Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (9)

IX
Родео

Сали скачаше от радост, когато два дни преди родеото Томек й съобщи, че ще участвува в конните надбягвания на десет мили, облечен в оригинална индианска носия. Боцманът, шерифът и госпожа Алан се усмихваха на тая негова идея, но темпераментната Сали не допусна да му повлияят да промени решението си. Госпожа Алан и шерифът виждаха в това проява на младежка фантазия, а само неговите доверени лица, Сали и боцманът, знаеха, че Томек има право да носи индиански дрехи.

Трябва да изясним, че наскоро след завръщането си от лова за орли Томек отново беше поканен от младия навай в резервата. Тогава именно Дългите очи свика съвета, за да приготвят всички заедно, по индиански обичай, украсата от орлови пера за главата на Томек. А това съвсем не беше лесно.

Най-известната, типична украса за главата на бойците се приготвяше по следния начин. Най-напред се правеше шапка от мека еленова кожа и към нея се прикрепяха перата. Пришиваха също и дълго парче еленова кожа, ако беше нужно шапката да бъде с опашка. Понякога боецът имал толкова отличия, че носел две такива опашки. След приготвянето на „шапката“ на боеца връчвали перо, а той трябвало да разкаже за какво му го дават. В зависимост от броя на получените отличия често пъти опашката от пера наброявала четиридесет, и дори петдесет дера, затова направата на „шапката“ с пера траела доста дълго, дори няколко седмици. Препаската на челото била покрита с кожа от невестулка и обшита с маниста. Индианците вярвали, че качествата на това хитро и зорко животно, което се изплъзва ловко от ръцете на ловците, се прехвърлят върху боеца чрез украсата на главата му.

Всяко перо, което украсява главата, е знак, че носителят е убил противник или извършил някакъв изключителен подвиг. Ако боецът сдобиел скалп на враг, тогава към перата се привързвал сноп конски косми.

Само в изключителни случаи на боеца се давала привилегията да носи рога от бизон, прикрепени към украсата на главата. Те били специален символ на сила и власт.

На Томек направиха украса за глава тю обичая на племето омах и на другите индианци от равнините, известна под името гарван^[1], а наричана от белите денс бъсъл^[2].

Това беше препаска от еленова кожа, която придържаше сноп пера отзад на главата. Тая украса имаха право да носят заслужили бойци, от които формираха специално подбрани отреди или племенната полиция.

През време на тържеството вождът Дългите очи заяви на Томек, че съветът на старейшините го е избрал за почетен член на племето мескалеро. Същевременно за спомен на тоя факт му подари оригинално индианско облекло. То се състоеше от елек и панталони от еленова кожа, богато украсена с ресни и маниста, мокасини, украсени с бодли от опосум, тъкан колан и популярната в Далечния запад кърпа за врат в ярки цветове.

Освен тия почетни отличия новият член на племето получи истинско индианско име Малкия вожд. Томек, горд от тия отличия, реши да се покаже за пръв път с живописните дрехи на състезанията на родео. Те щяха да се състоят след няколко дни в Дъглас — градче, разположено в Аризона, на границата с Мексико.

Ранчото на Алан беше отдалечено от Дъглас на около шестдесет километра по права линия. Шерифът не искаше да преуморява кобилата преди състезанията и затова реши да отиде в Дъглас заедно с гостите си три дни по-рано.

На тези ежегодни конни състезания на ковбоите се събираха фермери от Аризона, Ново Мексико, Тексас и Мексико. За запалените коневъдци най-интересно беше конното надбягване на десет мили, чийто победител получаваше награда десет хиляди долара. Тоя път щяха да участвуват коне на повече от двадесет фермери, сред които беше и мексиканецът от испански произход дон Педро. Той имаше голяма ферма за състезателни коне и огромно имение в Мексико, разположено близо до границата. Дон Педро участвуваше в състезанията само тогава, когато имаше голям шанс да победи.

Шерифът беше също запален любител на коне. Но когато узна, че в тазгодишните надбягвания ще участвува опитният мексикански коневъд, настроението му се понижи. Дон Педро не можеше да бъде подценяван. Затова се питаше дали постъпи правилно, като избра младия Томек за жокей на своя кон. Ездачите на мексиканеца се набираха преди всичко между индианците, които притежаваха изключителен талант да управляват ездитни коне. Шерифът беше напълно уверен, че Томек в никакъв случай не може да се сравнява с тях, но като виждаше с какъв жар момчето се готви за състезанието, не искаше да промени решението си. А фактът, че почти от първата минута Томек спечели доверието на нервната кобила, успокояваше шерифа.

