам, че имам някаква прилика с птиците.

— Да ти донеса ли закуската?

— Не може ли да не закуся днес?

Гласът му този път прозвуча сърдито:

— Не, не може. Не позволявам. Нито излизаш, нито се забавляваш, само си седиш в стаята като някой затворник. Ако отгоре на това решиш и да не се храниш, ще заприличаш на съседката отсреща.

За да не чуе въпросната съседка последните му думи, Хаджи Калфа сложи устата си на ключалката и понижи глас.

Колко добри приятели станахме с този Хаджи Калфа! Първата сутрин се облякох веднага щом се събудих, взех чантата си под мишница и заскачах надолу по стъпалата на хотела. Хаджи Калфа, застанал при малкия басейн с обичайната си бяла престилка, чистеше едно наргиле.

— Здравей, Фериде ханъм, защо си станала толкова рано? Мислех, че си уморена от пътя и ще спиш до обяд — каза Хаджи Калфа така непринудено, сякаш бяхме приятели кой знае откога.

— Нима е възможно? Може ли учителка, която има служебни задължения, да спи до обяд? — отговорих аз засмяно.

Хаджи Калфа остави наргилето и сложи ръце на кръста си.

— Гледай я ти нея! — засмя се той. — Самата тя още е дете, а запрашила към училището да учи децата.

В онази минута, когато получих заповедта за назначение от Министерството на просветата, се бях заклела, че ще престана да върша детинщини. Но Хаджи Калфа се държеше така, като че говореше с дете. Затова аз също като децата подхвърлих чантата си като топка във въздуха и отново я хванах.

Това окончателно развесели Хаджи Калфа. Той плесна с ръце и започна да се смее високо:

— Нима е лъжа? Ти самата си още дете!

Не знам доколко е правилно да бъда толкова интимна с един камериер, но и аз прихнах да се смея и започнахме да говорим за това-онова.

Хаджи Калфа за нищо на света не искаше да ме пусне на училище, без да съм закусила.

— Не може да се блъскаш гладна чак до вечерта с тези немирни малчугани, разбра ли, госпожице? Ще ти донеса сирене и мляко. Пък и освен това днес е първият ден, не е наложително да бързаш — каза той и насила ме накара да седна при басейна.

В този ранен час дворът на хотела беше безлюден.

— Молла, донеси един истанбулски симид и мляко на нашата учителка — извика той към един от отсрещните дюкяни, а след това се обърна към мен: — Ама да знаеш, че млякото на Молла е мляко, а не вода от наргиле като вашето, истанбулското.

Според твърдението на Хаджи Калфа този Молла хранел кравите си лете и зиме само с круши, затова неговото мляко имало аромат на круши.

Старият арменец ми намигаше, като разказваше това, и добави с присмех:

— А и самият Молла понамирисва малко на круши.

Докато закусвах при басейна, Хаджи Калфа плакнеше наргилетата и ме занимаваше с нескончаемите градски клюки. Ах, боже, какво ли не знаеше този човек! Особено добре беше осведомен за учителите, знаеше дори кой колко чифта дрехи има.

— Почакай малко, ще те заведа. Училището не е далеч, но улиците са много объркани, ще се загубиш — каза той, когато станах да вървя, закуца пред мен и ме заведе чак до зелената дъсчена порта на прогимназията. Без негова помощ наистина щеше да ми е трудно да я намеря.

Трябва да разкажа най-подробно за инцидента, който преживях този ден в училище.

Колкото и мизерен вид да имаше, аз престъпих прага на това училище с твърдото намерение да го обичам. В будката на портиера нямаше никой. Когато пресичах двора, срещнах жена, старателно забулена с домашно тъкано наметало на карета и двоен воал на лицето. Тя се готвеше да излиза с кожена чанта в ръка. Като ме видя, спря се и започна да ме оглежда внимателно.

— Какво обичате, госпожице?

— Искам да видя директорката.

— По работа ли? Аз съм директорката.

— Ах, така ли! Аз съм Фериде, вашата нова учителка по география и рисуване. Вчера пристигнах от Истанбул.

Директорката с домашно тъканото откри лицето си. Огледа ме внимателно от глава до пети и каза с колебание:

— Да няма някаква грешка, дете? Действително при нас имаше вакантно място за учител по география и рисуване, но преди седмица ни изпратиха учителка от Гелиболу.

Обърках се.

— Не може да бъде, госпожо. Мен ме изпращат от Министерството на просветата. Заповедта е в чантата ми.

Директорката вдигна вежди чак до средата на своето ниско, сплеснато чело и каза, като ме гледаше учудено в лицето:

— Боже господи! Дайте да видя вашата заповед.

Жената прочете заповедта няколко пъти, погледна датата на издаването и каза, клатейки глава:

— Понякога стават такива грешки. Назначили са ви и двете на едно и също място, без да забележат това. Горката Хурие ханъм!

— Коя е тази Хурие ханъм, госпожо?

— Другата учителка, която дойде от Гелиболу. Една тиха, добра женица… Не й понасял тамошният климат и поискала да я преместят тук. Писано й било да има проблеми, бедната.

— Не само тя, но и аз изпадам в трудно положение.

— Да, и това е вярно. Но не бива да тревожим тази бедна жена, докато не изясним окончателно въпроса. Тъкмо отивам по работа в отдел „Просвета“. Хайде, елате с мен. Да видим, може би ще намерим някакъв изход.

Началникът на отдела беше недодялан, флегматичен човек, който слушаше посетителите със затворени очи, сякаш спеше, и говореше на пресекулки, като че ли бълнуваше.

Той ни изслуша с отегчение и заговори бавно:

— Какво мога да направя? Така е станало. Трябва да пишем в Истанбул и да чакаме отговор.

— Заповедта на тази госпожица е с по-късна дата. Следователно трябва да считаме, че тя е валидна — каза секретарят на отдела, грамаден човек, когото отначало взех за кочияш, като видях червения пояс, който се подаваше изпод късата му жилетка.

Началникът се замисли така, сякаш се беше унесъл в сън, и най-после отсъди:

— Не. Действително е така, но няма заповед за освобождаване на другата. Ще питаме министерството. Ще получим отговор до деветдесет дена. А дотогава вие се разпореждайте, госпожо директор.

Тръгнах пак подир директорката с домашно тъканото наметало, минах през същите криви улици и се дотътрих до училището. По-добре да си бях отишла в хотела!

Хурие ханъм беше черничка, нервна и дребна женица на около четиридесет и пет години. Когато научи за проблема, лицето й почерня още повече, очите й се разшириха, вените от двете страни на тънката й шия се издуха. После се разписка с тънкия си глас. „Горко ми! И това ли трябваше да ми се случи?“, рече и припадна.

В учителската стая настъпи суматоха. Една стара учителка с очила гонеше учениците, които се струпаха на вратата, като се мъчеше да ги изтика навън.

Колежките бяха положили Хурие ханъм по гръб и мокреха лицето й с напоена с вода и оцет кърпа. Разкопчаха яката на фланелата й и започнаха да разтриват гърдите й, по които имаше червени петънца, причинени от бълхи.

Стоях в единия ъгъл на стаята с чанта в ръка, гледах объркана и не знаех какво да правя.

Учителката, която преди малко разгони децата пред вратата, ме погледна сърдито над очилата си и каза:

— Просто съм изумена от твоята нечовечност, дете! И още се смееш!

Тя имаше право. За съжаление бях се усмихнала неволно. Откъде да знаеше тази жена, че се присмивам не на нея, а на моята обърканост?

Оказа се, че се смея не само аз. Смееше се и една висока млада учителка с черни остри очи. Тя се доближи до мен и ми прошепна:

— Тези, които не я познават, биха помислили, че мъжът й се е оженил повторно и е довел в къщи още една жена. Това не е припадък. Кълна се, че го прави от злоба.

Хурие ханъм беше отворила очи. По носа и по бузите й се стичаше вода. Тя шумно се оригваше, сякаш в стомаха й се взривяваше барут, и клатеше глава на две страни.

— Ах, приятелки, какво става с мене? Това ли трябваше да ми се случи на моите години? — викаше тя, като постепенно повишаваше глас.

„Език мой, враг мой“ — казват хората. Отново проявих несъобразителност. В желанието си да бъда учтива, попитах съвсем неуместно: „По-добре ли сте сега?“ Защо ми трябваше да питам? Хурие ханъм избухна. Каза ми какво ли не: била съм посегнала на живота й, и отгоре на това съм питала как е, какво безочие, безсрамие и невъзпитание било това от моя страна.

Спотаих се в един ъгъл и затворих очи от срам. Учителките напразно полагаха усилия да успокоят Хурие ханъм. Тя крещеше все по-силно и по-силно и редеше думи, които не трябва да се изговарят не само в една средищна прогимназия, но и в най-затънтената улица. По лицето ми се познавало що за стока съм била, за да й взема хляба от ръката, кой знае в министерството с колко души…

Пред очите ми причерня, тялото ми беше ледено, зъбите ми тракаха. Най-лошото бе, че другите учителки се държаха така, сякаш я оправдаваха.

Изведнъж на масата сред стаята се стовари нечий юмрук, от който издрънчаха чашите и гарафите.

Това бе направено от младата учителка с черните остри очи, която преди малко се беше смяла заедно с мен. Сега тя приличаше на разярена лъвица.

— Госпожо, каква директорка сте вие? — викаше тя пламенно. Гласът й ставаше все по-висок и по-хубав. — Как позволявате тази жена да посяга на добродетелта на една учителка? Къде се намираме? Ако й позволите да каже само още една дума, ще влача по съдилищата не нея, а вас. Къде мисли, че се намира тази жена?

Тя тропна с крак и се нахвърли върху другите учителки:

— Браво на вас, колежки, много добре. Значи, вие можете с усмивка да слушате тук, в училището, обидни думи, отправени към ваша колежка, така ли?

Само за миг в стаята се възцари пълна тишина. Но Хурие ханъм, която разбра, че ще остане сама, започна отново да припада и да плаче. Изглежда, че вече беше дошло време за влизане в час. Учителките награбиха тетрадки, учебници, кошчета за ръкоделие и напуснаха стаята.

— Чакам ви в моя кабинет — каза директорката и излезе.

След малко в стаята останахме само двете с девойката, която ме бе защитила. Счетох за свой дълг да й благодаря.

— Съжалявам. Изнервихте се заради мен.

Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: „Какво значение има това?“, и се усмихна.

— Нарочно го направих. Такива трябва да се сплашват от време на време. Иначе ще ти се качат на главата. Какво да се прави. Ще се видим след часовете.

Отидох до вратата на директорката, но не ми се искаше да вляза вътре. Беше ми противно да говоря отново по този въпрос. Ръцете ми се бяха отпуснали, чантата ми тежеше. Напуснах училището, без да се обадя на никого, и се върнах в хотела.

Щом ме видя, Хаджи Калфа с огорчение вдигна ръце и заговори:

— Ах, госпожице, ах! Какво ти се случи!

Оказа се, че той е запознат със случилото се не по-зле от мен. Как беше успял да се осведоми за толкова кратко време?

— Слушай, дете! Отваряй си очите на четири. Да не би да те излъжат, че уж са писали до Истанбул. Ако имаш някой познат в министерството, веднага да пишем.

Отговорих му, че не познавам никого освен един възрастен поет, който ме е препоръчал на министъра. Като чу името му, Хаджи Калфа се зарадва като дете.

— Боже, та това е моят благодетел! Преди време беше директор на тукашната гимназия. Той е по-скоро ангел, отколкото човек. Пиши му, дете, пиши му. И ако ме обичаш, предай му поздрави от мен. „Твоят предан слуга Хаджи Калфа целува благословените ти ръце…“ — така му пиши!

Горкият Хаджи Калфа през час, през два се качваше на горния етаж, като влачеше куция си крак, за да ми носи най-различни новини: „Тя има права — казва господин прокурорът. — Да не се бои, да настоява пред началника на просветата.“ Или: „Общинският инженер утре щял да замине за Истанбул и обещал да се отбие в министерството.“

Колко интересен град! Само след няколко часа нямаше човек, който да не е научил за скандала. В кафенето на хотела се говореше само за това.

— Каква е тази работа, Хаджи Калфа? — рекох аз. — Тук всеки се познава с всеки!

Старецът се почеса по врата.

— Градчето е малко като длан. Къде ще намериш такъв благословен град като Истанбул? Ако това се беше случило там, никой нямаше да узнае. Тук стават много клюки. Би трябвало да ти е известно. Един съвет от мен: бъди примерна, бъди благоразумна, не ходи с открито лице в чаршията и пазара. Току-виж (ах, боже, как странно произнесе той думата току-виж), ти излязъл късметът, ако е рекъл господ. Преди тук имаше една учителка. Арифе ханъм се казваше. Председателят на съда се ожени за нея. Сега с едната си ръка бърка в маслото, а с другата в меда. Да даде всевишния такова щастие и на теб. Но хубава ли беше? Къде ти! Обаче беше целомъдрена, сериозна. Няма нищо по-скъпо от честта на този свят.

С всеки ден доверието и благосклонността на Хаджи Калфа към мен растяха. Всеки ден той носеше по нещичко от къщи и украсяваше стаята ми: дантела, покривка за чаша, бродирана кърпа за лице, плетено ветрило с рисунки и други подобни неща.

Понякога, когато бъбрехме с него, отдолу се чуваше един глас като йерихонска тръба:

— Хаджи Калфа, къде, по дяволите, отиде пак?

Това беше гласът на господаря му, собственик на хотела.

В такива случаи старецът винаги отговаряше тихо и напевно:

— Бабината ти трънкина… Хаджи Калфи да ти се стоварят на главата…

А после се обаждаше:

— Идвам, идвам, имам малко работа.

Освен Хаджи Калфа в хотела имах и приятелка: около четиридесетгодишна жена от Битоля.

Ето как започна нашето приятелство с нея.

Бях започнала да нареждам вещите си първата вечер, след като отседнах в хотела. Чух леко скърцане на вратата. В стаята влезе една жена с жълта басмена рокля и забрадка от зелен креп.

— Вие сте добре, слава богу! Добре дошла, дете — заговори тя още от вратата.

Белосаното й слабо лице приличаше на разкъртена стена, дупките на която са замазани с вар. Веждите й, боядисани с чернилка, и черните й зъби правеха това лице страшно като череп.

— Благодаря, госпожо — отговорих малко изненадана.

— А къде е майка ви?

— Каква майка, госпожо?

— Учителката… Вие не сте ли дъщеря на учителката?

Не можах да се въздържа и се засмях.

— Не съм дъщерята на учителката, а самата учителка.

Жената подгъна крака, като че ли се готвеше да клекне, и плесна коленете си с ръце.

— Боже господи! Вие ли сте учителката? Никога досега не съм виждала толкова малка като кутрето ми, и толкова млада учителка. Мислех, че сте някоя зряла и мъдра учителка.

— Вече се въдят и такива като мен, госпожо.

— Да, разбира се… Какво ли няма на този свят! Ние сме в тази стая отсреща. Приспах децата и рекох да дойда да ви кажа „добре дошли“. Да ми са живи и здрави, денем имам грижи с децата. В този час те заспиват, а мен ме наляга мъка. Самотата е единствено за великия аллах, не е ли така, сестрице? Мисля, мисля, пуша цигара след цигара… И така карам чак до сутринта. Аллах ви изпрати, сестрице. Ще си кажем две думи, ще ми олекне на душата.

Отначало ме наричаше „дете“, когато разбра, че съм учителка, обърна на „сестрице“.

— Заповядайте, седнете! — казах, като й посочих стола, а аз седнах на края на леглото и заклатих крака.

— Не мога да седя удобно на стол, сестрице — рече битолчанката и седна по странен начин долу до краката ми, като изправи колене нагоре. После извади от джоба на роклята си тенекиена кутия за тютюн, започна да свива дебели цигари и подаде една на мен.

— Благодаря, не пуша, госпожо — казах.

— И аз не пушех, но скръбта, мъката ме принудиха — обясни тя.

Моята съседка беше много нещастна. Била дъщеря на виден човек в Битоля, имали лозя, градини, добитък. В техния дом винаги се хранели четири-пет бедняци. Искали я много видни бейове в Битоля. Но тя била непрактична, настоявала да се омъжи непременно „за офицер със сабя“. Искаше й се майка й да я била напердашила хубаво, и да я омъжи за някого от онези бейове. Но откъде да знаела бедната старица какво ще й се случи? Взела, че дала единствената си дъщеря на един лейтенант, който нямал нищо друго освен сабята на кръста си. До хюрриета^[7] живеели горе-долу добре. На 31 март мъжът й заминал за Истанбул с действащата армия. Отишъл и повече ни се видял, ни се чул. Нито се върнал, нито й писал. Най-после един ден научила от някакъв познат, който се завърнал от Истанбул, че мъжът й се намирал в град Б., където се оженил. Е, може, нашата религия позволява до четири жени. Моята бедна съседка поплакала малко, потъгувала, а после прибрала трите си деца и дошла тук. Но мъжът й никак не бил доволен от тази работа. Той не искал да види нито жената, за която на времето се оженил с големи молби, нито пък любимите си деца и настоявал да се върнат отново в Битоля. „Аз съм твоя жена от толкова години, не ме измъчвай!“, падала тя в краката му и се молила като куче, но той за нищо на света не се съгласявал да я остави при себе си.

Като изслушах този дълъг разказ, не се стърпях:

— Мила госпожо, защо държите толкова на един мъж, който не ви иска? Ако той ви е отритнал, отритнете го и вие и толкоз.

— Ех, сестрице, той е първият, когото съм обичала. Толкова години сме делили обща възглавница. Лесно ли е да се разделиш с мъжа си? — каза битолчанката с усмивка, в която се четеше съжаление към мен, невежата. Тя издекламира с треперещ глас стиха: „Майка си давам, либе не давам“.

— Как може една жена да обича мъж, който й изневерява и я мами? Не мога да разбера! — казах с раздразнение.

Тя се усмихна горчиво, като показа черните си зъби.

— Вие сте още твърде млада, почти дете, сестрице. Не сте патили и не знаете какво е мъка. Дано аллах не ви даде такива злини.

— Познавам девойка, която узна само два дни преди сватбата си, че годеникът й й изневерил с друга жена, захвърли пръстена в лицето на този лош човек и избяга в чужд град.

— Тази девойка положително се е разкаяла, сестрице. Жал ми е за нея. Нейното изтерзано от раздялата сърце сигурно страда много. Ти не си ли чувала, сестрице, за хора, поразени от куршум? Някои не разбират, че са поразени, продължават да тичат, мислят, че ще се спасят с бягство. Раната не боли, докато е топла, сестрице. Но започне ли да изстива, ще видиш, че тази девойка ще съжалява и ще се вайка.

Скочих от леглото с гняв и започнах да ходя из стаята. Дъждът шибаше прозорците, навън се носеше глух вой на куче. Моята съседка от Битоля въздъхна дълбоко и продължи.

— Аз съм в чужд край. Нямам власт и нищо не мога да направя. Ако бях в Битоля, щях да измъкна съпруга си от ръцете на тази развратница само за два дни.

С удивление вперих очи в нея:

— Как щяхте да направите това?

— Тази развратница със сигурност му е направила магия, вързала езика, затворила устата му. Но битолските баячи са по̀ майстори. Само три меджидиета^[8], не повече, могат да измъкнат мъжа ми от ръцете на тази жена и да го върнат отново при мен.

И битолчанката започна да ми описва надълго и нашироко румелийските баячи.

— Има един албанец, Ариф ходжа се казва, който е успял да превърне с разни заклинания едно свинско ухо в далекоглед. Ако някоя жена погледнела през този далекоглед само веднъж своя мъж, колкото и безпътен да бил той, веднага тръгвал по правия път, защото всички жени му изглеждали като свине.

Ариф ходжа поставял понякога карфица в парче сапун и го заравял в земята, като изговарял разни заклинания и духал върху него. Врагът на човека се топял, както сапунът в земята, топял се и отънявал като иглата и конеца, просто докато си седял.

Горката женица свиваше цигара след цигара от своята тенекиена кутия, пушеше непрестанно, разказваше разни истории и описваше как се правят магии.

Какви празни и жалки приказки! Особено тази за раната, която започвала да боли, когато изстинела! Нима страдам за онзи злодей? Нима мисля за него?

Белилото и червилото, които покриваха на дебели пластове лицето на моята съседка от Битоля, боядисаните й черни вежди, които напомняха дръжки на казан, извитите черни кръгове, които опасваха като зловещи обръчи хлътналите й очи, отначало бяха предизвикали чувство на отвращение у мен. Но когато разбрах, че това са хитрости, до които прибягва, за да стане по-красива, с цел да върне отново своя мъж при себе си, сърцето ми се сви.

— Крада от залъка на децата си, за да се харесам на мъжа си, купувам пудри, червила, бои за коси и се издокарвам като млада булка, но нищо не помага. Той е омагьосан! — каза бедната жена.

От този ден насам вратата на стаята ми от време на време поскърцва и разбирам, без да обръщам глава, че това е тя.

— Заета ли си, сестрице? Може ли да вляза за малко?

Самотата ми е дотегнала толкова много, че този глас просто ме радва. Оставям писалката, раздвижвам няколко пъти заболелите ме пръсти и с удоволствие се приготвям да слушам историята на досадната любов на моята съседка, макар че вече я знам наизуст.

Гледката на планината, която се изправя като стена срещу моя прозорец, през първите дни ме забавляваше. Но и тя започна да ми дотяга. Каква полза, когато човек не може да броди сред мъглите и вятъра с разпилени коси и развети поли по тези склонове, да скача и се радва като яре по тези стръмни скали?

Къде са онези дни, когато скитах по цели часове из полето и плашех птиците, като удрях със сопа плетовете покрай градините или хвърлях камъни по гъстите листа на дърветата! А исках да дойда в Анадола именно за това.

Още от малка много обичам да рисувам. Рисуването е почти единственият предмет, по който получавах отлични оценки. Колко съм мъмрена и наказвана заради рисунките, които съм правила с черен или цветен молив по чистите стени на стаите във вилата и по мраморните подставки на статуите в училище! На тръгване от Истанбул бях сложила в чантата си цял куп хартия за рисуване и цветни моливи.

През дните на самота в хотела, когато ми омръзнеше да пиша, започвах да рисувам и това беше приятно забавление за мен. Дори се опитах да направя два портрета на Хаджи Калфа, единия — с чер молив, а другия — с акварел.

Не знам до каква степен имаше прилика между него и рисунките, но той се позна ако не по чертите на носа и очите, поне по кръглата гола глава, по дългите мустаци, по бялата престилка и остана възхитен от моето майсторство.

Човекът се разтича, обиколи чаршията и пазара, купи на дъщеря си евтин атлаз, копринено кадифе и разноцветни мъниста, за да бродира рамки за портретите.

Най-после, като видя, че тъгувам много, той ме покани на гости. Благодарение на пестеливостта на жена си Хаджи Калфа бе направил къща като кутийка и през свободното си време с помощта на децата си бе успял да я боядиса в зелено.

Къщата му е на брега на пропаст. Тази пропаст е толкова дълбока, че ако се подпрете с ръце на обвитата с бръшлян дъсчена ограда на градината и погледнете надолу, ще ви се замае главата. Колко приятно прекарах в тази градина няколко часа сред семейството на Хаджи Калфа!

Неврик ханъм била от Саматия. И тя като мъжа си беше простичка, но добродушна и чиста. Когато ме видя, не се стърпя, прегърна ме и възкликна: „Вие носите дъха на Истанбул, малка госпожице!“ Винаги когато си спомнеше за Истанбул, очите й се насълзяваха и мощните й гърди, изпълнени с мъка, изпускаха дълбоки въздишки, като се издуваха и свиваха подобно на калайджийски мех.

Хаджи Калфа има син на дванадесет години и дъщеря на четиринадесет. Дъщеря му се казва Хайгануш — типично арменско девойче с тъмночервени като божур бузи, осеяни с едри пъпки, като че е прекарала шарка, с дебели вежди, срамежлива и несръчна.

Мират, в пълна противоположност на своята закръглена сестра, е сухо като чироз, бледо и дребно момче.

Хаджи Калфа не беше грамотен, но знаеше цената на учението. Човек трябвало да знае всичко. Понякога се налагало да бъде дори и джебчия. Мират ходил две години в арменско училище, а от две години учел в османско училище. Съгласно програмата на Хаджи Калфа момчето щяло да сменя по едно училище на всеки две години и до двадесетгодишната си възраст да научи перфектно един след друг френски, немски, английски, италиански и щял да стане истински човек. Ако, разбира се, това хилаво момченце не умре дотогава, смазано от огромния товар, който ще носи на гърба си!

Един ден, когато говореше за сина си, Хаджи Калфа каза:

— Ти обърна ли внимание на името на Мират? Знаеш ли колко умно е измислено? Цяла седмица си блъсках главата, докато го измисля. Приляга и на двата езика: на армейски — Мират, а на османски Мурат. — После ми намигна с едно то око, за да подчертае, че ще каже нещо извънредно остроумно, и прибави: — Когато Мират направи някоя пакост и ме ядоса, му викам: „Ти не си Мират, ни Мурат, а просто мерет^[9].“

През време на едно от гостуванията си у тях станах свидетелка на една от сцените, които разиграва старият арменец, когато се ядоса. Заслужава да се види! Вината на момчето се състоеше в това, че не хареса вечерята, сготвена от майка му.

Хаджи Калфа му се караше, като употребяваше разни поговорки и куплети:

— Виж го ти, мизерника му неден! Самият той малък, ама инатът му голям. Дали на просека краставица, а той рекъл: крива е. Свиня от кладенчова вода разбира ли? От моите уста право в твоите уши. Ако не щеш мира, ще има секира. Кой си ти, човече, дето не харесваш хляба господен? Бъди умен, осъзнай се, ако не се осъзнаеш, има много да се каеш.

На образованието на Хайгануш, въпреки че бе момиче, се отдаваше не по-малко значение, отколкото на Миратовото.

Хайгануш учеше в арменско католическо училище. Един ден Хаджи Калфа ме накара да изпитам дъщеря му подробно в присъствието на техни съседки — парализирана старица и възрастна арменка с черни шалвари.

Бяхме много смешна картинка. Хаджи Калфа постави насила учебниците и тетрадките на горкото момиче върху моите колене и каза:

— Хайде да видим, Хайгануш, ако ме засрамиш пред учителката, ще изкарам през носа ти хляба, който ядеш.

След като извършихме няколко действия по умножение и делене, разтворих една илюстрована „История на пророците“. Случи се урок за Исус Христос и кръщелния обред. Като разказваше за кръщаването, момиченцето издърдори някои глупости. Тъй като бях запозната с тези въпроси от училище, я поправих и разказах простичко някои съществени неща за кръщенето.

Както ме слушаше, очите на Хаджи Калфа се разшириха и тъй като нямаше коса, веждите му щръкнаха. Моите познания в областта на християнската религия го поразиха не по-малко от някое чудо. Той се кръстеше и говореше:

— Каква е тази работа! Една мюсюлманска девойка знае за моята религия повече, отколкото поповете. Мислех те за обикновена учителка, разбираш ли? Излиза, че си била учен човек, чиято ръка трябва да се целува.

Той хвана за врата жена си, която беше тежко подвижна като мауна, канеща се да напуска пристанището, блъсна я към мен и рече:

— Целуни това момиче вместо мен точно по средата на челото, разбра ли?

Бедният Хаджи Калфа! Той се смяташе още за мъж и възложи тази работа на жена си.

След този ден старият камериер започна да разказва за мен и за моите обширни познания на всеки, който му се изпречеше. В резултат на това всички безделници, които прекарваха времето си в кафенето, започваха да надничат през стъклата на прозорците винаги когато излизах или се прибирах в хотела, за да ме видят по-добре.

— Хаджи Калфа, за бога, престани. Необходимо ли е това? — му казвах аз, като се сърдех.

— Нарочно им го разказвам. Дано стигне до ушите на големците, че да се засрамят от делата си — възразяваше той.

Запознанството ми със семейството на Хаджи Калфа беше полезно за мен и в друго отношение. Госпожата от Саматия умееше да прави много хубави сладка и конфитюри. Във всеки случай тази наука е много по-полезна, отколкото моите знания по „История на пророците“.

Научих от нея рецепти за хубави сладка, които се правят лесно и евтино, и ги записах старателно в бележника, в който бях записала готварските рецепти на Гюлмисал Калфа. Кой друг освен самата мен щеше да се грижи за задоволяване на моя ненаситен апетит?

Ако, слава богу, един ден всичко ми потръгне, ако си уредя мъничък дом, в който да мога да си тикна главата, непременно ще си направя шкаф за сладко и ще украся полиците му с книжни дантели като у Хаджи Калфа. По тези полици ще наредя разноцветни делвички, които ще блестят като рубин, кехлибар и седеф. Прекрасно! Когато ми се дояде, няма да питам никого, няма да се принуждавам да крада от бюфета. Само да съм здрава.

Да, делвичките ще бъдат червени, жълти и бели.

Намразих и зеления цвят покрай омразните очи на Кямран, за когото вече дори не си спомням.

Сега знам много добре, Кямран, ненавиждах твоите зелени очи още преди да те намразя както сега. Нямах още дванадесет години, когато се роди тази ненавист. Вероятно и ти не си забравил това. Често хвърлях пепел в очите ти. Само едно обикновено детско немирство ли беше това? Не. Исках да причиня болка на тези очи, в които преливаха измамни цветове, подобно на морско дъно, обрасло с водорасли и осветено от слънчеви лъчи.

Пак се отвлякох, макар да си поставих за цел да пиша само за настоящето. Къде бях стигнала? Да, Хаджи Калфа бе помислил, че моята детска веселост, причинена от слънцето, което се показа за пръв път от толкова дни насам, се дължи на някоя хубава вест, която съм получила, и започна да ме разпитва. Възможно ли е да науча преди него новина, отнасяща се до мен? Едва ли не научавам от този чуден камериер дори кога съм гладна и кога ми се спи!

— Не се превземай, кажи. Това кикотене не е напразно. Аллах знае, ти си получила някоя хубава новина — казваше Хаджи Калфа.

Не знам защо, но обстоятелството, че изглеждам по-добре осведомена от него, блазнеше самолюбието ми. Смеех се многозначително с полушеговит, полусериозен вид и му намигах:

— Кой знае, може да е някоя тайна, която не бива да се казва.

Слънцето грееше толкова хубаво, че въпреки опасността да се загубя, минах моста оттатък хотела, изкачих се по стръмнина, която се изпречи пред мене, после минах през една ливада, през горичката и през втори мост. Мислех да се поразходя още малко, но пред мен се изправи друга опасност, по-голяма от изгубването. Въпреки че наметалото ми беше неугледно и лицето ми закрито зад гъст воал, бях сподирена от някакви подозрителни типове, които започнаха да ме закачат.

Спомних си съвета на Хаджи Калфа, уплаших се и се върнах назад.

