Решат Нури Гюнтекин
Чучулигата (1)

Първа част

Б., септември 19.. г.

Бях в четвърти клас. Трябва да съм била дванадесетгодишна. Сестра Алекси, учителката ни по френски език, ни даде писмено упражнение.

— Опитайте се да опишете първите си детски спомени. Ще бъде едно хубаво упражнение за вашето въображение — каза тя.

Сестрите, на които бе омръзнала моята палавост и бъбривост, ме бяха отделили от съкласничките ми на малък единичен чин в един ъгъл.

Както казваше директорката, аз бях обречена на изгнание тук, „докато отвикна да бъбря по време на уроците с другарките си по чин и се науча да слушам учителите тихо и мирно“.

От едната ми страна се издигаше голяма дървена колона. Тя беше безмълвен, сериозен и грамаден съсед, когото с нищо не можех да изкуша. Той понасяше стоически раните, които му нанасях от време на време на различни места с острието на ножчето си.

Високо от другата ми страна имаше прозорец, направен, изглежда, нарочно така, за да придава на класа обичайния хладен и печален мрак, който съпътства неразделно възпитанието в манастира. Капаците му никога не се отваряха. Бях направила важно откритие. Когато притиснех гърдите си към чина и вдигнех брадичката си малко нагоре, виждах късче небе, един прозорец на сградата зад листата на една огромна акация и парапета на един балкон.

Истината беше, че гледката не бе богата. Прозорецът беше вечно затворен, а на балкона почти неизменно висяха малък детски миндер и юрган.

Но бях благодарна и на това.

Когато по време на уроците стоях, подпряла брадичка върху двете си сключени ръце, заела поза, която у сестрите учителки трябваше да остави впечатление, че съм духовно вглъбена, с поглед, устремен към небето — към истинското небе, което се виждаше през отворите на капаците, — те се радваха, защото тълкуваха това като начало на смирение. А аз изпитвах удоволствие, че ги мамя и им отмъщавам, като един вид наблюдавам живота, който те се мъчеха да крият от нас.

След като даде своите указания, сестра Алекси ни остави да работим самостоятелно.

Старателните първенци на класа, които красяха първите чинове, веднага се заловиха за работа. Бях далеч от тях, но знаех какво са написали, сякаш съм го прочела, надничайки през рамото им. Малка поетична лъжа от рода на тази: „Първото нещо, което си спомням, е нежната златиста глава на милата ми майка, наведена над мъничкото ми детско легло, нейните небесносини очи, които ми се усмихваха с любов…“ В действителност майките можеха да бъдат не само златисти и небесносини. Но тези бедни жени задължително трябваше да бъдат рисувани именно в тези цветове от перото на дъщерите си, които се учеха при сестрите, а за нас това бе стил.

Що се отнася до мен, аз бях съвсем различна от другите деца. Спомените ми за моята майка, която загубих още съвсем малка, бяха доста смътни. Във всеки случай бях сигурна, че тя нямаше златисти коси и небесносини очи. При това положение никоя сила не можеше да ме застави да си спомням и да обичам друг образ, различен от нейния.

Бях се замислила. Какво да напиша? Часовникът с кукувицата, който висеше над цветния образ на Дева Мария, вървеше безспирно, а аз продължавах да не пиша. Развързах панделката от главата си и с бавни движения започнах да спускам косата над очите си.

С другата ръка тиках в уста молива, като го гризях и въртях между зъбите си.

Известно е, че философите и поетите имат странния навик да си чешат носовете и да си щипят брадите, когато пишат. Така е и с мен. Когато хапя молива и спускам косите над очите си, това е признак, че съм се замислила дълбоко.

Благодарна съм, че рядко ми се случва да се замислям. В противен случай бих прекарала живота си оплетена в коси като на жената в сряда и януарската майка^[1], известни от приказките.

Минаха години. В този миг, когато започвам да пиша спомените си с едничкото желание да се боря срещу самотата на безкрайно дългата нощ в чуждия град, в чуждата хотелска стая, едната ми ръка дърпа косите ми по навик, останал от детските години, и се мъчи да я спусне над очите ми.

Как се е създал този навик? Струва ми се, че бях едно лекомислено, небрежно момиче, което лесно се влияе от околния живот и се увлича от него. Изглежда, че в трудни моменти съм се мъчила да спусна завеса от своите коси между очите си и външния свят, за да оставам насаме със себе си, със собствените си мисли.

Що се отнася до навика да въртя молива между зъбите си като шишче за кебап, да си призная, самата аз не знам причината. Знам само, че по устните ми винаги имаше виолетови мастилени петна и че веднъж, когато бях вече почти девойка, потънах вдън земя от срам, като се явих сякаш с нарочно нарисувани мустачки пред един човек, който ме посети в пансиона.

Спомням си, че в онзи ден въпреки цялото си старание успях да напиша само следното:

„Изглежда, че съм се родила в езеро също като рибите. Не мога да кажа, че не помня майка си… Помня също така баща си, бавачката, ординареца Хюсеин… черното късокрако куче, което ме гони веднъж на улицата… пчелата, която ме ужили, когато се опитах да открадна грозде от една пълна кошница… червеното лекарство, което капваха в очите ми, когато ме боляха… пътуването ни до Истанбул с обичния Хюсеин… Да, през главата ми минават много други спомени, подобни на тези, но никой от тях не е първият, не е така стар, както споменът за онова време, когато плясках голичка сред грамадните листа на любимото ми езеро… Едно безкрайно като море езеро. В него плаваха грамадни листа, а наоколо имаше дървета… Как е възможно това езеро да е било безкрайно като морето, щом в него е имало листа, а на брега дървета, ще речете вие. Кълна се, че не лъжа и този факт ме учудва не по-малко от вас. Но… така е.“

Когато четоха моето съчинение в клас, всички ученички се обръщаха към мен и се заливаха от смях. Горката сестра Алекси се измъчи много, докато ги успокои и възстанови спокойствието.

Странно е това, че ако сега пред мен се изправи облечената в черно стройна сестра Алекси с безкръвно пъпчиво лице и червени като нар устни, които се открояваха върху ослепително бялата якичка и капишона над челото, напомнящ яшмака на придворните жени в сарая, и ми зададе повторно същия въпрос, вероятно не бих могла да дам друг отговор освен същия. Ще започна да разказвам, че съм се родила в езеро като рибите.

 

 

Както научих по-късно оттук-оттам, това езеро се намирало някъде към Мосул, край едно малко селце, името на което не мога да запомня. Моето безкрайно море не е нищо друго освен шепа вода между няколко дървета, останала от пресъхнала рекичка.

По онова време баща ми бил в Мосул. Аз съм била на около две и половина години. Лятото се случило толкова горещо, че не било възможно да се живее в града и татко се принудил да доведе майка ми и мен в това село. Всяка сутрин той отивал с кон до Мосул и се връщал вечерта, след залез слънце.

Майка ми била болна, толкова болна, че нямала сили да ме гледа.

По някое време съм била в много жалко положение. С месеци съм се влачила из стаите на прислугата. После в едно село намерили някаква самотна арабка, която се казвала Фатма. Детето й току-що било починало и тя ми дарила гръдта, сърцето си…

В детските си години съм расла като всички деца в пустинята. Фатма ме завързвала на гърба си като някакъв вързоп, разхождала ме под палещите лъчи на слънцето и се катерела с мен по върховете на финиковите палми.

Именно по онова време сме пристигнали в селото, за което стана дума по-горе. Фатма ме довеждала всяка сутрин заедно с храната сред тези дървета и ме пускала гола във водата… До вечерта сме се боричкали с нея, пели сме песнички, хранили сме се. После, когато ни се доспивало, сме трупали купчинки пясък за възглавници и сме заспивали с глави на брега и тела, потопени във водата, прегърнати здраво, допрели бузи…

Дотолкова съм свикнала с този живот във водата, че когато сме се върнали отново в Мосул, съм се чувствала като риба, извадена от морето. Непрестанно съм капризничела, лудувала и винаги когато ми се удадяло, съм смъквала дрехите си, за да изтичам гола на улицата.

 

 

Носът, страните и ръцете на Фатма бяха украсени с татуировки. Толкова бях свикнала с това, че всички хора без татуировки ми се струваха грозни. Първата ми голяма скръб бе причинена от раздялата с Фатма. Обикаляйки от град на град, бяхме стигнали Кербеля. Тогава бях на четири години. На такава възраст се помни почти всичко. Фатма си беше намерила добър кандидат. Помня деня, в който тя облече булчинската премяна и седна в ъгъла. В някаква къща, пълна с жени, които ми се струваха най-красивите в света, защото бяха татуирани като Фатма, ме разнасяха от ръце на ръце и накрая ме сложиха да седна до Фатма.

После си спомням, че ядохме с пълни шепи от храната, поставена на тепсии в средата на стаята. Най-после, уморена през този ден, зашеметена от думкането на дайретата и на дюмбелеците^[2], приличащи на стомни, съм заспала твърде рано на коленете на моята бавачка.

Не знам дали е била жива нашата света майка Фатма^[3], когато нейния син Хюсеин е загинал при Кербеля. Но ако бедната женица е доживяла този черен ден, вероятно нейният писък не е струвал нищо пред писъците, които вдигнах аз на следната сутрин след сватбата, когато се намерих в къщи в обятията на непозната жена.

С две думи, струва ми се, че Кербеля, откакто съществува, не е чувал такива писъци. След като останах без глас от викане, правих гладна стачка в продължение на дни също като възрастен човек.

Месеци след това един кавалерийски редник на име Хюсеин излекува скръбта ми по моята дойка. Той беше паднал от кон по време на учебни занятия и осакатен. Баща ми го бе взел при себе си като ординарец. Хюсеин беше чудак. Той ме обикна бързо. Аз обаче отвърнах на тази обич с невероятно и непростимо вероломство. С него не спяхме заедно както с Фатма. Но всяка сутрин, щом отворех очи още по петляно време, изтичвах в неговата стая, сядах на гърдите му като на кон и разтварях с пръсти клепките му.

Вместо в градините и полето, където ме водеше Фатма, Хюсеин ме приучи да ходя в казармата, сред войниците. Не съм виждала друг, който умее така майсторски да измисля игри като този едър човек с дълги мустаци. Най-хубавото беше това, че повечето от тези игри бяха опасни и увличащи. Така например той ме подхвърляше и хващаше като гумена топка във въздуха или пък ме караше да седна върху калпака му, хващаше ме за краката и започваше да подскача и да се върти като пумпал. Удоволствието, което изпитвах в тези мигове, когато крещях задъхана, с разбъркани коси и широко отворени очи, не съм изпитвала никога след това в живота си.

Понякога, разбира се, се случваха и злополуки. Но между мен и Хюсеин имаше ненарушим договор: ако пострадам по време на игра — да не плача и да не се оплаквам на никого. Това се дължеше не толкова на моята честност, колкото на навика да пазя тайна като възрастен, породен от страха, че Хюсеин няма да играе повече с мен. Когато бях малка, казваха, че съм груба. Може би имаха право. Всеки, с когото играех, пострадваше, започваше да плаче. Този нрав по всяка вероятност е останал в мен от игрите с Хюсеин. Тази черта — да посрещам със засмяно лице нещастията, злополуките, да не падам духом — е останала също от тях.

Понякога Хюсеин караше войници от Анадола да свирят на саз и подхващаше чудни игри, като ме поставяше на главата си като някоя стомна.

По някое време с него се бяхме увлекли да крадем коне. Когато баща ми го нямаше в къщи, Хюсеин измъкваше коня от обора и обикаляше с часове из полето, като ме държеше на ръце. Но това развлечение не трая дълго. Не твърдя с положителност, но ми се струва, че готвачката ни е наклеветила пред татко и бедният Хюсеин не посмя повече да припари край коня, след като изяде две плесници от баща ми.

Казват, че истинското приятелство не може без свади и викове. С Хюсеин се карахме най-малко по четири-пет пъти на ден.

Имах особен маниер на сърдене. Присядах в единия ъгъл на стаята, с лице към стената. Няколко минути Хюсеин не ми обръщаше внимание, след това ме съжаляваше, грабваше ме неочаквано през кръста, вдигаше ме във въздуха, а аз пищях.

След като оставах известно време в скута му, най-после се съгласявах да целуна този войник по брадата и се помирявахме.

Нашето приятелство с Хюсеин продължи две години. Но тогавашните години се различаваха от сегашните. Те бяха дълги, много дълги…

 

 

Не е ли малко неприлично да говоря само за Фатма и Хюсеин, когато разказвам детските си години?

Баща ми беше майор и се казваше Низамеддин. През годината, в която се оженил за майка ми, го изпратили в Диарбакър и вече не се върнал в Истанбул. От Диарбакър бил преместен в Мосул, от Мосул в Хенекин, а оттам в Багдад и Кербеля…

Казват, че майка ми приличала на мене. Особено на една снимка, останала от годината на женитбата й с татко, където тя е сякаш мое копие. Но бедната мама не приличала на мен в здравословно отношение. Била много слаба. Натурата й не е могла да понесе безкрайните пътувания, суровия планински климат и жарещата пустиня. Освен това, изглежда, тя е страдала от някаква болест. Но през целия си съпружески живот бедната мама се е старала да я крие… Какво друго можела да направи? Тя много обичала татко и се страхувала да не я отделят насила от него.

Баща ми, който се отдалечавал все повече и повече от Истанбул, казвал на мама при всяко преместване:

— Нека те изпратя поне за един сезон, за два месеца при майка ти. И тя горката е стара… Кой знае колко много й се иска да те види!

Но майка ми протестирала:

— Така ли се уговорихме? Нали щяхме да се върнем заедно в Истанбул?

А за болестта си казвала:

— Нищо ми няма… Просто преумора… Преди два дни имаше промяна във времето, от това е, ще ми мине.

Тя криела от татко и голямата си носталгия по Истанбул. Но възможно ли е това?

Само две минути след като заспивала, тя се събуждала и започвала да разказва на татко своите дълги сънища за нашата вила в Календер, за гората около нея или за водите на Босфора. За да сънува някой такъв дълъг сън за няколко минути, би трябвало да е обзет от силно, много силно желание да види тези места, нали?

Баба ми често посещавала Военното министерство и началниците на татко, плачела и се вайкала, но молбите й не давали никакъв резултат.

Най-после, когато болестта на мама напреднала много, баща ми поискал един месец отпуск, за да я заведе в Истанбул, и тръгнал на път, преди да получи отговор.

Помня как прекосихме пустинята, настанени в махфе^[4].

Морето на Бейрут като че ли подейства благотворно на майка ми. В дома, в който отседнахме като гости, тя ме постави да седна на нейното легло, за да вчеше косата ми, и като видя, че ръцете ми са мръсни, а копчетата скъсани, склони глава на гърдите ми и заплака.

Един ден тя съвсем стана на крака, извади от сандъка нови дрехи и се облече. Надвечер слязохме надолу, за да посрещнем татко. Той живее в моите спомени като суров войник, с малко див характер. Но никога няма да забравя как той започна да тича от радост и как плака, като хвана майка ми за ръцете, сякаш тя бе току-що проходило дете.

Този ден беше последният, който прекарахме заедно. На другия ден намерили майка ми мъртва край отворения сандък, с глава, оборена върху вързоп бельо, и петно кръв на устните й.

Едно шестгодишно дете би трябвало да проумява много неща. Но аз, кой знае защо, не разбрах нищо. Домът, в който пребивавахме, имаше доста обитатели. Помня, че много дни наред се боричках с децата в една голяма градина, че се разхождахме заедно с Хюсеин из улиците, по брега на морето, посещавахме места, които със своите извисяващи се кубета приличаха на дворове на джамии.

След като оставил майка ми в чужда земя, татко не сметнал за нужно да се върне в Истанбул… Изглежда, че му било малко неудобно да се срещне с баба и с лелите ми. Но той сметнал за свой дълг да ме изпрати при тях. Освен това очевидно е имал предвид и невъзможността да възпитава в казармата, сред войници, дъщеря, която расте с всеки изминат ден.

В Истанбул ме заведе нашият ординарец Хюсеин.

Един луксозен параход, едно момиченце в ръцете на неугледен войник арабин… Кой знае колко мизерна и тъжна се е сторила тази картина на много хора в парахода! Но положително нямаше да съм толкова щастлива, ако бях пътувала с когото и да е другиго освен с Хюсеин.

 

 

В горичката зад нашата вила имаше каменен басейн, украсен със статуя на голо момче, ръцете на което бяха откъснати от раменете.

В първите дни на пристигането ми тази счупена статуя, почерняла от слънцето и влагата, ми напомняше сакато момче от пустинята. Трябва да е било есен, защото зеленикавите води на басейна бяха покрити с почервенели листа. Като наблюдавах тези листа, забелязах, че под тях шарят няколко червени рибки, и нагазих във водата на басейна с новите си обувки и копринената рокля, която баба ми беше ушила с такова старание.

Наоколо отекнаха писъци. Докато се опомня, моите лели ме грабнаха, занесоха ме горе и сменяха дрехите ми, като едновременно ми се караха и ме целуваха.

Уплашена от писъците и от тревогата, която се дигна, вече не смеех да влизам в басейна, а започвах да лягам по корем върху чакъла на брега и навеждах лицето си близо над водата.

Един ден пак лежах на края на басейна и с увлечение наблюдавах рибите. Картината е още пред очите ми, като че е било днес. Баба ми беше седнала зад мен на една градинска пейка, с обичайното си черно покривало, което никога не сваляше от главата си, а до нея Хюсеин бе застанал на колене така, като че ли се молеше на аллаха. Тихичко си говореха нещо. Вероятно са говорили на турски, защото не разбирах нищо от думите им. Но интонацията и погледите, които хвърляха от време на време към мен, ме накараха да се усъмня. Наострих уши като заек. Престанах да гледам червените рибки, скупчени около трохите, които отхапвах зъби от геврека и пусках във водата, и започнах да следя отраженията на баба и Хюсеин на дъното на басейна. Хюсеин ме гледаше и бършеше очите си с кърпа. Децата понякога имат чудна интуиция, твърде развита за годините им.

Този разговор насаме ми миришеше на съзаклятие. Щяха да отделят Хюсеин от мен.

Защо? Възрастта не ми позволяваше да проумявам подробностите, но разбирах съвсем ясно, че тази раздяла е тъй непредотвратимо нещастие като залеза на слънцето, когато настъпи определеният час, като валежа на дъжда.

През нощта отворих неочаквано очи в детското си креватче, прилепено до леглото на баба. Червеното нощно кандилце, което гореше над главите ни, беше угаснало. Но стаята бе обляна от бялата светлина на луната, чиито лъчи проникваха през прозореца. Не ми се спеше. Изпитвах непоносима мъка. По някое време се надигнах на лакти, погледнах към баба и като се уверих, че спи, лекичко се измъкнах от леглото и излязох от стаята на пръсти. Не се плашех като другите деца от тъмнината и самотата. Слязох бавно по дървеното стълбище в коридора, като при всяко скърцане на стъпалата се спирах с предпазливостта на възрастен.

Вратите бяха залостени, но прозорецът до вратата към градината беше отворен и аз прескочих през него просто за секунда.

Хюсеин спеше в колибата на градинаря, която се намираше на другия край на градината. Затичах нататък, като се препъвах в дългите поли на преплитащата се в краката ми бяла нощница, и се мушнах в леглото при Хюсеин, който лежеше върху един нар.

Той спеше много дълбоко. Знаех още от времето, когато бяхме в Арабистан^[5], че сутрин се събужда много трудно. За да отвори очи, трябваше да сядам на гърдите му, както се възсяда кон, да се друсам, да дърпам дългите му мустаци като юзди и да викам известно време. Но през онази нощ не посмях да го събудя. Бях уверена, че той няма да ме прегърне както преди, че въпреки молбите ми ще ме вземе на ръце и ще ме отнесе при баба.

А аз желаех само едно: да прекарам тази последна нощ притисната до него.

За тази моя неприлична постъпка през онази нощ се говореше доскоро в нашето семейство.

Когато баба ми се събудила призори и не ме намерила в леглото, щяла да полудее… За няколко минути цялата вила била вдигната на крак. Всички тръгнали с лампи и със свещници в ръцете да ме търсят в градините и край брега на морето. Търсили навсякъде — от тавана до улицата и от колибата за лодките до плиткия басейн… Спуснали фенер в кладенеца на съседния двор, от който вадеха вода за напояване на бостана.

По някое време баба ми се сетила за Хюсеин, изтичала до колибата му и ме намерила заспала, прегърнала здраво войника.

Още си спомням с усмивка трагедията в деня на раздялата. Не помня никога в живота си да съм се унижавала, да съм падала на колене така, както този ден. Хюсеин беше клекнал край вратата и плачеше, без да се срамува от дългите си мустаци, а аз изричах разни благословии, които бях научила от арабските просяци в Багдад и Сирия, като целувах полите на баба и на всичките си лели подред.

 

 

Тъжният човек се описва в романите с отпуснати рамене, изгаснали очи, бездействен и безмълвен, с една дума, нещастен.

С мен винаги се случва обратното. Винаги когато страдам дълбоко, очите ми блестят, държането и движенията ми стават резки, проявявам невъздържаност. Смея се високо, бръщолевя и върша лудории. Струва ми се, че това е най-добре за човек, който няма близки и е лишен от възможността да разкрие сърцето си другиму.

Помня, че постъпих именно така след раздялата си с Хюсеин. Бях палава и буйна, роднинските деца, доведени у нас, за да ме развличат, често си патеха от мен.

Много скоро забравих Хюсеин, като проявих достойно за осъждане непостоянство. Не съм много уверена, но ми се струва, че в действителност му бях сърдита. Винаги когато споменаваха името му пред мен, се мръщех.

— Мръсен Хюсеин, отвратителен Хюсеин, безсрамен… — изричах аз току-що научените нови думи на турски език и плюех.

Но кутията с фурми, която бедният „мръсен и отвратителен“ Хюсеин ми изпрати още с пристигането си в Бейрут, смекчи донякъде моя гняв. Фактът, че фурмите ще свършат, ми се струваше цяло нещастие и въпреки това не се поколебах да ги изям наведнъж. За щастие останаха костилките, с които се забавлявах в продължение на седмици. Част от тях смесих с едри стъклени мъниста и ги нанизах на един конец. Получи се великолепна дивашка огърлица, която окачих на шията си. Другите посях на различни места в градината. Месеци наред ги поливах всяка сутрин с една кофичка и чаках да израсне гора от финикови палми.

Баба ми, горката, се видя в чудо. Действително беше невъзможно да се излезе наглава с мен. Сутрин се събуждах по тъмно, виках и лудувах вечер до късно, докато капна от умора. Престанеше ли да се чува моят глас, цялата вила изпадаше в тревога, защото това означаваше, че или съм се порязала и съм се потулила някъде, за да се мъча безгласно да спирам шурнала кръв, или че съм паднала отнякъде и се превивам, за да не извикам от болка, или пък, че правя някоя пакост — режа краката на стола с трион или боядисвам някоя от покривките на миндера.

Понякога се покатервах на върха на някое дърво с парцали и дъсчици в ръка, за да направя гнездо на птиците, друг път се качвах на покрива, за да изплаша готвачката, като пусна някой камък през комина.

От време на време във вилата идваше един лекар. Веднъж скочих в празната кола, която чакаше лекаря, и зашибах конете с камшик. Друг път завлякох коритото за пране чак до брега на морето и се пуснах по течението на вълните. Не знам как е в другите семейства, но в нашето се смяташе за грях да се вдига ръка на сираче. Когато станех нетърпима, получавах следното наказание: хващаха ме за ръката, отвеждаха ме в една стая и ме заключваха в нея.