Малкият керван пристигна в Дъглас един ден преди започване на състезанията. За Сали и майка й шерифът беше ангажирал стая в хана, в който обикновено отсядаше, когато имаше работа в тоя град, но за себе си реши да не се отделя от конете. По обичая на всички коневъди, които участвуват в състезанието, той се разположи на лагер близо да града. Прислугата на шерифа опъна палатки в триъгълника, затворен от дълга, покрита с брезент кола и голяма бричка на високи колелета. Естествено Томек и боцманът придружаваха шерифа, за да се грижат за безопасността на ездитния кон. Неведнъж се беше случвало да крадат коне, записани за състезанието! Но това не винаги беше работа на конекрадци. Някои коневъди в желанието си да увеличат шансовете за победа на своите фаворити организираха банди за отвличане на коне, които претендираха за палмата на първенството.

Освен двамата приятели и Червения орел, взет по молба на Томек, шерифа придружаваха четирима ковбои и петима индианци. За коня бяха направили малък корал между палатките, та по такъв начин да се предпазят от всякакъв вид изненади.

Дойде първият ден на родеото. Госпожа Алан, Сали, шерифът, боцманът, Томек и Червения орел се отправиха с бричката към Големия плац до самото градче, където щяха да започнат състезанията. Пременена и пъстра тълпа зрители прииждаше от всички страни. Богатите собственици на ранчи пътуваха с лъскави коли. Жените, които бяха вътре, шумяха с дантелите на раклите си и с малки чадърчета пазеха лицата си от слънцето. До пременените жени седяха фермери с гордо и надменно изражение на лицето. Дрехите и сомбрерата на мъжете бяха богато украсени със сребро и ресни, а бедрата им опасваха колани с пъхнати в тях револвери, чиито дръжки бяха украсени със седеф и сребро. Конете им ги караха негри или индианци. По-бедните фермери отиваха на състезанията с обикновени брички или с коли, покрити с брезент; ковбоите и индианците пътуваха на коне. Глъчката от весели гласове, плющенето на камшиците и цвиленето на конете се смесваше с тропота на колите.

Множество всякакъв вид коли като широк венец окръжиха площта, определена за родеото. Кочияшите разпрягаха конете и се караха заядливо за по-хубави места, а в това време пъстрата и пременена тълпа се настаняваше покрай бариерите, които ограждаха голямата арена.

Фермерите и представителите на местните власти имаха запазени места на голяма дървена трибуна. Към тия щастливци принадлежеше и Алан, затова той скоро се озова тук със своите гости, откъдето се виждаше цялото състезателно поле.

Томек седна на пейката до Сали. Младичката, мургава австралийка, облечена в бяла дантелена рокля, беше толкова пленителна, че човек не можеше да откъсне очите си от нея. Фермерите от съседните ложи се поздравяваха с общоуважавания шериф, но преди всичко се усмихваха на смелата госпожичка, която ги разглеждаше с любопитство. Естествено това не избягна от вниманието на боцман Новицки. Той се наведе към Томек и му прошепна:

— Забеляза ли, братле, как всички зяпат нашата сврака? Но трябва да признаем, че тя изглежда като екипаж на кораб в парадна униформа.

— Нищо чудно, цяла сутрин се е гласила — измънка Томек. — Но по-добре гледай на арената. Родеото вече започва.

Забележката на Томек беше излишна, защото в тоя момент откъм площада се разнесоха силни викове, с които приветствуваха първите състезатели. На арената излязоха ковбои, които държаха с въжета буен мустанг. Оседлаването на коня и слагането на юздите трая само миг. След това един висок ковбой с много криви крака скочи на гърба му. Щом освободиха мустанга от въжетата и той започна да препуска, като се мъчеше да хвърли ездача. Изправяше се ту на задните, ту на предните си крака, падаше на земята, като принуждаваше ковбоя да скача от седлото, но когато отново заставаше на крака, ездачът беше вече на седлото и с крясъци го подбуждаше към нови фокуси. Като не можеше да се освободи от упорития ездач, разяреният мустанг се устремяваше към бариерите, които ограждаха арената, и удряше хълбоците си о тях, но ковбоят ловко се прехвърляше ту на единия, ту на другия хълбок на коня, за да не смаже мустангът краката му. След няколко минути разпененият мустанг уж се предаде, но когато ковбоят размаха над главата си в знак на победа широкополата си шапка, конят изведнъж скочи нагоре с четирите си крака и ездачът полетя във въздуха, като описа широка дъга.