Бях уверена, че в отдел „Просвета“ секретарят с червения пояс ще ме посрещне пак с думите: „От Истанбул още няма никаква вест, сестро!“, но след като бях излязла, трябваше да се отбия и там.

Прислужникът ме посрещна още на стъпалата и рече:

— Добре, че дойде, учителко. Беят иска да те види. Тъкмо се канех да тръгна към хотела.

Беят, за когото ставаше дума, беше началникът на отдела. Чудно! Седнал както винаги на покритото с червено сукно бюро, с отпуснати ръце и разкопчава яка, той мислеше с полузатворени очи, сякаш си отпочиваше от вечната умора.

Щом ме видя, началникът се прозина, протегна се и започна да говори отчетливо:

— Дъще, от министерството все още нямаме отговор. Не мога да преценя какво ще наредят, но ми се струва, че ще се застъпят за Хурие ханъм, която има по-дълъг учителски стаж. Вие ще изпаднете в затруднение, в случай че получим неблагоприятен за вас отговор. Имам предложение за разрешаване на този въпрос. На един-два часа разстояние оттук има община, която се казва Зейнилер. Въздухът и водата й са хубави, природата прекрасна, хората добри и справедливи, с една дума — място като рай. Там има едно фондационно училище. Миналата година положихме доста усилия, за да го ремонтираме и възобновим. Успяхме да набавим доста учебни помагала и да отстраним редица недостатъци. В училището има и квартири за учителите. Сега имаме нужда от трудолюбив и самоотвержен учител. Много ми се иска да изпратя там някоя забележителна девойка като вас. Мястото наистина е хубаво. В същото време ще направите неоценима услуга на родината. Вярно е, че заплатата ще е по-ниска от сегашната. Но за сметка на това цените на месото, млякото, яйцата и прочие са несравнимо по-ниски от тукашните. Ако желаете, там ще можете дори да спестите доста пари. Впрочем още при първия удобен случай ще увелича заплатата ви и ще я изравня със сегашната. В такъв случай ще бъдете по-добре и от директора на тукашната гимназия.

Не знаех как да отговоря на това предложение и мълчах.

— В онова училище има една стара жена — продължи началникът. — Тя преподава и в същото време прислужва в училището. Една тиха, набожна женица. Само че тя не познава новите методи на преподаване. Там вие ще трябва да й помогнете. Ако въпреки всичко Зейнилер не ви хареса, пишете ми. Ще се погрижа да ви назнача тук на някое подходящо място. Но след като видите онези места, вие няма да се съгласите да дойдете в града, дори да бъдете назначена тук.

Въздухът — хубав, природата — хубава, храната и облеклото — евтини, хората — добри. Също като швейцарските села! Какво друго може да си пожелае човек?

Във въображението ми се оживиха слънчеви улици, сенчести градини, реки и гори, сърцето ми заби силно. Но въпреки това не посмях да кажа изведнъж „да“. Трябваше да се посъветвам с Хаджи Калфа.

— Разрешете ми да ви отговоря след два часа, господине.

Началникът като че ли се посъживи малко:

— Моля ви, дете, тази работа е спешна. Има и други кандидати. Ако изпуснете мястото, не бива да се сърдите.

— Тогава само един час, господине — казах аз.

На излизане от кабинета на началника се сблъсках с моята съперница Хурие ханъм. Преди няколко дни научих пак от Хаджи Калфа, че в град Б. ни наричат „двете съпернички“. Тази жена ме беше изплашила толкова, че щом съзрях лицето й, загубих самообладание, престорих се, че не съм я видяла, и се опитах да се измъкна набързо оттам. Но тя ми препречи пътя, хвана ме за ръкава на наметалото като нахален просяк и започна да ми говори:

— Ханъм ефенди, дете, преди няколко дни се държах много грубо с вас. Бих искала да ми простите. Изпуснах си нервите, тази история доста ми се отрази. Ах, дете, ако знаехте колко съм страдала досега, щяхте да ме съжалите. Във всеки случай ви моля да ме извините за моето неприлично държане.

— Няма нищо, госпожо — казах уплашена и се опитах да мина.

Но не знам защо, тя беше решила да не ме остави. Най-напред се оплака от живота си и ми разказа, че хранела пет гърла, които щели да останат на улицата и да просят, ако останела без работа.

Хурие ханъм се горещеше все повече и повече и молеше за прошка по отвратителен начин, като непрестанно повишаваше глас. Просто не знаех какво да отговоря и какво да правя.

Но най-лошото бе, че всеки неволен свидетел на тази странна комедия идваше при нас и наоколо се образуваше кръг от служещи в канцелариите, секретари, чираци с престилки, които разнасят кафе и шербет.

Лицето и ръцете ми пламтяха. Потъвах в земята от срам.

Сега започнах да се моля аз:

— Моля, госпожо, говорете по-тихо. Всички ни гледат.

Но тя сякаш напук викаше още по-високо. Сега плачеше, скубеше косите си и късаше копчетата на яката си, посягаше да целува ръцете и краката ми.

С ужас забелязах, че броят на хората около нас расте. Бяхме обградени от такава тълпа, каквато се събира по улиците на Истанбул около кресливите еснафи, които вадят зъби на улицата, продават сапун за чистене на мазни петна или лекарство против мазоли.

Наоколо започнаха да се подхвърлят думи: „Горката, жалко за нея. Не разплаквай бедната жена, малка госпожице!“ А един едър ходжа със зелена чалма и бяла брада, който сякаш изникна от земята, се обърна направо към мен:

— Дъще, религията и човещината повеляват да уважаваш и подпомагаш старите хора. Моля те, не отнемай хляба на тази женица. Така ще зарадваш и аллаха, и пророка. Бог е милостив. Той непременно ще ти отвори някоя друга врата от своята невидима съкровищница.

Загърната в своето наметало, треперех и в същото време се обливах в пот.

— Така е, така е — обади се от другата страна един кафеджия, който тракаше с железните щипки в ръцете си. — Ти можеш да си изкараш хляба по всякакъв начин!

Част от насъбралите се започнаха да се смеят на висок глас. В този момент се показа и секретарят с червения пояс. Той хвана кафеджията за яката и го изхвърли от стъпалата, като извика:

— Безсрамник, ще ти строша зъбите!

Защо се смееха? Това, което каза кафеджията, не се различаваше от онова, което каза ходжата.

Хурие ханъм плака толкова много, скандалът стана толкова голям, че бях готова да дам живота си, само и само да се спася от това срамно положение.

— Добре, добре, нека бъде тъй. Но, за бога, пуснете ме — казах най-после аз, измъкнах със сила крака си, който се мъчеше да целува навелата се до земята Хурие ханъм, и се върнах в стаята на началника.

Малко след това ме накараха да подпиша документ, че се отказвам по собствено желание от мястото си в средищната прогимназия и се кандидатирам за учителка в село Зейнилер.

За по-малко от час всички формалности бяха изпълнени и началникът на просветата, дето го мързеше да мръдне от мястото си, отиде с кола до конака на кмета и донесе заповедта ми подписана.

Документите, които понякога се подхвърлят от маса на маса цели месеци, при добра воля се оформят толкова бързо…

Когато се върнах в хотела, Хаджи Калфа ме посрещна на вратата:

— Мислиш, че не знам, като криеш от мен ли? Хайде, честито! — каза той с глас, в който се четеше и укор, и радост.

— Какво знаеш?

— Че е дошла заповедта ти, душичке…

— Каква заповед, Хаджи Калфа?

— Оставили са те в средищната прогимназия, а на Хурие ханъм са й посочили вратата, душичке!

— Имаш грешка, Хаджи Калфа. Досега бях при началника на просветата. Няма такова нещо.

Старият човек ме изгледа подозрително:

— Не, заповедта е дошла снощи. Източникът ми е сигурен. Значи началникът е скрил от теб. Да няма нещо гнило тук? Хайде, разказвай!

Разказах на Хаджи Калфа цялата история на един дъх, като се подигравах с неговата наивна мнителност, извадих заповедта от чантата си и я размахах в ръката си.

— Какво щастие, Хаджи Калфа. Отивам на едно място, което е същинска Швейцария!

Докато ме слушаше, големият нос на Хаджи Калфа се изчервяваше като гребен на петел. Той започна да пляска с ръце и да се вайка:

— Какво направи, неопитно момиче, какво направи? Значи, най-после те вкараха в капана? Веднага иди и хвани началника за гърлото!

Отново свих рамене.

— Няма смисъл, мили Хаджи Калфа. Не се измъчвай толкова. Ще се разболееш.

Човечецът наистина имал право да се ядосва и да се тревожи за мен. Надвечер работата се изясни с всички подробности. Началникът на просветата бил на страната на Хурие ханъм. В писмото, което написал до министерството, изтъкнал, че тя има по-дълъг учителски стаж и поискал моето преместване на друго място. Но, кой знае защо, министерството предпочело да остави мен и сметнало за по-подходящо да изпрати моята съперница на друго свободно място.

Снощи, след пристигането на заповедта, началникът на просветата, директорката на прогимназията и, струва ми се, началникът на финансовото управление — румелиец, съгражданин на Хурие ханъм, се съвещавали до късно и направили план да ме изпратят в някое село, за да оставят Хурие ханъм на моето място.

Срещата с Хурие ханъм в коридора на отдел „Просвета“ била предварително нагласена. Дори белобрадият ходжа бил доведен нарочно.

Що се отнася до Зейнилер, което след казаното от началника на просветата започнах да виждам като гиздаво европейско село, то било забутано в планината място, през което пиле не прехвръквало! Дори крайните идеалисти преподаватели не искали да отидат там, макар че мястото било свободно вече цяла година.

Като слушах това, се чудех и не ми се побираше в главата как може солиден чиновник с побеляла коса и брада да ме лъже с такава чистосърдечност.

Хаджи Калфа клатеше нервно глава на две страни.

— Ти не знаеш каква гърмяща змия е той. Спи, спи и някой ден така те клъцва, че не можеш да разбереш откъде ти е дошло, разбираш ли, госпожице?

— Голяма работа! Какво значение има, че са ме клъцнали други, след като съм клъцната най-безсърдечно от най-близките си роднини? Ще съумея да бъда щастлива и в това село Зейнилер. Стига само сърцето да е весело.

Зейнилер, 28 октомври

Днес надвечер пристигнах в Зейнилер с двуколката на един чеченец. Изглежда, че началникът на просветата мери разстоянията, като изхожда от бързината на влака, защото пътят, за който каза, че бил „най-много два часа“, продължи от десет сутринта чак до вечерта. Но вината е в тези, които не са прокарали зъбчата железница по пътя към Зейнилер, който ту се изкачва към планинските склонове, ту се спуска към пропасти, образувани от пресъхнали реки.

Семейството на Хаджи Калфа ме изпрати до една чешма, която се намира на половин час от града. Всички бяха облечени като за сватба, по-точно като за погребение.

Когато Хаджи Калфа дойде да ми съобщи, че колата е готова, почти не го познах. Той беше хвърлил бялата престилка и домашните пантофи, които влачеше по калдъръма, коридорите и стълбището със свойственото за него шляпане, и беше надянал дълго палто със затворена яка от избеляло сукно, а краката му бяха обути в галоши, каквито носят имамите. Грамаден фес покриваше голата му глава чак до ушите. Госпожата от Саматия, Хайгануш и Мират бяха също специално докарани.

Разделих се с тъга с малката хотелска стаичка, въпреки че бях прекарала много горчиви часове в нея. В училище ни бяха карали да наизустим една поема, в която се разказваше, че човек се свързвал чрез невидими нишки с хората, с които живеел на дадено място. През време на раздялата тези нишки започвали да се опъват, да издават жални стонове като скъсани жици на цигулка и всяка скъсана нишка причинявала болка в душата. Колко прав е бил поетът, писал тези стихове!

Случи се така, че и моята съседка от Битоля напусна град Б. в един и същи ден с мен. Но тя беше в много по-жалко положение.

Приготвих куфарите от предната вечер и си легнах. В съня си чух да се говори на висок глас, но не можах да се събудя.

По някое време страшен шум ме накара да скоча от леглото. В коридора нещо падаше, нещо се събаряше, в нощната тишина се преплитаха детски писъци, задавени хрипове, удари от плесници. Още не се бях разсънила добре и първото нещо, което ми хрумна, беше, че има пожар.

Изскочих от стаята с разпилени коси, боса и се оказах лице срещу лице с един трагичен побой. Грамаден офицер с дълги мустаци влачеше по земята моята съседка, битолчанката, и я тъпчеше с ботушите си.

Децата пищяха в един глас: „Майчице… Татко ще я убие!“

Горката жена, след всеки ритник, след всеки камшик, който се виеше и свистеше като змия, стенеше и се просваше върху дъските на пода, но с невероятна сила отново скачаше от мястото си и прегръщаше краката на офицера: „Ще ти бъда робиня, до смърт ще ти служа, ако искаш ме убий, но не ме оставяй, не ме напускай…“

Прибрах се в стаята си, тъй като бях полугола. Но какво бих могла да направя?

Изглежда, че и спящите на долния етаж се бяха събудили. В долния коридор се чуваха стъпки и някакви смътни гласове.

По тавана на коридора започна да шари някаква светлина. По стълбите лъсна голата глава на Хаджи Калфа, който се бе събудил от врявата, грабнал тенекиена лампа и изскочил навън по риза и гащи.

— Какъв срам, какъв позор, това е почтен хотел! — викаше старият камериер, който се опита да ги разтърве.

Но офицерът така ритна в стомаха Хаджи Калфа с ботуша си, че бедният човек подскочи във въздуха като футболна топка, падна по гръб през вратата в стаята ми и навири крака. За щастие постъпих предвидливо и хванах човека за раменете. Иначе голата му, голяма като бяла тиква глава щеше да се удари в дъските и да се пръсне.

Замаяността от съня, страхът, изумлението и най-сетне състоянието на Хаджи Калфа, събрани заедно, разстроиха страшно нервите ми.

— Олеле майчице! Олеле майчице! Ама че ме ритна, магаре такова! — мърмореше старият и се мъчеше да стане.

Лежах на свой ред просната на леглото. Изпаднала в нервна криза, се смеех до припадък така, както никога в живота си, задавях се и се превивах, като мачках юргана. Вече не бях в състояние да разбирам какво става навън.

Съвзех се едва тогава, когато бяха заглъхнали гласовете и шумът и в хотела се беше възцарила предишната тишина.

Отпосле ми разказаха цялата история.

Натрапчивата любов на госпожата от Битоля най-после дотегнала на офицера и той решил на всяка цена да я върне заедно с децата в родния й град. Дошъл тази вечер да й каже, че билетите са закупени, и че трябва да е готова за път рано сутринта.

Но съгласява ли се битолчанката така лесно да се откаже от него? Естествено тя започнала да го моли, да го увещава. Кой знае какви думи били изговорени между тях и какви сцени разиграни, преди да започне ужасният побой.

Може би около два часа след това, когато вече се готвех да заспя отново, Хаджи Калфа почука лекичко на вратата ми и каза:

— Иди да я видиш, учителко, в хотела няма друга жена освен теб. Бедната жена е припаднала. Не бива само да се смееш. Ела да поостанеш малко при нея. Аз не мога да вляза в стаята й. Дано да не се случи, но ако, не дай си боже, вземе да умре, какво ще правим?

Обзе ме нов пристъп на смях, когато видях главата на Хаджи Калфа да се показва през полуотворената врата. Исках да му кажа нещо хубаво след неприятната случка, но не бях в състояние да говоря.

Хаджи Калфа ме изгледа сърдито и поклати глава малко засрамено:

— Ти се смейш! Само се кикотиш и се смейш! Лудетина такава! Виж я ти нея!

Той произнасяше толкова комично „смейш се“ вместо „смееш се“, че дори сега не мога да се въздържа да не се смея. Повече от час се занимавах с нещастната си съседка. Цялото тяло на бедната жена бе покрито с рани и синини. През цялото време губеше съзнание, въртеше очи и челюстите й се схващаха.

За пръв път ми се случваше да се грижа за припаднал човек. Просто не знаех какво да правя. Но когато се налага, ставаш толкова търпелив и усърден.

При всеки припадък, който траеше най-малко пет минути, разтривах ръцете и тялото на жената и мокрех лицето й, карах момиченцето да ми налива вода от гарафата. Челото, бузите и устните бяха наранени на няколко места. Кръвта, която струеше от тези пукнатини, се смесваше с чернилото и червилото, получаваше се някакъв мръсно черен цвят и течеше през брадата към гърдите. Боже господи, колко много грим е имало по лицето й!… Въпреки голямото количество вода, която излях върху него, не можах да го измия.

Когато се събудих сутринта, отсрещната стая беше празна. Офицерът дошъл рано-рано, качил в кола жената с децата и ги откарал. Моята съседка искала да ме види преди тръгване и да се сбогува с мен, но не посмяла да ме събуди, защото знаела, че през нощта не съм спала заради нея. Поръчала на Хаджи Калфа да ме поздрави и да ми предаде, че ме целува по очите много пъти.

В колата се смеех всеки път, когато се срещнеха погледите ни с Хаджи Калфа. Той разбираше причината за моята необяснима веселост и ми се заканваше, като клатеше сърдито глава:

— Смейш се, а? Още се кикотиш и се смейш, а?

После започваше да разказва за снощния ужасен ритник:

— Да му плюя на петалата, магаре такова, разбра ли, госпожице. Така ме ритна, че всичко в стомаха ми се преобърна. Мират, един бащински съвет от мен: никога не се меси между съпрузи.

Цялото семейство, натъпкано в малката кола, дойде до една чешмичка извън града.

Тук трябваше да се разделим. Хаджи Калфа опресни водата, която беше налял в две запушени шишета, и даде дълги наставления на моя стар кочияш. Госпожата от Саматия със сълзи на очи напълни кошничката ми с питки, омесени и изпечени предния ден.

Дивата Хайгануш, която ми се струваше напълно безразлична към мен, изведнъж ревна, сякаш беше почувствала болка от внезапен удар. Какъв рев! Имах две перлени обици на ушите си. Свалих ги и ги поставих на нейните уши.

Хаджи Калфа изпадна в неудобство от този подарък.

— Не, учителко, подаръкът не бива да е толкова ценен. Това са ценни перли — каза той.

Отново тихо се засмях. Как можех да обясня на наивния човечец, че тези перли не струват пет пари пред перлите, които проливаше дъщеря му заради мен!

Хаджи Калфа въздъхна дълбоко, и след като ме качи в колата, каза, като постави ръка на гърдите си:

— Кълна ти се, че тази раздяла ми тежи повече от снощния ритник.

Тези думи ми напомниха за снощната врява, и ме разсмяха още веднъж. Колата беше тръгнала. Той още клатеше пръст отзад и повтаряше:

— Смейш се, а, лудетино, смейш се!

Ако в този момент не бях потеглила на път и ти беше видял моите очи, нямаше да говориш така, мили Хаджи Калфа.

Колата навлезе в планинския път, който водеше ту нагоре, ту надолу, минаваше през ровини от изсъхнали порои, извиваше се покрай пусти ниви и обрани лозя.

От време на време срещахме селяни, колесарки, които скрибуцаха така, като че ли стенеха от умора, боси жени с наръч съчки на гърба.

По един тесен път, извиващ се между лозята, се зададоха двама полицаи с дълги мустаци, по външния си вид те приличаха на разбойници.

— Селям алейкум! — поздравиха те коларя, като минаха покрай нас и ме изгледаха нахално.

Хаджи Калфа ми беше казал: „Пътищата, слава богу, са безопасни, но за всеки случай си спусни воала. Твоето не е от онези лица, които могат да се показват навсякъде, разбра ли, госпожице?“

Щом видех отдалеч, че се задава човек, веднага си спомнях съвета на Хаджи Калфа и забулвах лицето си.

Колкото повече минаваха часовете, толкова по-тъжна ставаше самотата на пътищата. Колите на чеченците имат тънък и тъжен звън. Тези, които са ги проектирали, са свършили добра работа. Ехото им, което повтарят далечните склонове и падини, действа успокоително. А когато минавахме сред едни скали, ми се стори, че в далечината, зад купчината камъни, които изглеждаха като изгорели, има някакъв път, че по този път след нас тича някаква жена, която плаче и ридае с тънък глас.

Наближаваше вечер, слънцето клонеше бавно над върховете, а в падините пълзеше мрак.

Пътят все още нямаше край. Не се виждаше ни село, ни дори дървета…

В душата ми започна да се прокрадва страх. Ами ако не стигна до село Зейнилер преди смрачаване? Ами ако остана сама сред тези планини?

Коларят спираше от време на време, за да си отпочинат животните, и им говореше като на човек.

По време на една такава почивка сред огромни камънаци аз се възползувах от случая и попитах:

— Има ли още много?

Коларят поклати бавно глава и отговори:

— Пристигнахме.

Ако не беше човек на почтена възраст, щях да си помисля, че ми се подиграва.

— Как може — възразих аз, — ние сме сред планина, в която няма никой освен нас и аллах! Не се вижда никакво село.

— Ще слезем по тази пътечка. Зейнилер е само на пет минути оттук. Път за коли няма — отговори старият човек, който се мъчеше да смъкне куфарите ми от колата.

Заслизахме по една пътечка, която извиваше между скалите и беше стръмна като стъпалата на минаре. Долу, в мрачината, се различаваха тъмните силуети на група кипариси. Сред голите дворове, оградени с плетища, се мяркаха колиби и дървени къщички.

На пръв поглед селото ми се стори като пепелище след пожар. Тук-там все още се извиваха кълба дим.

Като се кажеше село, си представях приветливите весели хижички край бреговете на древния Босфор, прилични на гълъбарници, потънали в зеленина. А къщите, които виждах сега, представляваха потъмнели развалини на път да грохнат.

Пред някаква съборена мелница срещнахме старец с аба и чалма, който се мъчеше да закара до една от тези къщи слаба крава с изпъкнали ребра. Като ни видя, той се спря и започна да ни оглежда внимателно. Оказа се, че този старец е ходжа и кмет на село Зейнилер. Моят колар го познаваше. Той ме представи с няколко думи.

Под широкото черно наметало, стегнато в кръста, и гъстия воал, спуснат пред лицето ми, не беше възможно да се разбере, че съм млада. Въпреки това господин кметът по всяка вероятност бе сметнал, че съм се докарала повече, отколкото трябва, защото ме изгледа някак странно, след което предаде кравата на едно босоного момченце и тръгна пред нас. Навлязохме в тесните улички на селото. Сега вече виждах по-добре къщите. В Каваклар имаше едни разнебитени рибарски колиби, изгнили и почернели от дъждовете, изкорубени от ветровете на Босфора, пред които рибарите простираха мрежи. Къщите на селото на пръв поглед напомняха тъкмо за тях.

Отдолу — обори, направени от четири дървени стълба, а отгоре — една-две стаи, до които може да се стигне с помощта на висящи стълби. Във всеки случай това село Зейнилер не приличаше на нито едно от селата, за които съм слушала или виждала на снимка.

Спряхме пред червената врата на един двор, заграден с дъсчена ограда. Първият цвят освен черния, който видях в това село, където дори и листата на дърветата са черни, беше червеният цвят тъкмо на тази дъсчена врата.

Кметът започна да блъска вратата с юмрук. При всеки удар тя се тресеше така, като че ли ще падне.

Осмелих се да проговоря за първи път:

— Изглежда, че вътре няма никой.

Кметът отговори, като поклати глава:

— Навярно Хатидже ханъм е заета с вечерния си намаз^[10]. Малко ще почакаме.

Коларят нямаше време да чака. Той остави куфарите пред вратата и си тръгна.

Кметът събра полите на своята аба и клекна на земята.

Аз приседнах на един куфар и поведохме разговор.

Хатидже ханъм била много набожна жена. Тя се числяла към някаква секта. Посещавала всички болни и умрели в селото. Четяла мевлюди^[11], украсявала лицата на младоженките, наливала последни капки от свещената вода земзем^[12] в устата на умиращите, измивала телата на починалите жени и ги завивала в бели савани.

Кметът приличаше на човек, който положително е учил в медресе^[13]. Той се възползува от случая, за да ми даде някои съвети. Не беше против новите методи на преподаване, но се оплакваше, че в съвременните училища били занемарени религиозните предмети.

Досега тук преподавали няколко учителки, но уви, никоя от тях не била добре запозната с корана и вероучението.

Кметът изказваше задоволство от Хатидже ханъм. Селото щяло да бъде много доволно от мен, ако оставя религията на тази достойна, умна, благочестива жена, и се заема с другите предмети.

Докато слушах наставленията му, в двора се разнесе тракане на налъми. Двамата с кмета се изправихме на крака. Зад вратата хлопна мандалото и нечий груб глас попита:

— Кой е?

— Отвори, Хатидже ханъм. От град Б. пристигна учителка.

Хатидже ханъм беше около седемдесетгодишна, висока, но попрегърбена старица с голямо лице. Тя беше покрила къносаните си коси със зелена забрадка, а на гърба си имаше йелдирме^[14] в тъмен цвят, подобно на фередже. Сред бръчките на мургавото й, твърдо като мешина лице светеха необикновено младежки, живи очи и съвършено бели зъби.

— Добре дошла, госпожице учителко, заповядайте — каза тя, като се мъчеше да види лицето ми през воала.

Държейки се с едната ръка за вратата, като че бе забранено да се излиза от двора на улицата, тя прибра куфарите ми с другата ръка, а после залости отново вратата и тръгна пред мен.

Пресякохме двора. Училищната сграда, която господин началникът на просветата бе ремонтирал основно с цената на големи усилия, не се различаваше по нищо от останалите къщи в селото, само че около дървените стълбове в долния етаж бяха заковани дъски, още непочернели, и това място бе превърнато в класна стая.

Когато се канех да прекрача прага, Хатидже ханъм ме хвана за ръката и извика:

— Чакай, дете!

Аз се уплаших.

— Хайде, дете, кажи „бисмиллях“^[15] и прекрачи с десния си крак — добави тя, след като прошепна някаква къса молитва с крайчеца на устните си.

Долният етаж беше тъмен като затвор. Старата жена ме хвана за ръката и ме преведе през тясно преддверие, след което се изкачихме по старо тъмно стълбище със скърцащи стъпала. Горният етаж се състоеше от коридор и от голяма стая, дъсчените капаци на чиито високи прозорци бяха здраво затворени. Това беше учителската квартира, с която бързаше да ме зарадва началникът на просветата.

Хатидже ханъм остави куфара на земята, извади от старото огнище, заемащо единия ъгъл на стаята и изпълняващо ролята на долап, една лампа и я запали.

— Стаята е прашничка, защото през годината беше празна. Утре рано сутринта ще я почистя, ако е рекъл господ.

Тази бедна жена някога била учителка в това училище. След преустройството на училището властите я съжалили и я оставили тук с двеста и петдесет куруша месечна заплата, вместо да я изхвърлят на улицата. Тя беше наполовина учителка и наполовина прислужница. Отсега нататък щяла да изпълнява всичко, което наредя.

Разбрах от какво се плаши тази женица. Оказа се, че съм по-висшестояща от нея. Обясних й с няколко думи, че не съм толкова лоша, и не бих навредила умишлено на никого, и започнах да оглеждам квартирата си.

Стените бяха стари, изпонадупчени и мръсни, таванът — изгнил от дъждовете, почернял и изкорубен. В единия от ъглите имаше огнище, пълно с разни изпочупени предмети, а в другия — разкривено дървено легло. Значи, животът ми отсега нататък щеше да протече в тази стая!

Гърдите ми се задушаваха, ръцете и краката ми изстиваха така, сякаш бях попаднала в мазе без въздух.

— Мила Хатидже ханъм, помогни ми да отворим един от тези прозорци, струва ми се, че сама не ще мога — казах аз.

Старата жена не беше съгласна да върша домашна работа. С големи усилия тя отвори един от капаците. Настръхнах от гледката, която се откри пред очите ми.

Насреща имаше гробища, които навяваха страх и ужас. Между кипарисите, по чиито върхове още пламтяха слънчеви лъчи, бяха наредени надгробни камъни, а по-надолу между тръстиките блестяха локвички, които сякаш бяха замръзнали.

Старата жена въздъхна дълбоко и рече:

— Трябва да се свиква, дете, защото един ден всички ще идем там.

Случайно ли бяха казани тези думи, или неволно бях издала страха и тревогата си пред тази гледка? Но се съвзех веднага. Трябваше да бъда храбра.

— Значи, тук имало гробища. Не предполагах — казах с безразличие, което граничеше с бодрост.

— Да, дете. Това са гробищата на Зейнилер. Останали са от едно време. Сега погребват мъртъвците на друго място, а тези тук са нещо като паметници. Отивам да запаля фенера на Зейни баба. Сега ще се върна.

— Кой е Зейни баба, Хатидже ханъм?

— Нека ни покровителства и бди над нас! Светец, който почива под онзи кипарис.

Хатидже ханъм тръгна към стълбището, като шепнеше молитви. Не помня да съм се плашила дотогава от такива неща. Но в този момент се уплаших да остана сама в тъмната стая, изпълнена с дъх на кипариси.

Изтичах след старата жена и попитах:

— Да дойда ли с вас?

— Ела, дете, така ще е по-добре. Ще посетиш Зейни баба още с пристигането си.

Минахме през задната врата на училището, озовахме са в гробищата и тръгнахме между надгробните камъни.

Понякога през месеца на рамазана и в навечерието на празника байрам моите лели ме водеха в семейното ни гробище в Еюб.

Почувствах, че смъртта е нещо тъжно и страшно за пръв път тук, в тъмнината сред гробищата на Зейнилер.

Надгробните камъни имаха съвсем различна форма от тези, които бях виждала. Подредени правилно като войници, тези почернели камъни бяха високи и прави, върховете им — гладки и плоски. Надписите не се четяха. Само в началото личаха дребничко написаните думи: „О, аллах…“

Като дете бях слушала една приказка. Иззад далечна планина потеглила древна войска, за да отвлече не знам кой си непълнолетен султан. Денем войската се криела в пещерите, а нощем вървяла. За да не се виждат, войниците обвивали телата си с черен креп.

Войската напредвала така в продължение на месеци. Най-после, когато настъпила нощта, определена за нападение над града, аллах се съжалил над непълнолетния султан и превърнал в камъни нощните войници, които напредвали скрито в тъмнината, обвити в черен креп.

Като гледах тези черни камъни, подредени в редици, си спомних старата приказка и си помислих: „Да не би това място да е онази приказна страна, в която страшните смъртоносни войници били превърнати в камъни?“

— Кои са тези Зейнилер^[16], Хатидже ханъм?

— И аз не знам, дете, но това село някога било тяхно. Днес от тях не е останало нищо друго освен минарето. Нека ни покровителстват и бдят над нас, те са били дервиши. Зейни е бил най-главният. Тук водят за изцеление болните, които никой не може да излекува. Познавам една парализирана жена, която доведоха на гръб, а си тръгна сама.