Имахме един странен роднина, когото ние децата наричахме „брадатия чичо“. Този брадат чичо казваше, че ръцете ми са като оградата на гроба на някой евлия^[6], защото пръстите ми никога не оставаха без рани и винаги биваха превързани с разни парцалчета.

С връстниците си не се разбирах. Бях изплашила дори и много по-големите от мен роднински деца. Ако веднъж на хиляда в мен се надигнеше някоя искрица обич, това също не беше за добро. Не умеех да обичам като хората, да галя ласкаво този, когото обичам. Нахвърлях се като малко зверче върху човека, когото обичах, хапех ушите му, дращех лицето му, разтърсвах го до безсъзнание.

Между роднинските деца имаше само едно, от което странях по някаква необяснима причина и пред което губех смелост и самообладание.

Това дете беше Кямран, синът на леля Бесиме. Впрочем едва ли би било справедливо да го наричам дете. Преди всичко на години той беше по-голям от мене. Освен това беше много мирен и сериозен. Той не обичаше да играе с децата, разхождаше се самичък край морето с ръце в джобовете или четеше книги под сянката на някое дърво.

Кямран имаше руса къдрава коса, бяла, нежна и гладка кожа — толкова гладка, че, струваше ми се, ако имам смелост да го хвана за ушите и да погледна отблизо страните му, бих могла да се огледам в тях като в огледало.

Но въпреки че странях от Кямран, един път се спречках и с него. Пуснах върху крака му един камък, който пренасях с кошница от брега на морето. Дали камъкът беше много тежък, или Кямран беше много нежен, не знам. Изведнъж се разнесе писък и плач. Обърках се. С ловкост, присъща на маймуна, се покатерих на големия чинар в градината. Нито с укори, нито със заплахи, нито пък с молби успяха да ме накарат да сляза долу. Най-сетне наредиха на градинаря да се качи на дървото и да ме хване. Но колкото по-нагоре се качваше той, толкова по-нагоре се качвах и аз. Най-после разбра, че ако продължава да ме гони така, аз, без много да му мисля, ще се катеря по все по-тънки и по-тънки клони, които щяха да се счупят под тежестта на тялото ми и да се случи нещастие, и слезе долу.

В края на краищата останах на един клон, кацнала като птичка, чак до вечерта.

Бедната ми баба оставаше без сън и почивка заради мен. Тази жена ме обичаше безкрайно много. Някои сутрини, събудена от моя глас, преди да си е отпочинала от предния ден, тя се изправяше в леглото, хващаше ме за ръцете и се сърдеше на покойната ми майка, като ме разтърсваше: „Защо трябваше да умреш и да оставиш това чудовище на мен? Не ми ли стигат моите години?“

Но съм уверена, че ако в такава минута мама би могла да се изправи пред нея и да попита: „Това чудовище ли предпочиташ или мен?“, баба без съмнение би взела мене, а нея би върнала там, от където е дошла.

Разбира се, че е трудно за една болнава стара жена да се събужда, преди да си отпочинала от предния ден, но не бива да се забравя колко по-трудно е да се събудиш с отпочинало тяло и жадуваща душа, терзана от тежки спомени…

С една дума, въпреки страданието, което съм причинила на баба си, съм уверена, че тя се утешаваше с мен и беше щастлива.

 

 

Когато я загубихме, бях деветгодишна. Баща ми по това време случайно се намираше в Истанбул.

Този път го бяха преместили от Триполи в Албания. В Истанбул можеше да остане само една седмица.

Смъртта на баба ми го постави в неловко положение. Един овдовял офицер не можеше да помъкне със себе си по разни планини и чукари своята деветгодишна дъщеря. Не знам защо, но той не се съгласяваше да ме остави при лелите ми. Може би се плашеше да не изпадна в положението на храненица. Той мисли, каквото мисли, и една сутрин ме поведе за ръка към кораба. Минахме в европейската част на Истанбул. При моста се качихме на една кола, пътувахме по безкрайни стръмнини, минахме през много чаршии и най-после спряхме пред входа на едно каменно здание.

Това беше френският пансион, в който щях да остана затворена цели десет години. Приеха ни в една мрачна стая до входа. Външните капаци на прозорците бяха затворени и завесите спуснати.

Изглежда, че всичко е било уговорено и подготвено предварително, защото жената в черно, която влезе след малко, се наведе над мен. Краищата на белия й капишон се плъзнаха като криле на някаква чудна птица по косите. Тя ме погледна в лицето отблизо и ме помилва по бузата.

Помня, че първото ми влизане в училището бе съпроводено пак с един инцидент.

Докато баща ми разговаряше със сестрата директорка, аз започнах да обикалям стаята, да оглеждам и да пипам тук и там. Посегнах да пипна с пръст цветните рисунки върху една ваза, която падна и се счупи.

Баща ми скочи от мястото си, като раздрънка сабята си и с тревога ме хвана за ръката. А притежателката на вазата, сестрата директорка, напротив, се смееше. Тя махна с ръка и се помъчи да успокои баща ми.

Колко много други неща, освен тази ваза, щях да счупя в това училище! Лудориите, които вършех в къщи, продължиха и тук. Сестрите или бяха наистина търпеливи като ангели, или намираха нещо симпатично в мен. Иначе не би било възможно да понасят моите капризи.

По време на уроците бърборех непрестанно и се разхождах в клас.

Слизането и качването по стълбите по възприетия от всички други начин не ми харесваше. Аз непременно се спотайвах в някой ъгъл, изчаквах да слязат другарките ми, възсядах перилата като кон и се понасях стремително надолу или пък събирах двата си крака и скачах от стъпало на стъпало.

В градинката имаше изсъхнало дърво. Една от нашите преподавателки наблюдавала как се катеря по него при всеки подходящ случай и как, без да обръщам внимание на заплахите, скачам от клон на клон през цялото междучасие, и възкликнала:

— Това момиче не е човек, а чучулига.

От този ден насам истинското ми име бе забравено и всички започнаха да ме наричат „Чучулигата“.

Не знам как става, но това прозвище се разпространи и в къщи. Името ми Фериде се запази само като официално и се употребяваше много рядко, както празничното облекло.

Чучулигата! Това име ми харесваше. А и ме устройваше. Винаги когато се оплакваха от някоя моя постъпка, свивах безгрижно рамене и отговарях:

— Какво да правя… Какво друго може да се очаква от една Чучулига?

В нашето училище идваше от време на време абат с очила, който имаше малка козя брадичка. Един ден в час по ръкоделие отрязах снопче от косата си и я прикрепих с лепило за брадата си. Погледнеше ли учителката към мен, закривах брадата си с ръка, обърнеше ли глава на друга страна, дръпвах ръката си, започвах да клатя брада, като имитирах този абат, и разсмивах момичетата. Учителката, която не можеше да разбере причината на кикотенето, се ядоса и започна да крещи.

По някое време обърнах глава към прозореца, който се отваряше към коридора, и какво да видя! Сестрата директорка ме наблюдаваше.

Обърках се и знаете ли какво направих? Наведох глава, направих й знак да мълчи, като сложих пръст на устните си, и след това й изпратих една въздушна целувка.

Тази сестра беше най-важният човек в училището. Всички учителки, включително и най-възрастните, я боготворяха. Фактът, че въпреки това обстоятелство я помолих да ми стане съучастничка в простъпката пред учителката, я развесели. Давайки вид, че не ще може да остане сериозна, ако влезе в класа, тя се изгуби в тъмния коридор, като се смееше и ме заплашваше с пръст.

Сестрата директорка ме хвана веднъж на местопрестъплението, но този път в столовата. Тъкмо пълнех остатъците от храната в една книжна кошница, която бях задигнала от клас.

Тя ме повика при себе си със строг тон:

— Я ела тук, Фериде. Какво правиш?

Не разбирах какво лошо има в това, което правех.

— Грешка ли е да нося храна на кучетата, ма сьор^[7]? — попитах аз, като я погледнах право в лицето.

— Кои кучета? Каква храна?

— Кучетата в запустялата сграда… Ах, ма сьор, да знаете само как се радват, когато ме видят… Снощи ме посрещнаха чак на ъгъла, започнаха да се умилкват и да се завират в краката ми… „Стойте… какво правите? Докато не стигнем в запустялата сграда, нищо няма да ви дам!“ — казвам аз… Но те, проклетите, разбират ли от дума? Без малко да ме повалят на земята… Но аз се заинатих. Хванах кошницата здраво и я закрих с престилката си. Щяха да ме разкъсат. За мое щастие в това време мина един симидчия, и ме спаси…

Сестрата директорка ме слушаше, гледайки ме право в очите.

— Е добре, как излезе от пансиона? — попита тя.

— Прескочих през стената зад пералнята — отговорих аз без колебание.

— Как посмя? — каза сестрата, и се хвана с две ръце за главата, сякаш беше чула съобщение за някакво бедствие.

— Не се тревожете, ма сьор — продължих със същата наивност. — Стената е доста ниска. А и да не искате да излизам през вратата? Портиерът за нищо на света няма да ме пусне. Първия път го излъгах. Казах: „Вика те сестра Тереза“, и побягнах… Но моля ви се, не ме издавайте, иначе има опасност кученцата ми да умрат от глад.

Странни хора бяха сестрите. Струва ми се, че в друго училище за такава постъпка бих била затворена, или бих получила друго наказание.

А тя приклекна, за да не бъде лице срещу лице с мен, и рече:

— Хубаво е да се закрилят малките животни. Но непослушанието не е хубаво. Остави кошницата на мен. Аз ще пратя остатъците на кучетата по портиера.

Едва ли някой друг в живота ме е обиквал така, както тази жена.

Подобни постъпки на сестрите по онова време ми влияеха толкова, колкото вятърът на скалите. Нямаше изгледи да пресекат моите лудории, моята недисциплинираност. Но се страхувам, че с течение на времето те неусетно са проникнали в душата ми, оставили са в мен незаличими следи и наслойки на състрадание и нежност.

Бях действително странно и непонятно момиче. Бях изучила слабостите на нашите учителки. Много добре налучквах онова, което щеше да причини най-голямо страдание на всяка от тях, и в зависимост от това измислях начини да ги измъчвам.

Така например имахме една учителка по музика. Казваше се сестра Матилда. Беше стара и крайно консервативна. Когато се молеше със сълзи на очи пред бюста на Дева Мария, аз посочвах прехвръкващите около статуята мухи и засягах най-болното й място с думите: „Ма сьор, ангелите са дошли да навестят нашата света майка!“

Бях забелязала, че една наша учителка е прекалено чиста и капризна. Когато минеше край мен, се оплаквах, че перото ми не пише добре, като в същото време го тръсках силно и върху снежнобялата яка на нещастната жена се появяваха мастилени петна.

Друга се страхуваше много от насекоми. В един от учебниците намерих цветна рисунка на скорпион, изрязах я внимателно с ножица и я закрепих с лепило върху гърба на една голяма конска муха, която хванах в столовата. Вечерта в занималнята намерих повод да се приближа до учителката и поставих мухата на катедрата пред нея.

Докато отвличах с приказки вниманието на сестрата, мухата започна да се движи. Щом видя на светлината на лампата, че върху катедрата се движи страшен скорпион, като разклащаше щипците и опашката си, бедната девойка изпищя от ужас. Тя грабна стоящата до нея линия във формата на „Т“ и с един удар смачка мухата върху катедрата. После се облегна с гръб на стената, закри лицето си с ръце и прекара лек припадък.

Същата вечер се въртях в леглото си и се мятах в продължение на половин час.

Така или иначе, бях вече дванадесетгодишна. Чувството на срам и свян беше доста развито у мен. Срамувах се от това, което направих на учителката. Освен това съзнавах, че тази постъпка нямаше да бъде пренебрегната. На другия ден щяха да ме повикат да дам обяснения и кой знае какво щеше да ми се случи?

В съня си няколко пъти се видях изправена пред сестрата директорка. Тя идваше към мен със сърдито лице и крещеше с широко отворени очи.

Първият урок на следния ден мина без инциденти. Към края на втория час вратата се отвори. Влязлата сестра пошепна тихо нещо на учителката и ми направи знак с ръка да я последвам. Ужас!

Докато напусках стаята с бавни крачки, като свивах рамене и плезех език, момичетата се смееха, а учителката чукаше с линията по катедрата и ги подканяше към тишина и спокойствие.

След малко бях в кабинета на сестрата директорка. Но… о чудо! Лицето й не приличаше на онова, което сънувах. За миг ми се стори, че немирницата, която измисли играта с мухата скорпион и стана причина за припадъка на учителката, не съм аз, а тя.

Лицето й беше печално, устните й трепереха! Тя ме хвана за ръката и ме притегли към себе си така, като че ли искаше да ме притисне към гърдите си. После ме пусна и каза:

— Фериде, детето ми… Трябва да ти съобщя нещо… Една тъжна вест… Баща ти е болен… Изглежда, че е сериозно болен…

Сестрата директорка мачкаше една хартийка в ръката си и не знаеше как да каже останалото.

Сестрата, която ме доведе, закри внезапно лицето си с кърпа и изскочи навън.

Разбрах. Исках да кажа нещо, но моят език се беше схванал както на сестрата директорка. Обърнах главата си и погледнах през отворения прозорец към отсрещните дървета. По върховете им, огрени от слънцето, прехвръкваха лястовици.

Изведнъж и аз се оживих като тях:

— Разбрах, ма сьор, не се измъчвайте. Какво да се прави? Един ден всички ние…

Този път сестрата директорка притисна главата ми към гърдите си и дълго ме държа така.

След малко пристигнаха лелите ми, въпреки че не беше приемен ден. Те поискаха разрешение да ме отведат в къщи, но аз не се съгласих. Казах, че скоро ще започнат изпитите. Обаче наближаващите изпити не ми попречиха да буйствам този ден много повече, отколкото всеки друг път. Резултатът беше, че на вечерните занимания вдигнах висока температура, дремех като мързеливките, опряла ръце на чина, и отидох да си легна, без да вечерям.

На другата сутрин, когато се събудих, бях пак предишната Чучулига.

 

 

Летните ваканции прекарвах в Козятаъ във вилата на леля Бесиме.

Тукашните деца не бяха подходящи за моята компания. Неджмие, дъщерята на леля Бесиме, беше мълчаливо и болнаво момиче, което не се отделяше от полите на майка си. Тя почти с нищо не се различаваше от по-големия си брат Кямран.

За мое щастие наоколо имаше деца на преселници. Аз ги събирах в градината, повеждах дружината и буйствах чак до вечерта.

По някое време моите приятели бяха станали нежелани и градинарят на вилата бе получил заповед да ги гони.

За щастие децата не бяха придирчиви и не обърнаха внимание на обидата. Те ми помагаха да бягам от вилата. С часове скитахме из полето и крадяхме плодове, като прескачахме оградите на градините.

На смрачаване, когато се прибирах в къщи със загоряло от слънцето лице и се мъчех да прикривам с разранени ръце скъсаните места по роклята си, леля ми започваше да скубе косите си. Тя ми сочеше за пример Неджмие, с бухналата лъскава коса, която се прозяваше от време на време, като разтваряше розовата си устица и много приличаше на глупава и ленива ванска котка^[8]. Освен това при всеки удобен случай ми набиваха в главата да бъда послушна, ученолюбива, внимателна, възпитана и още какви ли не качества, които притежавал Кямран.

Неджмие както и да е. В края на краищата тя беше една мека, топла пепеляшка, израснала на коленете на майка си. И без това в душата си приемам, че момичетата трябва да бъдат тъкмо такива.

Но какво ставаше с Кямран, този голям вече мъж, който отиваше към двадесетте, над тънките изписани устни на когото бяха наболи тънки мустачки? Този момък със своите бели велурени обувки и копринени чорапи, обути на мъничките му като на момиченце крака, със своето крехко тяло, което при вървеж се клатеше като вейка, със своята дълга бяла шия в отворената яка на копринената му риза, приличаше повече на девойче, отколкото на момък, и много ме дразнеше.

Просто излизах от кожата си, когато нашите роднини и съседи при всеки повод превъзнасяха неговите достойнства.

Колко пъти съм го блъскала, преструвайки се, че съм се подхлъзнала при бягане, колко пъти съм късала книгите му, колко пъти съм търсила повод да се спречкаме за дребни неща! Хей, човече божи, няма ли някой ден да се посъживиш малко, да се ядосаш, да възразиш за нещо, за да се хвърля като котка на врата ти, да те повъргалям в праха, да поскубя косите ти, да бръкна с пръсти в зелените ти змийски очи?

Треперех от ненавист и удоволствие, когато си спомнех деня, в който пуснах камъка върху крака му и го накарах да се гърчи от болка. Но той се смяташе вече зрял мъж, гледаше ме отвисоко и ми казваше с ехидна усмивка:

— Докога тези детинщини, Фериде?

„А ти докога ще бъдеш такъв мухльо, докога ще се кумриш и кокетничиш като мома пред съгледвачи?“

Тези думи, разбира се, не можех да му кажа за нищо на света… Годините ми, слава богу, бяха вече тринадесет-четиринадесет. Едно момиче на тази възраст не бива да задява повече един младеж, който се отнася с такава вежливост към нейните грубости. Страхувайки се да не изпусна някоя неуместна дума, често затварях устата си с ръка и бягах в някой затулен кът на градината, където можех да ругая на воля.

Беше дъждовен ден. В долния етаж на вилата Кямран разговаряше за модата с няколко жени от роднините. Жените се интересуваха от неговото мнение за цвета на зимните дрехи, които щели да си шият.

Седнала настрана, изплезила език, изкривила очи и съсредоточила цялото си внимание, аз шиех ръкава на една блуза. Не можах да се въздържа и започнах да се смея с висок глас.

— Защо се смееш? — попита ме братовчедът.

— Просто се сетих за нещо.

— Какво е то?

— Не казвам.

— Я не ме будалкай. Знам, че имаш редки зъби… Рано или късно ще изплюеш камъчето.

— Ще ти кажа, но няма да се сърдиш… Докато разговаряше с дамите за модата, си мислех, че си създаден погрешно… Трябвало е да бъдеш момиче, но не на тази възраст, а на тринадесет-четиринадесет години…

— Е, и?

— А аз, която изпонадупчих пръстите си, докато зашия педя местенце, би трябвало да бъда мъж, но най-малко на двадесет-двадесет и две години…

— Е, и?

— Ами… По волята на аллаха и със съгласието на пророка бих те взела, и…

Стаята гръмна от смях. Вдигнах глава и видях, че всички погледи бяха насочени към мен.

Една от гостенките направи неуместна шега:

— Но това може да стане и сега, Фериде!

— Как? — хванах се глупаво аз, питайки с широко отворени и недоумяващи очи.

— Така… Като се омъжиш за Кямран… Той ще се грижи за твоя тоалет, ще кърпи, а ти ще вършиш мъжката работа…

Ядосах се и станах от мястото си, но се сърдех повече на себе си. Бях си го изпросила. Никога не бях прекалявала с глупости, но този път вниманието ми, изглежда, е било заангажирано от това дяволско шиене.

Въпреки това пак не им останах длъжна. Виновна, но нагла.

— Може — казах, — но струва ми се, че няма да е честно спрямо Кямран бей. Ако не дай боже се скараме за нещо, какво ще стане с него? Мисля, че не е забравил още камъка, който падна върху крака му…

Отправих се към стаята си сред общия смях с печално-сериозно лице. Но на вратата се обърнах и добавих:

— Май попрекалих, това е много неприлично за едно четиринадесетгодишно момиче, не ми обръщайте внимание.

Качих се в стаята си, като тропах по дървените стъпала и блъсках вратите. Хвърлих се като гумена топка на леглото. Долу продължаваха да се смеят. Кой знае, може би се подиграваха с мен. Не, няма да им остана длъжна.

Не, че имах възражения да се омъжа за Кямран. Възрастта ни от ден на ден напредваше и възможността да се караме все повече намаляваше. Не оставаше друг изход, освен да се оженим, за да можем поне веднъж да се хванем за косите и да му отмъстя.

 

 

След лятната ваканция известно време нашето училище вреше и кипеше. Вълнението стихваше едва в навечерието на изпитите за срока.

Причината за това бе следната: онези от моите съученички, които бяха католички, след навършване на тринадесет-четиринадесетгодишна възраст вземаха първото си причастие на Великден през пролетта. Облечени в бели копринени рокли, дълги до земята, покрити с тюл, те се обричаха на Христа.

Прекрасен е този обред на обричането, който се извършваше в църквата, под светлината на свещите, под звуците на органа, изпълняващ религиозни химни, сред дима и тежкия аромат на тамян и алое, примесен с аромата на пролетните цветя, пръснати навсякъде. Но жалко, че моите неверни дружки веднага след това, още в дните на ваканцията, която следва непосредствено след обричането, лъжеха своя избраник, изменяха на бледоликия и синеок Христос с първия мъж, който се изпречеше пред тях, а дори и с няколко мъже.

При започване на училището те донасяха скрити в куфарите си разни писма, снимки, цветя за спомен и още какви ли не други неща.

Знаех за какво разговаряха те, когато се разхождаха в градината по две, по три, хванати под ръка. Не беше трудно да се отгатне, че под цветните и позлатени картички с лика на Христа и разни ангелчета, подарени на най-невинните и набожни девойки, се криеха снимки на младежи. Не убягваше от погледа, когато някое момиче, усамотено в някой ъгъл на градината, шепне на ухото на приятелката си история с толкова тих глас, че да не бъде чута дори и от мушиците, които хвърчат наоколо.

През този сезон момичетата се разделяха на групи по две, по три и се вкопчваха една в друга.

Едничка аз останах сама както в градината, така и в клас. Всяка от моите съученички мълчеше пред мен като амфора и криеше своите тайни. Те се пазеха повече от мен, отколкото от сестрите, защото бях бъбрива, бързо изплювах камъчето, както казваше „брадатият чичо“. Щом научех, че някое момиче е разменило най-невинно през оградата на двора цвете за спомен с някое съседско момче, съобщавах това на всеослушание в градината. Бях фанатизирана противничка на такива неща.

Една зимна вечер учехме в занималнята. Една прилежна ученичка на име Мишел бе взела разрешение от сестрата да седне на последния чин със своята тъпичка другарка, за да й разкаже урока по римска история. В тихата занималия изведнъж се разнесе плач. Сестрата вдигна глава и каза:

— Какво има, Мишел, плачеш ли? Защо?

Мишел закри с ръце измокреното си от сълзи лице. Вместо нея отговорих аз.

— Мишел плаче, защото е развълнувана от поражението на картагенците.

Класът се заля от смях.

С една дума, моите съученички с право ме бяха изолирали. Но не беше приятно да се живее настрана от всички, да се отнасят към мен като към лекомислено момиче, след като бях вече на прилична възраст.

Наближавах петнадесетте — възраст, на която майките ни са облекли булчински рокли, а бабите ни разтревожени, че ще останат стари моми, са тичали при кладенеца на щастието в Еюб^[9].

На ръст не бях много висока. Но въпреки моята буйност, тялото ми се развиваше хармонично, лицето ми сияеше и гаснеше със странни цветове и светлини.

Нашият „брадат чичо“ от време на време ме хващаше за ръцете, теглеше ме към прозореца, доближаваше лицето ми до своето и ме гледаше съвсем отблизо с късогледите си очи.

— Какъв тен, какъв цвят имаш, дъще… Също като перкалска басма. Нито ще избледнее, нито ще остарее! — казваше той.