Публиката лудееше от възторг. Свиркане, „браво“ и викове възбуждаха състезателите, които се явяваха на арената. Номерата за сръчност следваха непрекъснато. Дресирането на диви мустанги не беше невинно развлечение. Някои коне не се задоволяваха само да изхвърлят ездача на земята. Няколко ковбоя бяха контузени, а двама-трима злополучни укротители трябваше да бъдат изнесени от арената.

Ловенето на коне с ласо не беше толкова опасно, но и то въодушевяваше публиката. Тоя ден „царят“ на укротителите на коне и майстор на ласото беше един висок, слаб като клечка червенокос ковбой от Аризона.

Вторият ден започна със състезания по стрелба. Те се състояха в стреляне с късо оръжие. Въпреки че боцманът и Томек минаваха за големи майстори в тая област, те горещо аплодираха отличните състезатели от дивия Запад. Еднократното улучване на малка сребърна монета, хвърлена във въздуха, тук не се смяташе за нещо, което заслужава внимание. Томек беше опитвал с успех много пъти тия фокуси и знаеше принципа, към който човек трябва да се придържа, за да улучи целта. Монетата, хвърлена нагоре, в известен момент стига кулминационната си точка и за миг сякаш увисва във въздуха; тогава именно трябва да се натисне спусъкът на оръжието. Но такъв изстрел беше съвсем лесен за майсторите, които участвуваха в родеото — кандидатите за победители стреляха по два и три пъти в монета, хвърлена нагоре, а след всяко улучване монетата сама подскачаше във въздуха. Победител излезе един ковбой от Тексас, който улучи четири пъти монетата, хвърлена само веднъж нагоре. Много аплодисменти получиха и състезателите, които с помощта на огледалце стреляха в цел, поставена зад гърба им. След това имаше състезания на стрелба от галопиращи коне.

Индианците държаха първенство по смела езда на коне, макар че и много ковбой можеха като тях да се крепят под корема на галопиращия кон. Оказа се, че червенокожите, които бяха се запознали с коня едва след идването на белите на континента, бяха ги надминали в яздитното изкуство. Неустрашимите синове на степите спокойно и търпеливо бяха опознавали природата на коня и бяха го направили свой неразделен другар в лова и борбата.

В края на програмата през втория ден на родеото се състояха състезания по сила. Те бяха доста оригинални — на арената пускаха бик, а след него ковбой на кон. Задачата на ездача беше да настигне бика и като го хване за рогата, да скочи на гърба му. След това ковбоят, като продължаваше да държи бика за рогата, трябваше да извие врата му и по тоя начин да го принуди да падне на земята.

Само двама от състезателите, които участвуваха в тази конкуренция, успяха да минат успешно всички изпитания. Сега между тях предстоеше да се разиграе решаващата борба. Пуснаха един голям бик, който изтича на празната арена с ниско наведена глава. При вида му — широки плешки и мощен врат — се разнесе шепот от страх и възторг. Бикът се спря по средата на арената и с кръвясали очи изгледа изпод вежди тълпата зад оградата. С предните си копита той гневно удряше земята и вдигаше облаци прах.

Състезателите изгледаха несигурно силното животно. Така се случи, че и двамата бяха от Ново Мексико. Като видяха необикновено големия бик, те започнаха да подозират аризонците в умишлено зложелателство. Дали по тоя начин не искаха да ги лишат от възможността да победят? Те размениха няколко думи помежду си, а в това време публиката започна да дава израз на своето недоволство. Чуваха се подигравки, крясъци и подсвирквания. Възбуден от тях, бикът започна да обикаля арената.

Раздразнени от подигравките и крясъците, ковбоите решиха въпреки всичко да опитат щастието си. Единият извади от джоба си монета. Зрителите веднага разбраха — състезателите ще теглят жребий кой от тях пръв ще се бори с бика. Ковбоят хвърли монетата нагоре, хвана я във въздуха и я покри с другата ръка. Изи означаваше пръв. Отдъхна си с облекчение — съдбата избра противника му. Злополучният „избраник на съдбата“ съблече бавно кожения си елек и свали колана с револверите и широкополата си шапка. После отиде при коня си, провери ремъците на седлото и коланите на стремето и леко скочи на него. Тая картина предизвика отново буря от радостни викове. Отвориха вратата — ездачът излезе на арената.

Бикът стоеше замаян по средата на арената и яростно риеше с копита. Когато видя ездача, наведе главата си с големите извити рога, изпъна опашката си като струна и изведнъж се нахвърли срещу смелчагата.