Гробницата на Зейни баба се намираше на края на гробището, под грамаден кипарис. Хатидже ханъм всяка вечер му палела по три кандила: едното — на клона на кипариса, другото — вътре до вратата, а третото — до самия ковчег.

Гробницата представляваше мазе, изкопано в земята. Зейни баба прекарал тук седем години в пост и молитви, без да види слънчева светлина. Когато починал, никой не се докоснал до неговите свети мощи. Покрили го с един ковчег.

Хатидже ханъм беше запалила двете кандила. Тя ми показа няколко стъпала, които водеха към мазето, и рече:

— Хайде, дете, да слезем долу.

Не смеех да сляза по стъпалата. Тя се обърна повторно към мен:

— Хайде, дете, ще бъде грехота да не слезеш долу, след като си дошла дотук. Ако имаш някое съкровено желание, кажи го на Зейни баба.

Когато слизах по стълбите, сърцето ми трепереше като сух есенен лист. Ако мъртвите, спускани в гроба, притежаваха способност да чувстват, те биха изпитали именно това, което изпитвах аз в този момент. Гърдите ми се изпълниха с влажна и студена миризма на пръст.

Ковчегът на Зейни баба беше покрит с цинков лист, боядисан в зелено. Както Хатидже ханъм разказа по-късно, Зейни баба, който прекарал целия си живот в молитви и лишения, не искал да бъде покрит с красиво изработени покривки. Покривките, които му изпращали от време навреме оттук и там, не издържали дори седмици, изгнивали и ставали на парчета.

Старата жена наля масло в кандилото, което се намираше до главата на светеца, като шепнеше тихичко някакви молитви, и се обърна към мен:

— Когато в село някой ще умира, Азраил^[17] посещава най напред Зейни баба. Тогава това кандило гасне от само себе си. А сега, дете, искай от Зейни баба, каквото има да искаш.

Коленете ми се подгъваха. Нямах сили да се държа повече на крака. Положих чело, пламнало като огън, върху хладната покривка на Зейни баба и зашепнах тихичко не толкова с устните си, колкото със своето наранено сърце:

— Скъпи Зейни баба, аз не съм нищо друго освен една малка, простичка Чучулига. Не знам как да ти се моля. Прости ми. Не са ме учили да върша нищо от онова, което ще ти хареса. Казаха ми, че си прекарал тук цели седем години в пост и молитви, без да си видял слънчев лъч. Да не би и ти да си избягал от жестокостта, от вероломството на хората? Скъпи татко, имам към теб голяма молба. През тези седем години вероятно е имало моменти, в които си мислил за слънцето и вятъра. Дай и на мен от твоето ангелско търпение, което ти е помогнало да изтърпиш болката на онези тежки минути. Искам да изтърпя докрай страданието, на което съм се обрекла.

Сама съм в стаята си. Хатидже ханъм ме напусна твърде скоро и се оттегли в своята стаичка, която прилича на мазе. Там тя се молила до късно и редила броеницата си.

Пиша тези редове от два часа насам под светлината на кандилото. Навън се носи далечно шуртене на вода, от време на време нещо шумоли на тавана. Ослушвам се и чувствам лек хлад по гърба си. Тогава започвам да чувам и други звукове в тази разрушена сграда. Дъските на стълбището поскърцват леко, в коридора се разнасят тайнствени звуци, подобни на човешки шепот.

Хайде, Чучулиго, легни си вече. Не се плаши от тези тайнствени звуци, които се носят в нощта. Колкото и жестоки да са те, не могат да ти причинят такова зло като устните, които шепнат клевети за осиротелите дъщери на своите лели пред своите избрани Жълти цветя.

Зейнилер, 20 ноември

Тази сутрин пресметнах. Изминал е горе-долу месец, откакто съм дошла в Зейнилер. Този месец сега ми се вижда по-дълъг от десет години. Досега не ми се искаше да запиша нищо в дневника си. По-точно плашех се от това.

Кой знае какви нелепости щях да измъдря през първите дни, когато бях обзета от страшно отчаяние. Но сега започвах да свиквам с това място. Сестра Алекси обичаше често да повтаря: „Дъщери мои, всички безнадеждни болести и неизбежни нещастия имат само едно лекарство: търпение и покорство. Всички страдания крият в себе си и известно състрадание. Те причиняват по-малко мъка на ония, които не протестират, които ги посрещат с усмивка.“

Чучулигата слушаше тези думи винаги с насмешка. Но сега ги намирам за верни и не мисля да им се надсмивам.

Преживях часове на отчаяние през този месец, прекаран в Зейнилер. „Напразно се мъча! Повече не мога да понасям!“ — си казвах. В такива моменти на помощ ми идваха пророческите думи на сестра Алекси. Тогава, когато сърцето ми се обливаше в кръв, започвах да пея, да свиря и продължавах дотогава, докогато най-после сърцето ми започваше да вярва на това лъжливо щастие, да трепти и да се съживява като изсъхнало цвете, потопено във вода.

Освен това започнах да търся утеха във всички заобикалящи ме неща. Случайно попадналия в ръцете ми зелен лист милвах с бузите и устните си, притисках до гърдите си и топлех с дъха си всяко безпомощно котенце, което намирах на двора. Ако това не помагаше, си казвах: „Фериде, не бъди глупава. Потърпи малко! Знаеш, че не ти остана нищо друго освен смеха и смелостта.“

Толкова фалшиво и ефимерно. И какво от това? Един лъч, проврял се в тъмна изба, едно бледо цвете, цъфнало между камъните на срутена стена, въпреки всичко представляват живот, вдъхват надежда.

Днес е петък^[18] и нямаме часове. Дъждът, който вали от няколко дни, вече спря. Есента е устроила последния си прощален празник. Далечните планински вериги и локвите в тръстиката сякаш се усмихват на слънцето… Струва ми се дори, че кипарисите и надгробните камъни са загубили предишната си твърдост. Вглеждам се в глъбините на душата си. Виждам, че съм започнала да свиквам и дори да чувствам донякъде като свой, да обичам този мрачен и потискащ край.

На другата сутрин след пристигането си пристъпих към учебните занимания. Този първи ден в училище ще остане незабравим в живота ми.

Класната стая, ремонтирана с големи усилия от страна на началника на просветата, ми се стори по-свястна сутринта. Тук, изглежда, по-рано е било обор. Сега бяха заковали дъсчен под, разширили прозорците и поставили чамови рамки със стъкла.

По стените, които бяха почернели като комин, висяха карта, закачена наопаки, картини на скелет, чифлик и змия. Това, изглежда, бяха новите учебни помагала.

Край стената откъм двора имаше ясли за хранене на животни, останали от времето, когато класната стая е представлявала обор. Никой не е счел за нужно да ги разруши, поставили са отгоре дъсчен капак и по този начин се е получил своеобразен долап. В него децата слагали храната си, книгите си и дървата за горене, които носели от полето.

Хатидже ханъм ми каза, че този долап имал и друго предназначение. В него тя затваряла ония немирници, които не се оправяли с бой. Вехби, малкият син на кмета, прекарвал почти цялото си време в този долап. Това момче, влизало самичко в долапа, винаги когато извършвало някакво провинение, лягало по гръб като смъртник в ковчег и затваряло капака със собствените си ръце.

— Господин кметът нищо ли не казва? — попитах с учудване.

Хатидже ханъм поклати глава:

— Кметът изказа задоволство. „Браво на теб, Хатидже ханъм, добре, че ме подсети. В къщи също има долап. Ако е рекъл аллах, когато този проклетник не мирува, и аз ще го затварям там.“ — каза той.

— Хубав метод на възпитание! В училището има ли други момчета?

— Има още две-три. По-големичките изпращаме в мъжкото училище в село Гариплер.

— Къде е това село Гариплер?

— Ей там, зад ония скали, дето се белеят насреща.

— Не е ли жалко за момченцата? Как отиват и се връщат през зимата, когато падне сняг?

— Те са свикнали да ходят. Когато времето е сухо, стигат за по-малко от час. В дъждовни, кални и снежни дни им е малко по-трудно.

— Е, добре, защо не учим и тях тук?

— Че как може да учиш заедно жени и мъже?

— Тях можем ли да ги считаме за мъже?

— Но разбира се, дете. Те са вече големи мъже по на дванадесет-тринадесет години. — Хатидже ханъм малко се запъна. Тя имаше да каже още нещо, но не смееше. Най-после изплю камъчето: — Сега това е още по-недопустимо!

— Защо?

— Затова, защото ти още си много млада, дете.

В Истанбул съм чувала израза: „Тази жена е толкова невинна, че бяга дори от петел.“ Нашата Хатидже ханъм трябва да е от тези жени. Не сметнах за необходимо да й отговоря и започнах да се занимавам с друга работа.

Важна част от инвентара, набавен с цената на големи жертви, бяха петте груби чина стар модел. Странно защо досега не бяха сметнали за нужно да ги употребяват и ги бяха захвърлили на една страна.

— Защо сте направили така, Хатидже ханъм? — попитах аз.

— Не съм го направила аз, а предишната учителка, дете — отговори тя. — Децата са свикнали да седят на земята. Може ли да запомни урока някой, който се е покачил на това високо като минаре място? Но учителката не посмя да ги изхвърли съвсем, защото се страхуваше, че могат да дойдат инспектори. Когато децата влязат в училище, ги настаняваме на чиновете, а като започне урокът, ги караме да седнат ей на тази рогозка. По-богатите си носят специални миндерчета.

Помолих старата жена да ми помогне и вдигнах рогозката. Почистих пода, наредих чиновете и стаята заприлича на класна.

От израза на Хатидже ханъм личеше, че е недоволна, но не смееше да ми се противопоставя и изпълняваше нарежданията ми. Докато се мъчех да довърша работата си, цялата потънала в прах, децата започнаха да пристигат едно по едно.

Горкичките! Те бяха в окаяно състояние. Почти никое от тях нямаше чорапи и обувки. Главите им бяха здраво увити в парчета износен плат. Идваха до вратата на класната стая, като трополяха с дървените си налъми, изуваха ги там и се нареждаха едно до друго.

Щом ме видяха, децата се изплашиха. Те поглеждаха срамежливо през вратата, а когато ги повиквах, закриваха лицата си с ръце или пък се криеха зад вратата. В края на краищата се принудих да хвана някои от тях за ръце и да ги вкарам почти насила в класната стая.

Като пристъпваха към мен, те здраво затваряха очи и ми целуваха ръка така, че едва се въздържах да не се засмея.

Изглежда, такъв беше обичаят в това село. При всяка целувка се чуваше смешно мелодично мляскане и върху ръката ми оставаше лека влага. За да привикнат децата към мен, намирах по една-две добри думи за всяко от тях. Но те оставяха без отговор моите въпроси, макар че ги задавах с най-благ глас. Мълчаха така упорито, че на човек му ставаше обидно от това и само след много превземки и молби скланяха да кажат имената си:

— Зехра.

— Айше.

— Зехра.

— Айше.

— Зехра.

— Айше.

Боже господи! Колко много момичета в това село се казват Зехра или Айше! Никак не ми беше до смях, но въпреки това през главата ми минаваха странни мисли. Идва например инспектор и иска да се запознае с моите ученици. Отговарям му съвсем лесно, още в същия миг: „Девет момичета се казват Айше, а дванадесет — Зехра.“ За улеснение мога да поставя всички, които се казват Айше, от едната страна на класната стая и всички, които се казват Зехра — от другата страна. Когато играем на топка в двора (през време на междучасията непременно ще забавлявам тези деца), ще мога лесно да ги разделя на две групи, като кажа: всички Айшета отсам и всички Зехри оттатък.

Не можах да устоя на изкушението тайно да се забавлявам с тях. Когато в училище пристигнаха нови момичета, ги питах:

— Ти дъще, Зехра ли се казваш или Айше?

И често получавах очаквания отговор.

Едно кръглолико мъничко момиче излезе най-смело от всички. То вдигна черните си очи към мен и попита учудено:

— Откъде знаеш името ми?

Наредих ученичките си една по една на чиновете и ги предупредих да си запомнят местата. Горките! Заслужава си да се видят. Те не умеят да седят на чиновете и заемат странни пози, сякаш са накацали по клона на някое дърво или са седнали на чардака на някоя асма.

Когато се отдалечавам от тях, ме следят с крайчеца на окото си и също като костенурките, прибиращи се в черупките си, бавно придръпват под себе си своите мръсни краченца, които се люлеят странно във въздуха. Ще привикнат.

Едно нещо ме учуди много. Тези деца, които пристъпват срамежливо към мен, които целуват ръка със затворени очи, които се свенят като селски булки, докато изговорят една думичка, още щом си отворят учебниците, започват да четат с отсечен висок глас. Колкото повече се увеличава броят на учениците в клас, толкова повече расте шумът и главата ми започва да се замайва.

Попитах Хатидже ханъм:

— Винаги така на глас ли учат? Може ли да се понася това?

Тя ме изгледа малко учудена.

— Разбира се, дете! Училище е това. Може ли да се дяла дърво, без да се удря с тесла? Колкото повече викат, толкова по-добре ще запомнят урока — отговори тя.

Класът почти се беше попълнил. Ударих силно с ръка по катедрата, която беше единствената нова и красива вещ в училището. Исках да кажа на ученичките да учат наум. Но никоя от тях не ми обърна внимание и не вдигна глава да ме погледне. Напротив, бученето се засили още повече като в кошер, в който е хвърлен камък:

„Ебузибилляхи, ебджет, хеввез, хутти, джим юстю дже, джим есре джи.“

Стана ми ясно, че ще има много да се мъча, докато вкарам тези деца в пътя. Но не се съмнявах, че в края на краищата ще успея.

— Хатидже ханъм — казах аз, — днес ти се занимавай с тях така, както си знаеш. Няма да мога да пристъпя към занятия, докато не приведа в ред класа.

Старата жена ме изгледа със съмнение и отговори:

— Учим децата, тъй както сме видели, дете. Не знаем това, което знаете вие. Не сме учили като вас в училище.

Едва по-късно разбрах какво е искала да каже тази женица. Помислила е, че искам да я изпитам. Тя тъй се плаши да не загуби своята заплата от двеста куруша…

Макар че времето беше хубаво, няколко момичета се явиха на училище, покрили главите си със стари наметала. Попитах Хатидже ханъм защо правят това.

Тя отговори с учудване на този въпрос както на почти всички други мои въпроси:

— Боже мой, дете, та те са вече големи моми за женене. Да не искаш да ходят по улиците с открити лица!

Господи, тези ли бледи, невзрачни като червеи деца по на десет-дванадесет години наричат големи моми! Наистина съм попаднала в много странно село.

Въпреки това донякъде се зарадвах. Щом тукашните хора наричат тези деца моми за женене, на мен положително ще гледат като на стара мома, не успяла да се задоми, и никой няма да ми се присмива, че съм още дете.

Момчетата дойдоха най-късно на училище. Те работят в къщи като възрастни: вадят вода от кладенеца, доят крави, носят дърва от гората.

Хатидже ханъм им каза да почакат малко навън и се обърна към мен с известно стеснение:

— Изглежда, че си забравила кърпата за глава, дете.

— Има ли нужда от нея?

— Е, всъщност има. Не ми е работа да се меся, но не е ли грехота да се предава урок с открито лице?

Досрамя ме да кажа: „Не знаех това“ и излъгах, като се изчервих лекичко:

— Забравила съм да си взема забрадката…

— Добре, дете, аз ще ти дам една чистичка батиста — каза Хатидже ханъм, влезе в стаята си, извади една зелена кърпа за глава от сандъка, който издрънча звучно при отварянето и затварянето, и ми я подаде.

Нямаше как, трябваше да се подчиня. Наметнах кърпата върху косите си и завързах двата й края под брадата също като младите циганки, които врачуват из улиците на Истанбул.

Стъклото пред затворения капак на един от прозорците, макар и бледо, ми служеше вместо огледало.

Отидох незабелязано пред прозореца и започнах да се оглеждам. След като станах учителка, бях помислила и за външния си вид. Според моето убеждение една учителка не бива да бъде облечена като другите жени през часовете.

Замисленото от мен облекло беше много просто: дълга до коленете манта от чер лъскав сатен, тънък кожен колан на кръста, а под колана две малки джобчета — едното за кърпа, другото за бележник.

Само че беше нужна широка якичка от бял лен, за да поосвежи малко черния цвят. Не обичам дългите коси, но след като станах учителка, не можех да ходя с къса коса.

Вече мина цял месец, откакто съм пуснала косите си да растат, но те стигнаха едва до раменете ми.

За първия час се бях облякла именно така. Косите си пригладих старателно с четка, за да не падат на челото ми. Тази зелена забрадка стоеше толкова смешно върху черната манта и немирните ми коси, които се разбунтуваха веднага щом се освободиха от четката, че просто стисках устни, за да не се разсмея.

Да ви представя моите ученици ергени, от които закрих косите си със зелената забрадка на Хатидже ханъм.

Най-напред малкия Вехби, който прекарва времето си като мишка в сандъка. Той наистина прилича на малка забавна мишка. Има черни, блестящи като мъниста очи, малко, хитро личице, остра брадичка и е най-дяволитото дете в нашето училище.

Джафер Ага — доста черно арабче, кръгло като пумпал, с повече бяло на очите, лъскави зъби и ярко червени устни. В училище той отминава с мълчание тези, които го наричат само Джафер, но на улицата ги замервал с камъни.

Ашур — десетгодишно, сухо като чироз момче, със сипаничаво, мършаво, мръсно лице и малки зъби.

И накрая най-забележителната личност в класа: Хафъз Нури. Той е на десет години, но лицето му е набръчкано като на седемдесетгодишен старец. Под брадата му има току-що затворена рана от живеница, поради което вратът му прилича на клон с обелена кора. Изпъкналите му очи са без клепки, голата му като яйце глава е увита в бяла чалма. С една дума, това е интересно същество, което заслужава да се показва срещу пари.

Хатидже ханъм намести пред себе си дългите, току-що отрязани от гробището пръчки, а след това започна да вика децата едно по едно при себе си, за да четат урока си.

Докато тя се занимаваше с урока, в класа цареше невъобразим шум.

Сестра Алекси винаги когато я безпокоеше шумът в класа, вплиташе един в друг жълтите си като восък пръсти, вдигаше ясните си очи към небето, като заемаше поза на невинна Дева Мария, и казваше: „Вие ме измъчвате ужасно!“

Чулигата, която беше на дъното на всички безредия и лудории в класа, сега плащаше своите грехове. Цели две седмици се мъчих, докато пресека този зашеметяващ шум, докато създам на учениците си навик да четат безгласно и да слушат всички заедно урока, който се преподава в клас.

Все пак съм благодарна, че трудът ми не отиде напразно. Първите дни въпреки цялото си старание не можех да изляза наглава с децата. След жилавите пръчки на Хатидже ханъм, които съскат като змии, моят глас се струваше на децата толкова слаб, че…

Понякога ми идваше до гуша и се провиквах през вратата: „Хатидже ханъм, ела!“ Тя се втурваше в класа също като вещиците от приказките, яхнали метли, и доста ми помагаше.

В края на краищата успях да прекратя шума в класа. Сега е по-спокойно. Децата лека-полека започват да разбират от дума. Сега е доволна дори и Хатидже ханъм, която вярваше, че децата запаметявали урока толкова по-добре, колкото повече викали.

— Сполай ти, дете, миряса ми главата — казва тя.

Но не се задоволявам само с това. Искам да влея повече живот и радост в децата. А това не ми се струва възможно.

Както върху къщите, улиците и гробищата на това село, така и върху децата е легнала някаква черна печал. Безчувствените им устни не знаят какво е смях, а неподвижните им очи, потопени в страшна мъка, като че ли мислят за смъртта. Не започвам ли и аз самата лека-полека да приличам на тях? По-рано си представях смъртта съвсем другояче: човек ходи, тича и се смее петдесет-шестдесет години, с други думи, толкова, колкото му се иска, докато капне от умора. После очите му започват да се затварят, той се унася в сладък сън, ляга в снежнобяло, чисто легло и угасва бавно, като се усмихва непрестанно, леко опиянен от обзелия го сън. Белият мрамор, лъснал под слънцето, е засипан с много цветя… Няколко птички са дошли да пият вода от малките чашки, издълбани в мрамора. Ето такава трогателна и почти радостна беше картината, която предизвикваше смъртта в моето въображение. А сега сякаш вкусвам с езика си и вдишвам с дробовете си горчивия вкус на смъртта, който дъха на земя, алое и кипариси!

Хатидже ханъм е допринесла доста за да тъгата и нерадостта на децата. Тази женица смята, че задачата на учителя е да убие всички земни желания в сърцата на децата и при всеки удобен случай ги поставя лице в лице със смъртта. Тя мисли, че няколкото картини по естествознание са изпратени в училището тъкмо с тази цел. Така например най-напред кара класа да издекламира хорово някаква тържествена и страшна религиозна песен, подобна на следната:

Този свят лъжовен не е вечен, знай,

върви всемир, върви, идва твоят край.

После поставя картината на скелета пред класа и започва да разказва за ужасите на смъртта и задгробните мъчения.

— Утре, когато умрем, месата ни ще изгният и костите ни ще изсъхнат ей като тези.

Според старата жена и останалите картини изразяват горе-долу същото. Така например, когато показва картината на чифлика, тя говори следното:

— Аллах е създал тези овце и е рекъл: нека смъртните да се хранят и да ми се молят. Тъпчем се с месото им, но сещаме ли се да изпълним дълга си към аллаха? Къде ти! Но да видим как ще отговаряме утре, когато влезем в гроба, когато пред нас застанат Мюнкир и Некир^[19] с огнените боздугани в ръце.

И Хатидже ханъм пак подхваща вечната си тема за смъртта.

А картината на змията тя представя на децата като Шахмеран^[20]. Тя се мъчи да лекува болните от селото, като записва техните имена върху стомаха на змията.

Какви ли дяволии не измислям, за да развеселя, да разсмея тези бедни дечица!

Но усилията ми отиват напразно.

В училище въведохме междучасия. На половин или един час изкарвам децата на двора и се мъча да ги науча на весели, интересни игри. Не знам защо, децата не изпитват удоволствие от тях. Тогава не намирам друг изход, освен да ги оставя и да се оттегля настрана.

Единственото най-голямо удоволствие за тези момичета с изморени лица и изгаснали очи, които по нищо не се различават от изстрадали възрастни хора, е да се събират в единия ъгъл на двора и да пеят религиозни песни, пълни със страшни думи като смърт, ковчег, тенешир^[21], зебани^[22], гроб! Има особено една, от която настръхват косите:

Съблича те като разбойник,

поставя те в ковчег,

о смърт, за тебе няма лек.

Децата вият в хор с треперещи гласове, а аз си представям една след друга погребални процесии.

Едно от най-любимите забавления на учениците ми е да играят на погребение. Тази игра, която се устройва изключително през дългата обедна почивка, прилича на театрална пиеса, главните роли в която се изпълняват от Хафъз Нури и арабчето Джафер Ага.

Джафер Ага се разболява. Момичетата се събират около него, молят се и наливат земзем в устата му.

Момчето започва да бере душа, като блещи очи, в които преобладава бялото, и умира. Момичетата ридаят и връзват челюстите му. След това поставят Джафер Ага на тенешира и започват да го къпят.

Ковчегът, който децата правят от една счупена врата, като я украсяват със зелени забрадки, по нищо не се различава от истински, страшен ковчег.

Хафъз Нури пее с такъв пронизителен, зловещ глас саля^[23], езан^[24] и чете молитвите на заупокойния намаз, че просто ми настръхват косите. А на гроба той държи прочувствена проповед, след като бъде погребан мъртвецът. „Ей, Зехра, съпруга на Джафер!“ — възкликва той така, че след това го сънувам.

Както вече казах, човек просто усеща дъха на смъртта във въздуха на това село, особено вечерите, ония вечери, които се влачат така, като че нямат свършване… Трудни за преживяване са техните кошмари.

Една вечер в планината започнаха да вият чакали. Страшно се изплаших. Реших на всяка цена да сляза при Хатидже ханъм. Но картината, която видях, щом отворих вратата на нейната стая, приличаща на мазе и миришеща на плесен, беше хиляди пъти по-страшна от воя на чакалите. Обвита цяла в бяло, старата жена седеше на специално молитвено килимче, дърпаше дълга броеница и се клатеше на две страни в екстаз, като мърмореше някакви молитви с глух глас.

Тук започнах да обичам три неща:

Първо, чешмичката пред моя прозорец, която със своя ромон просто ме забавлява като дружка през самотните ми нощи.

Второ, малкия Вехби, момчето, което при царуването на Хатидже ханъм е прекарвало живота си на дъното на сандъка, като излежавало на гръб наложеното му наказание. Обикнах много този палавник, който не прилича на нито едно от тукашните деца. Изговаря „дж“ вместо „г“, но говори много свободно и весело.

Един ден в двора Вехби ме загледа в лицето, сякаш ме измерваше със своите малки светещи очички.

— Какво гледаш, Вехби? — попитах го аз.

— Ти си била много хубава! — отговори той без стеснение. — Хайде да те взема за бате, да ни станеш снаха. Брат ми ще ти купува чехли, рокли, гребени.

Всичко във Вехби е приятно, хубаво, само че не ме уважава. Той стига дотам, че не ми обръща внимание дори тогава, когато му се карам и дърпам лекичко тънкото му ушенце. Впрочем може би го обичам толкова тъкмо затова.

След непристойното държание на Вехби се намръщих и казах:

— Как можеш да говориш такива неща на учителката си? Ако се разчуе, ще ти откъснат езика.

— Нима бих казал на друг? — отговори момчето така, сякаш се подиграваше на моята наивност.

Боже господи, какви неща знае това малко колкото педя селско момченце! Той продължи със същата непринуденост:

— Ще те наричам Истанбулска снаха, ще ти нося кестени, брат ми ще ти подари златен гердан.

— Ти нямаш ли си снаха?

— Имам, но е черна. Нея ще я дадем на Хасан овчаря.

— Какво работи брат ти?

— Стражар.

— Какво правят стражарите?

— Убиват чудовища — отговори той.

Вехби има и други черти, заради които го харесвам. Той е горд, упорит, проявява самостоятелност, не по-лоша от тази на възрастен човек. Когато го поправям по време на урок, се засрамва и се ядосва. По никакъв начин не иска да поправи грешката си. Ако настоявам повече, започва да се бунтува, гледа ме подигравателно в лицето и отсича:

— Ти си жена, умът ти не стига за тези неща!

Третият обект на моята обич е едно малко момиченце, останало сираче. Може би беше петият ден след започване на занятията. Като оглеждах чиновете, почувствах приятно вълнение и сърцето ми заби силно. От крайното място на най-последния чин ми се усмихваше, като откриваше своите бисерни зъби, хубаво момиченце с ангелско лице, с много руси, почти бели коси, с прозрачна кожа.

Кое беше това дете? Откъде беше дошло така изведнъж?

Посочих го с ръка и казах:

— Ела при мен!

Момичето скочи от мястото си леко като птичка и дойде при мен, като подскачаше така, както правех аз някога в училище.

Това дете беше крайно бедно. Крачката му бяха боси, а косите му — сплъстени. През дупките на скъсаната му рокля, изгубила цвета си, се виждаше бялата му нежна кожа.

Хванах мъничките му ръчички и казах:

— Погледни ме в лицето, дете!

То вдигна главата си плахо. Между извитите му мигли блеснаха две сини очи.

Страданията, които преживях в Зейнилер, не бяха в състояние да ме разплачат. Но ако в тази минута не се бях овладяла, положително щях да се разридая, трогната от хубавите очи на това дете, от зъбите му, подобни на два реда бисери, и усмивката, цъфнала на алените устни на полуголото клетниче.

Погалих я лекичко по брадичката и я попитах, както всички други момичета:

— Ти Зехра ли се казваш, малката, или Айше?

Тя отговори с чисто истанбулско произношение и с невероятно сладък глас:

— Казвам се Мунисе, учителко.

— В това училище ли учиш?

— Да, учителко.

— Защо отсъства толкова дни?

— Моята настойница не ме пусна, учителко, имахме работа. Отсега нататък ще идвам.

— Нямаш ли майка?

— Имам настойница, учителко.

— Къде е майка ти?

Момиченцето сведе очи към земята и не отговори. Почувствах, че съм се докоснала, без да знам, до една скрита рана в сърцето на това дете.

Не настоях повече. Зададох друг въпрос:

— Ти ли пееше вчера надвечер, Мунисе?

Предния ден бях чула да пее тънко детско гласче в един от съседните дворове. Това гласче беше толкова сладко, толкова различно от гласовете, които съм слушала тук, че неволно допрях глава на прозореца, затворих очи и няколко минути ми се струваше, че се намирам съвсем на друго място, в града на онзи подлец, името на когото не искам да споменавам.

Никой друг освен това момиче не би могъл да изпее тази десен.

Мунисе потвърди срамежливо с глава:

— Аз бях, учителко.

Казах й да седне на мястото си и пристъпих към урока. Чувствах някаква промяна в себе си.

Това дете ми подейства като топло пролетно слънце, като светъл лъч, огрял птичите гнезда, останали под снега.

Болната и оскърбена Чучулига, която трепереше в студеното си безрадостно гнездо, като криеше главата си между своите криле, започна бавно да се съживява, да възвръща предишното си весело настроение. Движенията на тялото ми станаха чудно гъвкави, гласът ми, думите ми — приятни и мелодични.

Когато предавах урока, очите ми неволно се обръщаха към момиченцето, което също ме гледаше. Приятната усмивка, която разкриваше бисерните му зъби, обичта в сините очи, която чувствах да гали устните ми, събудиха днес за пръв път в живота ми майчиното чувство в мен.

Щом съм осъдена да живея в усамотение, поне да имах едно такова мъничко момиченце. Уви, това е неосъществим блян за мен.

От Хатидже ханъм можах да науча твърде малко за Мунисе. Жената, която тя нарече „настойница“, била нейна мащеха. Баща й бил стар горски служител. Втората му жена била от това село, затова, след като се пенсионирал, той останал тук. Жена му имала ниви и къщи, а той — малка пенсийка, с която преживявали.

— Ако се съди по това, което ми разказа, семейството й не е толкова бедно. Защо не гледат добре детето? — попитах аз.

Старата жена се начумери:

— То да е благодарно, че го гледат и толкова. Други на тяхно място биха го изхвърлили на улицата.

— Защо?

— Майката на това момиче е лоша жена, дете. Не помня добре, но мисля, че преди пет години избяга с един полицейски лейтенант. Момиченцето беше много мъничко. След това офицерът я напуснал и заминал за друг край. Започнали да се носят слухове за жената, след което била отвлечена в планината. С една дума — лошо.

— Може да е така, Хатидже ханъм, но каква е вината на детето?

Старата жена поклати глава със свойствения си фанатизъм:

— И какво да правят? Да обличат в коприна дъщерята на тази жена?

Мунисе не идваше редовно на училище.

— Моята настойница ме накара да пера, да измия дъските, прати ме за дърва в гората… — отговаряше тя, когато я питах.