Хайде де. Такива ли биват момичетата? Тялото ми беше като пумпал, лицето ми — като рисувано с четка… Когато се оглеждах в огледалото, сякаш виждах някоя кукла във витрините на Бонмарше, подигравах се със себе си, плезех език и кривях очи.

 

 

От ваканциите най-обичам великденската. Когато пристигах в Козятаъ, за да прекарам там тези две седмици, черешите биваха узрели, а черешовите дървета, наредени от край до край на другата страна на градината, която гледаше към шосето — отрупани с плодове.

Много обичах черешите. През тези петнадесет дни се хранех като врабчетата почти само с череши и не се връщах в училище, докато не съм изяла и последните череши, останали по върховете на най-високите клони.

Веднъж привечер пак бях на върха на едно дърво. Ядях череши и се забавлявах, като стрелках с костилки.

За беда една от тях удари носа на един възрастен съсед, който минаваше по пътя.

Той отначало не разбра какво стана и започна да се оглежда с недоумение, без да се сети да вдигне глава към дървото.

Ако не бях се обадила, ако не бях мръднала от мястото си, може би той въобще нямаше да ме види и щеше да продължи пътя си, мислейки, че костилката е изпусната случайно от някоя нахална птица, прехвръкнала над главата му. Но не можах да се въздържа и прихнах да се смея, въпреки че бях много уплашена и засрамена.

Като видя една оформена вече девойка да се смее безочливо, възседнала като кон големия клон, човекът кипна.

— Браво, госпожице, браво, дъще — извика той, като мърдаше гневно вежди. — Не ви прилича на възрастта. Станали сте мома за женене, а…

В тази минута ми се искаше да потъна в земята. Бедната ми „перкалска басма“ кой знае как беше променила цветовете си. Въпреки че ме грозеше опасността да падна от дървото, положих ръце на гърди върху ученическата си блуза и наведох глава.

— Извинете, господине — рекох аз. — Кълна ви се, че това е чиста случайност… По-точно — невнимание…

Тази невинна поза бе същата, която сестрите и набожните ученички заемаха в пансиона, когато заставаха да се молят на Дева Мария и Исус Христос. Въздействието й е изпитвано много пъти. Щом векове наред този жест е трогвал дори светата майка и нейния божествен син, по всяка вероятност щеше да трогне и този старец.

Не се излъгах в предположението си. Моето лицемерно разкаяние и треперещият ми глас повлияха на съседа, който омекна и сметна за нужно да ми каже нещо хубаво.

— Не смятате ли, че подобно невнимание може да навреди на една млада госпожица на вашата възраст? — рече той.

— Защо, господине? — попитах аз с широко отворени очи, макар че разбрах прекрасно неговия намек.

Заслонил с ръка лицето си от слънцето, старецът ме гледаше внимателно и се усмихваше.

— Мога например да се разколебая, ако стане дума да те взема за снаха.

Аз на свой ред също се усмихнах:

— В това отношение съм застрахована, господине. И кротка да съм, пак няма да ме вземете.

— Откъде знаете?

— Знам, защото имам недостатък, който е много по-голям от катеренето по дърветата и стрелкането с черешови костилки… Не съм богата, а както чувам, бедните момичета не са на почит… Освен това не съм и хубава. Ако ме питате, този недостатък е по-голям и от бедността.

Тези думи развеселиха още повече стареца.

— Вие грозна ли сте? — рече той.

— Не ми го казвате, но аз знам. Такива като мен ли биват момичетата? Момичето трябва да бъде високо, русокосо, със сини очи… — отговорих аз тъжно.

Изглежда, че старецът на времето е бил малко разпуснат.

— Ех, бедно мое дете — каза той със странен поглед и променен глас. — Вие още сте на такава възраст, че не разбирате какво нещо е красотата и не цените себе си… Както и да е… Я да видим как се казвате?

— Чучулигата.

— Това име пък какво е?

— Извинете, така ми викат в училище. В действителност съм Фериде. И името ми е едно такова валчесто и грубо като мене.

— Фериде ханъм, уверявам ви, че името ви е хубаво като самата вас… Де да бях намерил такава снаха за сина си…

Не знам защо, но ми се искаше да бъбря с този човек, който имаше изискани маниери и приятен глас.

— В такъв случай ще мога и него да замерям с череши — казах аз.

— Разбира се… Разбира се… Без съмнение…

— А сега ще ми разрешите да ви дам няколко череши. Трябва да ги приемете непременно, за да докажете, че сте ми простили. Една минутка…

И започнах да се катеря по клоните като катеричка.

— Боже мой, клоните пукат… Ще стана причина да паднете, Фериде ханъм… — викаше старецът, закрил лицето си с ръце.

Не обръщах внимание на тревогата му и си бъбрех:

— Бъдете спокоен… Свикнала съм да падам. Ако бяхте по-наблизо, щяхте да видите един белег от рана на слепоочието ми… Един белег, който допълва красотата ми…

— Ах, дъще, ще паднете!

— Готово, господине, готово. Само че как да ви ги дам? Намислих, господине, и това намислих.

Извадих кърпата от джоба на престилката си и завързах черешите в нея:

— Бъдете спокоен, кърпата не е употребявана. Съвсем чиста е. Сега ви моля да я уловите, преди да падне на земята. Едно… две… три…

Старият съсед хвана черешите с неочаквана ловкост.

— Много благодаря, дъще! — каза той. — Само че как ще мога сега да ви върна кърпата?

— Няма нужда. Приемете я като подарък от мене!

— Как така?

— Защо?… Знаете ли какво? След няколко дни ще се върна в пансиона. В нашето училище е прието момичетата да флиртуват през ваканцията с младежи и после, когато започнат занятията, да си разказват приключенията една на друга. Досега не ми се е случвало такова нещо и се чувствам неудобно пред тях. Не се осмеляват да ми го кажат в лицето, но положително зад гърба ми се подиграват с мен… Сега намислих нещо. Когато се върна в пансиона, ще ходя с наведена глава, ще се правя на замислена и ще се усмихвам тъжно, като че ли крия някоя голяма тайна. „Какво ти е, Чучулиго?“ — ще кажат те. „Нищо… Какво може да ми е?“ — ще отговоря без желание. Те няма да ми повярват, ще продължават да настояват. „Добре, но се закълнете, че няма да обадите на никого“ — ще река аз тогава и ще им разкажа една лъжа.

— Каква лъжа?

— Запознанството ми с вас ще улесни тази лъжа… „През стената флиртувах с един висок рус мъж“ — ще кажа. Естествено не мога да кажа, че е бил с бели коси… Впрочем, изглежда, че на младини вие сте били рус… Добре познавам другарките си. „Какво си говорихте?“ — ще попитат те. „Каза ми, че съм красива“ — ще се закълна аз. Не е уместно да им кажа, че съм ви дала череши в кърпа. Ще кажа, че съм ви подарила роза. Впрочем не. Не може да се подарява роза, увита в кърпа. Ще кажа, че съм подарила кърпа и толкоз…

Докато само преди малко бяхме на косъм от скарването, сега със стария съсед весело се смеехме и си махахме с ръце при раздялата.

 

 

През същото лято все поради тази ми страст към катеренето по дърветата ми се случи още една история.

Беше лунна августовска нощ. Във вилата бяха дошли много гости. Между тях беше и Нериман — вдовица на двадесет и пет години, която рядко ни удостояваше с честта да ни гостува, и идването й във вилата представляваше събитие.

Като се започне от лелите ми, които не харесваха никого на този свят освен себе си, и се стигне чак до простичките слугини, всички бяха във възторг от тази жена.

Съпругът на Нериман, когото според слуховете тя много обичала, беше починал преди година. Затова тя ходеше винаги в черно. Но имам чувството, че ако черното не бе подхождало тъй много на тази руса жена, траурът не би продължил и всички тези черни дрехи биха отишли накуп в боклука.

Нериман се е опитвала да спечели и мен, като ме е милвала, тъй както се милват кучета и котки. Не ми е ясно защо, но не можах да я обикна. Отношенията ни с нея не бяха сърдечни. Винаги посрещах хладно проявите на внимание от нейна страна.

Въпреки хладината, която продължава и до днес, държа да призная, че тази Нериман беше дяволски красива. Онова, което не можех да понасям в нея, беше прекалената й кокетност. Когато се намираше в женска компания, тя беше горе-долу поносима. Но щом се появеше някой мъж, лицето й се преобразяваше, гласът й, смехът й, погледът й се променяха. С една дума, тя беше много по-напред от ония мои съученички, които си вършеха работата мълчаливо и тайно.

„За мен вече няма живот“, казваше тази жена винаги когато ставаше дума за нейния съпруг, и така играеше ролята на привидно измъчена, че ме подлудяваше. Аз много се дразнех и си казвах: „Дано излезе насреща ти някой по-солиден мъж, тогава ще те видим.“

В нашата вила нямаше нито една връстница на Нериман. Не е уместно, разбира се, да смятаме в това число флегматичната Неджмие. Лелите ми бяха възрастни жени с побелели коси. Те нямаха други теми за разговор освен сплетните, с които се занимаваха от време на време по адрес на този или онзи.

Като че ли бях предчувствала кое привлича Нериман във вилата. Тя май беше харесала моя глупав братовчед. За да се омъжи за него ли? Не вярвам. Намерението на една почти тридесетгодишна вдовица да се омъжи за двадесетгодишен младеж би предизвикало истински скандал. Впрочем дори тя да би се решила на такъв скандал, моите хитри лели нямаше да позволят рожбата им да попадне в ноктите на такъв ястреб.

Тогава? Щастливата вдовица искаше да се разтуши, да се поразвлече с моя братовчед, докато й се усмихне щастието, докато си намери нов съпруг, който да й осигури охолен живот и да удовлетворява нейните прищевки.

Нарекох Кямран глупав, но бях много ядосана…

В действителност той беше потаен жълт скорпион, и то от тези, които се промъкват незабелязано и хапят жестоко. Когато разговаряше с Нериман, се мъчеше да не се издава, но можеше ли да скрие това от мен?

Когато играех с децата, когато скачах на въже или когато, легнала на земята, си гледах на карти, всъщност наблюдавах двамата.

Братовчед ми си шушукаше толкова отблизо с нея, че аха, аха да падне в устата й. Като си давах вид, че не забелязвам нищо, от време на време минавах покрай тях… Те веднага понижаваха глас или променяха темата на разговор. „Нека правят, каквото си искат, защо те интересува?“ — ще кажете вие. Защо ме интересува? Макар да ми е враг, Кямран е мой братовчед. Мога ли да го оставя да бъде покварен от някаква жена, дошла не знам откъде си?…

За какво разказвах?… Да. Беше лунна августовска нощ. Гостите, събрани на голяма група, седяха на верандата пред вилата под светлината на една петромаксова лампа, която в случая беше съвсем излишна. Разговаряха и се смееха.

Звънкият и нагласен сякаш по ноти смях на Нериман действаше на нервите ми и аз се уединих в един кът на градината под сянката на дърветата.

На другия край имаше стар чинар, част от клоните на който се бяха надвесили над съседния двор. Обичах величествения вид на това дърво, макар че плодовете му не струваха нищо. Често се катерех по него, пристъпях или седях върху грамадните му широки клони, по които можеше да се върви съвсем безопасно като върху диван.

Така направих и онази вечер. Качих се на един доста висок клон и седнах.

След малко дочух леки стъпки, а после глух смях.

Напрегнах зрението си и наострих уши. Какво мислите, че видях? Към мен идваха моят братовчед и щастливата вдовица.

Цялата бях напрегната като рибар, който очаква рибата, която ще се закачи на въдицата. Примирах от страх, да не вдигна шум от мястото, на което бях седнала. Напразен страх!

Те бяха толкова погълнати от себе си, че и тъпан да биех, пак нямаше да чуят. Нериман вървеше напред. Братовчед ми я следваше на четири-пет крачки като чер роб. Не можеха да минат през оградата, за да продължат пътя си, и останаха под дървото, на което се намирах.

Елате, пиленца, елате, агънца… След малко ще видим… Ще направя всичко възможно тази хубава лунна нощ да остави един незаличим спомен за вас.

Тъкмо в това време засвири един щурец. Щях да полудея. Не можах да чуя речта, която моят братовчед дръпна пред щастливата вдовица. Просто ми идваше да викна: „Нещастнико, от какво се страхуваш? Тук няма жива душа. Говори по-високо!“

От речта му до мен долитаха само няколко думи: „Нериман… мила… ангел мой…“ Разтреперих се като лист. Страхувах се, че ще падна или най-малко ще размърдам листата и ще вдигна шум. От време на време чувах и някоя друга дума от Нериман: „Моля ви се… Кямран бей… моля ви се…“

Най-после гласовете млъкнаха. Нериман тръгна с леки стъпки към оградата, като стъпваше на пръсти и се понадигаше, сякаш искаше да види нещо в съседния двор.

Разбира се, тя беше обърната с гръб към Кямран, който, изглежда, не знаеше какво да предприеме по-нататък…

После видях как братовчед ми неочаквано тръгна към нея с вдигнати ръце… Сърцето ми заби по-силно. „Най-после се вразуми. Сега ще лепне една хубава плесница на тази лоша жена“, помислих си аз. Ако Кямран беше направил това, щях да се хвърля с плач от дървото и щях да се помиря с него до края на живота си. Но това говедо не го направи. С неочаквана за неговите слаби бели момински ръце сила той грабна Нериман за раменете, а после — за китките на ръцете. Започнаха да се боричкат, прегърнати и задъхани. В светлината на лунните лъчи, които проникваха през листата на чинара, аз видях как косите им се оплетоха.

Какъв срам, господи, какъв позор! Цялото ми тяло се тресеше. Докато преди малко бях решила да им скроя хубав номер, сега примирах от страх да не ме усетят. Колко много ми се искаше в този миг да се превърна в птица, да литна през клоните на дървото към небето и да изчезна горе, в царството на луната, за да не видя никога вече лицата на хората от този свят!

Макар че стисках устните си с пръсти, от устата ми се изтръгна вик, струва ми се, стон. Но щом ме чуха долу, започнах да се смея. Да бяхте видели само как тези безсъвестници се объркаха в същия миг!

Щастливата вдовица, която преди малко вървеше като лунен лъч, без да докосва земята с нозе, сега бягаше с все сила, като се блъскаше в дърветата и се препъваше.

Отначало братовчед ми реши да я последва, но след като бяга известно време, той се спря, съобрази нещо и гузно тръгна назад.

Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа да се смея. Кямран започна да обикаля коварно под дървото като лисицата от известната басня за гарвана и лисицата.

— Фериде, детето ми, може ли да слезеш малко долу? — каза най-после той, като преодоля срама и стеснението си.

Престанах да се смея и попитах със сериозен тон:

— Защо?

— Искам да говоря с теб.

— Нямам какво да говоря с вас. Не ме безпокойте.

— Фериде, остави шегите!

— Шегите ли? Нищо подобно.

— Вече прекаляваш… Ако не искаш да слезеш долу, аз мога да се кача на дървото.

Да се смееш, или да плачеш? Моят нежен и разглезен братовчед, който се плаши, когато види пред себе си малка локвичка и оглежда по три-четири пъти ту водата, ту обувките си, който преди да седне на стола, хваща с пръсти крачолите на панталона над коленете и ги подръпва нагоре, сега се заканва да се качи на дървото! Как да не се смея?

Но тази вечер той наистина се беше озверил. Хвана се за един от най-близките клони, метна се на дървото и се приготви да продължи нагоре…

Щях да полудея при мисълта, че мога да се окажа лице в лице с него тази вечер, на това дърво. Това би било цяло нещастие. Ако видя отблизо погледа на неговите змийски очи, ще се сбием като две хищни птици между клоните на дървото. Бих му извадила очите и бих го хвърлила долу. Той, или аз.

Но не знам защо реших, че не е правилно да взема такова безумно решение.

— Спрете там! — заповядах строго аз, като станах от мястото си.

Той не ми обърна внимание и дори не отговори. Като се изправи на клона, върху който се беше покатерил, започна да се оглежда нагоре.

— Стойте — казах аз, — иначе ще стане лошо. Вие знаете, че аз съм Чучулигата. Дърветата се моето царство. Не ще позволя чужд крак да стъпи тук.

— Какви са тези странни думи, Фериде?

Наистина странни думи!

Бях принудена да премина към шеговит тон.

— Знаете, че ви уважавам — казах аз, като се приготвих да се изкача по-нагоре, ако той реши да тръгне към мен. — Ще ми бъде много мъчно, ако се наложи да ви търкулна долу. Тогава изведнъж ще измените тона, с който преди малко декламирахте стихчета, и ще започнете да викате: „Помощ, помощ, помощ.“ Ще бъде много трагично.

Имитирах неговия глас и се заливах от смях.

— Сега ще видим!

Страхът го беше направил смел и ловък. Без да обръща внимание на моята заплаха, той продължаваше да се катери по клоните под мен.

Сякаш бяхме започнали да играем на гоненица върху това дърво. Колкото повече приближаваше той, толкова по-нагоре се изкачвах аз. Но клоните ставаха все по-тънки и по-тънки. По някое време ми хрумна да скоча върху оградата и да избягам. Но имаше вероятност да не мога да избягам, да си счупя ръка или крак. Тогава ще вика за помощ не братовчед ми, а аз.

Впрочем тази вечер за нищо на света не биваше да заставаме лице срещу лице.

— Мога ли да знам защо настоявате толкова да говорите с мен? — попитах аз, като смених тактиката.

В отговор на тези думи той също се промени. Спря на място и си придаде сериозен вид.

— Шегуваш се, но работата е много сериозна, Фериде… Страхувам се от теб…

— Така ли? Защо се страхувате от мен?

— Защото си бъбрива…

— Та аз винаги съм била бъбрива.

— Но тази нощ е съвсем различна от другите…

— С какво се различава тя?

Кямран беше много изморен и измъчен. Без да го е грижа повече за панталоните, той седна на един клон. Беше готов да се разплаче, макар привидно да продължаваше да се шегува.

— Бъди спокоен. Уверявам те, че нищо не се е случило. Върни се при гостите. Неудобно е — казах аз не защото го съжалих, а защото търпението ми се беше изчерпало и не бях в състояние да продължа този разговор. Исках час по-скоро да се избавя от него.

— Даваш ли дума, Фериде? Заклеваш ли се?

— Давам ти дума, и клетва, и всичко, каквото искаш…

— Да ти вярвам ли?

— Мисля, че трябва да ми повярваш… Вече не съм дете.

— Фериде…

— Пък и какво толкова знам, че се страхуваш да не го кажа? Както виждаш, седя си самичка на моето дърво.

— Не знам, но не ми се вярва…

— Не току-така ти казвам, че съм пораснала, че вече съм голямо момиче… Хайде, мили братовчеде… Не се измъчвай повече. Има неща, които детето вижда, но едно момиче, което вече е пораснало, не забелязва… Хайде, успокой се…

Страхът на Кямран постепенно се превръщаше в недоумение.

— Ти говориш съвсем различно, Фериде! — каза той и настойчиво вдигна глава, сякаш искаше непременно да ме види.

Ако разговорът беше продължил още, нямаше да свърши. Затова викнах с престорен гняв:

— Стига вече… Ако продължаваш да говориш още, ще си взема думите назад… Решавай сам…

Тази заплаха му подейства. Той се спусна гузно от дървото и сякаш срамувайки се да тръгне натам, накъдето избяга Нериман, закрачи към долния край на градината.

След онази нощ щастливата вдовица не се появи повече във вилата. Що се отнася до Кямран, дълго време след това чувствах, че се страхува от мен.

 

 

Винаги когато отидеше в Истанбул, той ми носеше подаръци: красив японски чадър с рисунки, копринени кърпи, копринени чорапи, тоалетно огледало във форма на сърце, изящна дамска чанта.

Защо ми подаряваше неща, които бяха подходящи по-скоро за една девойка, отколкото за едно непохватно момиче? С каква цел? С каква друга цел, освен да залъже Чучулигата, да й затвори устата, за да не бъбри повече.

Бях вече на такава възраст, когато мисълта, че някой си е спомнил за мен, ми доставяше удоволствие. Освен това тези красиви предмети ми харесваха.

Но, кой знае защо, не исках да показвам нито на Кямран, нито на някой друг, че придавам значение на тези подаръци.

Когато се случеше да изпусна чадъра, украсен с бамбукови къщички и японки с тесни, бадемови очи, на земята, не бързах да го вдигна, оставях го да лежи в прахта. Лелите ми се сърдеха:

— Фериде, така ли цениш подаръците, които ти се поднасят?

Един ден ги накарах да се разпискат, като си дадох вид, че искам да натикам сочните плодове, които държах в ръката си, в чантичката, чиято лъскава и мека кожа винаги ми доставя голямо удоволствие, когато я гладя.

Ако бях малко по-хитра, бих могла да се възползувам много повече от страха на Кямран и с разни дребни шантажи да го накарам да ми купи още какво ли не.

Но аз имах желание да късам, да чупя и да тъпча с плач тия вещи, въпреки че толкова ги обичах.

Не можех да забравя обидата и омразата, които хранех към своя братовчед.

През другите летни ваканции просто ме заболяваше главата и ми причерняваше пред очите, когато наближаваха дните за училище. А тази година едва дочаках деня на раздялата с този дом и с тези хора.

 

 

Беше един неделен ден през първите седмици на занятията в училище. Сестрите ни бяха завели на разходка към Кяатхане^[10].

Известно е, че сестрите не обичат да се разхождат много по улиците, но, кой знае защо, този ден се случи да се приберем по мръкнало.

Аз вървях зад дружината. По някое време видях, че доста съм се откъснала от другарките си. Те вероятно са сметнали, че както винаги припкам най-отпред и никой не ме потърси. В това време край мен се мярна човек. Мишел.

— Ти ли си, Чучулиго? — каза тя. — Защо си самичка и вървиш едва-едва?

Посочих кърпата, с която бе превързан глезенът на десния ми крак.

— Ти, изглежда, не си забелязала, че паднах одеве, и нараних крака си — отговорих аз.

Мишел е добричка. Тя ме съжали:

— Искаш ли да ти помогна?

— Предполагам, че нямаш намерение да ме носиш на гърба си.

— Не, разбира се… Това е невъзможно. Но мога да те хвана под ръка, нали? Не така… Прехвърли ръката си през рамото ми… По-здраво… Аз ще те хвана през кръста. Така ще ти бъде по-леко. Как е, като вървиш? Боли по-малко, нали?

След като изпълних нарежданията й, наистина се почувствах по-добре.

— Благодаря, Мишел — рекох. — Ти си много добра.

— Знаеш ли какво ще си помислят момичетата, когато ни видят така, Фериде? — каза Мишел, след като повървяхме малко.

— Какво?

— Ще кажат, че и Фериде се е влюбила… Споделя мъката си с Мишел.

Изведнъж се спрях и попитах:

— Наистина ли?

— Разбира се…

— Пусни ме тогава. Веднага.

Изрекох това със строгостта на командир, който отдава заповед.

— Голяма глупачка си. Как можа да повярваш? — отговори Мишел, като продължаваше да ме прикрепя.

— Глупачка ли? Защо?

— Нали всички знаят каква си.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо… Всички знаят, че ти не можеш да имаш приключение, че е изключено да си флиртувала с някого…

— Защо? Намирате, че съм грозна?

— Не. Не си грозна. Дори може да се каже, че си хубава. Но ти си непоправима наивница и глупачка.

— Ти така ли мислиш за мене?

— Не само аз, всички мислят така… В любовта, казват, Чучулигата е истинска gourde.