Ковбоят започваше борбата без ентусиазъм, но при вида на разяреното животно запази самообладание. Веднага можеше да се разбере, че и ездачът, и конят познават добре тоя вид борба. Конят, боднат леко с шпорите, скочи срещу бика, но пред самата му наведена глава се отдръпна ловко встрани и даде път на атакуващия бик. Но щом се разминаха, ездачът обърна коня и полетя подир бика. Зрителите лудееха от радост при вида на ловките маневри на ковбоя. Положението на арената се променяше непрекъснато — ту бикът гонеше ездача, ту той атакуваше с коня си обърканото животно, като все повече се доближаваше отстрани до него. Всички разбираха отлично целта на тази наглед безсмислена гонитба — ковбоят искаше да умори бика, преди да скочи от коня си на неговия гръб, и след като го хване за рогата, да го повали на земята.

След десетина-петнайсет неуспешни атаки бикът започна да бяга по-бавно. Ездачът и бикът обикаляха в широк кръг арената, като стигаха чак до оградата й. Умореният и объркан бик престана да атакува. Бягаше тежко, като поглеждаше изкосо с кръвясалите си очи ездача, който атакуваше все по-смело. От време на време той насочваше криворогата си глава встрани и се опитваше да достигне корема на коня, но той отскачаше ловко и отново се връщаше.

Стотици зрители е най-голямо напрежение наблюдаваха ковбоя, който вече съвсем ясно се готвеше за окончателно решаване на борбата.

— Гледайте, гледайте! Ей сега ще хване бика за рогата! Вижте, вече се навежда! — извика шерифът Алан. — Добре се оправя с тоя огромен бик. Обзалагам се, че тоя смелчага е решил да завърши борбата пред самата трибуна, за да засрами аризонците със своята сръчност и сила.

Разгорещеният от гонитбата състезател все повече се навеждаше към врата на коня, а когато стигнаха точно пред главната трибуна, зрителите мълчаливо станаха от местата си, обхванати от огромно напрежение.

Ковбоят не излъга очакванията им. Конят със светкавичен скок се озова отстрани на бика, ездачът извади краката си от стремената, наведе се над бика, хвана го с двете си ръце за рогата, плъзна се върху гърба му и го стисна с краката си като в клещи. Бикът започна да рита и да скача като побеснял. Конят отскочи настрана, за да избегне острите му копита. Ковбоят дръпна бика за рогата и успя да извие малко мощния му врат…

Възторжени крясъци огласиха арената…

Изведнъж стана нещо неочаквано. Бикът, сякаш за да се подиграе с човека, който извиваше врата му, се обърна към пуснатия отзад кон без ездач, прободе го в хълбока с рогата си, събори го на земята, смачка го и като се наведе напред, изхвърли смелчагата от гърба си. И само с един удар на главата си повали ковбоя в безсъзнание.

Възторжените викове се замениха с общ вик на ужас. Разяреното животно изведнъж се почувствува на върха на силата си. Закривените рога поеха ковбоя като с вила и го подхвърлиха нагоре. Изгубилият съзнание състезател рухна тежко на земята. Бикът отново се насочи към него… На арената възцари поразителна тишина…

Внезапно светлокос мъж прескочи през бариерата на главната трибуна. Той светкавично прегради пътя на бика и преди още побеснялото животно да успее да забие смъртоносните си рога в тялото на безчувствения ковбой, стовари големия си жилест юмрук върху рунтавата му глава между кръвясалите очи. Разяреният бик спря зашеметен, падна на предните си крака, претърколи се на земята, стана, но в тоя момент огромният боцман за втори път стовари юмрука си между очите му. Бикът изрева и приклекна. Тогава морякът го хвана за рогата и с едно силно движение изкриви врата му и го повали на земята.

Няколко ковбои и индианци притичаха с ласа от ремъци в ръце. Свързаха краката на бика и едва сега боцманът пусна рогата на животното. Опря се тежко на лакти о неговото тяло, после стана и бавно започна да изправя гръб.

Учудени и възхитени от почти свръхчовешката сила на боцмана, зрителите продължаваха да стоят като вцепенени, а в това време морякът преодоля изнемощяването си и най-спокойно започна да изтупва панталоните си от праха.

