Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (7)

VII
В резервата на апахите мескалеро

Червения орел удържа думата си. На другия ден към осем часа сутринта двете момчета бяха вече при постройките на агенцията на резервата на апахите Мескалеро. Тук преди няколко дена шерифът Алан бе търсил безрезултатно избягалия пленник. Томек беше толкова любопитен да види тия прочути апахи и наваи, че почти съвсем забрави за Черната светкавица.

Червения орел заведе Томек при агента, който управляваше резервата, защото без негово разрешение не беше позволено белите да влизат в индианска територия. Това се случи тъкмо в момента, когато разпределяха продуктите. По взаимна спогодба правителството на Съединените щати беше задължено да оказва помощ във вид на храна и дрехи на индианците, които живеят в резерватите. Трябва да се отбележи, че запасите често идвали нередовно или в недостатъчно количество. Освен това някои нечестни агенти вършели злоупотреби и лишавали индианците от дажбите, които им се полагали.

Тоя ден правителственият агент, който завеждаше резервата на апахите Мескалеро, имаше големи главоболия, транспортът с храна пак се беше оказал недостатъчен, а в това време Мескалеро умирали от глад. Скалистата неплодородна земя на резервата не можеше да се обработва, нито пък да се отглежда добитък в по-голям мащаб. Агентът сам разпределяше скромните запаси, като контролираше внимателно индианската стража да не злоупотреби нещо. Гладните индианци проявяваха лесно неприязън. Това беше още по-опасно и затова, че част от Мескалеро уж помагала на авантюриста Черната светкавица.

Агентът тъкмо разпределяше хранителните дажби, когато Томек се обърна към него с молба да му разреши да влезе в резервата и да го разгледа. За щастие така се случи, че тъкмо тогава в агенцията получаваше своята дажба един от старейшините на племето. Благодарение на неговото съгласие, след обясненията на Червения орел, агентът не прави трудности на госта на шерифа Алан.

Едва-що Томек влезе в резервата и веднага се убеди колко малко е знаел досега за обичаите и живота на индианците. Защото много европейци са си съставили погрешно мнение за облеклото и жилищата на коренните жители на Северна Америка. За дрехи, носени масово от индианците, се смятат дългите, украсени с мъниста панталони, които покриват целите крака и корем; риза, мокасини и хвърлящата се в очи военна шапка, украсена с орлови пера. Томек също мислеше, че индианците живеят само в палатки, които е прието да се наричат вигвами.

Като видя първата характеристична конусообразна индианска палатка, той веднага спря коня си, за да разгледа цветните рисунки върху нейния покрив от бизонови кожи. Тия рисунки изобразяваха гонитба на вапити^[1].

— Не знаех, че вигвамите са толкова хубаво украсявани — заяви Томек. — Представях си ги като обикновени палатки. Но сега виждам, че направата на вигвама изисква голямо умение.

— А защо моят бял брат нарича „типи“ вигвам? — учуди се Червения орел и веднага добави: — Много бели не различават вигвама от типи. Това, което на ваш език значи палатка, ние го наричаме типи, название, което сме приели от индианците дакота. А знаеш ли, че със създаването на типи е свързана интересна легенда?

— Каква е тя? Разкажи ми я!

— Един индианец си почивал след лов под сянката на памуково дърво. Вятърът събарял върху него от клоните листа. Индианецът взел един лист и като си играел с него, без да иска, го свил на конус. Като гледал листа, хрумнало му да си построи къщичка с подобна форма. Така именно било създадено жилището типи.

— А кое тогава наричате вигвам? — попита Томек.

— Вигвамите се отличават от типи както по формата си, така и по материала, употребяван за техния строеж. Вигвамът не е така удобен за пренасяне от едно място на друго, както типито, и поради това с типи си служат предимно скитническите племена. Индианецът строи вигвам тогава, когато има намерение да остане на едно място за по-дълго време. Строи го от стълбове и млади дръвчета. Направеният по такъв начин скелет в зависимост от материала, който може да се набавя в дадена местност, има различни покриви. В далечния север вигвамите се покриват с кожи от карибу^[2], а на юг — с палмови листа, кора или рогозки, плетени от папур, или с хоросан от глина, смесена с мъх, понякога те просто се посипват само с пръст. Моля те, погледни там, надясно! Тоя млад индианец има намерение да си създаде домашно огнище и вече започва да строи вигвам.