Другарките й не се държаха добре с нея. В клас я държаха винаги далеч от себе си, използуваха всеки удобен случай, за да я обидят, оскърбят и разплачат. Затова и аз бях виновна донякъде. Не съумях да скрия обичта си към малкото момиче. Тези, които виждаха, че я галя в клас, че на двора я викам при себе си и разговарям с нея, ме гледаха накриво.

Един ден чух, че Мунисе плаче в двора на училището и се моли:

— Какво съм ви направила? Недейте…

Погледнах скришом през прозореца. Момичетата си пълнеха устата с вода от чешмата, гонеха Мунисе и я пръскаха. Тя плачеше, бягаше от ъгъл в ъгъл и се мъчеше да скрие лицето и врата си с ръце.

Тези бавно подвижни и плахи момичета с тихи погледи бяха заприличали на ловджийски кучета, които гонят ранена газела. Те подскачаха пъргаво с черните си крачета и се въртяха около Мунисе, като грачеха подобно на врани, налетели на мърша. Когато успяваха да издебнат безпомощното момиченце в някой ъгъл или да го търкулнат на земята, те пръскаха водата, която издуваше бузите им, ту в лицето, ту в полуголите му гърди, които се виждаха под скъсаната рокличка.

Бях поразена и изскочих като луда от стаята. Тичах така силно, че счупих дъската на едно стъпало и десният ми крак хлътна. Когато се озовах на двора, картината беше променена. В помощ на Мунисе се беше притекъл един дребничък като нея, но корав съюзник — малкият Вехби.

Няма да забравя героизма на този деветгодишен немирник. Вехби беше полазил в калните локви, които се бяха образували малко по-нататък от чешмата, пляскаше с ръце като патица и обсипваше със страшен дъжд от кал тези, които се опитваха да нападат Мунисе. Ръцете, лицето и краката му бяха черни-почернели от кал. Тънкият му глас се открояваше като остра свирка сред врявата на момичетата.

— Гяурски изчадия! Оставете момичето на мира, иначе ще ви изколя!

Момичетата се видяха принудени да отстъпят пред неговия напор. Взех на ръце изтощената Мунисе и я отнесох в стаята си.

Не е възможно да опиша чувствата, които ме вълнуваха, когато държах в обятията си това мъничко красиво създание. В глъбините на сърцето ми сякаш забълбука някакъв извор, гърдите ми се изпълниха с топлина, тялото ми бе обхванато от приятна, опияняваща нега, която пълнеше очите ми със сълзи и спираше дъха ми.

Струва ми се, че и друг път съм изпадала в такова опиянение. Но къде? Кога?

Сега, когато пиша тези редове, сърцето ми замира и мисля с втренчен в далечината поглед. Да, къде? Кога? Това е може би спомен от някакъв отколешен сън, защото в това далечно неясно видение има невероятни неща, които могат да се случат само насън. Виждам се да хвърча в някаква въздушна пустота. Около мен се носи поток от листа, които шумолят рязко и шибат лицето ми… Къде беше това? Не, не, вероятно се лъжа. Такова чувство изпитвах за първи път в живота си.

През този ден поизоставих своите ученици и се заех с Мунисе. Измих хубавото й телце, което приличаше на ожулена от ветровете бяла лилия, вчесах русите й, почти бели косички.

Бедничката хлипа тихичко около десетина минути. Ах, тия сълзи! Сякаш техните капки обливаха не малкото личице на момичето, а моето сърце.

Полека-лека започнах да печеля доверието на детето. Докато преправях набързо една от старите си рокли, за да я ушия за него, то се притискаше като малко котенце в полите ми и ме гледаше в лицето с дълбоките си влажни очички.

Мунисе имаше вид на възрастен човек като всички деца, познали отрано страданието и несправедливостта. Тя знаеше отдавна онези неща, които бях разбрала едва преди месец-два. Да, тя се грижела всецяло за трите си по-малки братчета. Въпреки това мащехата никога не била доволна и всеки ден я биела по няколко пъти.

Преди седмица кравата на съседите влязла в тяхната градина. Докато Мунисе се мъчела да я изпъди, най-малкото й братче паднало от люлката. Мащехата й хвърлила хубав бой, а след това я затворила в обора и цели два дена не й давала да яде нищо друго освен сухи кори от хляб.

Мунисе ми показваше синините по бялото си като слонова кост тяло, останали от този побой.

Не се стърпях и полюбопитствах:

— Е добре, Мунисе, баща ти не те ли защитава?

Тя ме гледа дълго и изпитателно в лицето, сякаш ме съжаляваше заради моето невежество, а после отговори с усмивка:

— Той ме съжалява, и аз го съжалявам, но и двамата сме безсилни.

При тези думи, тя така въздъхна, така разтвори двете си малки ръчички, за да ми покаже своето безсилие, че сърцето ми замря.

Премених Мунисе с такова желание, с такава радост, сякаш беше кукла за игра. Когато й подадох едно малко огледало, за да се види, тя се изчерви от удоволствие. Оглеждаше като някой страничен зрител, със страх, двете си косички, завързани с алена панделка, късичката си рокля от тъмносин вълнен плат и дългите си черни чорапи.

Отпосле научих, че премяната на Мунисе дала повод за клюки из селото в продължение на много дни. Някои останали доволни от моята добрина, но много хора изказали недоволство. Такова милосърдие към едно змийче, майката на което се развява из планините, било излишно. Имало и такива, които твърдели, че е грях да се издокарва толкова дете, че това можело да подтикне момичето да тръгне по лошия път на майка си.

Бедната Мунисе не можа дълго да се радва на алената панделка, късичката тъмносиня рокля и черните чорапи.

Мащехата, кой знае по какви съображения, ги прибрала в сандъка. След два дена момиченцето се яви в училище със старата си скъсана рокличка.

Мунисе идва на училище много нередовно. А от три дни я няма изобщо. Утре ще питам за нея малкия Вехби.

Зейнилер, 30 ноември

Свиквам все повече и повече с училището. Занемарената класна стая стана по-чиста и приветлива. Успях дори малко да я поукрася.

Децата, които през първите дни ми се виждаха така диви и чужди, сега ми станаха близки и мили. Дали аз свикнах с тях, или те започнаха да влизат в строй в резултат на моите неуморни усилия — не зная. Струва ми се, че е вярно и едното, и другото.

Работя много. Старая се ден и нощ не толкова за тях, колкото за себе си — искам да избягам от непредотвратимата скука, до която може да ме доведе безделието и самотата. Неуспехите не ме отчайват. Радвам се, когато почувствам, че съм успяла да събудя в тези деца с мътни, угаснали очи и мрачни души известно желание да мислят и удоволствие от това, че живеят.

Някои съседки от селото понякога ми идват на гости. Те също не обичат особено да говорят и не се смеят. Изглежда, че пред мен се чувстват малко неудобно. Разбирам, че ме намират много издокарана, че не харесват външността ми, макар че още от първите дни се мъча да се обличам простичко и скромно. Дори жената на кмета няколко пъти ми направи обидни намеци.

Опитвам се да бъда колкото може по-мила с тях, да им угаждам. Дори понякога им правя малки услуги — пиша писма, кроя и шия рокли. Сега вече чувствам, че мнението им за мен е по-различно.

Онзи ден пак беше дошла жената на кмета. Донесе ми поздрави от мъжа си. Той казал: „Първия ден никак не ми хвана окото, но да си призная, момичето излезе добро. Живее си тихо и мирно в училището. Ако има някаква нужда, да ми съобщи.“

Разбира се, поблагодарих за вниманието.

Има още една важна особа, която ме харесва и често ме посещава: акушерката на селото Назифе Молла. Ако се съди по това, че не се казва Зехра или Айше, трябва да се предположи, че е пришълец от друго място. Това се вижда и от нейната бъбривост.

Не смея да я разпитвам подробно, за да не мислят, че се занимавам с клюки. Но въпреки това акушерката ми разказва интересни и забавни случки из живота на селото. Тя е по своему разсъдлива и деликатна. Един ден например, въпреки че в стаята бяхме двете, се наведе над ухото ми, сякаш се страхуваше да не чуят, и ми разказа със състрадание и снизхождение някои неща за майката на Мунисе. Накрая прибави, като клатеше глава:

— Вината е в онзи непрокопсаник, мъжа й. Нека всичките й грехове бъдат приписани на него. Но дете, да не обадиш на някого това, което ти казвам? Ще ме убият с камъни.

Назифе хамъм имала син — хафъз^[25]. През рамазана той отишъл на джер^[26] в Б. Изглежда, че работата се оказала доста доходна, защото не се върнал. Тази година, ако е рекъл аллах, щяла да го ожени.

При всеки повод женицата хвали своя син и ми дава надежди, като ми намига многозначително. Разбирам, че при известни условия мога да бъда удостоена с честта да стана жена на този хафъз. С една дума, тази жена доста ме забавлява.

Тази сутрин Назифе ханъм дойде пак. Попита ме дали знам да чета мевлюд. Скоро щяло да има сватба. Изглежда, че на сватбите в това село няма музика, а се чете мевлюд.

— Знам, Назифе ханъм, но гласът ми е ужасен — отговорих, като хапех устни, за да не се разсмея.

Назифе ханъм изказа съжаленията си. Една от предишните учителки умеела да чете доста добре мевлюд и печелела много пари. Впрочем истинската цел на нейното посещение не беше тази. Женели една бедна девойка. Съседите решили да извършат добро дело, събрали няколко тенджери и постелки, а от мен искали булчинска рокля. И без това девойката не ми била чужда, била моя ученичка.

Останах слисана и казах:

— Между моите ученички няма мома за женене, Назифе ханъм! Най-голямата е на дванадесет години.

Назифе Молла се усмихна:

— Но дъще, малко ли са дванадесет години! Когато се омъжих, бях на петнадесет и хората смятаха, че съм стара мома. Вярно е, старите обичаи вече изчезнаха, но тази сирота си няма никого, остана на улицата. В селото ни има един овчар. Мехмед се казва, на него я даваме. При него ще има поне парченце хляб…

— Коя е тази девойка, Назифе ханъм?

— Зехра.

В класа ми има седем или осем момичета, които се казват Зехра, затова не можах да се сетя изведнъж за коя става дума. Но когато Назифе ханъм ми каза коя е тя, останах изумена.

Тази Зехра, която ще омъжат за Мехмед овчаря, изглежда толкова странно, че би уплашила човек насън, а освен това не е с всичкия си. Косите й са червени, щръкнали като клечки и омотани като клоните на храст, лицето й е бледо като восък и покрито със също такива бледи лунички, челото й е тясно, очите й са страшни.

Още от пръв поглед разбрах, че това момиче е болно. Никога не говори в клас, но когато се наложи да каже нещо или да чете урока, започва изведнъж с отсечен, висок и страшен глас.

Странното е, че Зехра е най-силната ми ученичка по смятане и най-много помни наизуст.

Тя стои настрана от всички както в клас, така и в междучасията, не участва нито в пеенето на религиозни песни, нито в погребалните игри.

Тя обаче си има своя игра, която повтаря през няколко дни, и ме хвърля в по-голям ужас от другите. Застанала в средата на двора, Зехра се вслушва като че ли в някой глас от небето, блещи очи, гърлото й клокочи като заврял чайник и издава странни звуци. Постепенно тя изпада в транс, червената й коса настръхва, на устните й се появява пяна, започва да крещи и да се върти. Това безспорно е някаква игра. И когато я наблюдавам, започвам да треперя.

Щом Назифе ханъм ми каза, че това момиче ще става невяста, неволно си помислих: „Ако Зехра изпадне в транс през първата брачна нощ и подхване пред овчаря своята игра, горко на младоженеца.“

Когато съседката си отиде, развалих още една от моите стари рокли и започнах да шия булчинска рокля на Зехра. Нямаше как, това бедно момиче трябваше да се поиздокара. Иначе овчарят можеше да се уплаши и да я напусне още първата нощ.

Зейнилер, 1 декември

Снощи се състоя сватбата на Зехра в дома на кмета. За утешение на Мехмед овчаря сред селото свириха зурни, биха тъпани и имаше борба на един-двама пехливани.

Жените също направиха къна геджеси^[27] и четоха мевлюд.

Булчинската рокля, подарена от мен, пак се стори много натруфена на старите жени в селото. До ушите ми достигнаха думи като „на оня свят“, „Мюнкир, Некир“, „огнен боздуган“. Но младите жени гледаха роклята с възхищение. Струва ми се дори, че между тях имаше и такива, които завиждаха на булката.

Снощи прекарах много забавно. Жената на кмета беше приготвила специална трапеза. От разговора, който се водеше, стана ясно, че тази трапеза е приготвена не толкова заради Зехра, колкото за да се проявят пред „истанбулската учителка“.

Преди да въведат младоженеца при булката, устроиха смешна церемония, младоженецът трябваше да целува ръка.

Между ръцете, които целуна този недодялан и срамежлив селски момък, като си затваряше очите, беше и моята. Това се счита за необходимо, защото учителката по право се смята за нещо като майка.

През време на тази церемония се разигра скрита комедия, която никога няма да забравя. Пет-шест стари жени начело със съпругата на кмета и Назифе ханъм бяха седнали на миндера върху нара. А аз, понеже все още не мога да седя като тях с подгънати крака, бях приседнала на един сандък за сапун край огнището.

Мехмед, който не смееше да вдигне очи от земята, не можа да ме забележи и ме пропусна.

— Мехмед, сине, целуни ръка и на учителката — обади се от ъгъла Незифе ханъм и ме посочи. Тогава момъкът дойде при мен, но от притеснение не знаеше какво да прави. Важно протегнах ръка, но овчарят изпусна пръстите ми, още преди да ги е уловил. Той гледаше глупаво и не можеше да повярва, че това е човешка ръка.

— Целувай, сине — рекох аз, като се мъчех да не издам смеха си.

Бедният момък, не можа да надвие любопитството си, когато хвана повторно ръката ми, пресрами се, погледна ме в лицето и тогава очите ни се срещнаха. А на всичко отгоре в светлината на една главня, която припламна в огнището точно в този миг, той забеляза, че се смея. Не помня да съм виждала в живота си нещо по-комично от объркаността на овчаря в този миг.

След като младоженецът целуна ръцете ни, той бе въведен в стаята на младоженката. С новото облекло и с прическата, която й бях направила преди малко самата аз, Зехра беше станала почти хубава. Но не видях какво впечатление направи тя на овчаря, защото съгласно тукашния обичай главата на младоженката бе поставена в някаква торба от зелен атлаз, която замества воала.

Зейнилер, 15 декември

Когато се събудих тази сутрин, почувствах, че нещо липсва. Съсредоточих вниманието си и открих. Не чувах чешмата, която всяка нощ ми пееше своята скромна приспивна песен.

Станах от леглото си и отидох да отворя прозореца. Дъсчените капаци не се поддадоха и като ги блъснах по-здраво, през отворите се посипаха снежинки.

През нощта бе валял сняг и Зейнилер бе станал неузнаваем в новата си премяна.

Бях слушала от Хатидже ханъм, че снегът в това село не се стопявал чак до април. Колко хубаво. Излиза, че в това мрачно и потискащо село, в което дори листата на дърветата са черни, истинската пролет започва още през зимните месеци.

Според мен снегът е много по-красив от току-що цъфналите цветове на бадема. Нито един празник не ми доставя такава радост и такова удоволствие, както търкалянето по бялата, чиста и мека снежна покривка на двора. А и снегът дава възможност да си отмъщаваш на онези, които мразиш. Някога имах един неприятел, който много се боеше от снега. Аз тъпчех сняг около нежната му шия, която той криеше в дебелата яка на фланелата си, и страшно се радвах, когато трепереше със зачервени от студ устни и менеше цвета на лицето си.

Зейнилер, 17 декември

Снегът става все по-дебел и по-дебел. Пътищата са затрупани. Много от моите ученици престанаха да идват на училище.

Днес за мен бе най-тежкият, най-мъчителният ден в живота ми. Сутринта учениците ми донесоха много лоша новина. Снощи Мунисе направила някаква пакост, мащехата се засилила да я удари с едно дърво и малката скочила през прозореца в двора. В къщи помислили, че не ще може да остане дълго време в тъмнината и снега, че след малко ще се върне. Но минали часове, а момичето не се връщало. Тогава се обадили на съседите. Селските ергени тръгнали по улиците с факли в ръце, но никой не видял и не разбрал къде е отишло бедното момиче.

Дори онези нейни съученички, които не я обичаха, съжаляваха Мунисе. До вечерта я търсиха навсякъде Кметът знаеше колко много държа на малката и често изпращаше Вехби, за да ме осведомява.

Днес Вехби беше сериозен и разтревожен като голям мъж. За да ми обясни, че Мунисе все още не е намерена, той обръщаше дланите на посинелите си от студа ръце и казваше, като въсеше вежди:

— Бедното момиче, вълците трябва да са я изяли!

Надвечер това съмнение на Вехби се предаде и на възрастните. „Не е възможно в тази буря момичето да е отишло в друго село. Или е вкочанясало някъде и умряло или са го разкъсали вълци“ — казваха те.

През целия ден вилня снежна буря, в която не можеше да се различи нищо дори от две крачки. А когато вечерта се спусна черният воал на мрака, душата ми бе обзета от диво отчаяние. За първи път се съгласих с тези, които твърдят, че животът е жесток, несправедлив и се разбунтувах срещу него.

Гърлото ми беше пресъхнало, дишах трудно, главата ми гореше в огън. Легнах си рано. Угасих лампата, защото тази нощ очите ме боляха от светлината.

Бурята навън се засилваше все повече и здравата блъскаше капаците на прозорците.

Бедното малко момиченце, кой знае къде е затрупано под снега, кой знае къде лежат светлите му руси косички, подобно на следи светлина, останали от минали лунни нощи.

Не знам колко часа изминаха. В такова състояние изгубваш чувство за часовете. По някое време ми се стори, че чувам да се хлопа на вратата откъм гробищата. Какво друго освен бурята можеше да бъде? Но не, това бе нещо по-различно от хлопането на бурята. Изправих се в леглото си, ослушах се и като че ли чух някакъв човешки вопъл в нощта. Веднага скочих от леглото си, наметнах една покривка на раменете си и се затекох надолу.

Бях намислила да се отбия в стаята на Хатидже ханъм и да я събудя. Но тя също чула този глас и излязла в преддверието с догаряща свещ в ръка.

— Кой е там? — извика с дебелия си мъжки глас Хатидже ханъм.

Не последва никакъв отговор. Старата жена се обади още веднъж. Тогава сред воя на бурята до нас достигна стенанието на едно тънко гласче.

— Кой си ти? — извика Хатидже ханъм.

Но бях познала това тънко гласче и завиках, като се хванах за мандалото:

— Мунисе!

Вратата още не се бе отворила и вътре нахлу снежна буря. Свещта, която държеше старата жена, угасна.

В тъмното между ръцете ми увисна едно студено като лед мъничко телце.

Докато Хатидже ханъм се мъчеше да запали отново свещта, притиснах това телце в обятията си и заридах.

Мунисе, която изглежда, бе изчерпала последните си сили, лежеше в безсъзнание на гърдите ми. Лицето й беше посиняло, косите — разпилени. Дрешките бяха набити със сняг.

Съблякох момиченцето, поставих го на моето легло и започнах да търкам тялото му с вълнени парцали, стоплени на мангала на Хатидже ханъм. Първите думи, които произнесе Мунисе, щом дойде малко на себе си, бяха:

— Дайте ми хляб…

Слава богу, имахме малко мляко. Стоплихме го с Хатидже ханъм и започнахме да даваме лъжичка по лъжичка на детето.

След минути лицето на Мунисе започна да поруменява, в очите й се появи блясък. От време на време тя хълцаше в ръцете ми и стенеше тихо, измъчвана кой знае от каква болка.

Ах, тази признателност в детските очички! Няма нищо по-хубаво на света от това да сториш мъничко добро. Моята бедна тъмна стая, която се люлееше сред бурята като черупка на стар кораб, сега изведнъж се превърна в такъв приятен и щастлив кът, озарен от червените отблясъци на огнището, че започнах да се срамувам от неверието, с което се отнасях преди малко към живота.

Момиченцето проговори. Сложило ръце на гърдите ми, то ме гледаше в очите, а русите му коси висяха около ръцете ми. На моите въпроси Мунисе отговаряше бавно: снощи се уплашила много от своята мащеха, избягала на другия край на селото, влязла в една плевня и се мушнала в сламата. Там било топло като в леглото. Но през деня много огладняла. Знаела, че ако се покаже навън, ще я хванат и ще я върнат в къщи. Затова чакала да се мръкне.

Аз съм била най-голямата надежда на това бедно момиче. Цял ден се утешавала, като повтаряла: „Учителката сигурно ще ми даде хляб.“

След малко забелязах, че блясъкът в очите на детето се засенчи и пламенната му радост започна да гасне. Нямаше нужда да питам Мунисе за причината, защото страхът, който изпитваше тя, се бе зародил и в мен. Утре сутрин трябваше да я върна обратно в къщи.

В душата ми тлееше слаба надежда — онази отчаяна надежда, с която живеем, когато се стремим към неща, които ни се струват непостижими.

Като се страхувах да не събудя в Мунисе мечта, която няма да се сбъдне, тихичко пошепнах на Хатидже ханъм:

— Щом не искат това момиче в къщи, дали ще се съгласят да го осиновя? И аз си нямам никого. Кълна се, че ще го гледам като свое. Дали няма да ми го дадат?

Протягах ръце с трепет и чаках с наведена глава, сякаш удовлетворението на моето безумно желание зависеше от думите, които ще излязат от устата на Хатидже ханъм.

Страта жена мислеше, втренчила очи в огнището. После поклати бавно глава:

— Да поговорим утре с кмета. Ако той каже „добре“, можем да склоним и бащата на момичето.

Не помня някога в живота си да съм слушала такива хубави, обнадеждаващи думи. Притиснах Мунисе до гърдите си, без да отговоря. Момиченцето започна да целува ръцете ми и да плаче:

— Мамо, мамичко!

В минутите, когато пиша тези редове, Мунисе спи в леглото ми. В косите й играят веселите червени отблясъци на огнището. От време на време тя въздиша тежко и кашля дълбоко.

Колко щастлива ще бъда, ако оставят това дете при мен, господи! Тогава няма да се плаша от нищо: нито от нощта, ни от бурята, ни от мизерията… Ще го отгледам с много любов, ще го направя щастливо. Някога бях изпаднала в безумието да мечтая и да мисля за свои деца, но тези мечти бяха погубени една вечер, както бяха прегърнати в сърцето ми.

Вече не съм сърдита на живота. Отново обичам всичко на този свят. Кямран, тази вечер не мразя така силно дори теб, който една вечер уби бедните дечица, родени в моето сърце.

Зейнилер, 18 декември

Струва ми се, че и тази вечер няма да заспя. Нощите изглеждат дълги не само за болните, но и за щастливите.

Сутринта, придружена от Хатидже ханъм, отидох в дома на кмета. Старият човек помисли, че идвам да науча нещо за Мунисе.

— Още не е намерена, но имам надежда, пак ще я потърсим на едно-две места… — започна да ме утешава той.

Разказах му случилото се снощи. Когато дойде ред да изговоря последните думи, сърцето ми започна силно да тупти и ми причерня пред очите. Сложих ръце на гърдите си така, сякаш молех за най-невъзможното нещо в света.

— Дайте ми това малко момиче. Искам да го осиновя, да го притискам до гърдите си. Виждате, че бедното дете ще се похаби, ако остане в техните ръце — казах аз.

Кметът затвори очи, помисли известно време, като подръпваше брадата си, и отговори:

— Добре, дете, ти действително ще извършиш едно добро дело.

— Значи, ще ми дадете Мунисе?

— Баща й и без това трудно изхранва другите деца. Защо да не я даде? В краен случай ще му предложим няколко куруша.

Чудя се как не полудях от радост в тази минута. Нима съм мислила, че Мунисе може да стане толкова лесно моя! Снощи мислих с часове, търсих отговори на техните предполагаеми възражения, подготвих в главата си цяла реч, за да смекча сърцата им. Ако това не помогнеше, бях готова да дам няколко скъпоценности, останали от майка ми. Нима те можеха да послужат за нещо по-добро от спасението на тази малка робиня? Но не стана нужда да прибягна към нито едно от тези средства. Мунисе ми беше подарена като някоя жива кукла.

Когато съм много радостна и щастлива, не мога да предавам чувствата си с думи. Иска ми се непременно да се хвърля на врата на човека, който е пред мен, да го целувам, да го прегръщам. Кметът в онази минута бе изправен тъкмо пред такава опасност, но се отърва само с една целувка по набръчканата ръка.

Два часа след това кметът дойде в училището заедно с бащата на Мунисе, когото си представях като човек със зло лице, страшен и жесток. А той, напротив — дребничък, болнав и жалък старец.

Каза ми, че е от Истанбул, но че не е виждал родния град близо четиридесет години, говори за Саръйер и Аксарай^[28] с такава неувереност, сякаш разказваше някакъв объркан сън.

Беше съгласен да ми даде Мунисе, но почувствах, че му е много мъчно за нея. Обещах, че ще направя всичко, което зависи от мен, за да бъде щастливо момичето, и че ще му давам възможност да вижда дъщеря си.

Уверена съм, че бедното и малко училище в Зейнилер никога не е било свидетел на такъв празник и такава радост. С Мунисе бяхме толкова щастливи, че не ни побираха ни стаите, ни коридорите. От тавана се чуваше весело чуруликане, сякаш нашият смях бе събудил заспалите по стрехите птички.

За няколко часа Мунисе доби вид на мъничка кокетна госпожица. Имах дрехи от червено трико, които вече не носех. Малко ги постесних, поскъсих и направих един елегантен костюм за нея. В тези дрехи момичето заприлича, как да ви кажа, на капка вода, на ония фондани, които се топят в устата.

Снегът продължаваше още да вали, макар и не толкова силно, както преди няколко дни. Надвечер хванах момичето за ръка и го изведох на двора. Разходихме се, гонихме се и се замервахме със снежни топки между надгробните камъни чак дотогава, докато Хатидже ханъм запали кандилата на Зейни баба.

Нашата радост развесели дори суровото лице на старата жена.

— Хайде, прибирайте се вече! Ще настинете, ще се разболеете — казваше тя, като се усмихваше ласкаво.

Да настинем ли! Може ли да настинеш, когато в гърдите ти грее слънце?

Тази вечер небето ми приличаше на огромно дърво, разперило клоните си от изток до запад, на грамадно жасминово дърво, което се люлее бавно и сипе бели цветя върху нас.

Зейнилер, 30 декември

Двете с Мунисе силно се привързахме една към друга… Това малко момиче поглъща цялото ми време извън уроците. Искам да я науча на всичко, което знам. По няколко часа на ден я уча на френски език, а от време на време — ако разберат в село, ще ни убият с камъни — затварям врати и прозорци, за да я науча да танцува.

Понякога се смея сама на себе си и си казвам:

— Хей, Чучулиго! Докато се опитваш да научиш Мунисе на всичко, ще я превърнеш в Мират, сина на Хаджи Калфа.

Това бедно селско момиче изведнъж заприлича на аристократка. Всяко негово движение, всяка негова дума излъчваше изящност и обаяние. Отначало това ме учуди. Но сега започвам да разбирам причината. Майката на Мунисе, изглежда, не е толкова обикновена жена.

Момичето ми е безкрайно признателно. Понякога то пристъпва към мен без никакъв повод, хваща ръцете ми и започва да ги докосва с устните и бузите си. Тогава вземам неговите нежни ръце в моите и целувам едно по едно малките пръстчета.

Бедното дете не знае, че всъщност то ми е направило добро, и мисли, че съм извършила някаква жертва, като съм го прибрала при себе си.

Понякога тя говори толкова странни неща, просто невероятни… Беше втория ден, след като се настани при мен.

— Мунисе — рекох аз, — наричай ме, ако искаш, мама.

Тя се усмихна сладко и ме погледна в лицето.

— Как може, какичко?

— Защо да не може?

— Ти си още малка, какичко, как да те наричам мама!

Тези нейни думи оскърбиха достойнството ми.

— Ах ти, дявол такъв! — казах аз, като я заплаших с пръст. — Защо да съм малка? Аз съм голяма жена, прехвърлила двадесетте.

Мунисе ме гледаше, захапала върха на езика си със зъби, и се смееше, без да ми отговори.

— Аз съм голяма жена — повторих аз.

Тя сви устни също като голям човек:

— Не си кой много по-голяма от мене, какичко — на четиринадесет-петнадесет години.

Не можах да се въздържа и започнах да се смея. Мунисе се окуражи и продължи със стеснение:

— Ще станеш хубава булка, какичко. Ще украся косите ти със златни нишки. А красив като теб…

Затворих устата на момичето с ръка и казах:

— Ако чуя втори път подобни думи, ще ти откъсна езика.

Друга една особеност на моята малка е, че много обича да се гизди и да кокетничи. Изобщо не обичам кокетните момичета, но не ми е неприятно, когато гледам Мунисе, че се гизди пред огледалото и се усмихва самодоволно на себе си. Вчера я заварих с една изгоряла кибритена клечка в ръка. Мъчеше се да си почерни веждите и миглите. Откъде ли е научила това малката безобразница?… Но няма да бъде толкова безобидно след няколко години, когато стане девойка, залюби някого и реши да се омъжи за него. Когато се замисля за това, от една страна, се вълнувам като всяка майка, която има дъщеря, а от друга, изпитвам удоволствие.

Вчера Мунисе се обърна към мен с молба, като се червеше от стеснение. Искала да си направи косата като моята.

И без това търся удобни случаи, за да си играя с Мунисе като с кукла. Взех малката на коленете си, разплетох косите й, а след това ги вчесах и загладих така, както иска тя.

Мунисе взе малкото огледало от етажерката и рече:

— Мила какичко, искаш ли да се погледнем двете заедно в огледалото?

Притиснахме главите си като две сестри, които ще се фотографират. Започнахме да се смеем и да се плезим една на друга в огледалото.

Със своите сини очи, с матовобялата си кожа и с нежното си миловидно лице Мунисе беше хубава като ангел. Но тя изглеждаше недоволна от себе си и каза, като докосваше с ръка устните и носа ми:

— Напразно, какичко, аз не приличам на теб.

— Добре, че не приличаш, дете.

— Защо да е добре, като не съм хубава като теб?

Тя приближи главата си още повече, започна да милва бузата ми с ръката си, която беше прекарала под брадата ми и рече:

— Ти си като кадифе. В твоето лице човек може да се види като в огледало.

Смеех се на бръщолевенето на това дръзко момиче, като разрошвах косите му, които бях вчесала с толкова труд. Но защо да крия, щом този дневник няма да бъде прочетен от други хора? Тя ме намира по-красива, отколкото се мисля самата аз. Вече започвам да вярвам като че ли на тези, които ми казват: „Фериде, ти не се познаваш. В теб има нещо съвсем различно.“

Какво бръщолевя? Ах, това малко момиче! Докато се мъча да направя от него разумна девойка, то, изглежда, ще ме направи кокетка като себе си.