Това просто и естествено движение възвърна зрителите към действителността. Разнесе се оглушителен вик. Под натиска на тълпата бариерите, които ограждаха арената, рухнаха. Възторжените и ентусиазирани зрители се спуснаха към боцмана — едни стискаха мазолестите му ръце и го целуваха. Други искаха да докоснат поне с ръка такъв атлет. Боцманът не разбра как се намери отново в ложата сред своите приятели. Заможните фермери, както и техните огненооки сеньори и сеньорити^[3] бяха забравили за своята важност. Всеки искаше да види отблизо необикновения атлет и с някакъв подарък да увековечи неговия подвиг. Отначало амбициозният варшавянин не искаше да приеме нищо, но Алан му прошепна, че американците имат обичай да даряват своите герои. Нашият великан седеше уж силно сконфузен, но с готовност даваше бузите си на красивите сеньорити, които го обсипваха с целувки.

Това се случи в деня преди конните състезания, но боцманът и приятелите му се върнаха доста късно в палатката си. Поканени от Алан и няколко фермери от Ново Мексико на гуляй в чест на боцмана, те се забавляваха до късна вечер. Само госпожа Алан и Сали се прибраха малко по-рано. Героят на вечерта беше боцманът.

Фермерите от неспокойния пограничен пояс слушаха с интерес разказите за необикновени случки. Боцманът словоохотливо разправяше по-интересните си преживелици, а Томек внимателно слушаше, да не би да изпусне нещо от приключенията на другаря си, които досега не знаеше. Всички събрани все още не можеха да дойдат на себе си от преживяното тая вечер. Отново всички хвалеха смелостта и силата на моряка, който бе спасил от неизбежна смърт злощастния ковбой, смятан за най-силния мъж в Ново Мексико. През време на разговора една дама попита боцмана дали досега е срещал достоен противник.

Боцманът помисли малко и накрая каза:

— Да си кажа правата, досега никой не е могъл да се справи с мене. Другарите ми моряци не се захващаха с мене освен по няколко души заедно. Но пък обичаха да насъскват непознати срещу мене и се хващаха на бас, за да спечелят по някоя и друга бутилка ром. Но веднъж насмалко не платиха сами черпнята.

— Разкажете ни, моля ви се, за това!

— О, тук няма нищо необикновено, мила госпожо! Не си струва дори да говоря за това — бранеше се боцманът.

Но понеже всички много настояваха, той се покашля и започна да разказва:

— Това се случи в една кръчма а Буенос Айрес, в Аржентина. С другарите си моряци загубихме всичко на карти и не беше ни останала нито стотинка дори за една чашка, преди да отплуваме; затова другарите ми по стар навик започнаха да възхваляват силата, ми. Тогава аржентинците ме изгледаха внимателно и заявиха, че макар да съм действително мускулест, няма да мога да се оправя с един техен познат мулат, който така можел да стисне ръката, че пръстите ти ще се изпотрошат и ще потече кръв. Моите другари им се изсмяха, защото наистина досега винаги съм успявал да завра в миша дупка разни там здравеняци. Аржентинците се нервираха и се хванаха на бас с нас. Няколко души от тях веднага отидоха в града да търсят мулата. След един час го доведоха и тогава започнахме да губим самоувереност. Мулатът беше най-малко половин глава по-висок от мене. Когато влизаше в кръчмата, обръщаше се настрана, за да мине през тясната врата. Най-напред ми се дощя да се изсмея, защото другарите ми бяха вече се хванали на бас, без да имат пукната пара в джоба си, но после ми стана жално за тях — та нали всички бяхме от един параход. Мулатът ме погледна през рамо, изсмя се подигравателно и ме попита: „И ти ли се обзаложи?“ Почесах се по кратуната, защото в джоба си нямах пукната пара, а в това време аржентинците избухнаха в смях.

Боцманът млъкна. Алан бързо напълни чашата, която стоеше пред него. Боцманът си накваси устата и продължи:

— Засрамих се, защото само аз бях поляк в цялата компания. Моите другари се почувствуваха неудобно. Аржентинците разбраха, че загубихме самоувереността си, добиха кураж и започнаха да викат: „Залагаме едно срещу десет за нашия мулат.“ Понеже не исках да засрамя другарите си и своята нация, приех баса. Подкрепих се само с една водна чаша истинска ямайка, а после стиснах бронзовата лапа. Мулатът имаше меки кости. След най-много две минути той клекна пред мене и веднага от пръстите му бликна кръв. С топлата си ръчичка ни тръсна цяла стотарка. Моите другари също напълниха джобовете си с „хартийки“, а след това гуляхме чак до отплуването на парахода.

Разказите биха продължили още дълго, ако здравият разум на Алан не напомни, че на следващия ден е родеото.

Всички започнаха бързо да се разотиват по квартирите, а нашите приятели и шерифът се върнаха на почивка в палатките си извън града.