Не знам добре как е на турски, но на френски език gourde означава тиквичка, кратуна, тиква или нещо подобно. Което и да е, все лошо… Впрочем не може да се каже, че с ниския си ръст и с пълното си тяло не приличам на някоя от тези тикви. Ами ако решат освен „Чучулигата“ да ми прикачат и прякора „gourde“? О ужас! Трябваше да направя всичко възможно, за да предотвратя опасността от подобно унижение.

С жест, който бях научила от самата Мишел, аз сложих главата си на нейното рамо, усмихнах се тъжно и я погледнах изкосо:

— Вие така ли мислите?

— Какво чувам, Фериде?

Мишел се бе спряла и ме гледаше учудена.

— Да, така е за съжаление — потвърдих с кимване на глава и въздъхнах, за да направя лъжата си още по-приемлива.

Този път Мишел се прекръсти от изненада.

— Това е хубаво, много хубаво, Фериде… Жалко, че не мога да ти повярвам.

Бедната Мишел имаше такава слабост към любовта, че изпитваше удоволствие дори тогава, когато я откриеше у другите. Но жалко е, че тя не смееше да ми повярва и открито да изрази радостта си.

Това, което направих, беше нелепо, но играта трябваше да продължи. За мен беше въпрос на чест.

— Да, Мишел — рекох. — И аз обичам.

— Само обичаш? Само толкова?

— Разбира се, че има взаимност, grande gourde.

Макар че й върнах думата gourde, която преди малко тя ми бе прикачила, като поставих пред нея и прилагателното „голяма“, тя дори не помисли да ми възрази, да ми каже: „Това си ти, този прякор е твой.“

Значи, още в началото на своята лъжа бях успяла да спечеля нейното уважение. Какво щастие!

Сега вече Мишел ме прегръщаше с по-голяма любов.

— Разказвай, Фериде… Кажи, как стана? Значи, и ти, а? Хубаво е да обичаш, нали?

— Хубаво е, разбира се…

— Кой е? Много ли е хубав момъкът, в когото си влюбена?

— Много е хубав.

— Къде го срещна? Как се запознахте?

Мълчах.

— Хайде, стига си упорствала.

Как ми се искаше да не упорствам, но не знаех какво да измисля. Просто ме учудват тия, които си намират истински любими, защото е много трудно, дяволски трудно да се намери дори въображаем…

— Хайде, Фериде, какво чакаш. Иначе ще кажа, че си се пошегувала с мен.

Изведнъж ме обзе тревога. Шега ли? Не! Да ме наричат кратуна или тиква… Чакай да ти измисля една такава любовна история, че да се чудиш…

Знаете ли кого представих на Мишел за мой любим? Кямран!

— Ухажваме се с моя братовчед…

— Русият, когото видях миналата година в приемната на пансиона ли?

— Същият.

— Ах, колко е хубав!

Както казах, Мишел е момиче, родено само за любов. Кямран е идвал в училище всичко на всичко два или три пъти. Не е ли странно, че Мишел е подушила присъствието на един млад човек в пансиона, както котката подушва месо, и е изтичала в приемната, където може би ни е наблюдавала?

Звездите вече блещукаха. Въпреки есента времето беше топло като през лятото и във въздуха сякаш се носеше дъх на пшеница.

Вървях, отпуснала се върху раменете на Мишел. Косите и страните ни бяха долепени. Започнах да й разказвам една измислена история.

— Беше нощ, по-светла от тази. Ние се отделихме от групата, която седеше пред вратата. Аз вървях напред, а братовчедът — две-три крачки зад мен… Той ми говореше приятни неща, които не съм в състояние да повторя… Просто не искам… Щурците пееха в надпревара… Вървяхме, вървяхме… Пресичахме малки полянки, които под лунната, светлина, приличаха на фонтани, и влязохме в сенките на дърветата. После отново излизахме на лунна светлина, а след това пак потъвахме в тъмнината…

— Колко е голяма градината ви, Фериде?

Уплаших се да не проваля разказа.

— Не е толкова голяма, но ние вървяхме бавно — казах и продължих: — Стигнахме края на градината, където има един грамаден чинар, надвесен над съседния двор. Спряхме се под него… Аз се надигнах, като стъпвах на пръсти и си давах вид, че гледам през оградата към съседния двор. Той кършеше ръце. Искаше да предприеме нещо, но не смееше.

— Ама нали си била гърбом, как си видяла всичко това?

— Сянката му падаше върху оградата. По нея забелязах.

Трябва да съм играла много добре ролята си, защото, като разказвах всичко това, треперех, гласът ми се задавяше, очите ми се насълзяваха…

— После, Фериде, после?

— После братовчедът изведнъж ме хвана за китките.

— Ах, колко вълнуващо! А после?

— После… как да ти кажа…

— О, боже мой, ти прекъсваш на най-интересното място.

— После изведнъж на дървото кресна някаква птица. Една отвратителна, грозна птица… Ние се уплашихме и избягахме.

Повече не можах да сдържа сълзите си и се разридах, като склоних глава на гърдите на Мишел. Колко можеше да продължи този плач, не знам. За щастие някой бе забелязал, че ние с Мишел сме изчезнали. Започнаха да викат и да ни търсят. Мишел се обади:

— Идваме, но не можем да вървим бързо. Кракът на Чучулигата е ранен.

— Права си, Мишел. Плача именно за това. Сега можем да вървим по-бързо…

Вечерта, след като си легнаха всички, аз плаках в леглото. Но сега вече проливах сълзи не защото играех някаква игра, а защото бях ядосана на себе си. Като бях намислила да съчинявам лъжа, за да докажа на другарките си, че не съм gourde, защо трябваше да изтикам напред братовчеда си Кямран, човека, когото най-много мразех на този свят? Нима нямаше други мъже на света? Заклех се, че още утре, щом се събудя, ще хвана Мишел за ръката, ще я завлека в някой ъгъл и ще си призная, че всичко, което съм й разказала снощи, е лъжа.

Но уви! Когато се събудих на сутринта, нямаше следа ни от срама, ни от яда.

Не посмях да кажа истината на Мишел, която ме гледаше с по-различни очи от друг път и се отнасяше към мен като към болно дете.

Моята история постепенно се разчу между другарките ми. Изглежда, че Мишел ги беше предупредила много строго, защото никоя не ми казваше нищо в лицето. Но от погледите им и от смеха им разбирах какво искаха да кажат. Това ме изпълваше със странна гордост. Видях се принудена да се откажа вече от бъбривостта и лудориите си. В очите на всички сега бях девойка, влюбена в свря братовчед. За едно момиче в такова положение, не подхожда да тича, да окача и да лудува като малко дете.

Но както казват, навикът е втора природа. Надвечер, през време на последните междучасия, хващах Мишел под ръка, продължавах да разказвам шепнешком нови истории, ала от време на време пак се изкушавах да сторя някоя лудория.

Един ден пак се връщахме от разходка в полето.

Мишел, която не знам защо не беше дошла с нас, ме посрещна още на вратата и бързо ме завлече на една страна в градината, като ме държеше за ръка.

— Имам да ти казвам нещо — рече тя. — Ще се радваш, но и ще съжаляваш.

Недоумение.

— Твоят рус братовчед днес идва в пансиона.

Мълчание.

— Искаше да те види… Колко хубаво щеше да бъде, ако беше останала и ти с мен.

Не повярвах. Кямран идвал да търси мен, без да има сериозна причина! Не може да бъде. Мишел се е припознала. Не изразих съмнението си пред нея.

— Какво по-естествено от това един млад човек да навести девойката, която ухажва? — казах аз, като си дадох вид, че съм повярвала.

— Мъчно ти е, че не те намери тук, нали?

— Разбира се.

Мишел ме помилва по бузата:

— Той положително ще дойде пак. Щом те обича…

— Без съмнение.

Вечерта, след вечеря, ме извика сестра Матилда.

— Това е от твоя братовчед — каза тя и ми подаде две рисувани кутии с бонбони, завързани със сърмен конец.

Сестра Матилда ми е много антипатична. Но в този момент, когато ми подаваше кутиите, едва се въздържах да не я прегърна и целуна по бузите.

Значи, Мишел не се е припознала. В пансиона е идвал моят братовчед. Ако между момичетата все още има такива, които се съмняват в истинността на разказаното от мен, сега, като видят двете кутии, ще бъдат принудени да променят своето мнение. Прекрасно!

Едната кутия беше пълна с разноцветен фондан, а другата — с шоколадови бонбони, увити в позлатени книжки. С какво старание бих ги крила дори и от най-близките си другарки, ако това беше станало преди четири-пет месеца. Но тази вечер през време на часовете за подготовка моите кутии минаваха от ръка в ръка из класа и всяко момиче вземаше по едно, две или три парчета, кому колкото позволява съвестта.

Някои ми правеха многозначителни знаци отдалеч. Давах си вид, че се срамувам и обръщах глава на другата страна, като се смеех. Беше прекрасно!

Когато ми връщаше кутиите, позлатените дъна на които за съжаление се бяха показали, Мишел ми прошепна:

— Сякаш са годежни бонбони.

Тази история ми струваше скъпо, но нямаше какво да се прави.

Бяха минали три дена. Работех над една цветна карта за изпита по география. Никак не ми се удаваше да рисувам с бои. Бях много несръчна, често бърках цветовете, цапах ръцете и устните си.

Този ден пак се мъчех по същия начин, когато дъщерята на портиера дойде в клас и съобщи, че в приемната чакал моят братовчед, който искал да ме види. Спомням си, че гледах смутено околните и сестрата учителка, застанала на катедрата, и имах вид на човек, който не знае как да постъпи.

— Хайде, Фериде — каза тя. — Остави картата и иди да видиш госта.

Картата щях да оставя — това беше лесно. Но как щях да отида при госта с такова лице?

Момичето, седнало редом с мен, сякаш за да ми се подиграе, извади от джоба на престилката си малко огледало и го постави пред мен.

Лицето ми и особено устата бяха невъзможни. Бях слагала по навик четката в устата си както молива, когато пиша. Устните ми бяха изцапани с жълти, червени и виолетови ивици. Знаех, че не беше възможно да ги залича с кърпа и дори със сапун. Само щях да ги размажа повече.

Работата не беше в Кямран. Пред него можех да се явя с каквато и да е физиономия. Но в очите на моите другарки, които започнаха да се хилят, щом разбраха кой е дошлият, аз бях една ухажвана девойка, на която предстои годеж. Иди, че се оправяй!

Огледалото, към което хвърлих поглед, като минавах през коридора, ме разстрои още повече. Едва ли щях да вляза вътре, ако бях сама пред приемната, но нямаше как. Наоколо чакаха хора, които можеха да изтълкуват другояче тази ми постъпка.

Не ми оставаше нищо друго. Бутнах вратата и се втурнах вътре като буря. Кямран стоеше изправен до прозореца. Ако бях отишла направо при него, трябваше да направя нещо. Редно беше например да си стиснем ръцете, но с моите влажни, боядисани ръце щях да изцапам чистите и красиви женствени ръце на братовчеда.

Погледът ми бе привлечен от оставени на масата пакети, привързани пак със сърмен конец. Разбрах, че са за мен. Сега вече не ми оставаше нищо друго, освен да вдигна шум, за да прикрия изцапаните си устни и ръце зад паравана на детските си лудории. Хванах полите на черната си престилка и изправих пред кутиите един изискан и продължителен реверанс, като през това време не изпусках възможността да изтрия малко пръстите си. Като изпратих след това към кутиите няколко въздушни целувки с ръка, поизтрих малко и изцапаните си устни.

Кямран се приближи към мен, като се смееше. Налагаше се да полюбезнича и с него:

— На какво дължа това голямо внимание, Кямран бей ефенди? Изпитвам неудобство, макар че тези шоколади и фондани са заслужени. В кутията, която донесохте онзи ден, имаше чудесни фондани. Надявам се, че не е изключено в тези кутии да се случат техни сестри… Просто невъзможно е да се опишат. Започнат ли да се топят в устата, заедно с тях се разтапя и сърцето ти.

— Мисля, че този път ще намериш нещо по-ценно, Фериде — каза Кямран.

Отворих посочената от него кутия с престорено вълнение. Вътре се оказаха две книги със златни инкрустации. Те бяха от онези илюстровани бебешки приказки, които се подаряват на децата по случай Нова година. Изглежда, че моят братовчед бе решил да ми се подиграе по някаква неизвестна причина. Срамно и обидно ми беше, че той си е направил труда да дойде тук само за това. Дали не беше дошло време да му дам малък урок? Не можах да се въздържа и казах със сериозност, която не подхождаше на моите изцапани устни:

— Всеки подарък, какъвто и да е той, заслужава благодарност. Но с твое позволение искам да направя малка забележка. Преди няколко години ти също беше дете. Вярно е, че и тогава с държанието и сериозния си вид приличаше на голям човек, но все пак беше дете, нали? Ако ти, слава богу, от година на година растеш и все повече се оформяш като младеж, който прилича на героите от илюстрованите романи, защо аз през цялото време да тъпча на едно място?

Кямран остана учуден и широко отвори очи:

— Извинявай, Фериде, не разбрах.

— Няма нищо за разбиране. Щом ти растеш, защо аз трябва да си оставам момиченце, на което се полага да чете приказчици от „Библиотека Роза“ и което не заслужава отношение, достойно за една петнайсетгодишна девойка?

Кямран продължаваше да ме гледа с недоумение.

— Пак не разбирам, Фериде!

Направих жест, който изразяваше учудване от недосетливостта му, и изкривих устни. Но да си призная, от време на време и самата аз не разбирах какво искам да кажа. Съжалявах за приказките си и търсех начин да се измъкна от това положение.

С едно нервно движение скъсах конеца на втората кутия. В нея имаше от ония същите фондани.

— Много съм щастлив да чуя от твоите уста, Фериде, че към теб трябва да се отнасям вече като към голяма девойка — каза той. — Не намирам за необходимо да моля извинение за книгите, защото фонданите са доказателство, че тези книги не са нищо друго освен шега. Ако имах намерение да ти донеса книги, може би щях да избера именно от ония романи, за които спомена преди малко.

Държането и думите на Кямран без съмнение бяха подигравателни. Но въпреки това ми харесваше, че той ми говори с подобен тон и подобни изрази.

За да се избавя от необходимостта да му отговоря, сключих ръце като за молитва и си дадох вид, че съм изпаднала в унес и възхищение. Когато престана да говори, го погледнах в лицето, тръснах глава, за да отметна падналия на очите ми кичур коса, и рекох:

— Не чух какво каза. Фонданите са толкова хубави, че… ти простих всичко, щом ги видях. Много съм ти благодарна, Кямран.

Мисълта, че не е бил слушан, изглежда, го беше огорчила. Но вероятно той също не искаше да се издаде пред мен, въздъхна и рече с престорено недоволство:

— Няма как! Щом детските подаръци вече не ти харесват, отсега нататък ще ти подарявам сериозни неща, подходящи за възрастни.

Сега си давах вид, че съм всецяло погълната от фонданите. Гледах кутията с възторг, като че ли беше касетка със скъпоценности, нареждах върху един илюстрован вестник фонданите, които вадех от нея, и бърборех нелепости:

— Яденето на фондани е цяло изкуство, Кямран, и това изкуство е открито от моята скромна особа. Погледни: ти например не смяташ, че ще загубиш нещо, ако изядеш този жълтия пред червения, нали? Обаче не е така. Червеният е по-сладък и съдържа малко мента. Ако го изядеш по-напред, ще бъде жалко за тънкия вкус и божествения аромат на жълтия. Ех вие мои мили бонбони…

Взех един от тях и го допрях до устните си. Започнах да го милвам като малко пиленце и да му говоря. Братовчед ми протегна ръка:

— Дай ми го, Фериде!

Погледнах го учудена:

— Това пък какво значи?

— Искам да го изям.

— Май не стана добре, че отворих кутията в твое присъствие. Току-виж, че си започнал да ядеш сам бонбоните, които си донесъл.

— Дай ми само този!

Наистина, какво значеше това? Щом някой не се гнуси от нещо, което се е докоснало до устните на друг, значи… Какви неща мисля!

Трябва да съм се смутила и унесла за секунда, защото братовчед ми изведнъж протегна ръка и се опита да грабне фондана от пръстите ми. Скрих бонбона и му се изплезих.

— По-рано не владееше изкуството да пипаш бързо, къде си го научил? — пошегувах се аз. — Гледай сега, ще ти покажа как се ядат тези хубави фондани, а после граби.

Отметнах глава, извадих си езика и поставих фондана върху него. Докато бонбонът се топеше, аз клатех глава на две страни и понеже езикът ми беше зает, с жестове на ръцете разказвах на братовчеда за божествената сладост на фондана.

Моят братовчед ме зяпаше в устата с такъв унес, че не можах да се въздържа и започнах да се смея. След това отново станах сериозна и му поднесох кутията:

— Тъй като може да се приеме, че си научил това, което трябва да знаеш, мога да те почерпя с един бонбон.

Кямран отблъсна кутията полушеговито, полусърдито:

— Не искам. Нека бъдат твои.

Двамата почти нямахме за какво повече да говорим. Съгласно правилата на етикецията аз се осведомих за семейството, поднесох му моите комплименти, взех си кутиите под мишница и тръгнах да си вървя.

Тъкмо в този момент в стаята до приемната се разнесе лек шум. Наострих уши като котка и спрях.

Малко преди това се беше отворила вратата на тази стая, в която се пазят училищните картини и карти. После чух шум, подобен на падането на картина. А сега зад стъклената врата нещо се раздвижи и заскърца като мишка.

Погледнах към вратата, без да забележи моят братовчед, и какво да видя! Зад матовото стъкло се очертаваше силуетът на една глава. Веднага разбрах каква е работата. Това беше Мишел. Тя е казала на глупавата сестра, че има нужда от някоя карта и е дошла в тази стая до приемната, за да ни наблюдава.

Сянката изчезна, но аз не се съмнявах, че това момиче ни наблюдава през отвора на ключалката. Какво трябваше да направя? Като ни смяташе за влюбени, тя сигурно очакваше да види нещо изключително. Забележеше ли, че излизам като пън през вратата, произнасяйки обичайното: „Довиждане! Много поздрави на всички“, тя щеше да разбере цялата работа, а след това в коридора щеше да хване главата ми с две ръце, да разбърка косата ми и да каже със смях: „Разказваш ми приказки от «Хиляда и една нощ», а!“

Този страх ме застави веднага да измисля една дяволия. Това не беше хубаво, но щом бях започнала игрички, трябваше да продължа докрай.

Както много наши съученички, така и Мишел не знаеше турски. В такъв случай думите, които щяхме да си кажем, нямаха никакво значение. Достатъчно беше само тонът и жестовете да оставят впечатление, че сме влюбени.

— Без малко щях да забравя — казах на Кямран. — Внукът на дойката още ли е във вилата?

Кямран се изненада от този въпрос.

— Във вилата е, разбира се. Къде искаш да бъде? — каза той.

— Ах, да… знам… но… как да ти кажа… Много обичам това дете…

— Това пък откъде го измисли? — рече със смях моят братовчед. — Ти дори не си поглеждала в лицето този нещастник…

Направих странно движение.

— Моля те, това, че не съм го поглеждала, значи ли, че не го обичам? Що за глупост? Напротив, толкова много обичам това дете…

Повторих думата „обичам“, като склоних глава и притиснах ръце към гърдите си, също като артистка, която играе ролята на Дамата с камелиите, и поглеждах към вратата.

Ако Мишел знаеше шест думи на турски, три от тях щяха да бъдат „обич, обичам, обичан“ или нещо подобно. Дори и да грешах в своето предположение, тя щеше да погледне речника или щеше да се осведоми от някого, който знае турски език, за омагьосващия смисъл на израза „много обичам“. Трябваше да действам, като държа сметка не само за Мишел, но и за Кямран. Но, изглежда, че по отношение на Кямран не съм успяла, защото той започна да се смее на маниерите и думите ми.

— Откъде ти хрумна това изведнъж, Фериде?

Откъдето и да ми е хрумнало, сега не беше време за умуване.

— Какво да правя? Така си е… Обичам го — продължавах със същия жар. — Искам да ми обещаеш нещо: като се върнеш в къщи, да предадеш на това бедно дете един сувенир… Сувенир, разбираш ли? Сувенир д’амур…

Много ми се искаше да предам пред очите на Мишел нещо, което Кямран да отнесе на внука на дойката. Но за беда в джобовете си не намерих нищо друго освен книжните топчета, които бях приготвила снощи, за да замервам сестрата, когато задреме. Но безизходното положение ме вдъхнови и намерих по-смело разрешение на въпроса. Изведнъж хванах Кямран за ръцете и застанах така, като че ли бях готова всеки миг да се хвърля в обятията му.

— Ще вземеш това дете на ръце и ще го целунеш много, много пъти по бузите и очите, разбираш ли?… Обещаваш, нали?

Бяхме почти прегърнати с Кямран. Чувствах дъхът му. Горкият ми братовчед, който не знаеше каква е работата, не разбираше причината на този прилив на чувства и се обърка.

Бях изиграла ролята си успешно докрай. Завесата вече можеше да се спусне. Пуснах ръцете на Кямран и задъхвайки се, изскочих навън. Очаквах Мишел да ме настигне в коридора и да се хвърли на врата ми. Но като не чух никакъв шум от стъпки зад себе си, спрях, обърнах се и се отправих към стаята за картите. Вътре не се долавяше ни звук, ни шум. Не можах да се стърпя, открехнах вратата и какво да видя! Старият фрер Ксавие, който идваше от време на време да ни преподава уроци по музика, се беше покачил със своите треперещи крака на един стол и търсеше тетрадка за ноти в горната част на шкафа…

Да му се не види… Бях се излъгала, че това е Мишел и напразно се изложих пред Кямран!

Чувствах, че лицето ми гори, сякаш бях обзета от пристъп на треска. Вместо да се върна в клас, отидох в градината, застанах пред чешмата и подложих главата си под чучура.

Тялото ми гореше, а по гърба ми лазеха странни тръпки. Водата, която течеше по косите и лицето ми, се изцеждаше надолу под блузата, а аз стоях и мислех:

„Ако изпълнението на любовна роля предизвиква в някого огън и тръпки, какво ли представлява самата любов?“

През онази година Кямран посети училището много пъти. Толкова много, че при всяко почукване на вратата сърцето ми трепваше силно, като че ли идваха да ме викат в приемната. Може да се каже, че целият клас се облажваше от шоколадовите бонбони, курабиите и пастите, който той донасяше.

Една от съученичките ми в класа, Мари Пърлантаджян, която беше известна не само като прилежна ученичка, но и като гастрономка, гризеше бонбоните ми с едрите си бели зъби, и ми казваше с нескрита завист и възхищение:

— Твоят поклонник, изглежда, че те обича много, щом ти носи такива хубави неща.

Впрочем тази история беше започнала да ми омръзва. Понякога си мислех: не е ли нечестно да показвам на своите другарки нещата по-различни, отколкото са. В действителност тези подаръци ми се носят като награда за мълчанието на едно бъбриво момиче. И после, защо Кямран идваше толкова често в пансиона? При всяко идване той изтъкваше някоя причина от рода на следните: „Бях дошъл да навестя един болен приятел, който живее насам… Дощя ми се да послушам малко музика в парка Таксим.“

— Идвам от посещение при един стар приятел на баща ми в Нишанташъ… Баща ми много го обичаше — каза той веднъж пак, без да съм го питала.