Зейнилер, 29 януари

Ето вече цял месец, откакто не съм се докосвала до дневника си. Във всеки случай през това време свърших по-полезна работа от писането. Пък и какво може да се пише за щастливите дни?

Цял месец живях в дълбоко душевно спокойствие. Жалко, че това не продължи много. Една пощенска кола, която минала оттук преди два дни, оставила четири писма за мен. Още щом ги видях, цялата пламнах.

— По-добре да бяха изчезнали по пътя, — си рекох още преди да знам откъде са и какво пише в тях.

Не бях се излъгала в първото си предчувствие. Почеркът върху пликовете беше познат. Писмата бяха от Кямран.

Докато стигнат до мен, тези пликове бяха обикаляли от ръка на ръка и бяха нашарени с много сини и червени текстове и печати. Прочетох адреса на един от тях, без да се реша да го докосна:

„За Фериде ханъм, учителка в средищната прогимназия в град Б.“

Смачках писмата в ръката си и ги захвърлих на етажерката до огнището.

— Какичко, болна ли си? Защо си пребледняла така? — каза Мунисе, като ме завари да гледам унесено навън, притиснала чело на прозореца.

Помъчих се да се овладея и се усмихнах:

— Нищо ми няма, дете. Мъничко ме боли главата. Хайде да поизлезем на двора и ще ми мине.

Часове наред през нощта стоях будна в леглото, втренчила поглед в тъмнината. Бях отчаяна, не знаех какво да правя. Безочлив нахалник! Кой знае какви неща се бе осмелил да ми наговори в тези писма? Няколко пъти ми се дощя да запаля лампата и да прочета писмата, но се овладях. Беше ми срамно и унизително да ги чета.

Минаха два дни. Писмата продължаваха да си стоят там и да ме ядат отвътре, сякаш тровеха въздуха в стаята. Моята продължителна потиснатост се предаде и на Мунисе. Бедното момиче разбираше причината на угнетението ми и поглеждаше с ненавист и отвращение към тези пликове, които ме бяха разстроили.

Тази вечер пак се бях замислила край прозореца. Мунисе приближи нерешително и каза със страх:

— Какичко, направих нещо, но не знам дали няма да ми се разсърдиш?

Обърнах се рязко. Очите ми неволно се отправиха към етажерката до огнището. Писмата не бяха там. Сърцето ми се сви от болка.

— Къде са? — попитах аз.

Момичето наведе глава.

— Изгорих ги, какичко. Толкова много те измъчваха!

— Какво си направила, Мунисе? — рекох тъжно аз.

Момичето трепереше. То мислеше, че ей сега ще се разгневя, ще го хвана за раменете и ще започна да го разтърсвам. Стиснах глава и заплаках.

— Какичко, не плачи. Писмата не са изгорени. Излъгах те. Ако не се беше измъчвала, щях да ги изгоря. Ето ги!

Детето с една ръка милваше главата ми, а с другата тикаше писмата в моите ръце.

— Вземи ги, какичко. Вероятно са от някой, когото обичаш.

Трепнах и възкликнах:

— Не те е срам, какви са тия думи!

— Откъде да знам, какичко? Ако не бяха от любим човек, щеше ли да плачеш така?

Засрамих се от думите на това дребосъче, което всичко знае. Засрамих се от сълзите си. Трябваше най-после да се сложи край на тази история и взех решение:

— Дете мое, по-добре да не беше казала тези думи. Но щом ги каза, ето гледай, ще ти докажа, че писмата не са от човек, когото обичам. Ела тук да ги изгорим заедно.

Стаята беше тъмна. Само в огнището от време на време припламваше наръч догарящи съчки. Хвърлих едно от писмата в огъня. Пликът започна да гори, като се гърчеше. Когато той догаряше, хвърлих второто, а след това третото писмо.

Мунисе се притисна до гърдите ми, обхваната от някакво непонятно вълнение. Докато писмата горяха, мълчахме, сякаш пред нас умираше човек.

Когато дойде ред на четвъртото писмо, сърцето ми бе обхванато от непоносима болка и разкаяние. Но не можех да го оставя, след като изгорих другите. Хвърлих го в огъня с такава болка, сякаш откъснах част от сърцето си.

Последното писмо не пламна изведнъж като другите. То започна да тлее бавно и задимя от единия край. После пликът се разлепи, отвори се и хартията, изпълнена със ситни букви, започна бавно да гори. Нямах сили да издържа повече. Мунисе сякаш прочете това, което ставаше в душата ми, наведе се неочаквано, бръкна в огъня и спаси късче от това последно писмо.

Престраших се да го прочета едва след като детето заспа. Бяха останали само следните редове:

„… Миналата сутрин мама се разплака, като ме гледаше в лицето. «Какво ти е, мамо? Защо плачеш?» — попитах аз. Отначало тя не искаше да ми каже и отговори: «Нищо… Сънувах един сън.» Настоявах, молих я. Най-после тя бе принудена да отстъпи. Като плачеше тихо, започна да разказва: «Сънувах я. Бродех в тъмнината и питах всеки срещнат. „Тук ли е Фериде? Кажете, за бога!“ Една жена със закрито лице ме хвана за ръката и ме заведе във влажно и тъмно помещение, подобно на текке^[29]. „Фериде лежи тук. Умря от дифтерит…“ — ми рече тя. Погледнах: детето ми лежеше със затворени очи, а лицето й не се е променило. Заплаках от болка и се събудих. Казват, че ако сънуваш някого умрял, ще го видиш жив, нали, синко? Скоро ще видя Фериде, нали, Кямран?…»

Предадох ти дословно думите на мама. Остави мен. Но справедливо ли е да разплакваш тази стара жена, която ти е като майка? Сънят на леля ти след този ден стана и мой сън. Щом си затворя очите, те виждам в някаква далечна страна, в една тъмна стая. Затворените ти очи, свежото ти лице…“

Писмото прекъсваше тук. То ми разказа само за скръбта на леля. Кямран, ти виждаш, че ни разделя буквално всичко. С теб не сме дори и врагове, а двама души, чужди един на друг, които никога, никога вече няма да се видят.

Зейнилер, 5 февруари

Снощи, късно през нощта, се разнесоха изстрели откъм блатото. Аз се изплаших, но Мунисе никак не се разтревожи.

— Често се случва. Жандармеристите гонят разбойници — каза тя.

Гърмежите продължаваха с малки интервали около десетина минути.

На сутринта научихме подробностите. Предположението на Мунисе излезе вярно.

Станало сблъскване между жандармерията и неколцина скитници, които ограбили пощата. Единият от жандармеристите бил убит, а другият, тежко ранен, бил докаран в гостната на Зейнилер.

Към пладне малкият Вехби пристигна в училището, задъхан от тичане, и ме грабна за ръката:

— Учителко, бързо намятай булото (вероятно искаше да каже наметалото) и тръгвай! Викат те в гостната.

— Кой ме вика?

— Татко каза, че докторът те вика.

Веднага си взех наметалото и тръгнах. Вехби вървеше отпред, а аз отзад.

Гостната представляваше стара сграда, подарена от някой благодетел, и се състоеше от две схлупени стаи и изкорубен коридор със стъпала. Тук биват настанявани пътници, настигнати от нощ, сняг или болести, а хората им носят малко храна за добро.

Преди да вляза вътре, помилвах главата на хубавия кон, вързан пред вратата, който ровеше земята с копито и изпускаше пара из ноздрите си. В преддверието, което беше тъмно, светеше лампа.

Пълен военен лекар с груб шинел и грамадни ботуши пишеше нещо, седнал на едно стъпало, и разговаряше с няколко души в преддверието, чиито лица не се различаваха. Виждах го в профил. Той имаше гъсти бели мустаци, дебели вежди, живо и симпатично лице. Но, боже мой, колко груби и дори цинични думи употребяваше този човек, когато говореше! Той прекаляваше толкова, че по едно време бях решила да се върна обратно назад.

Когато отново се заля от смях, готвейки се очевидно да каже пак някой цинизъм, той вдигна глава, видя ме и изведнъж млъкна, а след това се обърна към човек, на когото виждах само голямата черна брада върху сивата куртка:

— Хей, капитане, извинявай, ама тези, дето са те нарекли „Чичо Мечо“, имат право от земята до небето. Защо не ме предупреждаваш да не говоря такива деликатности в присъствието на жена? — каза той, а след това се обърна към мен: — Извинявайте, сестро. Не забелязах, че сте дошли. Заповядайте горе, но почакайте първо да сляза от стъпалата. Дъските са тънки като кори за юфка и не изглежда, че ще могат да издържат двама души. Ха сега, минете. Аз съм зад вас.

Качих се горе, като прескачах стъпалата две по две. Старият лекар продължаваше да задява човека, когото наричаше „капитане“.

— Капитане, тази учителка е от Истанбул. Ти се чудиш откъде съм разбрал, нали? Ех, капитане, гледаш с недоумение на всичко, което става по нашия свят, като глупава овца. Разбрах я от начина, по който изкачи стъпалата. Видя ли я как подскача като яребица? А сега, ако искаш, мога да ти кажа и годините й. Да пукна, ако е на повече от четиридесет.

Обичам такива дръзки думи. Забавляват ме. Усмихнах се и си рекох:

„Грешиш, докторе!“

Старият доктор, под чиито ботуши стъпалата изскърцаха, се изкачи горе след пет минути и започна да ми говори, без да ме гледа в лицето.

— Какво виждате, госпожице, имаме един ранен. Не е нещо сериозно, но той се нуждае от грижи. След малко заминавам. Работата е незначителна, трябва да се прави превръзка, но се страхувам, че няма да се справят. Те не вярват твърде на лекари. Щом намерят удобен случай, веднага прибягват към бабешки церове. Могат да намажат раната с разни мръсотии. Вие сте грамотна жена. Сега ще ви обясня какво трябва да се прави, а вие ще се грижите за този човек, докато стъпи на краката си. Само че не знам дали понасяте такива неща…

— Понасям, докторе. Имам здрави нерви. Не се плаша от нищо.

Докторът вдигна глава с учудване.

— Я си открийте лицето да ви видя — каза той.

Тези безцеремонни думи на доктора бяха така подкупващи и искрени, че аз вдигнах воала без стеснение и дори се усмихнах.

Старият доктор, по наивното лице на когото бе изписано комично изумление, вдигна ръце и започна, да се смее високо. Високо и изразително.

— Какво търсиш тук?

Обърках се. Дали не ме познаваше отнякъде? Впрочем и аз на свой ред реших да се пошегувам. Физиономията на доктора внушаваше доверие и предразполагаше:

— Няма да твърдите, струва ми се, че ме познавате, нали?

— Лично теб не, но вида ти познавам, дете, вида. Този вид, който за съжаление е на изчезване от земята.

— Като мамутите ли, господине?

Моята палавост, която в продължение на пет минути бях държала затворена в себе си, отново започна да се проявява. Сестра Алекси винаги подчертаваше, че щом ме пуснат под одъра, веднага се качвам на одъра, започвам да се превземам, да предъвквам думите като малко дете, да нахалствам.

Докторът доста беше патил в живота, беше чист човек. Той ме попита, като се смееше все така високо:

— Я ми кажете откъде попаднахте тук, вие, която сте пълна противоположност на ония грамадни, грозни слонове гиганти, вие, мъничкото, веселото, жизнерадостното, изящното и, тъй като съм стар, мога да прибавя още красивото благородно същество?

Започвах да чувствам, че зад суровите думи и шумния смях на този грубоват военен лекар се крие дълбока нежност.

Като се стараех да бъда сериозна, отговорих:

— Аз съм учителка, докторе. Исках да работя, да бъда полезна, и ме изпратиха тук. Безразлично ми е къде ще бъда. Мога да работя там, където кажат.

Докато му говорех, ме гледаше внимателно.

— Значи, сте дошли тук само за да работите, да служите на просветното дело, на родината, на децата, така ли?

— Да, това е моята цел.

— На тази възраст, с това лице и с тази външност? Я ми кажете истината. Погледнете ме в очите. Ха така! Мислите, че ще се хвана на такава въдица, нали?

Очите на доктора, които се смееха сладко, като се губеха със своите бели клепки между пълните му бузи, сякаш проникваха чак до дъното на душата ми.

— Не, дете — продължи той. — Истинската причина е друга. Работата не е дори в това, че трябва да изкарвате средства за съществуване. Колкото повече се мъчите да го скриете, толкова по-добре го виждам. Ако ви попитам коя сте, от кое семейство сте, къде живеете и тъй нататък, няма да ми кажете, нали? Виждате ли как знам? Тук има някаква тайна. Но не искам да ровя. Нека тази загадка остане между нас.

Млъкнахме и двамата.

След като помисли малко, старият доктор каза:

— Ще ми разрешите ли да ви направя малка услуга? Искате ли да издействам да ви изпратят на по-добро място? Имам някои познати в министерството.

— Не, благодаря, аз съм доволна от мястото си.

Той пак се засмя, сви рамене и каза с насмешлив тон:

— Много добре, много добре! Но самопожертвованието не може да продължава безкрайно. Ако един ден ви дотегне тук, пишете ми. Ще ви оставя адреса си. Човешко е.

— Благодаря.

— И тъй, свършихме. Сега да поговорим по работа. Нека ви запозная с онова, което предстои да вършите.

Той отвори вратата на една от стаите. Върху разкривено легло лежеше човек, лицето и тялото на когото бяха покрити с войнишки ямурлук.

— Как си, Молла, по-добре ли си? — попита докторът.

Раненият надигна ямурлука с ръка и се опита да стане.

— Не мърдай, лежи спокойно. Имаш ли болки и оплаквания?

— Нямам, слава богу. Само скулата ме понаболява малко.

Докторът пак се разсмя:

— Ох, моите мили невежи! Коляното си той нарича скула и мисли, че стомахът му се намира в петите. Обаче изпречи ли се някой пред него, тежко му и горко. Ще ти мине, Молла. Ти благодари на аллаха, че куршумът не е попаднал малко по-вляво. Искаш ли да стъпиш на краката си до една седмица? Виж, ако ти е харесало спокойствието тук и ти се иска да полежиш малко повече, това е друга работа. Тогава ще правиш всичко, което ти каже това девойче, разбра ли? Отсега нататък тя ти е доктор, тя ще те превързва. Ако чуя, че си сложил някое бабешко лекарство, мисли му… Като нищо ще се върна и ще ти отрежа крака, без да ми мигне окото.

Той започна да развива бинтовете, като нарочно се допираше до раната и караше човека да вика: „Олеле, докторе!“

— Мълчи. Жалко, че си мъж. Я се виж какъв си голям, човек с брада и мустаци, не се ли срамуваш да викаш пред това мъничко момиченце? Туй не е рана, а играчка. Ако знам, че ще ми се падне такава болногледачка, веднага ще си направя някоя безопасна рана като твоята.

Един час по-късно старият доктор и брадатият капитан напуснаха селото.

Не може да има по-проста случка от тази, нали? Но аз не помня никой друг път да съм преживявала такова странно вълнение и душата ми да е била така дълбоко разтърсена.

Зейнилер, 24 февруари

Казват, че лятото тази година щяло да настъпи бързо. От една седмица времето е ясно. Навсякъде слънце и светлина. Ако нямаше сняг по върховете, човек би помислил, че е настъпил май.

Днес беше петък. След като се наобядвахме, започнах да работя в стаята си над един акварелен портрет на Мунисе. На вратата неочаквано се почука. Влезе Хатидже ханъм. Забрадката й беше паднала на раменете, тя цялата трепереше. Никога не съм я виждала така разтревожена и развълнувана.

— Дойдоха двама господа. Единият бил началник на просветата. Дошъл да инспектира. Слизай бързо. Аз се притеснявам, не мога да говоря с тях.

Като си обличах наметалото набързо, се усмихвах на себе си. Този цар на мързеливците, когото го мързи да помръдне дори ръката си в своя кабинет, си е направил труд да дойде чак тук? Просто невероятно!

Долу, пред вратата на класната стая, се срещнах с двама души, единият от които беше много висок, а другият — много нисък.

Докато търсех с очи началника на просветата, нисичкият човек пристъпи към мен. На лицето му, което не можеше да се различи добре в тъмнината, лъсна монокъл.

— Госпожице, вие ли сте учителката? Имам чест да ви се представя. Аз съм началникът на просветата Решит Назъм. Защо е толкова тъмно тук? Това не е училище, а яхър.

Отворих вратата на класната стая и рекох:

— Вътре е малко по-светло, господине.

Той вървеше много интересно, като правеше учудващо широки крачки за ниския си ръст, и от това походката му изглеждаше величествена.

След като престъпи прага на стаята, той спря и започна да говори, размахвайки ръцете си така, сякаш държеше реч:

— Мон шер, погледни! Каква мизерия, каква мизерия! Необходими са хиляди свидетели, за да повярва човек, че това е училище. Как да бъдеш радикален! Продължаваш ли да смяташ, че не съм прав, като казвам: „Или всичко, или нищо!“

Сега имах възможност да ги видя по-добре. Началникът на просветата, когото на пръв поглед взех за младеж, за някакъв новоизлюпен денди, беше плешив, кажи-речи, на петдесет години. Той непрестанно мърдаше вежди и въртеше очи, така че набръчканото му лице приемаше нов израз при всяка казана от него дума.

Що се отнася до другия, той беше, напротив, висок, сух и мургав човек, с тънки мустаци. Беше толкова висок, че дори се беше прегърбил.

Началникът на просветата се обърна отново към мен:

— Госпожице, позволете да ви представя моя другар, Мюмтаз бей, инженер в областното управление на благоустройството.

— Така ли, господине? Отлично! — казах аз, просто за да кажа нещо.

Началникът на просветата ходеше из класната стая, като стъпваше тежко, сякаш опитваше здравината на пода, и докосваше с крайчеца на бастуна си чиновете и картините.

— Аз, драги, имам големи проекти. Ще съборя всичко и ще строя наново. Ще направя хубави, хигиенични сгради. Ако не ми дадат искания от мен кредит, горко им! Подготвих работата много добре, преди да дойда тук. Истанбулският печат чака като батарея, готова да стреля всеки момент. Щом дам един малък сигнал и — бум, бум. Ще бъде ужасна бомбардировка. Нали разбираш? Или идеите, които живеят в тази глава, ще се превърнат в действителност, или аз ще се махна от този пост.

Нямаше никакво съмнение, че всички тези хубави думи бяха казани, за да смаят мен, селската учителка. Той попита повторно, като наместваше монокъла си:

— Колко ученици имате?

— Тринадесет момичета и четири момчета, господине.

— Цяло училище за седемнадесет деца! Странен разкош. Ти ще видиш ли сградата, Мюмтаз?

— Всичко е ясно. Няма нужда.

Забелязах, че докато началникът на просветата говореше за своите грандиозни проекти, инженерът ме поглеждаше крадешком. Най-после той заговори на развален френски, за да не разбера аз:

— Моля те, драги, накарай я под някакъв предлог да си открие лицето. То гори под воала като пожар. Откъде е попаднала тук?

Началникът на просветата не се оказа такъв, какъвто изглеждаше. Той се смути от думите на своя другар и отговори на още по-лош френски:

— Не забравяй, драги, че се намираме в училище. Бъди сериозен!

Началникът разтягаше като ластик повехналата кожа под брадата си и премисляше нещо. Изведнъж той се обърна към мен:

— Госпожице, ще закрия това училище.

— Защо, господине, какво има? — попитах объркана.

— Госпожице, в такава безобразна сграда не могат да се възпитават деца. Пък и учениците ви са малко. Докато заемам поста областен началник, ще положа всички усилия да направя в много села евтини, но кокетни, хигиенични и модерни, тоест съвременни училища. Сега ви моля да ми дадете някои сведения.

Той извади от джоба на жилетката си елегантен бележник, зададе някои въпроси, записа отговорите и каза:

— Що се отнася до вас, госпожице, ще ви назнача на друго, по-подходящо място. Като получите заповедта за закриване на училището, ще дойдете в Б. и ще уредим този въпрос. Моля ви, кажете името си.

— Фериде.

— Госпожице, в Европа има хубава традиция. Към собствените имена прибавят и бащините. Тогава името става по-определено. Вие, учителите, трябва да прилагате тези новости. Така например в главната книга вместо да пишете името на ученичката: „Меляхат, дъщеря на Али ходжа“, можете просто да отбележите: „Меляхат Али“ и толкоз. Ясно ли е, госпожице? Името на вашия баща?

— Низамеддин.

— Тогава ще ви наричаме Фериде Низамеддин, госпожице. Отначало това може да ви се стори странно, но ще свикнете. Какво сте завършили?

Не исках да съобщя името на нашия пансион, защото щяха да разберат, че зная френски и може би инженерът щеше да се засрами от това, което каза преди малко. Затова се задоволих само да кажа:

— Имам частно специално образование, господине.

— Както казах, като дойдете в Б., ще се явите при мен. Ще ви потърся подходящо място. Хайде, Мюмтаз, в плана има още две села.

Инженерът, който бе седнал на един ученически чин и клатеше дългите си тънки крака, каза нахално със своя „хубав“ френски език:

— Това е изключителен екземпляр. Остави ме тук. Трябва да намеря начин да я накарам непременно да открие лицето си.

Началникът на просветата отново се сконфузи и рече на турски, за да не породи съмнение в мен:

— Нямаме време. Ще напишеш доклада си по-късно. Хайде, ако обичаш! — и тръгна.

Инженерът се спря пред входната врата и започна да се оглежда, сякаш наблюдаваше покрива и прозорците на сградата. Той чакаше да изляза на светло.

Нарочно се обърнах с гръб към тях и си дадох вид, че съм заета с нещо.

Той се обърна още един-два пъти, докато минаваше през двора, а когато прекрачи прага на пътната врата и излезе на улицата, тръгна покрай оградата, като от време на време поглеждаше вътре, надигайки се на пръсти.

Новината се пръсна бързо из селото. Въпреки че беше петък, децата и майките тичаха при мен и споделяха тревогите си, че затварят училището. Много ме трогна това, че децата, които ми се струваха чужди и равнодушни към мен и училището, сега плачеха и ми целуваха ръка.

Хатидже ханъм, вързала голяма кърпа така, че главата й приличаше на огромна пирамида, се прибра в стаята си. Моето положение беше тежко, но признавам, че от цялата работа много по-тежко пострада тази женица.

Надвечер в училището дойдоха жената на кмета и Назифе ханъм. И двете бяха огорчени, особено Назифе ханъм. Тя ме гледаше многозначително и въздишаше.

— Имах съвсем други намерения, но такава била волята на аллаха.

Налагаше се и аз да отговоря с престорена тъга.

— Какво да се прави, Назифе ханъм, така било писано — казах аз, като наведох очи към земята.

Накратко казано, този дребничък господин с монокъла обърна надолу с главата село Зейнилер. Селяните бяха много огорчени.

Знаех, че на този свят не е възможно да попадна в по-лошо село от Зейнилер, и въпреки това мъката на хората се предаде и на мен. Изключение правеше само Мунисе. Тази немирница просто щеше да хвръкне от радост.

— Кога ще тръгнем, какичко? До два дни? — питаше тя и пърхаше като птичка.

Зейнилер, 3 март

Утре тръгваме на път.

Първите дни Мунисе се радваше много. Но от вчера насам е странно тъжна.

От време на време тя се замисля, като отправя поглед в далечината, а на въпросите ми отговаря разсеяно.

— Мунисе, ако не искаш да дойдеш с мен, мога да те оставя тук — рекох аз.

— Не, какичко, бих се хвърлила в кладенеца — отговори тя припряно.

— Мъчно ли ти е, че ще се разделиш с братчетата си?

— Не ми е мъчно, какичко.

— Може би ще ти тежи раздялата с баща ти?

— Съжалявам баща си, но не го обичам толкова, какичко.

— Добре, какво те измъчва тогава?

Тя мълчеше с наведена глава, а ако настоявах повече, започваше да се смее пресилено и да ме прегръща. Но аз не вярвам на тази престорена веселост. Нима не зная каква е Мунисе, когато се радва истински? Впрочем в нейните бистри детски очи винаги съм забелязвала малко тъга. Толкова се мъчих да я накарам да ми каже причината, но всичките ми усилия отидоха напразно. Днес случайност ми помогна да открия тайната, която кара да страда сърцето на това дете. Надвечер по някое време Мунисе изчезна, макар да знаеше, че в този момент имам нужда от нея. Трябваше да ми помага в приготовленията за път.

Повиках я няколко пъти, не се обади. Сигурно беше в двора. Отворих прозореца и извиках:

— Мунисе! Мунисе!

Тя се обади с тънкия си глас отдалеч, някъде откъм гробницата на Зейни баба.

— Идвам!

Когато дойде при мен, я попитах защо обикаля тези места самичка. Тя се обърка и се опита да ме излъже, като ми наговори разни безсмислени причини.

Погледнах я внимателно в лицето. Очите й бяха зачервени. По леко пребледнелите й бузички имаше следи от току-що изсъхнали сълзи. Изведнъж изпаднах в паника. Започнах настоятелно да я питам какво е правила там и защо плаче. Ръцете й бяха в моите ръце и тя извиваше глава, за да скрие лицето си, като продължаваше да мълчи, но устните й леко потрепваха.

Бях решила на всяка цена да я накарам да проговори. Казах й, че ще я оставя тук, ако скрие причината от мен. Тогава тя не можа да издържи, сведе очи и каза срамежливо, сякаш признаваше кой знае какъв голям грях:

— Мама беше дошла да ме види. Чула, че заминаваме. Не ми се сърди, какичко.

Когато ми признаваше този голям грях, цялото й тяло трепереше, очите й се напълниха със сълзи.

Разбрах, детенце, разбрах много по-добре, отколкото очакваш, болката на твоята мъничка душа.

Като оправях падналите на лицето на Мунисе коси и милвах леко брадичката й, аз казах с кротък и спокоен глас:

— Защо ще се страхуваш и плачеш? Тя ти е майка. Разбира се, че трябва да я видиш.

Бедното дете още не можеше да повярва, гледаше ме със страх в очите и търсеше разни детински причини, за да ме убеди, че не обича тази жена, която всички мразят и проклинат. А в действителност така я обичаше, така горещо я обичаше…

— Дете мое, ако не обичаше майка си, бих те упреквала много. Може ли да не се обича майка? Хайде, изтичай да я върнеш. „Кака непременно иска да те види“ — речи. Аз ще дойда при гробницата.

Мунисе прегърна коленете ми, целуна полите ми и хукна към двора. Това, което направих, беше много рисковано. Знаех го. Ако разберат, че съм се срещнала с тази жена, селяните ще започнат да говорят лоши работи, а може би ще ме прокълнат. Но нека…

Чаках ги дълго, спотаена между дърветата от долната страна на гробницата. Жената се беше отдалечила доста. Мунисе трябва да е тичала чак до отсрещната страна на тръстиката, за да я върне назад.

Най-сетне се показаха. Пристигането на двете — майка и дъщеря, представляваше тъжна, много тъжна картина. Те вървяха разделени, сякаш бягаха, сякаш се срамуваха една от друга, бавеха се нарочно, като си даваха вид, че затъват в калта. Бях се подготвила да кажа на тази жена думи, пълни с нежност и любов. Но когато се срещнахме, не можахме да намерим какво да си кажем.

Тя беше висока, крехка женица. Носеше старо закърпено наметало, а лицето си беше закрила с лилава забрадка вместо с воал. На краката си имаше скъсани кални обувки с изкъртени токове. Чувствах, че трепери, сякаш се плашеше от някого.

— Открийте си лицето — казах аз, като се помъчих да изглеждам колкото мога по-спокойна и да сдържа вълнението си.

Тя вдигна воала си след кратко колебание.

Личеше, че е доста млада, имаше може би най-много тридесет — тридесет и пет години. Но русото й лице беше толкова уморено, толкова повехнало…

Мислех, че жените като нея ходят силно гримирани. Но по нейното лице нямаше дори следа от грим. Най-силно ме порази голямата прилика между нея и Мунисе. Изведнъж ми се стори, че това е тя, Мунисе, пораснала ненадейно и достигнала тази възраст. После, после…

С неволно движение хванах детето за раменете и го притиснах към себе си. Дишах тежко, в очите ми напираха сълзи. Бях се нагърбила с голяма, много тежка задача. Но непременно щях да я изпълня, щях да направя от Мунисе добре възпитана жена. Това щеше да бъде най-голямата утеха в живота ми. Казах на жената, сякаш бях уверена, че в този момент тя също мисли това, което мисля и аз:

— Мила госпожо, виждам, че съдбата ви е лишила от щастието да отгледате това мъничко момиченце. Какво да се прави, такъв е светът. Искам да ви кажа само това, че можете да бъдете спокойна. Ще я отгледам като собствена дъщеря. Няма да я лишавам от нищо.

Тя за пръв път се осмели да заговори:

— Зная, малка госпожице. Мунисе ми е разказвала. От време на време, когато имах път насам, се отбивах да виждам Мунисе. Аллах да ви възнагради.

— Значи, вие сте се виждали с Мунисе?

Почувствах, че Мунисе, която ме беше прегърнала през кръста с малките си ръчички, отново започна да трепери. Беше се разкрило ново провинение на момиченцето. Значи, тя се е виждала тайно с майка си? Но имаше още един, много по-тъжен факт. Тя се е срамувала да каже на майка си, че крие от мен срещите си с нея.

— Ако бяхме останали тук, щях да ви давам възможност да се виждате с дъщеря си винаги, когато пожелаете — казах аз. — Но утре ще отпътуваме за град Б… Къде ще отидем оттам, не се знае. Бъдете спокойна, мила госпожо. Не мога да кажа, че ще бъда за нея майка, но ще се постарая да бъда поне добра сестра.

По едно време забелязахме, че долу в тръстиката обикаля човек. Беше бащата на моя ученик Джафер ага. Той ходеше често на лов за патици в блатото…

Майката на Мунисе изведнъж се разтревожи.

— Аз ще тръгвам, мила госпожице — рече тя. — Не бива да ме видят при вас.

Тези думи показваха, че бедната жена има чувствително сърце. Това се виждаше от нейното държание, от нейната външност и от израза на лицето й. Първото ми предположение излезе вярно. Изящността и благородството на лицето и на душата си Мунисе бе наследила от тази нещастна жена. Тревогата, която прояви тя, за да ме спаси от клюки, засегна моята гордост. Не исках да се разделя с нея, без да съм оставила хубави чувства в нейната душа. За да покажа, че не отдавам никакво значение на клюките, казах:

— Защо бързате? Не можете ли да останете още малко?

Бедната женица гледаше ръцете ми с дълбока благодарност и устните й трепереха от желание да ги целува. Но явно личеше, че няма смелост да се докосне до мен.

Седнахме на дънера на топола, повалена от последната буря, и взехме Мунисе между нас. Сега беше неин ред да говори. Бедната жена разказваше пламенно, сякаш чувстваше, че ще й олекне на душата, ако ми разкаже живота си. Тя говореше доста плавно и гладко.

Историята на нейния живот беше проста, но тъжна. Тя била родена в Истанбул, в Румеликавак. Баща й, който бил дребен чиновник, и майка й починали. Тя била осиновена от благородно семейство в Бакъркьой. Пораснала заедно с децата на това семейство и била възпитавана почти като благородничка. Когато станала на петнадесет-шестнадесет години, вече имала добри кандидати. Но не искала никого от тях, все намирала някакви поводи да откаже, защото обичала едного: младия син на това семейство, който тогава учел във военното училище и мустаците му току-що наболи. В действителност тя нямала никаква надежда, защото знаела все пак, че е осиновена. Но за нея било щастие да го вижда в края на всяка седмица и да чува гласа му.

По онова време бащата бил назначен за началник на областното финансово управление в град Б. и цялото семейство се преместило там. В Истанбул останал само синът, който учел във военното училище.

Четирите месеца, прекарани в Б., без да види своя любим, й се сторили като четири години и просто щяла да полудее. И най-после, когато той дошъл за лятната ваканция при своите…

Не минало много време и разбрали за нейното увлечение. Бащата, майката и дъщерите вкупом се нахвърлили върху нея и тъй като не искали да я държат повече в къщи, изпратили я тук, в едно от близките села, при някаква стара жена. Там се родила по-голямата сестра на Мунисе, която починала на четири годинки от дифтерит. Кой ще се съгласи да приеме девойка с дете в ръцете? Тя плакала, мислила и най-сетне се съгласила да се омъжи за един стар горски служител. В първите години се примирила със съдбата си. Но когато мъжът й се установил в това село Зейнилер, налегнала я непоносима душевна мъка. Тя чувствала, че просто оглупява в тъмната стая и от ден на ден все повече линее.

Когато разказваше тези неща, очите и тялото на бедната жена бяха обхванати от такава умора, че тя сякаш отново бе потисната от онази тежка тъма.

Точно по това време в село дошла жандармерийска група за преследване на разбойници. Младият офицер, командир на войниците, които си устроили лагера в отсрещната страна на тръстиката, я преследвал цели три седмици. Жената в края на краищата се поддала на изкушението и избягала с офицера, като напуснала мъжа и детето си.

Тази проста история, не знам защо, ми подейства много силно. Нощта настъпваше. Оставих Мунисе насаме с майка й и тръгнах към училището. Може би тези две същества, които вече едва ли щяха да се видят, имаха да си кажат нещо в минутите на раздялата. Или може би в мое присъствие те нямаше да могат да се прегърнат и поплачат от сърце, така както им се иска, и в душите им щеше да остане болката на неизказаните думи и чувства.

Като прескачах надгробните камъни, за да се върна в училище, бях дълбоко замислена.

Мунисе, обикнах те заради самотата ти. Винаги съм те съжалявала. А в тези минути те ревнувам. Ревнувам те от твоята майка, която е мизерна, паднала жена, но въпреки всичко е твоя майка. Когато се разделяш с това място, където си се родила и отрасла, ти ще отнесеш спомена за погледа на майка си в своите очи и горчивия вкус на майчините сълзи на устните си.

Б., 20 март

Тази сутрин натъпках в чантата документите, които бях донесла от село Зейнилер, и отидох в отдел „Просвета“. Мунисе още спеше. Беше рано и учреждението тъкмо започваше работа. Чиновниците, които пристигаха по един, по двама, бяха още сънени и пиеха кафе или пушеха наргиле.

На мястото на главния секретар с червения пояс сега седеше господин с къдрава черна брада и мазна яка. Попитах един от прислужниците. Той ми каза, че заедно с началника е сменен и главният секретар и че по работа трябва да говоря с този брадат господин.

Приближих се до него, поздравих го, казах му, че съм учителката от село Зейнилер, където училището е затворено по заповед на началника на просветата, и че съм дошла да предам документите на училището.

Главният секретар се позамисли.

— Ах, да — каза той, — много добре. Почакайте малко навън, докато дойде началникът.

Наложи се да чакам цели три часа в тъмния схлупен коридор на учреждението. На такива места минувачите гледат нахално и дори се намират хора, които подхвърлят закачки.

До един от прозорците бяха подпрели счупена стълба. Седнах на едно от нейните стъпала и зачаках.

Прозорецът гледаше към двора на разрушено медресе. Един софта^[30] със сини шалвари и запретнати ръкави чистеше зарзават край шадравана. На грамадния чинар, чиито клони проникваха през прозореца, до който бях застанала, играеха врабчета.

Седях замислена, с лакти, подпрени на коленете, и глава, облегната на ръцете.

Вчера сутрин по това време още не бях напуснала Зейнилер. Всички мои ученици, от най-малкия до най-големия, бяха дошли до коларския път над скалите, за да ме изпратят. Какво меко сърце имам. Колко бързо обиквам хората около мен. Чичо ми Азиз от време на време ме хващаше за ръцете и казваше:

— Ах ти, мое момиче, отначало страниш от хората, бягаш, а после се залепваш като борова смола.

Имал е право. Съжалявах всички тези деца. Хубавите — заради хубостта им, грозните — заради грозотата им, бедните — заради бедността и мизерията им. Ако оставям по късче от сърцето си на всяко място, с което се разделям, какво ще ми остане?

Бедничките целунаха едно по едно ръката ми. Мехмед овчарят ми изпратил по Зехра новородено яренце. Подаръкът на този човек така ме трогна до сълзи! Сложих животинчето, което още не беше отворило очите си, в обятията на Мунисе. В запустелите планини се разнесе тракането на чеченската кола и затрептя песента на звънчетата. Аз и Мунисе махахме кърпи към децата, докато изчезнаха сред черните скали.

Колата спря пред хотела в доста интересен момент. Хаджи Калфа гонеше грамадна котка, която изскочи от вратата с парче дроб в уста. Той размахваше като бич в ръката си маркуч от наргиле и крещеше:

— Ще видиш ти, проклетнице, ще ти одера кожата!

Тъкмо когато минаваше покрай нас, аз извиках:

— Хаджи Калфа!

Той не разбра изведнъж откъде идва гласът и се спря.

Щом ме съзря в колата, вдигна ръце и извика сред улицата, колкото му глас държи:

— О, милата учителка!

Заслужаваше да се види радостта на този човечец.

— Ха, иди си със здраве и се натъпчи спокойно. Халал да ти е! — извика той весело на котката, която стискаше здраво дроба в устата си и се мъчеше да се покатери по стената на отсрещната разрушена сграда.

Хаджи Калфа беше толкова радостен, че забеляза Мунисе, която ме следваше с ярето в ръце, едва когато стигнахме втория етаж на хотела и попита:

— Кое е това момиченце, госпожице учителко?

— Мое е, Хаджи Калфа — казах. — Ти не знаеш. Омъжих се в Зейнилер и имам момиченце.

Хаджи Калфа помилва Мунисе по брадичката:

— Ти не гледай този, който говори, а този, който го кара да говори. Ще даде аллах и това ще стане. Момиче то си го бива, здраво е и стройно.

По щастлива случайност моята стая със сините тапети се оказа свободна. Това ме зарадва много. Вечерта Хаджи Калфа ме завлече насила да вечерям у тях.

Казах, че съм уморена и не исках да отида. Но старият човек просто ми заповяда:

— Виж я ти нея! Нищо ти няма. Шест месеца пеш да вървиш, дори цветът на лицето ти няма да се промени.

Всичко това е хубаво, прекрасно. Но има нещо, което ме тревожи. Снощи, преди да си легна, направих сметка и резултатът беше толкова смайващ, че просто не повярвах. Затова пресметнах повторно, на пръсти. За съжаление сметката се оказа вярна. Макар че резултатът беше доста плачевен, не можах да се въздържа да не се засмея. Досега мислех, че съм живяла от труда си. Излезе, че съм харчила спестяванията си.

Бедната Гюлмисал Калфа ми бе казала, че не е разумно да отида в чужд край без достатъчно пари на ръка, продаде един от диамантите на мама и ми предаде получената сума в специална кесия.

Досега имах доста разходи. А и доста време бях безработна. Парите за път също не бяха малко. На всичко отгоре никога не бях помислила, че не съм нищо друго освен бедна селска учителка. Винаги, когато виждах около мен някой гладен и изпаднал в мизерия човек, считах за свои дълг да му помогна. Но хората наистина са безсъвестни. Окуражени от моята доброта, ръцете, които се протягаха за милост, започваха да стават все повече и повече, особено напоследък.

Разбира се, че заплатата ми, която и до днес не помня с точност колко куруша бе, не може да посрещне всичките ми разходи. Още повече, че две от заплатите си и досега не съм успяла да получа.

Ето че при всеки подобен случай на затруднение бях посягала на кесията. Но сега тази бедна кесийка беше така олекнала, че просто нямах смелост да броя съдържанието й. Излиза, че въпреки големите премеждия и уморителния труд през тези пет месеца бях живяла пак с помощта на семейството си.

Като си играех с листата на чинара, които се подаваха през прозореца, и премислях всичко това, ми идеше да плача и да се смея. Но намерих утешение: „Не се измъчвай, Чучулиго — си казах аз. — Ако не си спечелила нищо, не си ли научила поне какво значи да живееш, да изкарваш препитанието си, да търпиш? Нима това е малко? Отсега нататък, момичето ми, ти трябва да се простиш с детинщините и да станеш истинска, солидна жена.“

Докато си мислех така, в тъмния коридор настъпи неочаквана тревога. Един стар прислужник тичаше към кабинета на началника с палто в едната ръка и с бастун в другата.

След няколко минути видях дребничкия началник да се изкачва по стъпалата. Той величествено протягаше врат, а монокълът му проблясваше. Опитах се да вляза в стаята след него. Но пред мен се изпречи прислужникът, който преди малко отнесе палтото и бастуна на началника.

— Чакай, госпожице. Нека началникът си отдъхне малко. Какво си се разбързала? Как си чакала в утробата на майка си цели девет месеца? — скара ми се той.

Бях свикнала с подобни отношения и не се обидих. Дори, напротив, казах със спокоен глас:

— Моля, бащичко, доложи на началника, след като си изпие кафето. Кажи му, че учителката, която очаква, е дошла.

Началникът, разбира се, не ме очакваше, но аз сметнах, че прислужникът ще прояви по-голямо усърдие, като му кажа така. Човек трябва да се научи на тези хитрости.

След около пет минути старият прислужник отново излезе от стаята. Като не можа да различи в тъмното черното ми наметало, той започна да мърмори:

— Къде е тази жена? Постави ме в неудобно положение и избяга.

— Не се сърди, бащичко, тук съм. Да вляза ли?

— Хайде влез, дано да си доволна.

Началникът бе седнал на мястото си гологлав, с пура в устата и говореше на един възрастен човек, потънал в креслото в ъгъла. Гласът му беше учудващо дрезгав и дързък за мъничкото му тяло.

— Каква страна, господине, каква страна! Правят толкова разходи за други неща, а не могат да си отпечатат визитки. Осемдесет души съобщават днес чрез прислужника, че искат да те видят. Прислужникът не може да каже правилно имената и се получава бъркотия. За управлението на държавата съм привърженик на системата на Петър Велики. Чиновниците трябва да се контролират не само в учрежденията, но и в личния им живот. Необходимо е държавата да се намеси и да следи какво ядат, какво пият, къде живеят, къде ходят, как се обличат. Още с встъпването си в длъжност изпратих циркуляр до училищата, в който се казва, че учители, които не се бръснат най-малко през ден, които ходят с неизгладени панталони и риза без яка, ще бъдат уволнени. Вчера инспектирах едно училище. Пред вратата срещнах учителя. Направих се, че не съм го познал и казах:

— Иди кажи на учителя, че е дошъл началникът на просветата.

— Учителят съм аз, господине — отговори той.

— Не, ти трябва да си прислужник. Един учител не може да има такава външност. Ако заваря учител, облечен като теб, бих го изхвърлил навън.

Човекът замръзна на мястото си. Влязох вътре, без да го погледна. Утре пак ще отида в това училище и ако заваря този човек в същия вид, незабавно ще го уволня.

Чаках началникът да млъкне, за да кажа защо съм дошла. Но той нямаше намерение да спира. Колкото повече говореше, толкова повече се увличаше и продължаваше да се горещи:

— Да, господине, а преди няколко дни пратих циркуляр до училищата. Всички учителки и учители непременно да си отпечатат визитки. Тези, които се представят без визитка, няма да бъдат приети — се казва в циркуляра. Но кой ти разбира?

Изведнъж той се обърна към мен със строг тон:

— Хващам се на бас, че и тази госпожица, учителката, е получила този циркуляр, но въпреки това се явява без визитка. Все същата песен в устата на прислужника: „Дойде онази госпожа, която сте извикали.“ Коя? Как се казва тази госпожа? Саръчизмели Мехмед ага^[31].

Замръзнах от изумление. Значи, всички тези думи, този гняв бяха насочени срещу мен? За това, че съм искала да вляза при него без визитка?

— Не съм получила такъв циркуляр, господине — можах да кажа аз.

— Как може? Вие къде преподавате?

— Миналата седмица бяхте в нашето училище. Аз съм учителката от село Зейнилер, от онова училище, което заповядахте да се закрие.

Началникът на просветата повдигна едната си вежда и се замисли.

— Аха, да, спомних си. Какво направихте, приключиха ли формалностите?

— Постъпихме съгласно вашите заповеди, господине. Донесох ви и документите, както наредихте.

— Добре, предайте ги на главния секретар да ги прегледа.

Главният секретар с мръсната яка ме разпитва цели два часа. Той разглеждаше документите отново и отново, питаше ме за неща, за които нямах никаква представа: доклади, записки, декларации, „непотребна“ кореспонденция, и не признаваше протоколите, които донесох от съвета на старците в селото.

Аз често се обърквах, а той презрително кривеше устни и обиждаше с думите: „И това ми било учителка!“ За една неправилно залепена марка едва не ме разплака.

После изникна още един проблем. Преди не знам колко години били отпуснати двеста и петдесет куруша на една учителка за поправка на покрива на училището, но липсвал документът за тази работа. „Защо не е направена сметката на тези пари? Къде е разписката? Ако не я намериш, ще те осъдят“ — викаше той и тропаше с крака.

— Моля ви, господине, аз съм едва от половин година там — казах и едва не се разплаках, но той не разбираше от дума.

— Боже мой, боже мой. Няма да допусна такова безобразие. Не искам без време да полудея — викаше той.

После взе документите и влезе при началника.

В стаята имаше още двама секретари, единият от които беше с чалма, а другият — с току-що наболи мустаци. Те си даваха вид, че си гледат работата на своите маси и не ни обръщат никакво внимание. Обаче когато главният секретар излезе ядосан от вратата, тези двама господа веднага скочиха от местата си, отидоха до вратата, която се отваря към стаята на началника, и започнаха да подслушват.

Но трудът им отиде напразно. След две минути гръмна гласът на началника, който викаше така силно, че се чуваше не само от нашата стая, но и от улицата.

Секретарят с чалмата потупваше радостно по гърба младия секретар.

— Аллах да те възнагради, господин началник, нахокай го хубаво кучия му син. Намери си майстора.

Началникът крещеше на главния секретар:

— Писна ми от теб! Писна ми! Какви са тези формалности, каква е тази мухлясала бюрократична глава? Жената има право! Тя не е в състояние да ти създаде документ от преди толкова години. Щом не ти стига умът, върви си. Имай предвид, че ако сам не си отидеш, аз ще те изгоня. Веднага си напиши оставката. Веднага!

Ох, боже мой, сърцето ми щеше да спре.

— Ах, господа — обърнах се аз към секретарите. — По всичко изглежда, че неволно ще стана причина за скандал. Ще си тръгна, за да не му се мяркам пред очите в това гневно състояние. Може да ми каже нещо неприятно.

Секретарят с чалмата подскачаше от радост:

— Не бой се, госпожице, не бой се — каза той, — не му обръщай внимание. Този проклетник си го заслужава. Кучият му син, не може да живее спокойно, ако от време навреме някой по-нахален от него не му затвори устата. Аллах да те възнагради. След тази попара, която сърба, ще се усмири за няколко дни. Ще си почине и той, и ние.

Гласът оттатък секна. Секретарите веднага изтичаха по местата си.

Пазачът мърмореше на себе си:

— Както казва поговорката, с безбожния се справя само безсърдечния.

Главният секретар влезе вътре, разтреперан от брадата до коленете. Той погледна с крайчеца на окото си секретарите така, както девойките поглеждат настрана, без да си обръщат главите. Те работеха така смирено и старателно, че той се поуспокои и седна на мястото си, като мърмореше нещо под носа си.

Но не беше в състояние да работи. Пухтя и сумтя няколко минути и започна да си говори тихо:

— Този проклетник е вече на петдесет години, сменил е толкова длъжности, а няма представа за работата дори колкото старши прислужник. Утре ще си вдигне чукалата и ще си отиде, а ние ще оперем пешкира. Точно така. Ако някой ден довтаса инспектор и прегледа документите, ще рече: „Абе хора, вие тук бостански плашила ли сте? Защо не е приключена сметката на тези двеста и петдесет куруша? Къде бяхте, защо не сте видели тази нередност?“ И с пълно право човекът може да ни даде под съд. С административното право шега не бива. Кълна се, че дори да умрем, дори да минат сто години, тези пари пак ще бъдат събрани от нашите деца.

Секретарите, които бяха надигнали глави от книжата пред себе си, слушаха внимателно и с уважение тези дълбокомислени думи.

Главният секретар намери обстановката за благоприятна и попита:

— Чухте ли какви глупости издрънка този отвратителен тип?

Пазачът вдигна глава с учудване:

— И таз добра! Чухме да се вика, но не разбрахме. На вас ли се караше?

— Отчасти на мен. Празна Мара тъпан била.

— Не се огорчавайте, господине, той нищо не разбира от тази работа. Ако не сте вие, всичко ще се обърне с главата надолу само за три дни.

Тези дни бяха казани от същия този пазач, който преди малко се радваше като дете на нещастието, в което изпадна главният секретар. Боже, какви чудни хора!

Но предположението на секретаря с чалмата донякъде излезе вярно. След бурята главният секретар изглеждаше доста смирен и спокоен. Той запали цигара, изпусна дим на две страни и си рече:

— Я си гледай работата. На кого досега са изказали благодарност, затова, че е служил предано на тази държава?

После прие от мен документите без да ми създава нови затруднения.

Когато след малко влязох за втори път по моята работа в кабинета на началника, коленете ми трепереха от умора и пред очите ми причерняваше.

Сега началникът беше зает с друга работа. Под негово ръководство прислужниците бършеха праха в кабинета и сменяха местата на картините по стените, а той през минута-две вадеше джобното си огледало, за да огледа косите си, връзката си.

От разговора, който се водеше между него и стария господин, разположил се в креслото в ъгъла, подразбрах причината на тези приготовления. В град Б. пристигнал френски журналист, който се казвал Пиер Фор. Началникът на просветата се запознал с него и жена му на приема, даден миналата вечер от губернатора. Пиер Фор бил много интересен човек. Той щял да публикува серия от статии в своя вестник под заглавие „Няколко дни в зеления град Б.“

Началникът разказваше с вълнение:

— Мъжът и жената, обещаха да ме посетят днес в три часа. Ще им покажа едно-две от нашите училища. Вярно, нямаме училища, които можем да покажем с гордо вдигната глава на един европеец, но ще направим малък театър. Надявам се, че ще можем да изкопчим от него някоя статия в наша полза. Добре е, че се случих тук. Ако това посещение беше станало през времето на моя предшественик, щяхме да станем за срам пред европееца.

Аз все още чаках до вратата, в единия ъгъл на паравана.

— Какво има пак, госпожице? — попита той с раздразнение.

— Предадох документите и приключих всички формалности, господине.

— Много добре, благодаря ви.

Погледнах го с недоумение.

— Благодаря ви, казах. Можете да си вървите.

— Щяхте да ми издадете заповед за ново назначение.

— Е да, но сега нямам свободно място. В случай че се оваканти някое, ще ви назначим. Идете да ви запишат името в канцеларията.

Началникът каза всичко това с остър и припрян тон. Той очакваше с нетърпение да си вървя.

В случай, че се оваканти!

Тези думи бях слушала много пъти и в министерството на просветата в Истанбул. За съжаление много добре знаех тяхното значение. Нервният тон на началника възбуди в мен странно негодувание. Направих крачка към вратата, за да си изляза, но в тази секунда пред очите ми се яви един образ — образът на Мунисе, която в момента си играеше с мъничкото яре в стаята на хотела и ме чакаше да се върна.

Да, сега вече не съм предишната Фериде, а майка, която има тежка отговорност.

Тогава се върнах обратно с наведена глава като някой бедняк, който протяга ръка на дъжда към минувачите по улицата, и казах с глас, в който звучеше плахостта на просяк:

— Господине, нямам време да чакам. Срам ме е да ви призная, но съм в тежко положение. Ако не ми дадете веднага работа…

Не можах да продължа по-нататък. От отчаяние и срам гърдите ми се задушаваха, очите ми се пълнеха със сълзи.

— Казах, госпожице — отговори началникът със същия остър и припрян тон, — нямам свободно място. Има едно селско училище в Чадърлъ. Казват, че било ужасно място. Децата учели в селското кафене. Квартира за учителя нямало. Ако ви устройва, ще ви назнача, а ако искате по-добро място, ще чакате.

Мълчание.

— Хайде, чакам вашия отговор.

Бях слушала, че село Чадърлъ е по-лошо от Зейнилер, но по-добре щеше да бъде да приема, отколкото да се влача тук с месеци и да се подлагам на най-различни унижения.

Наведох глава и отговорих с лек като въздишка шепот:

— Добре, принудена съм от обстоятелствата да приема.

Но началникът на просветата не чу моя отговор, защото тъкмо в този момент вратата се отвори и някой извика отвън: „Идват!“

Началникът закопча своя редингот и изскочи навън. Не ми оставаше нищо друго, освен да си вървя. В момента, когато щях да изляза през вратата, чух началникът да казва на френски:

— Влезте, моля.

Най-напред влезе една млада жена, облечена с широко манто. Когато видях лицето й, не можах да се овладея и извиках леко от удивление. Жената на журналиста се оказа моята някогашна съученичка Кристиан Варез.

През една ваканция тя заминала за Франция заедно със своите родители, омъжила се за свой братовчед, млад кореспондент на вестник, и останала там.

Моята приятелка за няколко години се беше променила неузнаваемо, станала бе важна дама. Като чу гласа ми, тя обърна глава и ме позна изведнъж въпреки плътния воал на лицето ми:

— Чучулиго, моя малка Чучулиго, ти тук! Ах, каква случайност!

Кристиан беше една от ония мои другарки, които ме обичаха най-много. Тя ме хвана за ръцете и ме притегли в средата на стаята. Вдигна почти насила воала ми и започна да ме целува по бузите. Кой знае колко учуден е останал мъжът й, когото още не бях успяла да видя, и особено началникът на просветата?

Аз им обръщах гръб и криех лицето си в рамото на моята приятелка, за да не видят сълзите в очите ми.

— Ах, Чучулиго, всичко друго бих предположила, но никога не съм очаквала да те видя тук с тази черна демодирана носия и сълзи на очи.

Постепенно се бях съвзела. С незабелязано движение понечих да си спусна обратно воала, но тя ми попречи, обърна ме насила към мъжа си и рече:

— Пиер, да ти представя Чучулигата.

Пиер Фор беше висок рус човек със симпатично лице. Но се оказа малко екстравагантен или може би на мен ми се стори така, защото бях живяла вече доста между улегнали хора, които знаеха да си мерят приказките.

Журналистът ми целуна ръка и заговори с мен като със стар познат:

— Мадмоазел, изключително съм щастлив. Знаете ли, че не сме непознати? Кристиан ми е говорила толкова за вас, че дори да не ви беше представила, непременно щях да позная във ваше лице Чучулигата. Имате обща снимка, направена в училище, заедно с ваши съученички и учителки. На нея сте облегнала брадичка върху рамото на Кристиан. Виждате ли колко добре ви познавам?

Те сякаш забравиха началника на просветата и се впуснаха в разговор с мен. По едно време обърнах глава и видях такава картина, пред която на друго място бих се смяла с висок глас. Заедно с гостите в кабинета бяха влезли и непознати. Те бяха образували около нас полукръг, в средата на който и най-отпред се намираше началникът на просветата. Широко отворили уста, те слушаха с учудване как разговарям на френски и приличаха на селяни, които зяпат някой фокусник.

Най-интересното беше това, че между тях се намираше и високият инженер от областното управление на благоустройството, посетил село Зейнилер. Отпосле разбрах, че този господин е бил определен да развежда гостите. Човечецът най-после беше постигнал целта си: успя да види лицето ми. Но ако си е спомнил думите, които каза на френски в мое присъствие на началника на просветата в село Зейнилер, сигурно се е посмутил.

Станалото не може да се върне назад. Гордостта ми беше накърнена от обстоятелството, че моя съученичка ме видя в такова жалко положение. Не исках да прибавя към това и моралното си унижение и продължавах да говоря на висок глас, бодро и весело.

Най-после началникът на просветата се съвзе. Той направи със своето мъничко телце реверанс и посочи креслата:

— Моля ви да седнете.

Беше време да си ходя.

— Моля да ме извиниш, трябва да си вървя — казах тихичко на Кристиан.

Но тя се беше лепнала за мен като борова смола и не искаше да ме пусне за нищо на света. Началникът забеляза нейната настойчивост. Този човек, който преди малко се отнесе така пренебрежително и студено към мен, сега се поклони с дълбоко уважение и ми предложи кресло.

— Моля ви, госпожице, не стойте права — каза той.

Нямаше как, седнах. Кристиан не можеше да разбере защо съм тук, загърната с грамадно наметало.

— Ти не знаеш, Пиер — обърна се тя към мъжа си, — колко интересно момиче е Фериде. Тя принадлежи към най-благородното семейство в Истанбул и има такъв тънък ум, такъв чудесен характер… Много съм щастлива и учудена, че я срещам тук.

От една страна, бях доволна, че моята приятелка ме хвали, а от друга се притеснявах.

От време на време погледите ни с началника на просветата се срещаха. Той все още продължаваше да се учудва. А онзи нахален инженер от областното управление на благоустройството! Той се беше свил в един ъгъл и ме наблюдаваше. Аз, разбира се, не поглеждах към него. Но известно е какво неприятно чувство изпитва човек, когато по лицето му лази буболечка. Чувствах, без да се обръщам, неговия поглед да лази по лицето ми именно като буболечка и ми ставаше неприятно.

Принудих се да дам на Кристиан следното обяснение, за да задоволя нейното любопитство:

— Няма нищо за учудване. Всеки човек има някакво влечение. Мен ме влече преподаването. Дойдох в тази област по собствено желание, за да бъда полезна на децата на моята страна. Доволна съм от живота си. Не смятам този каприз така опасен, както едно околосветско пътешествие с платноходка. Чудя се защо не искаш да разбереш, че това е толкова естествено.

— Разбирам ви, мадмоазел — каза мосьо Фор със своя силен глас и мъдър, всезнаещ вид. — И Кристиан безспорно разбира много добре тези благородни пориви на душата. Но тя не можа да се съвземе изведнъж. Изводът, който правя, е, че в Истанбул е израсло ново поколение девойки, възпитани в духа на Запада. Това поколение е съвсем различно от поколението на „Разочарованите“^[32] на Лоти, прекарали живота си в безплодна печал. Младите предпочитат действието пред празните мечти. Затова напускат охолния и щастлив живот в Истанбул по собствено желание и отиват да пробуждат Анадола. Какъв прекрасен, какъв възвишен пример на самоотверженост, каква неповторима тема за моя статия! Когато говоря за пробуждането на турците, с ваше разрешение, ще спомена и името ви, мадмоазел Фериде Чучулигата!

— Кристиан — рекох разтревожена, — ако позволиш на мъжа си да спомене името ми във вестника, не си ми приятелка, чу ли?

Пиер Фор изтълкува погрешно моето желание да си скрия името.

— Тази скромност е също прекрасна, мадмоазел — каза той. — Мой дълг е да се подчиня на желанието на едно младо момиче като вас. Мога ли да знам в кое щастливо училище на страната сте учителка вие?

Както казах, станалото не може да се върне назад. Обърнах се към началника на просветата на турски:

— Къде беше училището, което ми предложихте? Струва ми се, че бяхте казали село Чадърлъ…

Пиер Фор посегна към своя бележник и каза:

— Почакайте, почакайте, как беше? Чагърла или Чанърла? Мадмоазел, ако имаме удобен случай по време на обиколката ни из вашата община, непременно ще ви посетим във вашето хубаво село, сред вашите ученици.

Началникът на просветата се надигна от мястото си, почервенял като рак.

— Мадмоазел госпожица Фериде настоява за учителско място на село, но аз смятам, че ще бъде много по-полезна като учителка по френски език в педагогическо училище в областния център.

Погледнах го с недоумение.

— Вие не пояснихте, че сте възпитаница на френско училище, че знаете френски — поясни той на турски. — Сега всичко се променя. Ще докладвам за вас пред Министерството на просветата, а докато получим заповедта, ще бъдете заместник преподавател. Утре сутринта започвате занятия. Съгласна ли сте?

Знаех, че след всяка несполука животът ни дарява със сполука. Както се казва в хубавата народна поговорка, ако петнадесет нощи през месеца са безлунни, другите петнадесет ще са непременно лунни. Но никога не съм допускала, че луната ще изгрее в такава непрогледна тъма, в такава неочаквана минута.

Пред очите ми се яви пак образът на Мунисе, но вече не като бедно дете, затворено в хотелската стая със своето яренце, а като елегантна малка госпожица, която търкаля колело в цветната градина на хубава къща.

Когато се разделяхме, Кристиан ме притегли в един ъгъл и ми каза:

— Фериде, искам да те питам нещо. Ти беше сгодена, защо не се омъжи?

Мълчание.

— Защо не отговаряш? Къде е годеникът ти?

Наведох глава и казах тихичко:

— Загубихме го миналата година.

Този отговор потресе Кристиан.

— Но как, Фериде?… Не може да бъде!… Ах, бедната Чучулига! Сега разбирам кой вятър те е довял по тези места.

Ръцете й, които държаха здраво моите пръсти, трепереха.

— Фериде, ти много го обичаше, нали? Не крий, мъничката ми, ти не си признаваше това, но всички го знаехме.

Кристиан продължи със замечтани очи и пламенен глас, сякаш си спомняше някакъв далечен сън:

— Вярно, не беше възможно да не го обичаш. Той беше идвал няколко пъти да те види. Спомням си, че съм го виждала тогава. Имаше необикновени маниери. Жалко. Моите съболезнования, Фериде. Струва ми се, че за едно младо момиче не може да има по-голямо нещастие от смъртта на любимия годеник.