Не можах да се стърпя и внезапно го атакувах:

— Как се казва? Какво работи? Какъв е адресът му?

Братовчед ми се изненада и обърка до такава степен, че не можа да измисли дори някое мнимо име и какъв да е адрес. Като се изчерви и засмя, той се опита да се измъкне:

— За какво ти е? Що за любопитство?

— Ще се осведомя от леля в началото на седмицата — казах аз, като че ли въпросът беше кой знае колко важен.

Тогава Кямран се изчерви още повече:

— В никакъв случай! Ти не бива да споменаваш на майка ми за него. Тя не иска да се срещаме…

Потаен скорпион! Мислиш, че ще ме излъжеш… Познавам те до червата…

Скочих гневно от мястото си и скрих в джобовете ръцете си, които той искаше да хване:

— Ако мислиш, че ме интересуват приятелите на баща ти или твоите лични приятели, лъжеш се… Казах някои неща поради нетактичност — отрязах я и излязох навън.

Колкото и пъти да е идвал след този ден Кямран в пансиона, аз винаги намирах повод, за да не се явя пред него. Кутиите, които донасяше, отварях или в клас, или в градината и оставях бонбоните на разположение на момичетата, без да се докосвам до тях.

Фактът беше налице. Нямаше съмнение, че щастливата вдовица живееше някъде насам. След онази вечер те положително са се разбрали. Моят братовчед често я посещава в къщи, а на връщане се отбива при мен.

Да правят, каквото искат, не ме засяга… Но бях много огорчена от обстоятелството, че ме използваха… Винаги когато си помислех за това, ме обхващаше яд и хапех устни до кръв, за да не заплача от мъка.

Не беше трудно да разбера къде живее Нериман, но ми се струваше, че ще ми бъде непоносимо трудно да произнеса името на тази жена.

Един празничен ден, когато си бях в къщи, една гостенка започна да разказва на Неджмие:

— Преди два дни получих писмо от Нериман. Била много щастлива.

Тъкмо се бях запътила към градината, за да изкъпя в басейна един малък пудел, който носех на ръце. Като чух тези думи, спрях на вратата, приклекнах и пуснах кучето на земята.

Не можех да питам нищо за щастливата вдовица, но не беше забранено да слушам…

— Изглежда, че Нериман е много доволна от брака си. Дано този път да е щастлива, горката — продължи гостенката.

Неджмие отговори глупаво:

— Да, да! Дано този път да е щастлива! — повтори, без да мисли тя, също като ехо под купола на баня, и приключи разговора.

Не оставаше друг изход. Трябваше да се намеся. Попитах с насмешка:

— Госпожата повторно ли се омъжи?

— Коя госпожа?

— Госпожата, от която сте получили писмото. Госпожа Нериман.

Неджмие изпревари гостенката:

— Ама ти не знаеш ли? Отдавна… Нериман се омъжи за инженер… От пет-шест месеца живее с мъжа си в Измир.

„Дано този път да е щастлива, бедната!“ — пожелах й аз вече за трети път, взех кучето на ръце и изскочих навън. Но сега отивах не към басейна, а тичах напосоки в градината, като прескачах плетища и лозови главини.

През лятото направих екскурзия. Не беше голяма — до Текирдаг. Както е известно, нямам нищо по-изобилно в живота си, освен лели. Една от тях живееше в Текирдаг. Мъжът й, свако Азиз, вече години наред служеше там като мутасарриф^[11]… Те имаха дъщеря Мюжгян, три години по-голяма от мен. Между децата на моите роднини май най-много обичах нея.

Мюжгян беше грозна, но това не ми правеше впечатление. Въпреки че разликата във възрастта ни бе само три години, кой знае защо, още от детството си гледах на нея като на възрастен. И сега, макар че разликата в годините ни е незначителна, още я виждам такава и си я наричам „кака“.

Кака Мюжгян е напълно различна от мен. Тя е толкова улегнала, колкото аз съм буйна и палава. И още нещо — тя е деспотична. Мога да кажа, че при всички случаи постига това, което иска. Понякога се цупя на нейните съвети и се противопоставям на желанията й, но в края на краищата винаги се принуждавам да отстъпя. Защо? Откъде да знам! Когато човек има нещастието да обича някого, той му се подчинява като роб.

Веднъж на няколко години Мюжгян идваше с леля Айше в Истанбул и гостуваше по няколко седмици във вилата или у другите ми лели.

През това лято получих от Текирдаг една почти официална покана. „Нямам надежди за вас — пишеше леля Айше в едно писмо до леля Бесиме, — но през тази ваканция непременно чакаме Фериде, най-малко за два месеца. В края на краищата и аз съм й леля. Ако не дойде, много ще се обидим: и свако, и аз, и Мюжгян.“

Леля Бесиме и Неджмие гледаха на Текирдаг като на края на света. „Невъзможно. Няма как!“ — казваха те, като притваряха очи, сякаш гледаха далечни звезди.

— Ако разрешите, ще имам честта да ви докажа, че това не е невъзможно — казах аз.

Някои от моите съученички правеха екскурзии през летните ваканции и след завръщането си не можеха да се нахвалят. Значи, като се върна в училище, и аз ще имам подобна възможност.

Щеше да ми бъде много приятно към миналогодишната любовна история да прибавя тази година и един разказ за екскурзия.

Настоях да взема чантичката си в ръка и да се кача на парахода самичка, като американките, за които съм чела в романите. Но лелите посрещнаха това мое желание с писъци и не се съгласиха да тръгна на път без придружител. На всичкото отгоре ме отрупаха с куп съвети, с които накърниха моето достойнство: „Не се надвесвай в тъмното от палубата към морето… Не разговаряй с никого… Не тичай като луда по стъпалата на парахода…“

Сякаш това разнебитено и малко като чехъл корабче, което пътуваше за Текирдаг, беше някой презокеански параход с осемдесетметрово стълбище!

Мюжгян, която не бях виждала цели две години, беше пораснала и станала солидна госпожица, с която не смеех да говоря. Въпреки това се сближихме много бързо.

Леля Айше и Мюжгян имаха много приятелки. Аз бях приета в тяхната компания.

Всеки ден получавахме покана да гостуваме, да се разходим до някоя вила или в планината. Понеже ми повтаряха много пъти, че съм вече голямо момиче и че не е прилично да върша лекомислия, аз бях крайно внимателна в постъпките си. Когато правех комплименти на непознати дами и се мъчех да давам правилни и изискани отговори на техните въпроси, все ми се струваше, че приличам на малко дете, което си играе на „гости“. Но в същото време изпитвах известна гордост, че съм влязла в обществото.

Гостуванията ме забавляваха, но най-много обичах часовете, в които оставахме насаме с Мюжгян.

Къщата на свако ми Азиз беше на един хълм край брега на морето. В първите дни Мюжгян намираше, че е опасно да се спускаме долу на брега по този хълм, който на места беше отвесен като стена, и се опита да ми забрани това, но после и самата тя свикна. С часове лежахме на пясъка, хвърляхме камъни в морето и гледахме как те подскачат по повърхността на водата, правехме далечни разходки по брега.

Морето през този сезон беше много красиво и спокойно, но мрачно. Случваше се по цели часове да не се вижда нито платноходка, нито дори тънка струя дим. Особено надвечер водният простор ставаше съвсем необятен и пуст. Човек можеше да се разболее, докато го гледа. За щастие почувствах тази опасност още в самото начало и не престанах да огласям крайбрежните скали със звънкия си смях.

Един ден с Мюжгян отидохме на морския нос, който се вижда в далечината. Бяхме си поставили за цел да минем в заливчето зад скалите, които образуват този нос, но за беда пътят беше затворен. Нямаше друга възможност, освен да се събуем и да прегазим водата с боси крака. Аз посрещнах с радост тази необходимост. Но какво щеше да прави Мюжгян, която беше вече голяма мома?

Знаех, че по никакъв начин не ще мога да я склоня да си свали обувките и чорапите. Затуй предложих:

— Мюжгян, аз ще те пренеса оттатък.

Тя не се съгласи.

— Ти си луда, как ще носиш на гърба си такава голяма жена като мен?

Бедната Мюжгян, която беше по-голяма не само на години, но и на ръст, смяташе, че няма да ми стигнат сили да я пренеса.

— Да видим, да опитаме, може пък да излезе нещо — казах аз, като пристъпих незабелязано към нея, прихванах я през бедрата и я вдигнах във въздуха.

Мюжгян отначало помисли, че ще направя само няколко крачки за опит.

— Не върши глупости, пусни ме. Как ще ме носиш? — рече тя със смях и се помъчи да се отскубне. Но като видя, че нагазих боса във водата, просто обезумя.

— Лека си като перце — казах аз. — Ако не мируваш, можем да паднем във водата, ще стане лошо и за двете, но ако мируваш, няма страшно.

Бедното момиче пребледня като платно. От страх да не наруши равновесието, тя беше затворила очи и стиснала устни, а с ръцете си се държеше за косите ми.

Горката Мюжгян затваряше очи, не смееше да мръдне в ръцете ми, сякаш минавахме над някоя пропаст, а не през вода, дълбока само педя.

Когато минахме на другата страна на носа, какво да видим! Гледаха ни трима рибари, седнали да се хранят до една лодка, изтеглена на брега.

Мюжгян се уплаши, стисна ръцете ми до болка и ми прошепна:

— Видя ли къде ни докара, Фериде? Сега какво ще правим?

— Рибарите не ядат хора — засмях се аз.

Впрочем положението ни наистина не беше завидно.

Особено аз със заголени до коленете крака и с чорапи в ръка не бях за пред хора.

Мюжгян вече се канеше да бяга като някой тънкокрак паяк пред метла. Аз счетох тази постъпка за неприлична и поведох разговор с рибарите.

Питах ги защо пътищата по брега този ден са залети от водата, в кои часове и на кои места ловят риба в морето. Това бяха безсмислени въпроси, които зададох ей така, за да се намирам на приказки.

Двамата рибари бяха млади хора по на двадесет или малко повече от двадесет години, а третият беше старец с брада.

Младите се оказаха срамежливи. На моите въпроси отговори старецът. И той като мен трудно намираше подходящи думи и ме попита каква съм.

— Казвам се Марика. Тук дойдох на гости при чичо си, който е търговец — отговорих аз след кратко колебание и продължих пътя си.

Мюжгян ме хвана за ръката и побягна, като ме влачеше след себе си.

— Ама, че си! Защо направи това? — скара ми се тя.

— Просто не знам — отговорих аз. — Лелите ми в Истанбул ми даваха съвет след съвет: „Дръж си езика. Не говори глупости. Там хората са клюкари.“ Уплаших се, че рибарите ще кажат: „Какво е това мюсюлманско момиче? Открила е не само лицето, но и краката си!“

С една дума, плахата Мюжгян направи голям въпрос от тази дребна работа.

Бях забелязала, че вечер, когато се разхождахме под ръка с Мюжгян, около нас се навърташе един млад кавалерийски офицер, който уж дресираше коня си. Но той яздеше напред-назад все по пътя, по който се разхождахме ние, сякаш по широкото божие поле нямаше други места, където би могъл да отиде. Като минаваше край нас, той ни гледаше с такова странно любопитство, че почти щеше да ни заприказва.

Един ден мина покрай нас, като разиграваше коня си така, че ни принуди да избягаме зад дърветата край стената. След като отмина, се засмях тихо, покашлях се и казах:

— Хайде, изплюй камъчето, Мюжгян!

Мюжгян ме погледна в лицето:

— Какво искаш да кажеш, Фериде?

— Искам да кажа, че вече не съм дете. Ти флиртуваш не на шега с този офицер.

— Аз? Ти си луда — засмя се Мюжгян.

— Благоволи да се отнесеш към мен поне малко като към връстник.

— Да не мислиш, че офицерът обикаля тук заради мен?

— Трябва да си наистина глупав, за да не видиш това.

Мюжгян се засмя повторно. Но този път в смеха й имате нотки на страдание.

— Миличка, аз не съм момиче, подир което могат да тичат. Той се върти около нас само заради теб — каза тя с въздишка.

— Какви ги говориш?

Бях ококорила очи.

— Да, заради тебе… Виждала съм го и преди твоето пристигане, но той минаваше покрай мен, без да се различава от тези крайпътни дървета, отминаваше и повече не се връщаше.

След вечеря излязохме с Мюжгян от къщи и тръгнахме мълчаливо към морето.

— Теб нещо те измъчва, Фериде, само мълчиш — каза Мюжгян.

Поспрях малко и отговорих:

— Не мога да забравя онази глупост, която ми каза днес. Тъжно ми е.

Мюжгян се смая:

— Че какво съм ти казала?

— Ти каза: „Аз не съм момиче, подир което могат да тичат.“

Мюжгян прихна да се смее:

— Е добре, това какво те засяга?

Хванах я за ръцете и казах глухо, със сълзи на очи:

— Ти грозна ли си?

Тя пак прихна да се смее, ощипа ме леко по бузата и се пошегува:

— Ни грозна, ни хубава!… Да речем, че съм някъде по средата и да прекратим този разговор… А що се отнася до теб, знаеш ли, че колкото повече растеш, толкова по-чудна ставаш.

— Да кажем, че и аз съм някъде по средата и да приключим въпроса — казах аз, като сложих ръце на раменете й и допрях носа си в нейния нос, сякаш я целувах.

Бяхме стигнали до брега на хълма. Започнах да събирам камъни от земята и да ги хвърлям в морето. И Мюжгян правеше същото, но тя, бедната, не умееше да хвърля, а и ръцете й бяха слаби.

Хвърлените от мен камъни, след като се губеха известно време във въздуха, падаха във водата и разпалваха стотици искрящи звезди, а нейните се удряха в скалите на хълма, като издаваха смешни звуци, или тупкаха долу в пясъка и ние се смеехме като луди.

Не това трябваше да внуши на две момичета едно море, окъпано в лунна светлина, но какво да се прави! Впрочем след малко Мюжгян се отпусна уморена на един камък. Седнах на земята в нейните крака.

Тя ме заразпитва за другарките ми в училище. Разказах й няколко приключения на Мишел. После неволно преминах към моята измислена история.

Коя беше причината за това? Дали признанието, което направих на Мюжгян, беше резултат само от моята бъбривост? Не знам. Но въпреки желанието си да прекъсна, чувствайки навреме безсмислието на този разказ, не можах да се овладея. В края на краищата разказах на Мюжгян как съм заблудила другарките си с една хитро скроена история. Но ако тогава изпитвах мъка поради ролята, която се налагаше да играя, сега изпитвах същата мъка, макар че нямаше причина за това. Гласът ми слабо се вълнуваше, погледът — замъгляваше. Отбягвах да гледам Мюжгян в лицето, като си играех с нейните поли и копчета или поставях глава на коленете й, и през цялото време гледах морето, далечината.

Отначало се помъчих да скрия от нея героя на моя разказ, но после издадох и него.

Мюжгян не отрони нито една дума. Тя само слушаше и гладеше косите ми с ръка.

Знаете ли какво каза тя, когато свърших своя разказ, като признах, че изпитвам страх от тази лъжа, която съм съчинила пред моите другарки?

— Моя бедна, малка Фериде, ти наистина обичаш Кямран — каза тя.

От гърдите ми се изтръгна вик, хвърлих се върху Мюжгян, свалих я на тревата и започнах да я дърпам.

— Какво говориш? Аз? Този потаен жълт скорпион?…

Задъхана, Мюжгян се опитваше да се освободи, бранеше се и се молеше:

— Пусни ме, лудетино, ще ми скъсаш дрехите. Ще ни видят минувачите, ще станем за срам пред хората… За бога, недей…

— Веднага си вземи думите назад!

— Вземам ги — каза тя. — Ще направя всичко, каквото искаш, само ме остави.

— Не се преструваш, не ме заблуждаваш, нали?

— Добре, не се преструвам, не те заблуждавам… Истина ти казвам…

Мюжгян стана и започна да изтърсва дрехите си.

— Фериде, ти наистина си била луда — говореше тя и се смееше.

Не бях станала от мястото си.

— Как можа да си помислиш това за мен, како, не те ли е страх от бога, та аз съм още дете — казах разтреперана, не можах да се овладея и избухнах в плач.

През нощта вдигнах температура. Не можах да заспя, бълнувах и се мятах насам-нататък като едра риба, попаднала в мрежа.

За щастие нощите бяха къси. Мюжгян не се отдели нито за миг от мен до разсъмване.

Сякаш нещо се беше променило в тялото ми и чувствах непреодолим страх и отвращение от себе си. От време на време избухвах като сприхаво дете, хвърлях се на шията на Мюжгян и ридаех:

— Защо ми каза това?

Очевидно страхувайки се от нови пристъпи, тя не казваше нито „да“, нито „не“, а само се мъчеше да ме успокои, като милваше косите ми и притискаше лицето ми към гърдите си. Но на разсъмване така се беше изнервила, че се ядоса и ми се скара със свадлив глас:

— Лудетино, срамно ли е да обичаш? Да не се е свършил светът? Ще се ожените, ако е писано, и толкова… Хайде, заспивай… Не одобрявам такова неприлично държане.

Пред това неочаквано изстъпление на Мюжгян аз се спотаих. И без това нямах сили да се боря повече. Приличах на козата на мосьо Сеген, която се предала на разсъмване, след като се борила цяла нощ срещу вълците.

— Изглежда, че и той не е безразличен към теб — чух повторно да ми шепне със сладък глас Мюжгян в момента, когато се унасях, но вече нямах сили да протестирам и заспах.

На другия ден бяхме поканени в чифлика на един от местните богаташи.

Никога в живота си не съм лудувала и не съм се забавлявала така, както този ден.

Оставих леля Айше и Мюжгян да клюкарстват с възрастните край басейна на чифлика, а аз поведох децата и всичко обърнахме наопаки. По едно време дори прекарах леко премеждие, като се опитах да възседна един неоседлан кон. Леля и Мюжгян, правеха някакви знаци с ръце и глава винаги, когато им се мернех пред очите.

Разбирах много добре какво искат да ми кажат, но не ми отърваше. Затова се правех, че не ги виждам и отново изчезвах между дърветата.

Да, необмислените постъпки на едно момиче, „здраво като кобила“, както деликатно се изразяваха за мен, тръгнало с открито лице, боси крака и раздърпано пред очите на работници и слуги, не бяха прилични, това го знаех и самата аз, но не можех да се въздържам.

По едно време заварих Мюжгян сама, хванах я за ръката и казах:

— Какво интересно намираш с тези дами, които се надуват като омъжени арменки? Ела с мен.

— Снощи ме мъчи чак до сутринта, останаха ли ми сили? — отговори троснато тя и добави: — Ти наистина си чудно създание, цяло зверче си, Фериде! В какво състояние беше снощи! Сутринта не спа дори два часа, а нямаш и следа от умора. Цялата си се зачервила, очите ти блестят. А виж аз на какво приличам!

Бедната Мюжгян наистина беше в плачевно състояние. След снощното безсъние цялото й лице, дори бялото на очите й беше пожълтяло като восък.

— Не си спомням дори какво е било снощи — отговорих и избягах.

Надвечер тръгнахме да се връщаме пеш, защото колата закъсня. За мен разбира се, така беше по-добре. И без това чифликът не беше кой знае колко далеч. Леля ми вървеше отзад с две съседки на нейна възраст. Аз и Мюжгян, която най-после се беше посъживила малко, вървяхме доста напред, хванати под ръка. От едната страна на пътя имаше срутени стени и градини, заградени с плетища, а от другата страна беше морето, проснато като безкрайно отчаяние — нямаше платноходки, нямаше димящи комини.

Есента шеташе без време в градините. Зеленината, която обвиваше стените и плетищата, бе изсъхнала, тук-там се множаха полски цветенца, пожълтели и повехнали от праха. Върху прашния път падаха трепкащите сенки на мършавите габъри, наредени на големи разстояния един от друг, капеха сухи листа.

Някъде в далечината, в дъното на запустелите градини, се забелязваха червени петънца. Това бяха вероятно къпини, които аллах е създал положително за да има какво да кълват чучулигите.

Оставих отчаяното море, хванах Мюжгян за ръката и я повлякох към къпините.

Докато ни задминат хората, които се влачеха след нас като костенурки, и стигнат до долния завой, щяхме да приключим сто пъти. Но Мюжгян е толкова мудна, че повече не може да бъде. Докато вървяхме през нивите, ту токовете на обувките й се изкривяваха, ту се пазеше да не се убоде в стърнищата, ту се спираше пред някой ров, широк едва две педи.

По едно време бяхме нападнати от куче — едно малко куче което спокойно можеше да се побере в чантата на Мюжгян! Като го видя, тя започна да бяга и да вика за помощ. Най-после тя се уплаши и от къпините: „Ще се разболееш… Ще те заболи стомахът“, викаше тя и се мъчеше да отнеме плодовете от ръцете ми. По едно време се сборичкахме. Къпините се смазаха, размазаха се по лицата ни, оставиха петна по бялата ми блуза, на чиято якичка имаше две котви, бродирани със златна сърма.

Мислех, че ще успеем, преди да ни настигнат нашите, но докато се оправя с Мюжгян и с къпините, те бяха вече на долния край на пътя. Изглежда, че се безпокояха за нас и гледаха назад, преди да завият. С тях вървеше един мъж.

— Кой ли може да е този? — рече Мюжгян.

— Кой може да е освен някой пътник или селянин?

— Не мисля.

Ако трябва да си призная, и аз не мислех. Личеше, че е непознат, макар да не можеше да се различи добре във вечерния полумрак и в сянката на крайпътните дървета.

След малко мъжът започна да ни маха с ръце, а после се отдели от жените и тръгна към нас.

Бяхме изненадани.

— Странно! Трябва да е някой познат — измърмори Мюжгян и после добави с вълнение: — Фериде, прилича на Кямран… Да не би…

— Невъзможно е. Каква търси той тук? — отвърнах аз.

— Той е, ей богу, той е.

Мюжгян започна да тича. Аз, напротив, забавих крачка. Чувствах, че не ми достига дъх и краката ми се подкосяват.

Спрях край пътя. Сложих крак на един голям камък, развързах връзката на обувката си и след това започнах да я връзвам, без да бързам.

Когато се срещнахме, бях вече спокойна и казах с ирония:

— Чудно, ти тук?… Как рискува да тръгнеш на толкова дълъг път?

Той мълчеше и ме гледаше в лицето със срамежлива усмивка, сякаш се намираше пред непознат. После ми протегна ръка.

Веднага дръпнах моите назад и ги скрих зад гърба си.

— С Мюжгян ядохме къпини. Ръцете ми са лепкави и мръсни. Как са лелите? Как е Неджмие?

— Целуват те, Фериде.

— Благодаря.

— Колко си загоряла, Фериде! Кожата ти блести.

— От слънцето.

— Ти също си загорял, Кямран — намеси се Мюжгян.

Не можах да се стърпя и казах:

— Кой знае. Може да е ходил без чадър под луната!

Разсмяхме се и тръгнахме.

След малко леля Айше и Мюжгян тръгнаха от двете страни на братовчеда. Съседите на леля ми, въпреки че бяха надхвърлили четиридесетте, все още се смятаха за млади жени, а Кямран — за мъж, и вървяха малко настрани.

Забързах напред с децата, но подслушвах назад. Братовчедът разказваше на леля и Мюжгян как е попаднал тук.