Когато ми каза: „Моите съболезнования, Фериде, струва ми се, че за едно младо момиче не може да има по-голямо нещастие от смъртта на любимия годеник“, аз сведох глава, затворих очи и отговорих: „Да, права си!“ Какво друго можех да ти отговоря при това положение? Но аз те излъгах, Кристиан.

Според мен за едно младо момиче може да има и по-голямо нещастие от това. Струва ми се, че девойките, които са видели смъртта на любимите си годеници, не са достойни за съжаление, колкото ти се струва. Те имат едно голямо утешение. Месеци и години след това, когато някоя нощ останат сами в някоя тъмна студена стая, в някой чужд край, те няма да бъдат лишени от възможността да си представят образа на любимия. Те имат право да казват: „Последният поглед на милия беше за мен.“ Те ще могат да целуват този образ с устните на сърцето си… А аз съм лишена от това право, Кристиан…

Б., 19 март

Тази сутрин започнах заниманията като учителка в педагогическото училище в град Б… Струва ми се, че ще свикна бързо. Ще бъде срамно, ако кажа, че тук не ми е харесало след Зейнилер.

Новите ми колеги, изглежда, не са лоши хора. Ученичките ми са умни девойки. На години те са почти колкото мен, а дори някои може би по-големи.

Директорът, който се казва Реджеб ефенди и ходи с чалма, е знаменит човек. Когато се явих в училището, заместник-директорката ме въведе направо в неговия кабинет. Тя каза, че Реджеб ефенди е отишъл в отдела, че скоро щял да се върне и помоли да го почакам.

Чаках го около половин час, през което време ту наблюдавах градината за отдих, ту се вглеждах в текстовете по стените и се мъчех да разчитам преплетените букви.

Най-после той дойде. По пътя го настигнал проливен дъжд и мантията му се беше измокрила.

— Добре дошла, дете, току-що ми съобщиха за теб в отдела. Да ни е честито на всички — каза той, като ме видя в кабинета.

Директорът имаше кръгло лице, обкръжено с побеляла брада, червени като ябълки бузи и кривогледи очи, които гледаха на всички страни.

— Да му се не види — промърмори той, като гледаше водата, която се изцеждаше от дрехите му. — Забравил съм си чадъра. Както казват, когато е празна главата, патят краката, само че този път си изпати мантията ми. Извинявай, дете, аз малко ще се поизсуша.

Той започна да си съблича халата.

— Господине, да не ви безпокоя? Мога да дойда по-късно — казах аз, като станах и понечих да изляза.

Той направи знак с ръка да седна.

— Разбира се, че не, дете. Смятай ме за твой баща.

Директорът остана по жилетка или риза от жълт атлаз на виолетови райета. (Заради яката прилича на риза, заради джобовете — на жилетка.)

Той дръпна един стол към печката и седна, като протегна към огъня грамадните си мешинени обувки, чиито подметки бяха подковани с кабари във форма на подкова, и подхвана разговор с мен.

Реджеб ефенди имаше странен глас, който звучеше в ушите като звън на ударен с чук метал. Той изговаряше „г“ вместо „к“.

— Та ти си била още съвсем дете, дете. (Тези думи, които слушам навсякъде, започнаха вече да ми дотягат.) Вчера твоите работи са се наредили отлично! Обаче много по-трудно е да се задържиш на някоя служба, отколкото да я заемеш. Ето защо ти трябва да полагаш старание в работата си. Моите учителки ги имам като свои собствени дъщери. Но от вас се иска сериозност. Една от учителките миналата година се опита да прави глупости. Да ме прости аллах, без да се допитам до началника на просветата, я изгоних. Така ли беше, Шехназе ханъм? Да не си се зарекла да не отваряш уста?

Шехназе ханъм, заместник-директорката на училището, беше слаба женица на средна възраст, с болнаво лице, която не можеше да каже нито дума, без да се изкашля. Беше ми направило впечатление, че тя още от одеве искаше да каже нещо.

— Да, да така беше — отговори припряно и продължи, сякаш се страхуваше, че ще изпусне възможността да говори: — Не можах да склоня хамалите за по-малко от две меджидиета, какво да правим?

Директорът скочи от мястото си, сякаш се бяха запалили подметките на мокрите му обувки, които вече пушеха край печката.

— Виж ги ти подлеците. Честна дума, ще сложа самара на гърба си и сам ще пренеса багажа. За тази работа не трябва много ум. Ще го направя като нищо. Така им кажи.

После се обърка отново към мен:

— Виждаш ли ги тези разногледи очи? Кълна се, че не бих се съгласил да продам и за хиляда лири тяхното кривогледство. Река ли да погледна веднъж ей така, нашите учителки загубват ума и дума. Искам да кажа, че девойката трябва да бъде мъдра, добродетелна и възпитана. При изпълнение на служебните си задължения трябва да бъде акуратна, да пази достойнството на учителя извън училище. Шехназе ханъм, как мислите, време ли е вече за започване на занятията?

— Да, господине, ученичките вече влязоха в клас.

— Хайде, дете, да те представя на ученичките. Ама най-напред иди да си измиеш хубаво лицето.

Директорът каза тези думи с известно притеснение, като снижи малко гласа си. Това ме смути много. Да не би лицето ми да е изцапано?

Спогледахме се със заместничката. Тя беше също учудена като мен.

— Да не би да имам нещо на лицето си, господине? — попитах аз.

— Дъще моя, влечението на жените към разни украшения е тяхна вродена страст, но учителката няма право да влиза в час с начервено лице. Днес ти обръщам внимание просто като баща.

— Но аз нямам червило, господине. Изобщо не слагам грим на лицето си — казах смутено.

Реджеб ефенди ме гледаше упорито в лицето и повтаряше:

— Ама че го каза, ама че го каза…

Изведнъж ми стана ясно каква била работата. Не можах да се удържа и прихнах да се смея:

— Господин директоре, аз също не съм доволна от тази руменина на лицето си, но какво да правя, аллах ми я е дал и не мога да я измия.

Заместничката, която също започна да се смее заедно с мен, каза:

— Това е естественият цвят на лицето й, господине.

Сега директорът започна да се смее на свой ред. Но този човек се различаваше от останалите дори със смеха си. „Ха, ха, ха“ — смееше се той и сипеше всяко „ха“ отчетливо като първолаче, което се упражнява да изговаря буквите при изучаване на буквара.

— Ама че чудна работа, значи, от аллаха а, от аллаха? Ама и аллах, когато иска да даде, дава. Ти виждала ли си такова лъскаво лице, Шехназе ханъм? Майка ти да не те е кърмила със сладко от рози вместо с мляко, дете? Хей, аллах, хей!

Изглежда, че този Реджеб ефенди е много приятен човек. Той изведнъж ми стана симпатичен.

Директорът беше облякъл мантията си, която продължаваше да изпуска тънки струйки пара, и тръгна да ме въведе в клас. Зърнах ученичките си през един от прозорците на коридора и сърцето ми подскочи. Колко са много, господи! В класа имаше може би петдесет момичета и всички бяха почти на моя възраст. Просто ми идваше да се стопя под погледите на толкова много очи, вперени в мен.

Ако директорът си беше тръгнал в този миг, щях да изпадна в много трудно положение, да се объркам. За щастие той страстно обичаше да държи речи.

— Иди, дете, на мястото си! — каза Реджеб ефенди и ме изтика почти насила до катедрата, след което се увлече в дълга реч.

За какви неща говореше този човек! Ако европейците били взели от арабите медицината, химията, астрономията и математиката, защо да не вземем съвременните науки от европейците? Проникването в съкровищницата на европейската наука и просвета и усвояването на техните научни постижения в рамките на нашите възможности било законна плячка. Тази плячка не можела да се придобие нито с топове, нито с пушки, а само с помощта на френския език.

Директорът беше много ентусиазиран. Той викаше колкото може по-силно със своя метален глас и ме сочеше:

— Ключовете на световната наука са в ръцете на ей тази мъничка девойка. Не гледайте, че е такива дребна като фъстък. Душата й е богата. Стиснете я за гърлото, стъпете на врата й, вземете знанията от устата й, изстискайте я като лимон…

Чувствах, че ще ме хване един от ония проклети пристъпи на смях, и потъвах в земята. Ах, боже господи, щях да се изложа! Осмелих се за пръв път да погледна директно класа. Ученичките също се смееха. Така че първите погледи, които размених с тях, бяха изпълнени с приятни усмивки. Струва ми се, че тези погледи, тези усмивки помогнаха да се сближим още в този момент.

Засилващият се смях в класа направи най-после впечатление на директора. Той удари внезапно катедрата с юмрук, хвърли върху класа един от ония страшни разногледи погледи, за които бе заявил, че не е съгласен да продаде дори за хиляда лири, и извика:

— На какво прилича това? На какво прилича? Вашето женско съсловие не бива да се разглезва. Веднага затворете уста! Какво сте се захилили като козя глава на фурна!

Момичетата не му обръщаха внимание. Аз бях по-уплашена от тях. Речта му продължи близо петнадесет минути. От време на време, когато смехът ставаше много висок и шумен, Реджеб ефенди удряше катедрата с юмрук и се провикваше полушеговито, полусериозно:

— Какво се хилите? Ще ви започна с калпадана!

Най-после той викна за последен път:

— Дръжте я здраво, недейте я оставя на спокойствие. Ако не я изстискате като лимон и не вземете науката от нея, язък ви за младостта, язък за хляба, с който ви хранят родителите, държавата и народът, нека той ви горчи като отрова! — И си излезе.

Не бях помислила, че първата минута, в която ще остана насаме с ученичките си, ще е толкова трудна. Бъбривата Чучулига, която може да дрънка непрестанно от сутрин до вечер, приличаше на славей, който е преял с черници. Главата ми беше празна. Не бях в състояние да кажа думичка дори. Не можах да се въздържа и неволно се засмях. За щастие ученичките помислиха, че продължавам да се смея на думите на директора. Те също започнаха да се смеят, като ме гледаха в очите. Изведнъж увереността ми се възвърна, овладях се и започнах:

— Момичета, знам мъничко френски. Ако с това мога да ви бъда полезна, ще бъда щастлива.

Сконфузеността беше преодоляна, езикът ми се развърза. Говорех плавно и чувствах, че ученичките започват да ми се доверяват. Какво щастие да наричаш „деца мои“ такива големи момичета! Но от време на време се смееха прекалено много. Не бях против това, но не дай боже Реджеб ефенди да хвърли през прозореца един от онези разногледи погледи, дето не ги дава за хиляда лири. Ужас! Ето защо намерих за благоразумно да предупредя ученичките:

— Момичета, вашият смях трябва да се ограничи само в усмивки. Не разполагам с онова, което директорът нарече струва ми се, калпадан, за да ви заплаша с него, но мога да ви се разсърдя.

Накратко първият ми урок мина много добре.

Когато излизах от клас, една от девойките дойде при мен и ми обясни, че „калпадан“ било клещи. „Ще ви извадя зъбите с калпадан, ей!“ било деликатната заплаха на директора.

Б., 28 март

Много съм доволна от момичетата. Те така ме обикнаха, че не ме оставят на мира дори и през междучасията. Що се отнася до колегите, не мисля, че са лоши хора. Има, разбира се, и такива, които се държат студено с мен, които ме гледат накриво от някой ъгъл на учителската стая и си шепнат по всяка вероятност неласкави неща за мен. Но можеш ли да обичаш всички, дори и в своето семейство?

Между колежките най-симпатични са ми двете мили истанбулски девойки Незихе и Васфие. Те са неразделни. Но заместничката Шеханзе ханъм ме предупреди да не се сближавам много с тях. Причините не са ми известни. Освен тях имам и две стари познати. Едната е стройната жена с пронизващите черни очи, която ме защити в средищната прогимназия. Тя идва да преподава в нашето училище по един ден седмично. Тази колежка е единствената, която не се плаши от разногледите очи на директора. Дори напротив, Реджеб ефенди се бои от нея. Той тръска яка и казва:

— Ах, какво зло е тя! Да мога веднъж да се отърва от нея, ще си отдъхна.

Другата стара позната е възрастна учителка с големи очила и издадени зъби. Някога в Истанбул пътувахме заедно от време на време във влака. Беше учителка някъде към Гьозтепе.

Тя искаше да ме познае, гледаше ме в лицето и казваше:

— Боже господи! Каква поразителна прилика. На времето във влака често срещах една ученичка, която приличаше много на вас. Но тя като че ли беше французойка. Правеше най-различни смехории и разсмиваше целия вагон до сълзи.

— Възможно е, разбира се — отговарях аз, като гледах пред себе си.

В училище има и няколко мъже: Захид ефенди, стар човек, учител по религия, Юмер бей, нескопосан полковник от запаса, учител по география, учителят по краснопис, името на когото не зная, и най-после Шейх Юсуф ефенди — учител по музика, най-популярната личност не само в училището, но и в целия град Б…

Той бил шейх^[33] на ордена „Мевлеви“^[34], но преди няколко години се разболял. Горкият шейх май бил туберкулозен. Лекарите казали, че ще умре, ако остане в родния си град. Преди две години дошъл в град Б. заедно със сестра си, която била вдовица. Братът и сестрата си живеели самотно в малка, тиха къщичка. Онези, които посещавали тяхната къщичка, казват, че била нещо като музикален музей. Там имало всякакви инструменти и сазове. Шейхът бил добър композитор. Имал такива произведения, които човек не можел да слуша, без да заплаче.

За пръв път го видях в един студен дъждовен ден. През междучасието бях излязла с ученичките, за да им покажа една нова игра на топка, и използвах случая да си поиграя и да се позабавлявам. Когато влязох вътре, черната ми манта беше мокра. Между другото искам да отбележа, че тази форма, въведена от мен, започна да си пробива път в училище, дори и между ученичките. Директорът възразяваше срещу цвета. „Черният цвят не е подходящ, трябва да се направи от зелен“ — казваше той, но го разубедихме, като обърнахме внимание, че много ще се цапа.

В учителската стая гореше голяма глинена печка. Аз се бях свряла в ъгъла между печката и двете стени и се сушах, застанала права с ръце в джобовете на мантата. Вратата се отвори и в стаята влезе тънък висок господин на около тридесет и пет години. Той беше облечен обикновено като всички други. Но въпреки това разбрах, че именно този е Шейх Юсуф ефенди, за когото ставаше дума. В училище го обичаха много.

Колежките веднага го наобиколиха и поеха палтото му. Наблюдавах го, скрита зад кюнците на печката. Той беше благ и приятен човек. Слабото му лице имаше прозрачна, нежна и безцветна белота, характерна за онези болни, които са обречени на смърт. Тънката му руса брада и ясносините му очи ми напомняха образа на Исус, който се усмихваше тъжно от картините в полутъмните коридори на пансиона. Говорът му беше толкова приятен, че човек можеше да го слуша без насита. В мекия му и приятен глас имаше нотка на тъга — онази скрита, кротка тъга, която звучи в гласа на болните деца. На колежките, които го наобиколиха, той се оплака от непрестанния дъжд и каза, че очаквал с голямо нетърпение слънчевите дни. По едно време погледите ни се срещнаха. Той присви леко очи, за да ме види по-добре в тъмния ъгъл.

— Кое е това малко момиче, ученичка ли е? — попита Шейх ефенди.

Колежките се обърнаха дружно към мен.

— Извинявай, господине — каза Васфие със смях. — Забравихме да ти я представим. Това е новата ни учителка по френски, Фериде ханъм.

Кимнах от мястото си и казах:

— Много ми е приятно, че се запознавам с велик композитор като вас.

Хората на изкуството са много чувствителни към подобни похвали. По бялата му кожа премина лека руменина. Той отри ръце, наклони глава и каза:

— Не мисля, че съм създал творба, която ми дава право да се числя към композиторите. Ако някои мои произведения имат известна стойност, това се дължи на обстоятелството, че съм успял да изразя с непринудена музика божествената скръб на големи поети като Хамит^[35], Фикрет^[36] и други.

Накратко казано, аз обичам този Юсуф ефенди като брат…

Б., 7 април

Осъществих още една голяма своя мечта От вчера си имам хубава, мъничка и спретната къщичка. Намери ми я, аллах да го благослови, Хаджи Калфа. Намира се на няколко минути от неговата къща, на брега на същата пропаст. Приветлива къщичка с три стаи и градинка! Хубаво е, че ми я дадоха под наем заедно с покъщнината.

Вечерта двете с Мунисе имахме чудесно настроение. Хванахме се уж да чистим и да подреждаме къщата, но къде ти! От смях, от гоненици и боричкане не ни остана време за друго.

Горката Мунисе не вярва на очите си, мисли, че е влязла в дворец. Само че Мазлум — така нарекохме ярето, което ни подари Мехмед овчарят — ни изплаши доста. Това немирно животно изскочило в градината през отворената врата на кухнята, а оттам се спуснало по стръмния и висок не по-малко от минаре бряг, който слиза към реката. Да пази бог, ако малко се подхлъзне, ще падне право в нея. Добре е, че тези дяволи знаят по-добре от всички къде стъпват. Както и да е, най-после, след като доста се изплашихме, успяхме да си го приберем в къщи.

Много сме доволни от къщата си. Мунисе влачи крака по синия фаянс в преддверието и милва с ръце изписаните по стените цветя.

Само привечер, когато започне да се мръква, ни наляга лека тъга. В съседните къщи започват да пристигат с вързопчета в ръка бащи и братя. В тези часове на нашата врата не похлопва никой. Това ще продължава все така.

В този край пролетта е чудна. Всичко е потънало в зеленина. В градината ми цъфтят най-различни цветя. Около прозорците на стаята ми се вие бръшлян. А стръмният хълм срещу къщата ни прилича на изумруден водопад. Маковете сред неговата вълнообразна зеленина изглеждат като кървящи рани. Цялото си свободно време прекарвам в градината заедно с Мунисе, гоним се с нея, скачаме на въже. Когато се изморим, започвам да рисувам. Мунисе ляга на тревата заедно с ярето. В мен отново се събуди влечение към рисуването. От няколко дни работя над акварелен портрет на Мунисе. Ако това палаво момиче беше мирувало, щях да свърша бързо, но то не обича да позира. Не му се стои срещу мен с венец от полски цветя на главата и ярето в ръце.

От време на време Мазлум се бунтува, започва да рита с тънките си крачета.

— Какичко, кълна се, че искам да стоя, но виждаш, Мазлум не мирува, какво да правя? — казва тогава Мунисе и бяга.

Понякога се ядосвам и я заплашвам с пръст:

— Мислиш, че не разбирам твоите хитрини? Ти нарочно гъделичкаш животното.

Струва ми се, че и уроците ми в училище не са зле. Директорът е много доволен от мен. Само че ми се кара от време на време, задето обичам да се смея.

— Сега ще донеса калпадана! — казва той.

Цупя се престорено и отговарям:

— Какво да правя, господин директоре? Горната ми устна е малко по-късичка, затуй ви се струва, че се смея, дори когато съм сериозна.

Изглежда, директорът има слабост към чуждите езици. Намери някакъв стар буквар на френски. От време на време срича от него, пита ме за значението на думите и ги отбелязва с молив по полетата на книгата.

С Шейх Юсуф ефенди станахме доста добри приятели. Този нежен, тъжен и болнав човек ми е много симпатичен. Със скрита печал в гласа си той казва толкова хубави неща… Преди десет дни се случи нещо странно. В училище има един изоставен салон, пълен с непотребни вещи. Бях влязла в него, за да взема една картина, която ми беше нужна за урока. Капаците на прозорците бяха затворени и вътре бе тъмно като вечер.

Като се оглеждах около себе си, в един от ъглите съзрях стар орган, потънал в прах. Душата ми изведнъж трепна, сладостно и тъжно. Щастливите дни на моето детство бяха минали сред тържествените и тъжни звуци на органа. Отидох при него така развълнувана, сякаш пристъпвах към забравен гроб на приятел. Изхвръкна ми от ума защо съм дошла в този салон и къде се намирам. Леко натиснах педала с крак и допрях пръст до един от клавишите. Органът издаде тъжен звук, който напомняше стон, откъснат от наранена душа. Ах, този звук!

Без да си давам сметка какво правя, притеглих стол, седнах пред органа и започнах тихо, съвсем тихо да свиря един от любимите си химни.

Органът стенеше, аз постепенно се унасях и потъвах в някакъв тежък сън. Пред очите ми изникнаха тъмните коридори на пансиона, през които на групи минаваха моите съученички в черни манти, с подрязани косички. Колко време съм стояла там и какво съм свирила, не помня. Бях погълната изцяло от този сън, в който оживяваха старите дни.

По едно време зад гърба си чух дълбоко „ах“, шепот, подобен на този, който издават листата, когато вятърът си играе с тях. Трепнах и обърнах глава. В тъмното видях русата глава на Шейх Юсуф ефенди. Облегнат на някакъв шкаф, склонил глава на една страна, той ме слушаше с дълбока печал в сините очи.

Когато спрях да свиря, той каза:

— Продължавай, дете, моля те, продължавай.

Не отговорих. Наведох глава още повече над органа и свирих дотогава, докато сълзите ми не изсъхнаха.

Когато престанах да свиря, бях задъхана, премаляла и отпаднала.

— Вие имате голямо музикално дарование и много чувствително сърце, Фериде ханъм. Просто съм учуден и не мога да разбера как една детска душа може да обхване тази безкрайна тъга?

Отговорих, като се стараех да се покажа безразлична:

— Това са вид религиозни химни, наричани cantique, господине. Тъгата не е в мен, а в тях.

Юсуф ефенди не повярва на думите ми и леко поклати глава:

— Не мисля, че съм кой знае какъв майстор в музиката, но претендирам, че мога да преценявам безпогрешно кое в даден откъс се дължи на композитора и кое на изпълнителя. И пръстите също като гласа понякога имат трептения, които изразяват тъгата на едно чувствително сърце. Можете ли да ми дадете нотите на тези така наречени от вас химни?

— Научени са по слух, господине, не бих могла да ви дам нотите им.

— Нищо. Някой ден, през свободното си време, ще бъдете любезна отново да посвирите на органа, а аз ще запиша нотите в тетрадката си. Преди известно време купих един орган, останал като наследство от починал стар свещеник. Аз, госпожице, имам страст към музикалните инструменти. Поставих го в единия ъгъл на стаята си. Иска ми се да посвиря тези откъси.

Излязохме от салона, като продължихме разговора. Когато се разделяхме, Шейх ефенди ми обеща:

— Имам някои откъси, които са плод на преживяна от мене душевна мъка. Не съм ги свирил на никого, защото бях уверен, че не ще ме разберат. Някой ден мога да ги изсвиря на вас. Съгласна ли сте, малка госпожице?

Тази случка ни сближи още повече с Шейх ефенди. Още не съм слушала откъсите, които обеща да ми изсвири, но предполагам, че са много хубави. Струва ми се, че ако този болнав и чувствителен Шейх докосне дори някое парче обикновена дъска, тя непременно ще застене. Преди няколко дена една ученичка му донесе за проверка някакъв уд^[37], който искала да купи. Той докосна само няколко пъти с върха на пръстите си неговите струни, но мен ми се стори, че тези тънки пръсти докоснаха не инструмента, а моята душа.

Б., 5 май

Вчера се провиних и треперя от страх, че ще ме разкрият. Знам, че постъпката ми не е редна, но така ми диктуваше сърцето. Всеки учител остава да дежури в училището по една нощ в седмицата. Снощи беше моят ред.

Докато ученичките си учеха уроците, със заместничката Шехназе ханъм обикаляхме училището. Забелязахме, че газовата лампа в една от класните стаи не гори добре и влязохме вътре. Заместничката умее да прави всичко. Тя се качи на един стол и започна да оглежда лампата. През това време на вратата се показа старата прислужница, която тръгна с някакво писмо в ръка към една от ученичките, седнали на задните чинове. Тъкмо в момента, когато подаваше писмото, заместничката извика от мястото си:

— Почакай, Айше, какво е това?

— Нищо, оставили са едно писмо на портиера за Джемиле ханъм.

— Дай го на мен. Колко пъти съм ви казвала, че писмата, които се получават за ученичките, трябва да бъдат прегледани най-напред от мен. Толкова ли си глупава!

В този момент стана нещо неочаквано. Джемиле скочи от мястото си и грабна писмото от ръката на прислужничката. Заместничката заповяда със спокоен глас:

— Ела тук, Джемиле!

Джемиле не помръдна.

— Казах ти да дойдеш тук, Джемиле. Защо не се подчиняваш?

Тази мършава, болнава жена имаше такъв властен глас, че аз потреперих. Над класа бе легнала гробна тишина.

Джемиле пристъпи към нас бавно с наведена глава. Тя беше шестнадесет-седемнадесетгодишна девойка с хубаво лице. Бях забелязала, че страни от другарките си и обикаля замислено тихите кътчета на градината. В часовете седеше замислена и тъжна.

Като видях девойката отблизо, разбрах, че тя страда дълбоко. По лицето й не бе останала капка кръв. Тя стоеше с наведена глава срещу нас. Устните й бледнееха, а клепачите се отваряха и затваряха така често, сякаш трепереха. Джемиле мълчеше. Заместничката тупна с крак по пода и подкани с нервно нетърпение:

— Хайде, какво чакаш?

— Защо, госпожо, защо?

В думата „защо“, в тази малка думичка имаше отчаян бунт. Заместничката протегна ръка и с рязко движение грабна писмото, като перна пръстите на момичето.

— Иди на мястото си.

Шехназе ханъм леко въсеше вежди, докато очите й шареха върху плика. Но тя бързо съобрази и се обърна към класа, който въпреки гробната тишина беше явно развълнуван и настръхнал.

— Писмото е от брата на Джемиле в Сирия, но няма да й го дам до утре сутринта, защото не ми се подчини веднага.

Ученичките отново наведоха глави над своите учебници. Когато излизахме, аз хвърлих поглед върху класа. Няколко момичета на задните чинове бяха доближили глави и си шепнеха нещо. А Джемиле беше захлупила глава на чина и раменете й се тресяха.

В коридора казах на заместничката:

— Наказанието беше тежко. Как ще дочака до сутринта? Кой знае колко ще се тревожи!

— Бъди спокойна, дете. Тя разбра, че никога няма да прочете това писмо.

— Как? Вие няма да й дадете писмото, дошло от нейния брат?

— Не, дете.

— Защо?

— Защото не е от брат й. — Заместничката ми разказа, като понижи още повече гласа си: — Джемиле е дъщеря на доста знатен човек. Тази година обикнала един млад лейтенант. Баща й не е съгласен за нищо на света. Както в къщи, така и в училище тя се намира под наблюдение. Лейтенантът е преместен в Бандърма. Надяваме се да излекуваме момичето с течение на времето. Но офицерът не я оставя на спокойствие, чопли раната на горкото дете. Това е третото писмо, което попада в ръцете ми.

Докато разговаряхме, стигнахме кабинета на заместник-директорката. Шехназе ханъм смачка писмото с нервно движение, отвори капака на печката и го хвърли вътре.

Наближаваше полунощ. Аз все още не бях заспала в леглото си в стаята на дежурните учители. Най-после реших. Изпратих долу по някаква работа дежурната прислужничка, която обикаляше коридора, и влязох в безлюдния кабинет на заместник-директорката. През един прозорец, завесите на който не бяха спуснати, в стаята проникваше бледа лунна светлина. Разтреперана като нощен крадец, отворих капака на печката, открих измежду изпокъсаните и измачкани хартийки злощастното писмо на Джемиле и го извадих.

Много обичам по време на нощните дежурства, когато всички заспят, да обикалям празните коридори и тихите тъмни спални помещения. Тук покрия някое малко момиченце, което се е отвило, там оправя юргана на болно дете, което кашля в леглото си, и сложа ръка на изгарящото му чело. Оттатък спи девойка, заровена в купчина руси коси, и аз се мъча да отгатна каква е тази надежда, от която е цъфнала блажена усмивка на нейните полуотворени тънки устни.

В тези тихи тъмни помещения, където спят момичетата, витае тежкият облак на съня. Стъпвам на пръсти и обикалям с треперещо сърце, за да не разпръсна този облак, да не събудя бедните дечица преждевременно от съня, който и без това ще бъде прекъснат.

Когато открих лицето на Джемиле през онази нощ, горката току-що беше заспала. Това разбрах по все още неизсъхналите сълзи на очите й.

Наведох се лекичко над нея и прошепнах:

— Щастливо малко момиче, колко ли ще се зарадваш, когато намериш в джоба на ученическата си престилка писмото, пристигнало от твоя любим. Ще се питаш коя е тази невидима нощна фея, която е донесла и оставила тук безвъзвратно изгубеното писмо. Джемиле, това не е фея, а само една клетница, една злощастница, осъдена да изгаря винаги заедно с част от своето сърце и писмата, които могат да дойдат от ненавистния човек.

Б., 20 май

Учебната година завърши. След три дни започват изпитите. Всички девически училища в Б. днес честваха майския празник край една рекичка на час от града. Не обичам такива многолюдни разходки. Затова реших да не излизам никъде и да прекарам деня в нашата градинка. Но Мунисе, която видя ученичките да минават в редици и да пеят, започна да негодува. Тъкмо когато се мъчех да я успокоя, на вратата се почука. Беше дошла моята колежка Васфие с няколко ученички от последния курс. Васфие била изпратена от директора със заповед на всяка цена да ме вземе и заведе там.

— Кълна се, че заради нея съм накарал да приготвят пълнено агне и халва. Какво е това безобразие! Не може така, не може — викал Реджеб ефенди.

Що се отнася до ученичките, те бяха дошли да ме поканят от името на абитуриентките.

— Ако не дойде Бубата, и ние няма да отидем — заявили те.

„Бубата“ е новият ми прякор. С Чучулигата се свърши. Сега започна Бубата. Лошото е, че по-големите ученички не се свенят да ме наричат така и в лицето. Кълна се, че това засяга гордостта ми, учителското ми достойнство. Поне това да беше останало само между стените на училището, нямаше да ми тежи толкова. Онзи ден минавах пред едно от кафенетата. Някакъв недодялан простак, облечен в потури и минтан, се провикна в цялото кафене:

— Имам осем черничеви градини, давам ги всичките за такава буба!

Така се засрамих, че ми идваше да потъна в земята.

Ако се запъна да кажа „няма да дойда“, ще кажат „превзема се“ и ще ми се подиграват. Нямах друг избор, сложих си наметалото и тръгнах с тях.

Малките ученички бяха пременени в бяло. Брегът на реката се беше превърнал сякаш в градина с лайка. Колко много девически училища имало в този град! Ученическите редици, които пристигаха по различните пътища, измежду градините, нямаха край.

Учителите се бяха оттеглили под дърветата на отсрещната страна на рекичката. Между нас обикаляше само Реджеб ефенди с неизменното си синьо манто, като размахваше грамадния си черен чадър и гръмогласно даваше разпореждания на готвачите: те поставяха камъни за огнища някъде настрани от нас. Учителките и големите ученички, които искаха да се освободят от наметалата си и да се поразходят на воля, дълго увещаваха директора да отиде при мъжете и най-после успяха да го пропъдят.