— Това лято се наскучах в Истанбул. Не можете да си представите колко скучно ми беше…

Тропнах гневно с крак в земята и си рекох: „Разбира се, какво по-естествено от това, след като си изпуснал щастливата вдовица?“

— Миналата вечер, на петнадесети, се изкачихме на Алемдаг с група приятели — продължи той. — Беше рядко красива нощ, но аз не обичам такива изморителни развлечения. На разсъмване си тръгнах, без да се обадя на никого, и слязох в града. С една дума, много скучаех. Затова реших да напусна Истанбул за няколко дена. Но къде да отида? Сезонът на курорта Ялова мина. През тези месеци в Бурса е горещо като в ад. Изведнъж се сетих за вас. И без това ужасно ми се искаше да ви видя.

Вечерта свако и леля стояха до късно с Кямран в градината. Мюжгян, която беше толкова изморена, че едва се крепеше на краката си, също не се отделяше от тях.

Аз, напротив, бягах далеч от групата, губех се из стаите или в дъното на градината.

По някое време, не помня защо, се наложи да отида при тях.

— На тази гостенка, изглежда, не се оказва достатъчно внимание — каза Кямран с тон, в който се четеше обида.

— Казват, че гостът не обичал други гости — отговорих аз, като свих рамене и се засмях.

Мюжгян ме държеше здраво за ръката и полата, за да не избягам. Откопчих се и тръгнах към стаята си, като казах, че искам да си легна.

Мюжгян се прибра в стаята доста късно. Аз спях в леглото си. Тя седна на ръба на леглото и ме погледна в лицето. Едва сдържах смеха си, обърнах се на другата страна и захърках.

— Не се преструвай, че спиш — каза тя, като вдигна главата ми насила.

— Кълна се, че спях — отговорих аз и отворих широко очи.

Но и двете не можехме да се сдържим и се разсмяхме.

— Предположението ми излезе вярно — каза Мюжгян, като милваше бузата ми.

Направих енергично движение, от което издрънчаха железата на леглото.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, нищо… — отговори тя, обзета от неочакван страх, и добави със смях: — За бога, да не си посмяла да се бориш, умирам от умора.

После изгаси лампата и си легна.

Но след няколко минути се намерих на нейното легло, вдигнах главата й от възглавницата и я обгърнах с две ръце. Бедната, наистина беше заспала. Тя ме замоли, без да отваря очи:

— Недей, Фериде!

— Добре — казах аз, — само че има нещо, което непременно трябва да ти кажа. Иначе няма да мога да заспя.

Въпреки че стаята беше тъмна, а очите на Мюжгян затворени, зарових лице в нейните коси и пошепнах на ухото й:

— В главата ти има безумни мисли… Разбирам те. Ако му кажеш нещо, ще те грабна насила и ще се хвърля заедно с теб в морето…

— Добре, добре… Както искаш — отговори Мюжгян и въпреки че продължавах да тръскам лекичко главата й, отново заспа.

Пристигането на Кямран наистина развали настроението ми. Смесеното чувство на гняв, страх и отвращение, което изпитвах към него, се засилваше от ден на ден. При всяка среща с него проявявах безпричинна грубост и бягах.

За щастие свако Азиз здраво се беше залепил за госта си. Той канеше разни хора, за да се видят с Кямран, и почти всеки ден го водеше на далечни разходки с кола или пък на угощение било в лозето, било в градината на някой от местните познати.

Една сутрин се срещнахме на стълбището с моя братовчед, който пак се канеше да ходи някъде на угощение. Той се изпречи пред мен и като се огледа, за да се увери, че никой не подслушва, каза:

— Ще ме уморят с тези гощавки, Фериде.

— Лошо ли ти е? Всеки ден те водят на развлечение — казах аз, като преценявах дали ще мога да мина между него и перилата на стълбището, без да го докосна.

Кямран се усмихна с комична печал и вдигна очи към тавана.

— Вярно е, че гостът не обича друга гости, но стар обичай е той да сплетничи за домакините с госта им. Мога да направя поне това…

Кой знае защо, моят братовчед се беше докачил от думите, които казах първата вечер, и не изпускаше случай да ми напомни, че „гостът не обича други гости“.

— Добре, но ти нямаш повод да недоволстваш. Всеки ден опознаваш нови места и хора — казах аз.

Той изкриви устни:

— Хората, които опознавам, не ми доставят удоволствие.

Не се въздържах и подметнах:

— Откъде да знаят, хората, кой е субектът, който може да ти достави удоволствие, за да ти го доведат?

Кямран разбра за кой субект намеквам и протегна развълнувано ръце:

— Фериде…

Но ръцете му увиснаха във въздуха. Проврях се между него и перилата на стълбището и избягах. Прескачах стъпалата по две, тананиках някаква песен и тичах към градината.

Най-сетне един ден Мюжгян направи това, което бе намислила.

Една сутрин бяхме двете с нея на хълма край морето.

Вечерта беше валял дъжд и във въздуха се носеше приятен есенен хлад. Един безформен облак, който приличаше по-скоро на дим или мъгла, закриваше слънцето. Върху неспокойната повърхност на морето трептеше бледа светлина, промъкнала се кой знае откъде.

В далечината стояха неподвижни като сенки няколко платноходки с увиснали платна.

Забелязах, че по шосето минава Кямран, останал кой знае как свободен този ден.

Мюжгян, която беше седнала до едно голямо дърво с лице към морето, не можа да го види. Престорих се, че също не съм го видяла, направих полукръг с тялото си и се обърнах натам, накъдето гледаше Мюжгян. Въпреки че не виждах и не чувах нищо, усещах как той се приближава към нас и чувствах леки тръпки по гърба си.

— Какво ти е, защо млъкна изведнъж? — попита Мюжгян, обърна глава и видя Кямран на десет-петнадесет крачки от нас.

Вече нямаше никаква възможност да се предотврати няколкоминутен утринен разговор на крак.

Кямран поведе разговора, като подкачи Мюжгян:

— Ти и днес не си си забравила чадъра.

— Е да, но днес пак има опасност от дъжд — отвърна тя със смях.

Братовчед ми разказа, че много му харесвало време като днешното, което отговаряло на неговия спокоен и непостоянен характер.

— Времето е хубаво, но тежко — възрази Мюжгян, като се забавляваше, отваряйки и затваряйки чадъра в ръцете си. — Отсега нататък дните ще бъдат все такива. После ще дойде зима. Не знаеш колко скучна е зимата тук… А баща ми така свикна с този град, че умира от страх да не го преместят на друго място.

— Не говори толкова против града — пошегува се Кямран. — Не се знае, може да се ожениш за някой тукашен богаташ.

Мюжгян, която взе това за сериозно, поклати глава и рече:

— Да ме опази господ!

В това време край нас мина един бос рибар. Беше същият старец, на когото един ден се представих за Марика. Главата му пак беше забрадена с червена кърпа.

— Отдавна не съм те виждал, Марика — рече приветливо той.

— Един ден ще дойда на лов за риба с вас — отговорих аз.

Поведохме разговор и отидохме към брега на хълма.

Когато след малко се върнах отново при тях, Мюжгян разказваше на братовчеда историята за Марика. Когато свърши разказа си, тя ме хвана за китките и каза:

— За себе си не знам, но изглежда, че Фериде ще остане завинаги в Текирдаг. Излезе й късметът. Искат я за сина на един рибар на име Иса Капитан. Не гледай, че е рибар. Иначе е много богат.

— Дори да е милионер, не можем да бъдем толкова демократични — каза Кямран със смях. — За нищо на света не съм съгласен.

Кой ли подъл дявол подбутваше днес умната и мирна Мюжгян? Знаете ли как отговори тя на тези думи на Кямран?

— Това не е всичко. Фериде има и по-високопоставени кандидати. Например един лъскав кавалерийски офицер. Всяка вечер идва с коня си срещу нашата къща и демонстрира опасни номера, за да се хареса на Фериде.

Този път Кямран се засмя високо. Но в този смях имаше нещо различно от предишния, нещо странно, някакви нотки на обида.

— На това не мога да възразя. Правото на отговор предоставям на нея — каза той.

Незабелязано направих знак на Мюжгян: „Ще ти покажа аз!“

— Прекаляваш. Знаеш, че не обичам такива приказки — казах.

За по-сигурно тя мина зад гърба на Кямран и каза, като ми намигна:

— Но когато сме сами, не говориш така…

— Лъжкиня, клеветница…

Сега Кямран започна да човърка:

— Мюжгян. Аз не съм непознат… Можеш да кажеш и на мен това, което сте говорили.

Тропнах гневно с крак.

— Ясно, с вас не може да се говори без караница. Довиждане — казах аз и тръгнах ядосана към морето.

Тръгнах, но едно чувство ми подсказваше, че след моето отдалечаване започнатият разговор няма да прекъсне. Стигнах до брега на хълма и с ярост започнах да хвърлям камъни в морето. От време на време си давах вид, че се навеждам към земята, и поглеждах назад. Това, което наблюдавах, не ми вдъхваше доверие. Мюжгян беше на път да ме предаде и бях безпомощна да й попреча.

Отначало те разговаряха весело. После и двамата станаха сериозни. Мюжгян, която, изглежда, срещаше трудност при намиране на подходящи изрази, чертаеше по земята някакви фигури с чадъра си, а братовчед ми стоеше изправен като статуя.

Най-после двамата се обърнаха и още по-лошо — тръгнаха към мен.

Работата беше съвсем ясна. Спуснах се като стрела надолу към пясъка, като тичах през най-стръмните места на хълма. Още се чудя как не се търкулнах и пребих при това спускане.

Впрочем и този безумен риск не ме спаси от тях. Когато обърнах глава, видях, че те слизат спокойно от другата страна на хълма.

Бях сигурна, че ако хукна да бягам, тези нежни същества нямаше да могат да ме стигнат, дори да препускат на коне. Само че моето бягство би издало, че съм разбрала всичко или най-малкото, че съм заподозряла нещо.

Затова само ускорих крачките си и продължавах да хвърлям камъни в морето, сякаш нямах никакви грижи. Мислех, че ако успея да заобиколя носа, който беше пред мен, ще мога да се избавя. Но за беда сутринта е имало отлив и в подножието на скалите се беше открила ивица суша, по която можеше да се мине.

Планът ми беше готов. След като повървя още малко по пясъка, ще свърна по една козя пътека и ще се покатеря отново на хълма. Те ще се откажат да ме преследват по тази пътека, по която дори и козите трудно могат да се катерят, и ще загубят следите ми.

Само че една комедия или по-точно трагедия, пред която бях изправена неочаквано, след като минах зад носа, ме накара да забравя всичко в продължение на няколко минути. Старият рибар, който преди малко мина край нас, гонеше с весло в ръка едно черно бездомно куче. То квичеше и бягаше насам-натам, а той, като успяваше да го достигне от време на време, стоварваше веслото върху нещастното животно.

Отначало през ума ми мина предположението, че кучето е бясно, и спрях. Но рибарят изглеждаше по-бесен от него. Той беше побеснял — тичаше, размахваше ръце и викаше.

Не смеех да се приближа и извиках отдалеч:

— Какво има, какво искаш от бедното животно?

Старецът се беше задъхал здравата. За миг той прекъсна боя и се облегна на веслото.

— Ами какво, разля ми катран за тридесет куруша^[12], да пукне дано. Но ще му го върна.

Причината за гнева му се изясни. Кучето беше разляло тенекията с катрана, който рибарят поставил да се стопли на огъня, накладен от клони на храсти върху пясъка. Вината на кучето беше голяма, но не до такава степен, че бедното животно да бъде пребито с веслото.

То се свря в една пукнатина на скалата и помисли, че се с скрило на сигурно място. Продължаваше да квичи жално, без да мисли какво ще прави след малко, когато го нападне повторно врагът, въоръжен с веслото, и как ще се измъкне от тази клопка, в която беше влязло само. Ако беше тичало по пясъка право напред или беше хванало избраната от мен пътека, положително щеше да избяга.

Да имах време, непременно щях да направя нещо, за да спася това бедно куче. Но какво можех да направя, когато моите грижи не бяха по-малки. Аз също бях преследвана като него.

Мюжгян и братовчед ми бяха заобиколили носа. Това ме лиши от възможността да разсъждавам спокойно и като повървях малко с ускорени крачки, без да се обръщам назад, започнах да се изкачвам по хълма.

Впрочем, както преди, така и сега в душата си съвсем не исках да избягам от тях. Спирах се честичко и незабелязано поглеждах назад, по-точно надолу.

Изглежда, че Мюжгян и Кямран също се бяха заинтересували от трагедията. Застанали до обърнатото катранено тенеке, те коментираха оживено.

По едно време братовчед ми извади портфейла си и даде пари на рибаря. Странно! Рибарят захвърли веслото с радост, обърна се към мен и започна да прави някакви знаци с ръце.

Чудесно! Кучето беше спасено. Без да обръщам внимание на виковете зад себе си, поех по пътя към къщи.

Когато си спомнях това, което направи Мюжгян, просто побеснявах, цялото ми тяло се обливаше в огън, впивах нокти в дланите на ръцете си и повтарях: „Опозорих се. Ще ти го върна, Мюжгян!“

Както се бях засилила, струва ми се, че бих стигнала чак до Истанбул. Но на пътната врата пред мен излезе свако ми.

— Какво ти е, дъще? Лицето ти е червено като божур! Някой ли те гони? — препречи пътя ми той.

— Откъде ти дойде на ума такова нещо, свако? — отговорих с нервен смях, и изтичах в градината зад къщата, откъдето идваха гласовете на децата.

В градината имаше люлка, която висеше на клона на един голям габър. През някои дни събирах съседските деца и тук ставаше веселба като на байрам. Днес моите малки приятели не дочакали поканата ми. В градината цяла дружина малки и големи деца бяха наобиколили люлката.

Какъв прекрасен случай! Когато идвах насам, мислех да се прибера в стаята си и да се заключа. Но Мюжгян и братовчед ми непременно щяха да пристигнат след мен. Те щяха да настояват да отворя вратата и да вдигнат шум в коридора. А сега можех да се присъединя към децата, да лудувам с тях и да попреча на двамата да дойдат при мен.

Моите малки приятели се караха кой пръв да се качи на люлката. Веднага навлязох между тях, разделих ги с ръце и извиках:

— Подредете се в една редица! Ще люлея всички ви поред.

Качих се на люлката, настаних едно от децата срещу себе си и се залюлях внимателно.

Не след много довтасаха и онези двамата. Те застанаха зад децата.

Мюжгян дишаше ускорено и от време на време слагаше ръка на гърдите си. Изглежда, че братовчедът я бе накарал да тича малко повечко.

„Малко ти е!“ — си промърморих и засилих люлката.

Децата, които чакаха реда си, започнаха да се сърдят.

— Искаме и нас, и нас… — викаха те.

Но аз не им обръщах внимание и се издигах все по-нагоре и по-нагоре. Над главата ми шумяха гъстите листа на габъра.

Това изнерви още повече децата. Те прекрачваха с нетърпение начертаната от мен граница и се хвърляха към люлката. Мюжгян и Кямран ги хващаха за ръцете и ги издърпваха, за да не се блъснат в люлката и да си разбият нослетата. Лошото е, че детето, което се люлееше с мен, бе премаляло. Започнах да се страхувам, че този малчуган, който пищеше между коленете ми, можеше да изтърве въжетата, да падне и да се пребие.

Нямах друг изход. Спрях люлката и започнах да се карам на детето. Какво търси на люлката, щом се страхува от малко по-силно залюляване? По-добре е такива като него да се люлеят в къщи, в люлките на братчетата и сестричетата си. Казах още някои неща от този род. Беше съвсем ясно, че вдигнах тази врява, за да не дам възможност на Кямран да поведе разговор с мен. За щастие в това време другите деца също започнаха да викат в надпревара и градината заприлича на истински ад:

— И мен, Фериде! И мен, и мен.

— Не, никого няма да люлея. Вие се страхувате.

— Не се страхуваме, Фериде, не се страхуваме, не се страхуваме, не се страхуваме.

В този момент се чу гласът на леля ми, която се показа на прозореца на къщата.

— Фериде, душичке, изпълни желанието на децата.

Веднага се обърнах към нея и започнах да се препирам:

— Ти говориш така, лельо, но ако паднат и се осакатят, после ще ми се караш.

— Ех, дъще, не е пък речено непременно да паднат. Люлей ги по-внимателно.

— Моля те, лельо, като че ли не знаеш. Още ли не познаваш достатъчно Чучулигата? Може ли да се разчита на мен? Подкарвам внимателно, както си му е редът, но като се разлюлее люлката, дяволът започва да ме мушка: „Хайде още малко, още малко.“ „Не прави така, при мене има деца“, казвам аз, но той продължава: „Хайде, хайде, още мъничко, още мъничко, не бой се!“ В това време започват да повтарят в хор клоните и листата на дървото: „Хайде, Фериде, хайде, Фериде!“ Може ли Чучулигата да устои на всичко това? Моля те, лельо, имай милост!

Думите ми се изчерпваха, но макар че бях гърбом, чувствах, че братовчед ми е зад мен. Не се съмнявах, че щом пресекне моят глас, щеше да подхване той. Какво трябваше да се направи? Как можех да избягам, да не застана лице срещу лице с него?

Усетих, че едно дете ме дърпа за полите. Хванах го под мишниците и го вдигнах във въздуха. Това беше най-малкото от гостите ми, едно седем-осемгодишно дете.

— Не се сърди, но с теб няма да може. Какво ще правим, ако разкървим тези пухкави бузички? — рекох аз, като доближих лицето му до моето.

Зад гърба на момченцето се появи нечия сянка. Това беше Кямран. Нямаше съмнение, че щом отделя малката главичка от моята, ще се окажа очи в очи с него. Вече нямаше никаква надежда за измъкване. Гордостта не ми позволяваше за нищо на света да избягам, да се уплаша от него.

Ето защо смъкнах малкия от ръцете си и заговорих, като гледах Кямран право в очите.

— Хайде, момченцето ми, иди при Кямран. Той е деликатен и нежен като девойка. Ще те залюлее внимателно като гледачка, само че без песен. Но ти внимавай, не шавай много, защото нежните му ръце не ще могат да те удържат. Ще паднете и двамата.

Имах намерение да продължа тази жестока и дръзка шега докрай, като го гледам право в очите, докато го заставя да наведе глава. Но той не сведе очи, продължи да ме гледа така, като че ли искаше да каже: „Не се мъчи напразно, всичко знам!“

Тогава разбрах, че съм загубила играта. Наведох глава и започнах да бърша с кърпичка прашните си ръце.

— Значи, ми се подиграваш, немирнице, така ли? Сега ще се люлеем двамата — каза Кямран.

С ловко движение той съблече палтото си и го хвърли в ръцете на Мюжгян.

— Моля те, Кямран, остави детинщините. Не можеш да излезеш наглава с това зверче, ще се нараниш! — викаше леля от прозореца.

Децата се отдръпнаха назад, предчувствайки, че ще гледат нещо забавно. Останахме сами при люлката.

— Какво чакаш, Фериде, страхуваш ли се? — каза със смях братовчед ми.

— Откъде накъде? — отговорих аз, като не се осмелявах този път да го гледам в лицето, и скочих в люлката.

Въжетата заскриптяха, люлката бавно се залюля.

Започнах предпазливо. Задоволявах се само с леко прегъване на коленете, за да запазя силите си, защото състезанието щеше да бъде много трудно и тежко.

Скоростта се увеличаваше все повече, габърът се залюля и листата му зашумяха още по-силно.

И двамата стискахме зъби, и двамата мълчахме, сякаш се страхувахме, че една казана дума ще отнеме силите ни.

Бързото движение постепенно ме опияняваше, започнах да се унасям.

Главата на Кямран изведнъж потъна в гъстите листа, дългите му коси се разпиляха над челото.

— Започнахте ли вече да съжалявате? — попитах го с ирония в гласа.

— Ще видим кой ще съжалява — отговори той със смях.

Зелените му очи, които блестяха изпод разпилените кичури, пораждаха в мен странна злоба и дори жестокост. Започнах силно да пружинирам с коленете си и люлката полетя с луда скорост. Сега при всяко отиване и връщане главите ни се губеха за миг между листата, косите ни се разбъркваха. По едно време като в сън чух гласа на леля, която викаше: „Стига толкова, стига!“

Кямран повтори нейните думи:

— Стига ли, Фериде?

— Ти кажи — отговорих аз.

— Аз казвам „не“. След онова хубаво нещо, което чух от Мюжгян, никога няма да се уморя.

Краката ми се подкосиха изведнъж, уплаших се, че ръцете ми ще изпуснат въжетата.

— Да се надявам ли, Фериде? Дойдох тук заради теб — продължи той.

Вече стоях неподвижна, но люлката продължаваше да лети със същата скорост. Прегърнах въжетата и вкопчих ръцете си една в друга.

— Нека вече да слезем, ще падна — помолих се аз.

— Не, Фериде — каза той. — Няма да те пусна, докато не чуя от теб, че си съгласна да се омъжиш за мен. Ще продължа, докато паднем и умрем заедно.

Устните му докосваха косите, челото и очите ми. Коленете ми се огънаха, ръцете ми се откопчиха и се плъзнаха надолу по въжетата. Ако в този момент не ме беше хванал Кямран, сигурно щях да падна. Но той нямаше достатъчно сила да ме задържи. Люлката загуби равновесие, въжетата се завъртяха изведнъж и ние полетяхме към земята.

Когато отворих очи след лекото замайване, бях в обятията на леля. Тя търкаше с мокра кърпа слепоочията ми и ме попита:

— Боли ли те някъде, дъще?

— Не, лельо.

— Тогава защо плачеш?

— Плача ли, лельо?

— Какви са тия сълзи в очите ти?

Заврях лице в гърдите й:

— Изглежда, че съм плакала, преди да падна, лельо.

Три дни след това, придружени от леля Айше и Мюжгян, се върнахме в Истанбул. Леля Бесиме, която беше научила новината от едно писмо на сина си, и Неджмие бяха дошли да ни посрещнат на пристанището в Галата.

Първите седмици след годежа отбягвах всички и най-вече Кямран. Той искаше да оставаме насаме, да се разхождаме, да разговаряме. Мисля, че имаше право на това, както всеки годеник. Но аз бях най-неопитната и дива годеница на света! Когато забележех, че Кямран идва към мен, побягвах като уплашена кошута така, че не можеше да ме стигне дори камък от прашка.

Бях му дала ултиматум посредством Мюжгян: когато се срещнем, да не ми говори като годеник. Кълнях се, че ще проваля всичко, ако не изпълни това условие.

От време на време Мюжгян и тук ме притискаше в леглото, както в Текирдаг:

— Защо вършиш тези глупости, Фериде? Знам, че го обичаш до смърт. Това време е най-хубавото от вашия живот. Кой знае какви красиви думи има да ти каже той…

Понякога Мюжгян не се ограничаваше с това. Като милваше косите ми със своите тънки ръце, тя ми предаваше някои негови думи.

— Не искам… Страхувам се, срамувам се… С мен става нещо странно, което не мога да ти опиша — оплаквах се аз и ако тя настояваше повече, започвах да плача.

После, след като ме оставеше и отидеше да си легне, си повтарях казаните от Кямран хубави думи и се унасях в сън, упоена от мелодията им.

Леля с голямо желание ми беше поръчала годежен пръстен. Това беше скъпоценен, блестящ камък, който не подхождаше на моите изранени пръсти.

При едно от гостуванията си в Истанбул тя ме дръпна до прозореца и ми го показа като изненада. Камъкът блесна в ръцете й под лъчите на залязващото зад отсрещните дървета слънце, а аз затворих очи и се отдръпнах назад, като сложих ръце зад гърба си и скрих лице в сянката на завесата, за да не ме види как съм се изчервила.

Леля не ме разбра.

— Не го ли хареса, Фериде? — попита тя малко поучудена, че не се хвърлих от радост на врата й.

— Много е хубав, лельо, благодаря! — казах аз студено.

От тази ми постъпка очевидно й стана мъчно. Но не след дълго тя отново се усмихна и каза:

— Дай си ръката да го премерим. За мярка дадох един стар твой пръстен. Надявам се, че не ще бъде малък.

Скрих ръка зад гърба си, страхувайки се сякаш леля ми да не я издърпа насила, и здраво вкопчих пръстите си един в друг.

— Сега е невъзможно, лельо, малко по-късно…

— Не се вдетинявай, Фериде.

Наведох упорито глава и започнах да се надигам на пръстите на краката си.

— След няколко дни ще поканим наши роднини на малко тържество и ще направим годежа.

Сърцето ми започна да бие припряно.

— Не искам — казах аз. — Или пък, ако смятате това за абсолютно необходимо, направете го, когато тръгна на училище.

Заслужавах хубаво мъмрене. Но леля се отнесе към мен със снизхождението на по-възрастен. Като се усмихна и стисна устни, тя каза с лека ирония:

— Как ще стане това? Да не искаш на годежа да се яви твой пълномощник! При венчавка може, но при годеж такъв случай досега не е отбелязан.

Нямах какво да отговоря и продължавах да гледам мълчаливо надолу.

За да намали горчилката на урока, който се канеше да ми даде, леля ме прегърна с една ръка през кръста, а с другата започна да гали бузата, косите и челото ми.

— Фериде — каза тя, — мисля, че е време да оставиш детинщините. Сега вече съм не само твоя леля, но и твоя майка… Излишно е да ти казвам, че съм много доволна от това. Ти си много по-добра партия за Кямран, отколкото някое чуждо момиче, на което не бихме знаели нито характера, нито произхода. Само че… Само че си малко лекомислена. През детството това не е голяма беда. Но ти растеш от ден на ден. Естествено е, че колкото повече растеш, толкова по-сериозна, по-разумна ще ставаш. Остават горе-долу още четири години, докато завършиш училище и ще се ожените. Това е доста дълго време. Не забравяй, че ти вече си сгодена. Не знам дали разбираш това, което искам да ти кажа. Трябва да бъдеш сериозна и разсъдлива, да сложиш край на детинщините, лудориите и упоритостта си. Знаеш колко чувствителен и нежен е Кямран.

Има ли в тези думи, които са останали дословно в паметта ми, нещо парливо и обидно? Това и днес не разбирам. Но почувствах страх у леля, страх поради обстоятелството, че тя не ме смяташе много достойна за нейния скъп син.

— Сега вече се разбрахме, нали, Фериде? — рече тя с намерение да види как са ми подействали нейните съвети. — Ще направим годежното тържество само за роднините и за един-двама близки приятели.

Представих си, че съм седнала до нея на маса с цветя и свещници, в тоалет, с който не съм свикнала, със специална прическа и преобразено лице. Всички погледи отправени към мен…

Изведнъж по тялото ми полазиха тръпки.

— Това е невъзможно, лельо — рекох аз, като тръснах глава и с все сила изтичах долу.

През тези дни Мюжгян за мен беше повече от сестра, нещо като майка. Вечер, когато оставахме сами в стаята, изгасях лампата, прегръщах нейното съвсем отслабнало от притеснение тяло, затварях устата й с ръка, за да не ми отговаря, и започвах да умолявам:

— Хората, които най-много съм съжалявала на този свят, с които съм се подигравала, са сгодените момичета. Сега аз съм една от тях. Помолих ги никой да не ме нарича сгодена. Срамувам се, страхувам се, че съм още дете. Пред нас има четири дълги години. Дотогава ще порасна още, ще свикна. Нека никой да не се отнася към мен като към сгодена.

— Добре — казваше Мюжгян, която най-после успяваше да проговори, — само че при едно условие, по-точно при две: първо, няма да се боричкаш с мен и, второ, ще повториш още веднъж пред мен, само пред мен, че много го обичаш.

Тогава скривах лице в гърдите на Мюжгян и правех с глава няколко пъти подред знака „да“.

Мюжгян удържа обещанието си. Никой от семейството ни, нито от външните хора не говореше пред мен за моя годеж. Ако от време на време някои се опитваха да се пошегуват, им давах заслуженото и млъкваха. Дори веднъж един от тях изяде лека плесница по устата. За щастие не беше непознат, а самият ми братовчед. Той напълно заслужи тази плесница, но не дай боже да научи леля Бесиме! Кой знае какво би сторила с мен!

Въпреки това аз не живеех твърде спокойно във вилата. Един ден например поради промяната в положението ми решили да ме преместят в една от по-хубавите стаи. Смениха пердетата ми, леглото ми, гардероба ми, а аз, разбира се, не посмях да попитам каква е причината за това.

Веднъж щяхме да ходим на сватба в Мердивенкьой. В колата имаше доста хора.

— Нека аз да седна при кочияша — изпуснах се аз.

Екна смях. Изчервих се и гузно се качих в колата.

Когато влизах от време на време в кухнята както по-рано, да задигам сушени кайсии или нещо друго, готвачът ехидно се подиграваше с мен:

— Каквото искаш, направо казвай, малка госпожице. Не подхожда вече на особата ви да краде.

Вече не смеех да повикам и децата от улицата, макар че никой не ми беше правил забележка за това. По дърветата се катерех от дъжд на вятър, защото правех това скришом от всички, като изчаквах да се стъмни. Но най-много от всичко ми додяваше Кямран. Мога да кажа, че последните дни на ваканцията минаха в игра на гоненица из вилата с него.

Той дебнеше да ме срещне насаме, а аз използувах цялата си хитрост, за да не ме изненада самичка в някой тих кът.

Отказвах разходките с, които той ми предлагаше от време на време, а ако настояваше много, вземах някоя друга приятелка с нас — освен Мюжгян — и през цялото време разговарях с нея. Освен Мюжгян, казвам, защото не бях сигурна, че по пътя тя няма да се измъкне, за да ни остави самички, или че няма да бъбри излишни неща.

— Знаеш ли, Фериде, ти ме правиш нещастен! — рече един ден Кямран.

Не се въздържах и попитах:

— Отсега ли?

Бях задала този въпрос с такова комично учудване, че й двамата прихнахме да се смеем.

— Искам да чуя веднъж и от твоите уста това, което си казала на Мюжгян. Струва ми се, мое право е.

Вдигнах очи към небето, сякаш не можех да си спомня какво съм казала на Мюжгян, помислих малко и отговорих:

— Е да, но Мюжгян е момиче. Струва ми се, че аз, твоята покорна слугиня, съм също така момиче. Не всичко, което си говорим с нея, мога да споделям с други.

— Нима аз съм непознат?

— Не ме разбирай погрешно… Макар да си мъж от малко женски тип, все пак си мъж. А не всичко, което едно момиче казва на своята приятелка, може да се повтори пред един мъж.

— Нима не съм твой годеник?

— Не казвай това. Знаеш, че не мога да търпя тази дума.

— Виждаш, че съм прав, като казвам, че съм нещастен. Не смея да повторя тази дума от страх, че отново можеш да ме удариш. Но чувствата, които изпитвам към теб, не съм изпитвал към никой друг.

Разбрах, че ще се хвана в клопката, от която бягах вече толкова време. Ако продължа да говоря, или гласът ми ще се разтрепери, или ще направя нещо неуместно. Не дочаках Кямран да се доизкаже и хукнах към улицата.

Помислих, че той ще ме последва. Но като не чух стъпки зад себе си, забавих ход. След малко се обърнах леко и погледнах назад.

Той бе седнал на плетеното кресло под едно дърво.

„Изглежда, постъпвам неприлично“ — казах си аз.

Струва ми се, че ако Кямран ме беше погледнал в този миг, щеше да схване моето разкаяние и щеше да дойде отново при мен. И навярно вече нямаше да избягам.

Братовчед ми имаше наистина вид на нещастник. За да не се разколебая, започнах да говоря сама на себе си: „Потаен жълт скорпион. Още не съм забравила как тичаше в същата тази градина подир полите на щастливата вдовица. Много добре постъпвам!“

Не ще мога да отмина нататък, без да разкажа и едно премеждие, което преживях през последните дни на ваканцията.

Всички обитатели на вилата веднъж забелязаха, че единият пръст на дясната ми ръка е превързан с доста дебел бинт.

— Нищо ми няма, малко се порязах. Не е голяма работа, ще ми мине — отговарях на всеки, който ме питаше.

— Сигурно си направила пак някоя лудория. Трябва да е нещо сериозно, щом криеш. Да повикаме лекар да го прегледа, може да е сериозно — каза леля, като забеляза, че крия упорито раната.

Истината беше друга. Веднъж леля ме изпрати да взема, ако не се лъжа, кърпа от гардероба в спалнята. В едно полуотворено чекмедже забелязах подплатена синя кутия. В нея беше моят годежен пръстен. Не можах да устоя на изкушението да го погледам една минутка на пръста си. Но тази прищявка ми струва скъпо. Пръстенът, както се опасяваше леля, беше малко по-тесничък и по никакъв начин не излизаше от пръста ми. Изпаднала в безпричинна тревога, аз положих доста усилия да го извадя и накрая опитах със зъби. Напразно. Колкото повече се мъчех, толкова повече стискаше пръстенът.

Ако бях признала, положително щяха да намерят начин да го извадят. Но не знам защо мисълта, че ще ме видят с този пръстен, страшно дразнеше самолюбието ми. Тогава превързах пръста си. В продължение на цели два дни при всеки удобен случай аз се затварях в стаята си, развързвах бинта и се мъчех с часове. На третия ден, когато бях решила да призная истината пред леля, колкото и да се срамувах от това, пръстенът излезе от само себе си.

Защо? Струва ми се, че през тези дни бях отслабнала от тревога и притеснение.

През последния ден на ваканцията започнах да се приготвям. Кямран негодуваше:

— Защо бързаш толкова, Фериде? Можеш да останеш още няколко дни — каза той.

Но аз не се съгласявах, сякаш бях кой знае каква примерна ученичка, и изтъквах разни глупави причини:

— Сестрите ме предупредиха непременно да се явя в деня на откриването. И тази година заниманията ще бъдат доста трудни.

Тази ми неотстъпчивост отново разстрои и разсърди Кямран.

На другия ден, когато ме придружи до училището, той не ми проговори.

— Не предполагах, че искаш да избягаш толкова бързо от мен, Фериде — каза той с укор, когато се разделяхме.

По начало не бях кой знае каква сериозна и примерна ученичка. Но след тези тревоги съвсем се обърках.

Бележките ми за първия срок бяха крайно лоши. Не направех ли усилия да се поправя, щях да остана като нищо в същия клас.

Вечерта, когато ни раздадоха бележниците, сестра Алекси ме дръпна настрана и попита:

— Доволна ли си от бележките, Фериде?

Поклатих унило глава:

— Доста съм ги влошила, ма сьор.

— Доста не, а много. Не си спомням никога да са били толкова слаби. А се надявах, че тази година ще учиш по-добре.

— Имате право. Сега съм пораснала с цяла година.

— Само това ли?

Странно! Сестра Алекси милваше лицето ми и се усмихваше многозначително. Смутих се и престанах да я гледам в очите.

Ах, тези сестри! Дават си вид, че не се интересуват от нищо на този свят, а знаят и научават дори най-малките клюки. От кого? Как? Макар че живях цели десет години между тях и не съм глупаво момиче, никога не можах да разбера това.

Докато търсех повод да се освободя от сестра Алекси, тя направи ново откровение:

— Струва ми се, че не ще ти бъде удобно да показваш бележника си на всекиго — каза тя и след това хвърли нов, още по-тежък камък в моята градина: — Ако тази година останеш в същия клас, има опасност да прекараш в очакване тук още една дълга година.

Разбрах, че ако не мина в настъпление, не ще мога да се отърва от сестра Алекси. Като не намерих друг изход, събрах цялото си нахалство и я попитах с престорена наивност:

— Опасност ли? Каква е тази опасност?

Но сестра Алекси беше стигнала предела за женски разговор, който беше позволен. Стъпка нататък, горе-долу щеше да означава интимничене с мен.

Тя ме щипна по бузата кокетно, което не скриваше нейното поражение.

— Можеш сама да си отговориш — каза тя и си тръгна.

Тази година Мишел не дойде на училище. Ако беше тук, тя положително щеше да ме застави да говоря и съвсем да ме обърка.

Колкото дръзка и лекомислена бях миналата година, когато разказвах една измислена история, толкова по-страхлива станах тази година, когато наистина изпаднах в положението на сгодена девойка. Бързах да се отърва с кратка и суха благодарност от своите другарки, които ми честитяха, и не любезничех с онези, които се мъчеха да ми досаждат.

Само една от тях, дъщерята на лекар арменец, който живееше някъде около нас, успя да пречупи упоритостта ми. Неделните дни прекарвах в пансиона. За три месеца бях спала в къщи или две, или три нощи.

Тази упоритост, причината на която сама не разбирах, огорчаваше леля Бесиме и Неджмие и объркваше Кямран, който не знаеше какво да мисли и какво да прави. През първите месеци той идваше в пансиона всяка седмица. Сестрите не смееха да възразят открито, но смятаха за скандално посещенията на годеника на една ученичка и се мръщеха, когато идваха да съобщават, че моят братовчед ме чакал в приемната.

Облягах се на едното крило на вратата на приемната, която оставях нарочно отворена, и разговарях на крак най-много пет минути, като държех ръцете си втикнати под кожения ремък на училищната си блуза. Братовчед ми беше предложил да ми пише от време на време. Но аз го убедих да се откаже от това си намерение под предлог, че сестрите късат всички подобни писма, които се получават в пансиона, след като бъдат проверени от някого, който знае турски език.

Спомням си, че през време на тези посещения между нас се състоя крайно неприятен разговор.

Кямран, раздразнен от това, че се държа резервирано с него, опита да затвори вратата насила. Но когато се запъти към мен, се приготвих да изскоча всеки момеят навън и му пошепнах:

— Моля те, Кямран, предупредих те, че тук ни наблюдават толкова очи, колкото видими и невидими дупки има стаята.

Той се спря изведнъж:

— Как може, Фериде? Ние сме сгодени.

Вдигнах бавно рамене:

— Точно това пречи. Надявам се, че не искаш да чуеш някой ден думи от рода: „Вие попрекалявате с вашите посещения. Извинете, но това е училище!“

Кямран пребледня като платно и след този ден не се отби в пансиона.

Наистина постъпих лошо, но нямах друг изход. Връщането ми в клас след свиждане с Кямран, обръщането на всички погледи към мен беше непоносимо тежко.

За какво разказвах? Веднъж дъщерята на лекаря, която се върна от къщи след един неделен ден, ми каза:

— Кямран бей заминава за Европа, така ли?

Слисах се:

— Откъде знаеш?

— От татко. Повикал го чичо му в Мадрид.

Гордостта не ми позволи да си призная, че не знам.

— Да, имаше такова намерение. Едно кратко пътешествие — казах аз.

— Не е толкова кратко. Щял да бъде секретар в посолството.

— Няма да остане дълго.

С това разговорът беше приключен и се разделихме. Бащата на моята приятелка посещаваше често нашата вила. Той беше нещо като приятел на семейството. Възможно беше тази новина да е вярна. Но защо не ми казаха нищо? Пресметнах дните. От двадесет дена нямах новини от къщи.

През нощта мислих все за това. Забравях глупавата отчужденост, която поддържах между мен и Кямран, и му се сърдех в душата си, че не ми е съобщил това важно обстоятелство. В края на краищата сме хора, вече свързани помежду си.

На другия ден беше четвъртък. Времето бе хубаво и след обяд щяхме да излезем на разходка. Мен не ме свърташе на едно място. Бях ужасена, че ще трябва да прекарам още една нощ, отдадена на тези мисли.

Отидох при сестрата директорка, казах, че леля ми е болна и поисках разрешение да си отида.

За щастие една от сестрите през този ден щеше да пътува за Картал^[13]. Сестрата директорка ми разреши при условие, че до спирка Еренкьой ще пътувам заедно със сестрата.

Беше почти мръкнало, когато пристигнах във вилата с малкия си куфар в ръка.

На вратата ме посрещна кучето. Това старо куче беше много лакомо и умееше да се подмилква. Понеже знаеше, че винаги нося в чантичката си нещичко за ядене, то ми препречваше пътя, изправяше се на задните си крака и отстъпваше така пред мен, като се мъчеше да ме докосне с предните си лапи. Забелязала между дърветата Кямран, който беше тръгнал към мен, аз клекнах на земята и хванах мръсните крака на кучето, до които преди малко не исках да се докосвам.

Кучето отваряше грамадната си уста, сякаш ми се смееше, и вадеше езика си, а аз стисках муцуната му. С една дума, между нас започна игра с взаимни закачки.

— Вижте как се смее, ух, какви големи зъби! Приличат на крокодилски, нали? — рекох на Кямран, като си дадох вид, че съм го забелязала едва когато дойде при мен.

Но той гледаше към мен с горчива усмивка.

Оставих кучето и изтърсих полите си. След това изтрих ръцете си с кърпичка и протегнах дясната на моя братовчед.

— Бонжур, Кямран, как е леля? Надявам се, че не е нещо сериозно.

— Мама ли? — попита той с известно учудване. — Мама е жива и здрава. Да не са ти казали, че е болна?

— Да, научих се, че била болна и се разтревожих. Не можах да дочакам до неделя и взех разрешение.

— Кой ти каза?

Нямах време да измисля нова лъжа и рекох:

— Дъщерята на лекаря.

— Тя ли ти каза това?

— Да, между другото ми каза: „Повикаха татко у вас, май леля ти била болна.“

Кямран се чудеше.

— Има някаква грешка. Докторът през последните дни не се е отбивал във вилата нито за мама, нито за някой друг.

Не продължих разговора на тази деликатна тема.

— Много се радвам — казах. — Тъй се тревожех… Тя естествено си е в къщи.

Вдигнах куфара от земята и се наканих да тръгна.

— Защо бързаш, Фериде? Май искаш да избягаш от мен — каза Кямран, като ме хвана за ръката.

— Нищо подобно — рекох. — Обувките ме стискат и исках… Но няма ли да влезем заедно?

— Е да, но в къщи ще водим общ разговор с всички, а аз искам да поговорим насаме.

— На твое разположение съм… — казах с ирония, за да скрия вълнението си.

— Благодаря. В такъв случай, ако искаш, можем да се разходим малко в градината, преди да те е видял някой.

Той не изпускаше ръката ми, страхуваше се да не избягам. С другата си ръка пое куфара ми. Тръгнахме един до друг. Откакто бяхме сгодени, за пръв път вървяхме един до друг.

Сърцето ми пърхаше в гърдите, като че бях току-що уловена птичка. Но ми се струва, че дори и да беше ме пуснал, не бих могла да намеря вече сили да избягам.

Стигнахме до другия край на градината, без да си кажем нито дума. Кямран ми се стори много по-обиден, отколкото предполагах. Какво беше станало през тези три месеца, какво се беше променило между нас? Но в този час се чувствах виновна пред него и съжалявах, че досега съм била такава дивачка.

Беше хубава и тиха вечер, караше те да забравиш, че е зима. Голите планински върхове около нас пламтяха в пурпурна светлина. Тази обстановка навярно също ми бе подействала, за да си призная лесно, че съм виновна пред Кямран. Знам ли?

В този час изпитвах непреодолимо желание да намеря хубава дума, която да го зарадва, но главата ми беше празна и не се сещах за нищо.

— Да поседнем ли тук, Фериде? — попита Кямран, когато вече не ни оставаше нищо друго, освен да се върнем назад.

— Както искаш — отговорих аз.

За пръв път след онази случка се обръщах към него така.

Кямран седна на един камък, без да мисли за панталоните си. Веднага го хванах за ръката и го накарах да стане:

— Ти си нежен, не бива да сядаш на голия камък.

Съблякох си синьото пардесю и го постлах под него.

— Какво правиш, Фериде? — каза Кямран, който не вярваше на очите си.

— Не бива да се разболяваш. Мисля, че е мой дълг отсега нататък да те пазя.

Братовчед ми и този път като че ли не повярва на ушите си:

— Какво говориш, Фериде? Ти ли ми казваш това? Това са най-приятните думи, които чувам от теб откакто сме сгодени.

Наведох глава и не отговорих.

Кямран бе вдигнал пардесюто ми и го държеше в ръка. Той се докосваше до яката, ръкавите и копчетата така нежно, сякаш ги милваше.

— Готвех се да изразя своето недоволство от теб, Фериде, но сега всичко забравих — каза той.

— Но аз нищо не съм ти направила — отвърнах аз, без да вдигна очи.

— Мисля, че направи, Фериде, и то повече, отколкото трябва. Един годеник не може да се пренебрегва толкова. Започнах да се съмнявам. Помислих си: „Да не би Мюжгян да се е излъгала?“ — Той каза това, без да се приближи до мен, сякаш се страхуваше, че може да ме раздразни отново.

Засмях се, без да искам. Кямран попита за причината. Отначало не исках да отговоря, но той настоя и аз казах, като сведох очи:

— Ако Мюжгян се беше излъгала, нямаше да стане така.

— „Така“? Нямаше да се сгодим ли?

Затворих очи и потвърдих, като кимнах два пъти с глава.

— Моята Фериде!

Този вик, който приличаше по-скоро на стон, още звучи в ушите ми. Когато отворих очи, в очите му, които сякаш бяха малко разширени, блестяха две едри сълзи.

— В този миг ти ме направи така щастлив, че ако си припомня този миг в смъртния си час, непременно ще заплача. Не ме гледай така. Прекалено си малка, за да разбираш тези неща. Сега вече забравих всичко лошо между нас.

Кямран ме беше хванал за ръцете. Аз не ги издърпах назад, но започнах да плача. Това беше пристъп, от който Кямран се поизплаши.

Когато се връщахме обратно по същия път, аз все още въздишах и хълцах от време на време. Той не смееше вече да ме докосне с ръка, но аз разбирах, че съм го успокоила, и бях доволна.

— Ти върви. Ще измия лицето си в басейна. Да не ме видят в този вид! — казах аз, когато наближихме вилата.

После попитах неочаквано, като че ми бе хрумнало току-що:

— Щял си да отпътуваш за Европа, вярно ли е?

— Просто идея — отговори той. — Всъщност дори не е моя, а на чичо ми в Мадрид. Откъде научи?

— От дъщерята на доктора — отговорих след кратко колебание.

— Много новини ти носи дъщерята на доктора, Фериде!

Не отговорих.

Кямран ме гледаше внимателно в лицето. Аз се изчервих и обърнах глава.

— Да не би болестта на майка ми да е само претекст?

Пак премълчах.

— Фериде, за това ли дойде?

Той беше пристъпил към мен. Искаше да погали главата ми, но не посмя, уплаши се да не проявя пак някой каприз, който може да влоши отношенията ни. А аз, напротив, бях започнала да свиквам с него. Той повторно зададе въпроса:

— Правилно ли предполагам, Фериде?

Почувствах, че това ще го задоволи много и кимнах утвърдително с глава.

— Колко хубаво!… Ама че късмет имам от вчера насам!

Той сложи ръце на фотьойла, в който седях, и се надвеси над мен. В това положение бях заградена от четири страни. Той беше проявил находчивост, за да се доближи до мен, без да ме докосне. Аз се свивах като таралеж на мястото си и се дърпах назад, като повдигах рамене.