Не зная защо, днес никак не ми беше забавно. Буйната радост на стотиците момичета ми причиняваше умора, изпадах в тъжен унес.

Тук музиката на някое основно училище свиреше марш, там група момичета играеха на топка, като се блъскаха и викаха, оттатък тълпа деца и възрастни аплодираше някакво дете, което декламираше стихове или държеше реч. Мунисе се беше изгубила сред това множество. Де ще седи при мен тази палавница!

Далеч от нас, по протежение на една висока дига, имаше редица тополи. Някои млади учителки, заедно с по-големите ученички, бяха направили люлки по тези дървета. Между зелените кичури на листата прехвръкваха разноцветни поли, носеха се викове и кръшен смях.

Неусетно се отделих от множеството и седнах в сянката на една скала до брега на ров, издълбан от порой. Унесена в своите мисли, късах хилавите бледи цветенца, израснали в пукнатините на скалата, и ги хвърлях в рекичката, която течеше под краката ми. Изведнъж зад мен се разнесе някакъв тънък глас:

— Намерих я, ето я Бубата!

Търсеха ме, за да ида на люлките. Завлякоха ме там почти насила. „Не искам, уморена съм, не умея да се люлея“ — казвах аз. Но нито колежките, нито ученичките искаха да ме чуят. Мюрюввет ханъм — онази, която се беше застъпила за мен в средищната прогимназия — искаше непременно да се люлеем заедно. Качих се на една люлка, но ръцете ми трепереха, коленете ми се прегъваха под тежестта на тялото. Горката Мюрюввет се измъчи с мен и накрая се принуди да се откаже.

— Не може, Бубенце… Ти наистина нямаш смелост да се люлееш. Пребледня като платно, ще паднеш.

Директорът обядва с нас.

Той също беше забелязал, че днес нямам настроение, и току повтаряше:

— Хайде де, защо не се смееш? Ама че си инат. Като ти кажа „не се смей“, се смееш, а тук се цупиш.

Продължаваше да се занимава с мен и след обяда. Нарочно беше наредил да донесат от училище самовара и сега искаше да ми приготви чай. Една от учителките ми махна отдалеч и ме повика при себе си.

— Изпратихме един от прислужниците да донесе тамбура. Ще накараме Шейх ефенди да ни посвири ей там настрани. Откачи се от този нахалник и ела при нас — каза тя.

Този случай наистина не беше за изпускане. Музиката на Юсуф ефенди ме пленяваше все повече и повече. Бедният композитор беше болен от доста време. Не идваше на училище.

Чухме, че от ден-два се чувствал по-добре. Той пожелал да участва в празника.

Учителките бяха измислили някакъв повод да измъкнат Юсуф ефенди от компанията на мъжете. Десетина учителки тръгнахме по тесен път покрай рекичката, като се мъчехме да вървим незабелязано. Шейх ефенди днес беше оживен и весел. Той се смееше на тези, които се плашеха, че щял да се измори от дългия път, и казваше:

— Готов съм вечно да вървя по този тесен път. Днес се чувствам толкова силен…

Една от колежките се наведе и тихичко ми прошепна, че учителите тайно са пили, и че дали няколко чашки и на Шейх ефенди. Веселото му настроение се дължеше може би до известна степен и на това.

След като вървяхме петнадесетина минути по пътя край реката, стигнахме до една разрушена воденичка. На това място, наречено „Водопадите“, долът се стесняваше изведнъж и образуваше нещо като клисура. Скалите край рекичката бяха така високи, че слънцето не можеше да проникне долу и водата течеше сякаш в утринен полумрак.

Оттук нямаше никаква възможност да ни чуят. Настаниха Шейх Юсуф ефенди под сянката на кичест орех и бутнаха тамбурата в ръката му. Аз отидох малко по-нататък и седнах върху грамаден камък, около който се пенеха водите на реката. Но приятелките не ме оставиха на спокойствие.

— Не може, ела тук. Непременно ще дойдеш! — викаха те и ми направиха място точно срещу композитора.

Тамбурата засвири. Нейната музика ще звучи в ушите ми до края на живота ми. Колежките се бяха полуизлегнали на тревата. Устните на всички, дори и на тези, които изглеждаха най-безчувствени, започнаха да треперят като пред плач, в очите им се появиха сълзи.

— Веднъж слушах Шейх ефенди в училище. Тогава свири много хубаво, разбира се, но не като сега — пошепнах аз на ухото на Васфие, облегнала светлокестенявата си глава на рамото ми.

Меланхоличните очи на Васфие се засмяха тайнствено.

— Да — каза тя. — Юсуф ефенди никога в живота си не е бил толкова щастлив и в същото време толкова нещастен.

— Защо? — попитах аз.

Тя ме погледна внимателно, после отпусна глава на рамото ми и каза:

— Мълчи. Хайде да слушаме.

Шейхът днес свиреше все стари песни. Дотогава не бях слушала нито една от тях. На края на всяка песен сърцето ми замираше от страх, че шейхът ще престане да пее. Но след като завършеше една песен, той веднага започваше друга. Очите му бяха полузатворени, а слепоочията му, които ставаха все по-бледи и по-бледи — влажни от пот.

Не можех да откъсна погледа си от тези полузатворени очи. По едно време забелязах да се търкалят няколко сълзи по бледите му бузи. Сърцето ми се сви. Грях беше да се изморява толкова болен човек. Не можах да се стърпя и го попитах между две песни:

— Не искате ли да си починете малко? Не изглеждате добре. Какво ви е?

Той не отговори нищо. Изгледа ме дълбоко под влажните си клепки със своите невинни детски очи, отново склони глава на тамбурата си и подхвана:

Изгарям в огън, не ме карай да говоря напразно,

не ме карай да разголвам душата си, о дете ужасно.

Когато свърши тази песен, главата на Юсуф ефенди клюмна върху тамбурата. Бедният, беше получил лек припадък. Учителките се объркаха.

— Ние сме виновни, не биваше да го изморяваме толкова — казах аз.

Затичах бързо към реката, като скачах по камъните, за да намокря кърпичката си. Припадъкът му е бил много лек, просто замайване на главата. Докато се върна с мократа кърпичка в ръка, той беше отворил очи.

— Изплашихте ни, господине — рекох аз.

— Случва ми се от време на време — отговори той, като се усмихна насила.

Започнах да чувствам, че приятелките ми се държат странно. Те ме гледаха многозначително и нещо шепнеха помежду си.

Връщахме се по същия път. Бях останала най-отзад с Васфие.

— Шейх ефенди страда тайно в душата си — казах аз.

Приятелката ми отново ме измери с предишния многозначителен поглед:

— Наистина ли, Фериде? Не се обиждай, но не мога да повярвам. Значи нищо не знаеш?

Васфие бе втренчила очи в мен и ме гледаше странно.

— Ако знаех, какъв смисъл имаше да крия?

Тя пак не повярва:

— Как може да не знаеш нещо, което знае цял град?

Усмихнах се на това безсмислено съмнение и свих рамене:

— Знаеш, че живея в град Б. затворена и усамотена. Не се интересувам от другите.

Приятелката ме хвана за ръцете:

— Шейх Юсуф те обича до смърт, Фериде!

Неволно закрих лицето си с ръце. Веселият глъч на децата край реката продължаваше. Без да се обадя никому, напуснах групата, свърнах по тесен път между две градини и се върнах в къщи.

Б., 25 юли

Летните месеци ми се струват много дълги. Горещините са непоносими. Всичко пожълтя. Наоколо не остана нито една зелена тревичка. Отсрещните тъмнозелени изумрудени върхове залиняха, изгоряха. В далечината, под ослепителните лъчи на лятното слънце, сега те изглеждат като грамадни мъртви и грозни купища пепел. Скучая до полуда, до смърт. Градът сега е пуст. Учениците се разпръснаха. Много от учителите заминаха да прекарат ваканцията на други места. Незихе и Васфие ми пишат от време на време от Истанбул. Тази година Истанбул бил много хубав. Не могат да се нахвалят с морето и островите. Ако намерели някакъв начин, щели да останат там.

Откровено казано, и на мен не ми се остава тук. Историята с Шейх Юсуф ефенди ме огорчи много. Срам ме е да се показвам пред хората. От началото на новата учебна година ще искам да ме преместят оттук. Съгласна съм да бъде някое по-далечно, дори по-лошо място. Да бъде такова място, където да се мъча, да се трепя, но да остана сама със себе си.

Б., 5 август

Откакто съм учителка, за втори път видях сватба на моя ученичка. Но сегашната не бе като на бедната Зехра, Тази нощ, в този час Джемиле вече не спи в леглото си с неизсъхнали сълзи по ресниците. Тази нощ, в този час Джемиле е положила хубавата си глава на гърдите на своя любим — лейтенанта. Тези млади хора излязоха толкова упорити в любовта си, че в края на краищата родителите им се видяха принудени да отстъпят.

Сама нагиздих Джемиле, както и Зехра. От известно време избягвам упорито да ходя по места, където се събират много хора. Но Джемиле дойде специално у дома, целуна ми ръка и ме помоли да отида на сватбата й. Дали е разбрала, че съм й направила добро в онази тъмна нощ? Но в деня, в който беше получила благословията на родителите си, аз бях първият човек, с когото тя сподели радостта си. Изглежда, че се е досетила.

Да, аз нагиздих Джемиле, аз поставих воала й. Обичай тук е на всяка сватба да затъкват в косите на всички млади момичета по късче от златните нишки, с които украсяват булката. Смятат, че това носи щастие. Въпреки непреклонната си упоритост не можах да попреча на Джемиле да постави в косата ми мъничко късче от златна нишка.

Бях любопитна да видя лейтенанта. Не ми се искаше да повярвам в щастието им, докато не видя Джемиле облегната на ръката му. Но не ми се отдаде. Бях принудена от обстоятелствата да се върна рано в къщи.

Както навсякъде, така и тук забелязах, че всички жени ме гледат скрито, като си шушукат помежду си. По всички уста минаваше думата „Буба“. Една пълна жена, отрупана с брилянти и злато, за която казаха, че била съпруга на кмета, ме изгледа внимателно, а после се обърна към жените наоколо и каза с висок глас, за да я чуя:

— Тази Буба наистина била красавица. Човекът не току-тъй страда за нея.

Повече не можех да остана тук. Поисках разрешение от майката на Джемиле да си ида. Казах, че съм болна и че ми е невъзможно да остана повече. При малката булка имаше някои мои колежки. Старата жена ги посочи и рече:

— Учителките на Джемиле са дошли да я напътстват. Кажи й и ти няколко думи, дете!

Приех това невинно желание с усмивка. Дръпнах ученичката си в един ъгъл и казах:

— Джемиле, майка ти пожела да ти дам някои съвети в качеството си на твоя учителка. Ти сама си даде най-добрия съвет. Имам да ти кажа само едно, дете. Ако ей сега, преди да си се омъжила за твоя лейтенант, ти съобщят, че е дошла непозната жена, която иска да ти каже нещо тайно, в никакъв случай не бива да я слушаш, дете. Избягай от тази жена и сложи хубавата си глава на гърдите на своя лейтенант.

Колко ли много се е чудила Джемиле на тези мои думи! Тя има право, защото сега и аз самата им се чудя. Струва ми се, че съм ги чула от устата на друг и се питам защо са казани и какво означават.

Б., 27 август

Тази вечер в нашата мъничка градинка имахме гости. Аз и Мунисе поканихме семейството на Хаджи Калфа на вечеря. За шега купихме от уличните продавачи три-четири червени книжни фенера и ги окачихме на клоните на креещия бадем, които се надвесваха над трапезата. Хаджи Калфа много се развесели, когато ги видя.

— Хаджи Калфа — рекох със смях, — тази вечер за мен е Десети юли^[38].

Да, тази вечер празнувах своето освобождение. Днес се навърши точно една година, откакто Чучулигата се освободи от клетката си. Една година! Триста шестдесет и пет дена! Колко много!

Отначало бях много весела. Непрестанно говорех и се смеех. Правех толкова шеги, че госпожата от Саматия се задавяше от смях, а бузестото пъпчиво лице на Хайгануш придобиваше цвета на фенерите, закачени на дървото. Хаджи Калфа удряше с ръце по коленете си.

— Да не си яла пачи крака, дете? — казваше той и се смееше, смееше…

Стояхме до късно в градината, после дадох по един фенер на Хайгануш и Мират и изпратих гостите си. Мунисе беше много изморена през този ден и заспа на стола още докато разговаряхме. Изпратих я да спи и останах сама в градината.

Беше тиха звездна нощ. Светлините в домовете на отсрещната страна на пропастта бяха изгаснали. Планината се изправяше като страшно видение на фона на звездното небе.

Облегнах ръце и глава върху студеното желязо на оградата край пропастта. Около мен ни звук, ни живот. Само в дъното на пропастта ромонеше рекичката, която въпреки непоносимите горещини не беше пресъхнала, и в нея се отразяваха няколко звездички.

Свещичките на книжните фенери вече догаряха. Чувствах, че заедно с тяхната пъстра светлина бледнее и гасне радостта в сърцето ми, че в душата ми пада гъст и безмилостен мрак.

Прекарах през спомените си един по един всички светли и черни дни на тази година. Колко време беше изминало, господи!

Имах здрава физика, която понася леко и студ, и страдания, и трудности…

Сигурно ще живея още четиридесет-петдесет години. Вероятно още петдесет пъти ще празнувам тъжните годишнини на тази тъжна победа. Колко е дълъг животът, господи, колко е дълъг!

Вероятно ще загубя и Мунисе.

Косите ми лека-полека ще побелеят.

Ще се надявам, ще търпя. Съгласна съм на всичко. Но защо? Какво очаквам?

В продължение на година няколко пъти не можах да се овладея и плаках. Но в нито един от тези случаи не изпитах горчивината на сълзите, които тази вечер парят клепачите ми. Преди бяха плакали само очите ми, а тази вечер плачеше душата ми.

Б., 1 октомври

Учебните занятия започнаха преди две седмици. Много от моите колежки се върнаха отново в Б. Върна се дори и Васфие, която на всяка цена искаше да остане в Истанбул. Въпреки усилията си не могла да намери вакантно място.

На Незихе й излязъл късметът. Един петъчен ден видели някакъв млад офицер в Сулар, който ги преследвал от Босфора до Фатих.

Както всички мъже, които преди това виждали двете приятелки, и той проявил склонност към Васфие. Дори си определили среща не знам в кой си парк. Но за нещастие в този ден Васфие имала гости. За да не остане офицерът излъган, тя помолила Незихе:

— Мила Незихе, иди вместо мен и му кажи, че днес не мога да дойда. Определи му среща за някой друг ден.

Вечерта Незихе се отбила у тях и казала, че не е могла да види момъка, но държането й било странно. След няколко дни работата се изяснила. Този ден Незихе направила всичко възможно да се хареса на младия офицер и след седмица се сгодила за него.

Васфие е много огорчена. От една страна, е обидена, че е излъгана от любимата си приятелка, а от друга е натъжена, че е останала сама. Тя въздиша често и казва:

— Ах, Фериде ханъм, какви добри приятелки можем да бъдем с теб. Ти си толкова весело, добро и общително момиче, но не знаеш да живееш.

Знаете ли колко весело става в птичите гнезда, когато се излюпват малките пиленца? Така весело е сега в училище.

Силният дъжд, който започна да вали преди няколко дни, придружен от светкавици и гръмотевици, изми продължителната тъга и преждевременната умора от живота, които ме бяха налегнали през топлото и спокойно лято. Сега ми е толкова леко, толкова радостно!

Б., 17 октомври

Дъждът продължава вече десет дни и страшно вали.

Последните цветя в началото се зарадваха също като мен, защото бледите им стъбълца се наляха с жизнени сокове, но сега клюмнаха. Те навеждат безпомощно глави под шибащия ги дъжд, свиват се и треперят, сякаш казват: „Стига, стига толкоз!“

Тази вечер, на връщане от училище и аз приличах горе долу на тях. Бях вир-вода. Наметалото лепнеше по снагата ми, а воалът — по лицето. Хората, които срещах на улицата, ме гледаха с весела усмивка.

Лицето на Мунисе беше малко бледо. Уплаших се да не е настинала, насила я накарах да си легне по-рано и й сварих липов чай. Немирницата недоволстваше и се подиграваше на грижите, които полагах за нея.

— Че какво може да ми направи студът, какичко? Ти забрави ли онази снежна нощ, която миналата година прекарах в плевнята?

Тази нощ никак не ми се спи. След като приспах Мунисе, взех книга, изтегнах се на дивана и неволно се заслушах в шума, в тъжната музика на дъжда, който вече цели петнадесет дни шуртеше по стрехите и водосточните тръби. Не знам колко време бях стояла така. Изведнъж започна да се хлопа силно на вратата. Кой може да бъде в този час?

Не посмях да отворя веднага. Минах в гостната и погледнах през еркера. В тъмнината различих силуета на жена, която се мъчеше да се скрие от дъжда. Светлината, която мъждукаше от брезентовия фенер в ръката й, трептеше в локвите на улицата.

— Кой е? — попитах аз.

— Отворете, искам да видя Фериде ханъм — отговори един треперещ глас.

Когато отворих вратата, аз също треперех. От онази вечер съм се изплашила от непознати жени. Винаги, когато дойде да ме търси някоя непозната, все ми се струва, че ще ми донесе лоша вест. Тази неканена гостенка вдигна фенера си, за да види лицето ми. През това време успях да различа бледо лице с две печални сини очи.

— Разрешавате ли да вляза, учителко?

Лицето и гласът на тези жена ми вдъхваха доверие.

— Заповядайте! — казах аз и отворих вратата на гостната, без да питам коя е и защо е дошла.

Жената се оглеждаше и не се осмеляваше да седне, сякаш се страхуваше да не измокри стаята.

— Ама че дъжд! Човек може да се удави — каза тя, за да наруши мълчанието.

Гледах я втренчено в лицето. Явно беше, че нейният жалък вид се дължи не само на дъжда, а и на нещо друго. Разбрах, че иска да се поуспокои, преди да разкрие истинската причина на посещението си, и не бързах да я питам какво иска.

Първото ми чувство не беше ме излъгало. Тази жена имаше добро, благородно лице.

— С кого имам честта да говоря, госпожо? — попитах най-после аз. Тя наведе глава, сякаш се боеше от мен.

— Фериде ханъм, аз не съм непозната. Вярно е, че досега не сме се виждали, но съм слушала много за вас. — Тя млъкна за малко, събра смелост и продължи: — Аз съм сестра на един ваш колега, на учителя по музика във вашето училище Шейх Юсуф ефенди.

Изведнъж сърцето ми се покачи в гърлото. Но трябваше да бъда силна, да не се издавам.

— Така ли, госпожо? Много ми е приятно, че се запознахме. Надявам се, че Шейх ефенди вече е по-добре — казах аз.

Разбира се, тези думи съвсем не бяха подходящи за една гостенка в такова състояние, дошла в този късен час. Но какво друго можех да кажа?

Тя не знаеше какво да ми отговори и мълчеше. Не смеех да я погледна в лицето и наведох очи към земята. По едно време чух сподавено хлипане. Наведох още повече глава и зачаках с примирение и покорство непредотвратимото нещастие.

Тя продължи, като притискаше гърдите и гърлото си с ръце, за да не плаче:

— Брат ми умира. Надвечер изведнъж се почувства зле. От шест часа е в безсъзнание. Няма да издържи до утре.

Не отговорих. Какво можех да кажа?

— О, госпожице, Юсуф е с три години по-малък от мен, но го чувствам като свой син. Когато умря майка ни, той беше съвсем малък. И аз не бях голяма, но въпреки това трябваше да се грижа за него като майка. Отдадох му целия си живот. Когато овдовях, бях не по-възрастна от вас. Можех да се омъжа повторно, но не пожелах. Боях се, че милият ми Юсуф ще остане сам. А ето, че сега той ме оставя сама, отива си. Защо ви разказвам тези неща, госпожице? Не ме корете. Разказвам ви ги, за да не ми се разсърдите, да не ме изгоните за това, че ви безпокоя в този нощен час, за това, което ще поискам от вас…

Тя не се доизказа. Изтощеното й тяло се отпусна изведнъж на земята. Помислих, че й е прилошало и посегнах да я хвана за раменете. Но тя зацелува краката ми, като се тресеше от плач и се мяташе насам-натам.

Освободих се с леко движение и казах с възможно най-спокоен тон, който можех да имам в този миг:

— Госпожо, разбирам ви и съчувствам на вашето нещастие. Кажете ми. Ако е нещо, което съм в състояние да направя…

В изгасналите, подути от плач сини очи на бедната жена светна лъч на надежда. Като се мъчеше да спре риданието си, тя каза:

— Юсуф е болен от десет години. Толкова се мъчих, но проклетата болест не го остави намира, победи го. А тази история беше капката, която преля чашата. Откакто ви видя, започна да се топи от ден на ден, да чезне. Той е много чувствителен човек.

Тук не можах да сдържа слабия вик на протест и добавих:

— Госпожо, кълна се, че не съм направила нищо лошо на вашия брат. Самата аз съм човек с наранено сърце.

Тя отново прегърна краката ми:

— Мила дъще, дете мое, вие може би също обичате някого, не ми се сърдете. Кълна ви се, че ви казвам всичко това не за да ви обвинявам. Не съм така груба, както изглеждам на пръв поглед. В края на краищата съм сестра на Юсуф. Години наред съм живяла с неговата музика. Не обвинявам нито вас, нито дори вашата случайна среща. Виждах, че Юсуф се топи в леглото си като свещ. Но разбирах, че умира щастлив. Нямаше ни оплакване, ни горчиви думи, ни страдание. От време на време губеше съзнание. Тогава клепките му трепереха леко, а бледите му устни повтаряха името ви с едва доловима усмивка. До вчера не ми беше казал нищо за това си страдание. Вчера хвана ръцете ми, започна да целува пръстите ми един по един и да ме моли като дете: „Покажи ми я още веднъж, сестро!“ Аз съм готова на всяка жертва за Юсуф. Но това ми се стори невъзможно. Сърцето ми се късаше: „Гледай да оздравееш, Юсуф, по-скоро да оздравееш. Някой ден пак ще я видиш“ — казах аз, като го милвах по челото и косите. Да бяхте видели, Фериде ханъм, как този болен човек ми се разсърди, без да ми каже думица, с каква безнадеждна скръб си затвори очите и обърна глава на другата страна! Не е възможно да се опише с думи… Привечер той склопи очи. Аз знам, че те вече няма да се отворят. На него посветих живота си, щастието си, не го лиших от нищо. А ето че в последния миг го видях да затваря очите си с печал, без да съм му показала тази, която той толкова искаше да види. Не е възможно да ви опиша каква болка ми причини това, Фериде ханъм. Моля ви, направете едно добро. Това ще бъде като последна капка вода, сложена на устните на умиращия.

Тя не можа да продължи повече. Скри лицето си в полите си и зарида като малко дете.

Събитията, които станаха през онази нощ, ще си спомням като сън.

Вървях под проливния дъжд и следвах бледата диря на фенера. Минах през различни тесни и тъмни улици. Нищо не чувствах, нищо не усещах. Движех се безцелно по течението като лист, попаднал в порой.

Влязохме във висока и просторна стая, пълна със сенки. По стените висяха тамбури, уд, цигулки, на различни рафтове лежаха флейти. Композиторът умираше на едно широко желязно легло, поставено в единия ъгъл на тази стая, натъпкана с музикални инструменти.

Приближихме се до него, като стъпвахме на пръсти. Жълтото му като восък лице беше застинало в смъртно спокойствие. В трапчинките на затворените му очи бе легнала сянка. Само в устните му, в разтворените му устни, между които се виждаха ослепително бели зъби, трептеше малко живот. Тази женица, която преди малко беше така разтревожена и сломена, сега, когато изпълняваше последния си дълг, проявяваше удивително спокойствие и самообладание. Господи, какви чудеса крие в себе си това чувство, наречено любов! Тя сложи ръката си на челото на болния също като майка, която буди детето си, за да го изпрати на училище.

— Юсуф, сине, виж, твоята колежка Фериде е дошла да те посети. Юсуф, отвори очи.

Болният не чуваше и не виждаше нищо. При мисълта, че той може да умре, без да отвори очи за последен път, жената започна да губи самообладание. Тя заплака отново. Гласът й се задавяше.

— Юсуф, детето ми, отвори очите си поне веднъж. Ако умреш, без да видиш Фериде, моята скръб ще бъде още по-голяма.

Сърцето ми се късаше от жал. Коленете ми се подгъваха под тежестта на тялото ми. Облегнах се на някакъв тъмен предмет, поставен близо до леглото, който приличаше на маса. Усетих, че това е орган и трепнах. Сърцето ми подсказа, че само този орган може да извърши чудото, да накара този нещастник да отвори очи за последен път. Това, което намислих, беше може би престъпление или нещо повече от престъпление. Но този орган ме притегляше силно като пропаст, която мами стъпилия на самия й край и загледан в нея човек. Неволно натиснах с крак педала и долепих пръст до един от клавишите му.

Органът изстена дълбоко като ранена душа. Тъмните ъгли на стаята, струнните инструменти, които хвърляха дълги сенки по стените, трепнаха и откликнаха с тих вопъл.

Не мога да кажа дали това бе действителност или видение на моите замъглени от сълзи очи, но ми се стори, че при този звук болният отвори за последен път сините си очи.

Наведох се над мъртвия с вид на човек, който изпълнява свещен дълг, и докоснах с устни очите му, в които сякаш все още трептеше остатък от живот.

Трябваше ли да оставя първата си целувка върху угасналите очи на един мъртвец!

Б., 2 ноември

Тази нощ е последната в моя дом в Б… Утре рано сутрин заминавам оттук.

След тази история, разбира се, не можех да остана повече тук. В града всеки говореше за мен, всеки искаше да ме види. Колко души ме преследваха, когато отивах или се връщах от училище, колко души ми препречваха пътя, за да видят лицето ми под двойния воал, който бях започнала да нося! Колко невъзпитани хора чух да казват, без да си дават труд да понижат глас дори:

— Значи, това е тя, а? Горкият Шейх!

Срамувах се да говоря пред приятелките си. Чувствах, че се изчервявам, когато влизам в клас.

Това не можеше да продължава. Нямаше друг изход, отидох при началника на просветата, казах му, че тукашният въздух не ми понася, и го помолих да ме премести другаде. Изглежда, клюките бяха стигнали и до него, защото веднага се съгласи с мен. Само че беше трудно да ми намери подходящо място. Заявих, че приемам да отида и в по-малко училище, с по-ниска заплата, стига да е далеч оттук.

Преди два дни получих заповедта си. Назначена съм в прогимназията в Ч…

Бедна Чучулиго! Ти заприлича на обрулен есенен лист, подгонен от вятъра.

Бележки

[1] Мухаддерат — скрити зад завеса, скрити за очите на другите. ↑

[2] Сюлюс — вид почерк с арабско писмо. ↑

[3] Според съответните норми държавните служители в Турция са задължени да работят определено време в провинцията, преди да бъдат назначени на пост, където желаят. ↑

[4] Стандартна дреха, носена тогава от почтените жени. Представлява разноцветно наметало, пришито към дълга до глезена пола, прикриващо косите, с прозрачен воал пред лицето. ↑

[5] Notre Dame de Sion — Женска католическа конгрегация, създадена през 1843 г. с цел да превръща евреите в католици. Конгрегацията е организирала между другото и женски пансиони и домове за сираци от всички националности. Първият пансион в Турция е открит през 1856 г. ↑

[6] Намаз — молитва. ↑

[7] Авторът има предвид Младотурската революция от 1908 година, когато Турция била провъзгласена за конституционна монархия и конституцията от 1876 година била отново възстановена. ↑

[8] Меджидие — сребърна монета от 20 куруша. ↑

[9] Игра на думи. Мерет — проклет, проклетия. ↑

[10] Намаз — молитва. Мохамеданите се молят пет пъти на ден: сутрин, на обед, късно следобед (по икиндия), вечер и късно вечер (преди лягане). ↑

[11] Мевлюд — проповед, в която се възпява рождението и делата на Мохамед и неговите последователи (панихида). ↑

[12] Земзем — кладенец в Мека, водата на който мюсюлманите считат за целебна. ↑

[13] Медресе — духовно училище. ↑

[14] Йелдирме — вид горна женска дреха, подобна на мантия, роба. ↑

[15] Бисмиллях — в името на аллаха. Традиционното начало на мюсюлманските молитви. ↑

[16] Зейнилер — множествено число от Зейни. ↑

[17] Азраил — архангел Михаил. ↑

[18] Петък — мюсюлманският почивен ден. По-рано почивният седмичен ден в Турция е бил петък. ↑

[19] Мюнкир и Некир — имена на ангелите, които според мюсюлманската религия идвали след смъртта на човек, за да му искат сметка за неговите дела на земята. ↑

[20] Шахмеран — Според стара легенда — царицата на змиите. Изобразява се с женска глава и змийско тяло. ↑

[21] Тенешир — маса, върху която се измива мъртвият. ↑

[22] Зебани — ангели, които мъчат грешниците в ада. ↑

[23] Саля — молитва, която се чете на висок глас от минарето при смъртни случаи. ↑

[24] Езан — призив за молитва. ↑

[25] Хафъз — човек, който знае целия коран наизуст. ↑

[26] Отиване на джер — отиване в някое населено място през време на рамазана за изпълнение на религиозни обреди, които изисква мюсюлманската религия, срещу подаяние, което се събира от вярващите. ↑

[27] Къна геджеси — тържествена вечер, която жените устройват преди сватбата или през време на сватбата. ↑

[28] Саръйер, Аксарай — квартали на Истанбул. ↑

[29] Текке — обиталище на дервиши. ↑

[30] Софта — ученик в медресе (мюсюлманско духовно училище). ↑

[31] Саръчизмели Мехмед ага — Буквално Мехмет с жълтите ботуши. Този израз се използва иронично за неизвестни хора. ↑

[32] „Разочарованите“ — роман от френския писател Пиер Лоти. Той описва Изтока като щастлив и богат край. Ползувал се с голяма популярност в османска Турция. ↑

[33] Шейх — глава на дервишки орден. ↑

[34] Мевлеви — дервишки орден, основан от философа и поета Джеляледдин Руми Мевляна, изключително важна личност в историята на мюсюлманите. ↑

[35] Абдюлхак Хамит (1851 — 1937) — турски поет и драматург от епохата на буржоазните реформи. ↑

[36] Тевфик Фикрет — (1868 — 1914) — виден турски поет демократ. ↑

[37] Уд — ориенталски струнен инструмент. ↑

[38] Десети юли — денят, в който е провъзгласена конституционната монархия в Турция. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Решат Нури Гюнтекин Чучулигата (2)

Метаданни

Данни

Чучулигата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора част

Решат Нури Гюнтекин
Чучулигата (2)