— Какво предлага чичо ти? — попитах го, като играех с кърпичката си, за да не го гледам в лицето.

— Невъзможни неща. Иска да ме вземе при себе си като легационен секретар. Смята, че е голям минус за един мъж да няма определена професия или служба. Аз, разбира се, съм съгласен с него. „Може би перспективата да замине за Европа като съпруга на дипломат ще зарадва и Фериде“, казва той. Такива неща…

Тъй като разговорът стана сериозен, Кямран прекрати обсадата и се изправи. И аз веднага станах от мястото си. Разговорът продължи.

— Защо смяташ, че това са „невъзможни неща“? Едно отиване в Европа няма ли да те зарадва? — попитах го.

— Не става въпрос за това. Вече не съм свободен да решавам сам. Задължен съм да обсъдя с теб всичко, което се отнася до живота ми. Нали?

— В такъв случай можеш да отидеш.

— Значи, ти си съгласна да напусна Истанбул?

— Щом е наложително един мъж да има своя професия…

— Ако ти беше на мое място, би ли отишла?

— Мисля, че да. Мисля също, че и ти трябва да направиш именно така.

Трябва да си призная, че в тази минута, когато устните ми мълвяха тези думи, в душата си мислех съвсем другояче. Впрочем и аз имам право. Можеше ли да се даде друг отговор на човек, който пита: „Мога ли да те оставя и да замина?“

От своя страна Кямран също се огорчи, че аз приех толкова лесно тази раздяла. Той направи няколко крачки из стаята, без да ме погледне, обърна се и отново ме запита:

— Значи, ти смяташ, че трябва да приема предложението на чичо?

— Да.

Той въздъхна.

— В такъв случай ще помисля. Има още време, докато реша окончателно.

Сърцето ми се сви. Той каза: „Ще помисля.“ Толкова ли беше просто?

Започнах да говоря със сериозността на възрастен, така, както всички винаги са искали от мене:

— Не виждам какво повече има да се мисли по този въпрос. Предложението на чичо ти е наистина хубаво. Едно кратко пътешествие няма да е никак лошо.

— Кратко ли, мислиш, ще продължи това, Фериде?

— Тоест, няма да е дълго. Една, две, три, четири години. Ще минат, докато затвориш и отново отвориш очи. Освен това ще си идваш от време на време.

Месец след това изпратихме Кямран с парахода от пристанище Галата. Всичките ми роднини ме поздравяваха, че съм го насърчила да замине за Европа. От това бе недоволна само Мюжгян. „Не постъпи добре, Фериде. Трябваше да го спреш. Какъв смисъл има да прекарате разделени най-хубавото си време? Лесно ли минават четири години?“ — писа тя в писмото си от Текирдаг.

Впрочем четири години минаха много по-бързо, отколкото предполагаше Мюжгян.

Един месец след като завърших училището, Кямран се върна завинаги в Истанбул заедно с чичо си, който се беше пенсионирал.

 

 

Да завършиш училище! Докато живях в тази мрачна сграда, аз я наричах гълъбарник. Казвах, че денят, в който ще изскоча оттам с каква да е диплома в ръка, ще бъде празник на моето освобождение. Но когато един ден вратата на този гълъбарник се отвори и аз се намерих на улицата с новото си черно наметало и новите обувки с високи токчета, които увеличаваха ръста ми, бях объркана и смутена. На това отгоре леля ми беше започнала да прави приготовления за сватба. Това ме разстрои окончателно.

Вилата бе пълна с бояджии, зидари, шивачи и роднини, пристигнали отдалече. Всеки бе зает с някаква работа. Един пишеше покани, друг обикаляше пазари и чаршии, за да купи нещо, което липсва, трети шиеше. Аз бях много объркана и прекарвах времето си в безделие. Освен, че не правех нищо, вършех разни нелепости, с които пречех на останалите. Последва нова серия лудории. Както по-рано, оглавих децата на гостите и започнахме да обръщаме вилата с главата надолу.

Както навсякъде, така и в кухнята се правеше ремонт. По тази причина новият готвач беше пренесъл всички кухненски принадлежности в палатката, опъната в задната градина, и готвеше на открито.

Веднъж привечер го видях да пече сладкиши пред палатката и ми хрумна една дяволия.

— Деца — казах аз, — вие се скрийте зад курника и кротувайте. Аз ще открадна сладкиши и ще ви донеса.

Пет минути след това се върнах при малките си приятели с пълна чиния.

Най-разумно щеше да бъде да разпределя сладкишите между децата, да ги разпръсна на различни места в градината и да скрия чинията в курника. Но не се сетих да направя това, по-точно не предвидих, че разгневеният готвач ще се разтича насам-натам, след като забележи кражбата.

След малко пред кухненската палатка се вдигна голяма врява. „Ще му строша кокалите на този, който е направил това!“ — викаше готвачът. Децата, които бяха страшно изплашени, не ме послушаха и се разбягаха на разни страни. Без съмнение постъпиха добре, защото малко след това готвачът, попаднал на дирите ни, се спусна към нас като обезумял, размахвайки подобно на тояга черпака, който държеше в ръцете си.

Този негодник щом видя, че аз съм най-голяма, остави другите и подгони мен. По едно време се препъна и пльосна на земята. Това го вбеси.

Готвачът беше нов, непознат. Изпаднах в много деликатно положение. Пипнеше ли ме, щях да изям поне един-два черпака, докато му обясня коя съм, и щях да стана за смях.

Тъй като нямах възможност да маневрирам към вилата, побягнах към улицата, като пищях за помощ.

За щастие мадмоазел шивачката, която работеше от сутринта, беше излязла заедно с Дилбер Калфа да подиша малко чист въздух в градината. Като ги пресрещнах тичешком, аз изкрещях: „Иде!“, хвърлих се на вратовете им и се скрих зад тях.

— Какво правиш, полудя ли? Това е тя, младоженката! — викна Дилбер Калфа на готвача, като протегна ръце срещу черпака на готвача.

На друго място и в друго време непременно бих отмъстила на Дилбер Калфа, задето ме нарича „младоженка“. Но сега бях толкова уплашена, че и аз заедно с нея повтарях: Аз съм младоженката.

Не съм виждала такъв луд и опак човек като този готвач. Известно време той не повярва на думите на шивачката и калфата. „Не, тази крадла не може да бъде младоженката“, мърмореше той, а след като повярва, продължи: „Ако е така, браво на теб, госпожице. Ще ми купиш тогава нов панталон. Виж, по твоя вина скъсах този на коляното.“

Човечецът беше ударил и обелил и носа си, но, слава богу, за него не поиска обезщетение.

Въпреки настояванията ми да запазят тайна, тази комедия стана всеизвестна и по време на всяко хранене започнаха да ме гледат и да ми се смеят.

 

 

Бяха останали три дни до сватбата. Както всяка вечер, скачахме на въже с децата пред вратата на задната градина. Точно в това време бях нападната повторно, но сега вече от мадмоазел шивачката, която първия път ме отърва от готвача. И тази мадмоазел, която от тридесет години шиеше в нашата вила, въпреки своите шестдесет години тази вечер бълваше огън срещу мене:

— Моля ви, мадмоазел, след няколко дни ще ви наричаме мадам. Търся ви вече половин час, за да направя последната проба.

Лошото бе, че леля Бесиме беше заедно с мадмоазел и от нейното сърдито лице личеше, че ако реша да споря, тя ще вземе страната на шивачката.

— Пардон, мадмоазел. Уверявам ви, че не съм ви чула — отговорих аз.

Леля ми не се стърпя, хвана брадичката ми с ръка и започна да ме милва както винаги, преди да ми се скара.

— Мила дъще — каза тя, — ти викаш и се смееш толкова високо, че никога не си в състояние да чуеш, когато те викат. Просто започнах да се страхувам, че ще направиш така и след три дни, когато дойдат поканените за сватбата.

Макар че външно се показвах по-разюздана и лекомислена от всеки друг път, през ония дни ме терзаеха най-объркани чувства и пориви. Дълбоко в душата си изпитвах нужда и изгарях от желание да бъда милвана и разбирана.

Без да дръпна брадичката си от ръката на леля, хванах от двете страни полата си с пръсти и направих лек реверанс:

— Не се тревожи, лельо. Остава ти да стискаш зъби само още три дни, не повече. Тогава ще бъдеш за мен не само леля, но и нещо друго. Уверявам те, че Фериде няма да има смелостта да се показва пред свекърва си така превзета и разглезена, както Чучулигата пред леля си.

Очите на леля се насълзиха:

— Винаги съм била и ще бъда твоя майка, моя Фериде — каза тя, като ме целуна по страните.

Бях толкова възбудена, че я прегърнах, вдигнах я във въздуха и я целунах по бузите тъкмо така, както тя целуна мен.

Когато мадмоазел вдигна в ръцете си бялата ми рокля, лишена от други недостатъци освен някои дребни неща, които трябваше да се дооправят, почувствах, че цялата се изчервявам. Започнах да увещавам намиращите се в стаята жени:

— Моля ви, излезте навън! Неудобно ми е да се облека пред вас. Помислете само какъв паун ще представлява Чучулигата, като облече тази дългопола рокля! Колко е смешна! Дори и аз ще се смея. Толкова много умолявах да бъде обикновен тоалет. Но никой не ме разбра.

Когато мадмоазел тръгна към мен с роклята в ръка, започнах да бягам от ъгъл на ъгъл и цялата треперех, сякаш някой идваше да ме хване, за да ме затвори.

Излезлите навън започнаха да викат и напираха да влязат в стаята.

— Още малко, моля ви, още минутка. Аз ще ви повикам — молех ги аз, но те не ми вярваха.

— Лъже, ще ни повика, след като се съблече — викаха те и напираха да отворят вратата.

Тогава от двете страни на вратата започна борба.

Деца и възрастни, като се блъскаха безредно и се смееха, започнаха да натискат вратата отвън, а аз ги възпирах отвътре с всичката сила на слабите си ръце.

— Атака, атака… война! — започнаха да викат децата и да тропат във вестибюла с подкованите си обувки. На техния вик се притекоха всички обитатели на вилата.

— Недейте, за бога, отдръпнете се, ще скъсате дрехата — викаше мадмоазел през рамото ми, но никой не я чуваше.

По някое време шумът поутихна. Към вратата приближиха стъпки.

— Отвори, Фериде, аз съм. Не забраняваш и на мен, нали? Пусни ме да ти помогна — каза Кямран.

Настръхнах, когато чух гласа му.

— Могат да влязат всички други, но не и ти. Върви си, за бога. Кълна се, че ще заплача — започнах да се моля аз.

Кямран не обърна внимание на молбите ми, натисна вратата с все сила и широко отвори двете й крила.

Изпищях, избягах в ъгъла на стаята, завих се с едно палто, което ми попадна подръка, и се свих. Мадмоазел щеше да припадне.

— О, хубавата рокля! — викаше тя и скубеше косите си.

Кямран хвана единия край на палтото и каза със смях:

— Предай се! Искам да видя роклята.

Стоях безмълвна и неподвижна.

Той почака малко и продължи:

— Фериде, току-що пристигам. Много съм изморен. Не ме измъчвай. Толкова съм любопитен да видя роклята, че ако упорстваш, ще бъда принуден да си послужа със сила. Ще броя до пет: едно, две, три, четири, пет.

Кямран забави толкова, колкото бе възможно броенето до пет, после дръпна единия край на палтото, но видя лицето ми, обляно в сълзи, съвсем се обърка, избута хората почти насила от стаята и затвори вратата.

Мадмоазел беше онемяла от изумление. И Кямран бе изпаднал горе-долу в същото състояние.

— Прости ми, Фериде, исках просто да се пошегувам. Мислех, че имам право на това. Но ти си такова дете… Прощаваш ми, нали? — каза той след малко засрамено и тъжно.

— Добре, но веднага напусни стаята — отговорих аз, като все още криех главата си под палтото.

— При едно условие — ще те чакам при камъка на другия край на градината. Помниш ли, преди четири години там се бяхме сдобрили. И сега ще направим така. Обещаваш ли?

— Добре, ще дойда, но сега излез — казах аз след кратко колебание.

Горката мадмоазел вече нямаше смелост дори да говори с тази странна булка и ме съблече, без да продума. Облякох отново късата розова рокля, а върху нея навлякох черната си ученическа престилка. След това избягах в стаята си, без да погледна дори Мюжгян, и започнах да мия лицето си със студена вода, докато изчезна червенината от очите ми. Когато слязох в градината, припадаше мрак. Сега цялата работа се състоеше в това да отида при него, без да ме види някой.

Като си давах вид, че се шляя самичка, аз минах зад кухнята и размених няколко думи с готвача. После тръгнах с бавни крачки към външната врата. Целта ми беше да отида при Кямран, като се промъкна край оградата на градината. Но…

Погледът ми бе привлечен от една висока жена с черно наметало пред пътната врата, отворена както винаги. Воалът над лицето й беше спуснат. Тя имаше вид на човек, който иска да попита нещо, но не смее да влезе вътре.

Кямран ме чакаше вече доста време. Страхувайки се, че под този воал може да се окаже някое познато лице и да ме заговори, аз промених пътя си и се опитах да се мушна между дърветата. Но жената ме повика неочаквано:

— Госпожице, ще благоволите ли за малко?

Нямаше какво да се прави. Върнах се и тръгнах към вратата.

— Заповядайте, госпожо, какво ще обичате?

— Това е вилата на покойния Сейфеддин паша, нали?

— Да, госпожо.

— Вие тук ли живеете?

— Да.

— В такъв случай имам молба към вас.

— Заповядайте, госпожо!

— Искам да говоря с госпожица Фериде.

Трепнах и наведох глава, за да не се засмея. Думата „госпожица“, която чувах за първи път пред името си, прозвуча странно в ушите ми…

Изключено беше да кажа, че аз съм госпожица Фериде. Нямах смелост да направя това.

— Добре, госпожо — казах аз, като хапех устни. — Заповядайте, ако обичате, вътре. Ако попитате във вилата, ще ви повикат госпожица Фериде.

Жената с черното наметало влезе през вратата и дойде при мен.

— Добре, че случих именно вас, дете мое — каза тя. — Имам молба към вас: да ми помогнете да поговоря с госпожица Фериде. Ако е възможно, никой не бива да узнае това.

Погледнах я с удивление. Беше вече тъмно и не можех да различа лицето й под воала, който все още не беше вдигнала.

— Госпожо — казах аз след известно колебание, — не посмях да ви призная, защото не съм облечена подходящо… но Фериде съм аз.

Жената се развълнува:

— Същата госпожица Фериде, която ще се омъжи за Кямран бей?

— Във вилата има само една Фериде, госпожо — усмихнах се аз.

Жената с черното наметало млъкна неочаквано. Какво можеше да означава това, че само преди минута тя припряно искаше да я срещна с Фериде, а сега мълчеше като статуя пред мен? Дали все още не вярваше, че аз съм Фериде? Или имаше нещо друго? Принудих се отново да говоря, като се стремях да скрия любопитството си:

— На ваше разположение съм, госпожо.

Чудно нещо. Жената все още не отваряше уста.

Наблизо между дърветата забелязах пейка и предложих:

— Ако обичате, да отидем на пейката, госпожо. Там можем да говорим, без никой да ни безпокои.

Жената продължаваше да мълчи и след като седнахме на пейката. Най-после, изглежда, тя реши, вдигна воала си с рязко движение на ръката и пред мен се откри умното и нервно лице на една тридесетгодишна жена. Въпреки гъстия мрак личеше, че е силно пребледняла.

— Госпожице Фериде — каза тя, — тук идвам по молба на моя стара приятелка, но не предполагах, че задачата, с която се нагърбих, ще бъде толкова трудна. Преди малко настоявах да ви видя, а сега просто искам да избягам.

Цялото ми тяло бе обхванато от тръпки. Сърцето ми биеше силно. Но почувствах, че ако не проявя малко по-голяма смелост, жената ще направи това, което каза — ще избяга.

— Дългът си е дълг, госпожо — казах аз, като се мъчех да бъда колкото може по-спокойна. — Бъдете по-решителна. Вашата приятелка познава ли ме?

— Не. По-точно не ви е виждала. Само знае, че сте годеница на Кямран бей.

— Тя познава ли Кямран бей?

Мълчание.

Не ми останаха сили да я разпитвам повече. Въпреки че в тази минута бях любопитна до смърт, струва ми се, че нямаше да я спра, ако тя наистина бе решила да си тръгне.

— Чуйте ме, госпожице Фериде. Вие не разбирате защо замълчах. Очаквах да се срещна с една зряла девойка, а виждам почти ученичка. Страхувам се, че ще ви причиня голяма мъка. Затова се колебая.

От държането на тази непозната жена личеше, че тя ме съжалява. Това засегна моето самолюбие и възвърна силите ми.

Станах от пейката, облегнах се с гръб на дървото, което беше пред мен, сложих ръце на гърдите си и отговорих спокойно, дори с достойнство:

— Не би трябвало да се колебаете заради задължението, което сте поели. Виждам, че имате да ми кажете нещо важно. Затова ще бъде по-добре да оставим настрана сантименталностите и да говорим открито.

Моето храбро държане помогна на жената да се посъвземе и тя попита:

— Много ли обичате Кямран бей?

— Не виждам какво общо имате вие с това, госпожо.

— Може би има, госпожице Фериде.

— Казах ви предварително, госпожо, че ако не говорим открито, няма да стигнем доникъде.

— Добре, нека бъде тъй. Задължена съм да ви съобщя, че една друга жена също обича Кямран бей.

— Възможно е, госпожо. Кямран е младеж с много достойнства. Не виждам нищо чудно в това, че до него се домогва и друга жена.

Много добре разбирах, че в тази спокойна и прекрасна лятна нощ, когато не трепваше нито един листец, приближаваше неочаквана буря, но бях готова да я посрещна, без да разбирам откъде намерих сила за това.

В последните думи, които казах на жената, имаше дори малко ирония. От това, че жената се надигна, без да стане от мястото си, оправи с нервно движение краищата на наметалото и се хвана за дъските на пейката, разбрах, че и тя е решила вече да приключи с тази работа. Тя заговори бързо като някакъв автомат, с равен глух глас.

— На пръв поглед вие ми се видяхте дете, но сега разбирам, че се намирам пред една отлично възпитана, умна девойка. За съжаление Кямран бей не е могъл да ви оцени достатъчно. Или по-точно се е поддал на временно увлечение, въпреки че ви цени. С моята приятелка, от чието име идвам, са се запознали преди две години в Европа. Не знам дали е нужно да ви разказвам по-големи подробности.

Кимнах:

— Да, за да докажете достоверността на думите си.

— Приятелката ми се казва Мюневвер. Тя е дъщеря на един бившите придворни на султана. Влюби се, после се омъжи, но не беше щастлива. После се разболя. Лекарите препоръчаха да замине за Европа. Това се случило тъкмо когато оздравяла и се готвела да се върне. Кямран бей по онова време отишъл в Швейцария. Дали е имал отпуск, или са го командировали, не знам. Там са се срещнали. Кямран бей останал в Швейцария около два месеца, макар че пристигнал само за седмица. Струва ми се дори, че той бил наказан за това.

— Един въпрос — казах аз. — Защо вашата приятелка държи аз да знам всичко това?

Непознатата жена този път бе принудена да стане от пейката. Тя отговори, като потриваше ръце от смущение:

— Трудно е да се каже именно това. Мюневвер днес е ваш враг.

— Какво говорите, за бога!

— Така е, госпожице Фериде. Но тя не е лош човек. Много е чувствителна. Кямран бей за нея не е случайно приключение. Надяваше се да се оженят. Ако има вина, тя трябва да се припише изцяло на Кямран, защото не й е казал, че е сгоден за друга. Заех се с тази неприятна мисия само защото се страхувам, че тази чувствителна жена, която и без това е болна, може да умре.

— Искате да кажете, ако не се омъжи за Кямран?

— Защо да лъжа, така е. Мюневвер няма да преживее тази вест.

— Жалко, бедната.

— По-точно — жалко и за двете ви.

Махнах с ръка, за да й дам да разбере, че е отишла твърде далеч, и се засмях.

— Не ме замесвайте, засега можете да съжалявате само нея…

— Защо, госпожице Фериде? Вярно е, че Мюневвер е моя отдавнашна приятелка, но и вие сте много добро момиче и нямате никаква вина, никакъв грях в тази работа. За това, макар да съжалявам и вас…

— Не ви позволявам — прекъснах я този път с по-остър и горд тон. — Мисля, че няма какво повече да си кажем.

Забелязах, че непознатата жена отваряше и затваряше чантата си, сякаш се канеше да търси нещо в нея. Като видя, че искам да сложа край на разговора, тя извади една измачкана хартия.

— Госпожице Фериде, страхувах се, че ще се усъмните в думите ми и затова ви донесох едно писмо на Кямран бей. Не знам дали ще ви разстрои, ако го прочетете.

Отначало исках да отблъсна писмото с ръка, но след това се побоях, че ще постъпя неправилно и го взех.

— Ако искате, мога да ви го оставя. После ще го прочетете. Моята приятелка вече няма нужда от него.

— Аз също — казах аз, като свих рамене. — Това за нея е един спомен. По-добре да остане у нея. Моля, с ваше разрешение да хвърля един поглед само за минута.

Беше доста тъмно. Излязох измежду дърветата на пътя, приближих писмото до очите си и започнах да чета, тъй като бях свикнала с този почерк:

„Мое жълто цвете“ — започваше писмото и следваше цял поток от поетични излияния. Преди той да види „жълтото цвете“, в душата му имало бледа, едва забележима светлина, подобна на тази, която се разлива над света преди изгрева на слънцето. „Сърцето ми е радостно. Предчувствам, че ще срещна нещо изключително“ — си казвал той. Най-после това изключително нещо дошло. Една вечер в градината на хотела, когато блеснали електрическите лампи, той видял насреща си „жълтото цвете“.

Оттам нататък четях толкова бързо и очите ми различаваха толкова лошо буквите в сгъстяващия се вечерен мрак, че не запомних почти нищо. Но не знам защо, дори и сега ги виждам, като че ли са пред очите ми, тези последни редове на писмото, които прочетох няколко пъти.

„Сърцето ми беше самотно. Имаше нужда от обич. Когато видях вашето стройно тяло и вашите теменужени очи, светът промени цветовете си.“

Непознатата жена пристъпи бавно към мен.

— Госпожице Фериде, причиних ви страдание, но повярвайте ми… — започна тя с треперещ глас.

Изведнъж събрах сили и я прекъснах, като подадох писмото:

— Нищо подобно. Няма причина за страдание. Такива неща са възможни. Дори ви благодаря. Вие ми открихте една истина. Сега моля да ми разрешите да се оттегля.

Сбогувах се с леко кимване и тръгнах, но тя извика след мен:

— Госпожице Фериде, разрешете само още една минута. Какво да кажа на моята приятелка?

— Кажете, че сте изпълнили задачата. „Другото вече е нейна работа“ — ще кажете и толкоз.

Непознатата жена извика още нещо след мен, но повече не я слушах и с бързи крачки се изгубих между дърветата.

Не знам колко време е чакал Кямран при камъка, който никога вече няма да стане свидетел на едно помирение между нас. Но когато, уморен от чакане, той е влязъл в стаята ми, положително е бил слисан, след като е видял върху масата следните няколко реда, нахвърлени върху лист от ученическа тетрадка:

„Кямран бей ефенди, научих за твоя роман с «жълтото цвете». Няма да се видим никога вече. Мразя те!

Фериде“.