Томек внимателно се вгледа в примитивния строеж, чието название погрешно приписваше на палатката типи, толкова характерна за по-голяма част от индианците чергари, населяващи обширните равнини. Тръгнаха по-нататък. Червения орел, както беше обещал, на драго сърце даваше на приятеля си всякакви сведения. Томек разбра, че неговият водач сигурно е посветен вече в някои племенни тайни, защото историята на индианците не му беше чужда. Умно и любопитно да научи всичко, бялото момче използуваше удобния случай, за да обогати своите повърхностни знания за първичните жители на Америка.

От разговора с Червения орел той научи, че преди да дойдат белите, индианците живеели в селища, пръснати по всички части на Северна и Южна Америка. Техният начин на живот бил съобразен с характера на страната, в която живеели. Всички индианци действително принадлежали към една раса, но значително се различавали по обичаи, език и степен на цивилизация. Някои от тях били примитивни ловци, а други земеделци, докато в Мексико, Северна Америка и Перу по същото време процъфтявали гъсто населени градове и държави с добре организирана власт.

В държавата на маите, инките и ацтеките индианската цивилизация достигнала най-голям разцвет.^[3]

В Съединените щати индианските племена така се различавали едно от друго, както и в другите части на Американския континент. Говорели на много наречия. Често съседни племена не можели дори да се разберат. За да преодолеят възникващите от това трудности, индианците поставили началото на езика със знаци, който днес се смята за най-съвършената форма на мимичния език. Благодарение на „езика със знаци“ индианците можели да изразяват мислите си независимо от езика на дадено племе. Езикът със знаци първоначално дори улеснил споразумяването с белите, преди още мнозинството индианци да научат английски.

Червенокожите племена се различавали също и по облекло, занаятчийски произведения, начина на строеж на къщи и по обичаи^[4]. Племената, които живеели в горите, обитавали поселища, укрепени с палисади от застроени прътове. Всяко такова поселище се състояло от известен брой къщи вигвами, които се различават по вид от типито на индианците от равнината и от построените от ирокезите дълги къщи с остри покриви, както и близките по форма до нашите колиби жилища на племето обийбво.

Отделните племена се обличали различно. Калифорнийските например изобщо не носели или почти не носели дрехи. Пуеблосите приготвяли дрехите си от памучни тъкани, а индианците, които населявали платата и равнинната прерия, шиели дрехите си от меко щавени кожи, като ги украсявали с ресни и маниста.

За повечето европейци образът на индианеца се свързва с жителя от равнинните прерии между Скалистите планини и река Мисисипи, защото тия индианци поради своята численост и героични военни подвизи най-дълбоко са се врязали в паметта на белите. Оттук именно произлизат честите погрешни обобщения за всички индиански племена. Аризона и Ново Мексико, където Томек се намираше сега, били населени с три групи индианци: заседналото племе пуеблоси и номадските апахи и наваи. Всички те и сега живеели по същите места, където най-напред ги заварили испанците през време на своите изследователски експедиции.

Противоположно на мирните пуеблоси, които обработвали земята и живеели в каменни селища, строени по височини, апахите и наваите изкарвали прехраната си чрез лов и събиране на диви плодове. Наред с това тия войнствени племена нападали мирните си трудолюбиви съседи и ги ограбвали. Когато мексиканците завзели южната част на Северна Америка, апахите и наваите започнали ожесточена борба с мексиканските колонисти и взели от тях скъпи плячки. Но когато Съединените щати погълнали Аризона и Ново Мексико, двете племена изровили военния си топор и се опълчили срещу американците, които безпощадно заграбили най-хубавите и най-богатите им земи. Апахите и наваите ожесточено се съпротивлявали срещу затварянето им в резерватите. Те се борили за своята свобода с необикновено мъжество. Случвало се само няколко апахи да тероризират цели селища на колонисти. Не трябва да се чудим на безпощадната борба на червенокожите, защото всяко ограничаване на възможността им да скитат свободно по степите означавало край на дотогавашния им начин на живот, на който били привикнали от векове.

Затварянето в резервати донесло на апахите и наваите глад и невероятна мизерия, затова от време на време сред тях избухвали размирици, въстания и бунтове.

И когато сега разглеждаше резервата, Томек видя неговото плачевно състояние. Апахите както по-рано живееха предимно в куполообразни колиби, а наваите имаха подобни на вид къщички, които наричаха хоган. Такава къщичка се изгражда от разположени в шестоъгълник стени от хоризонтално наредени греди, върху които се слагат дебели дървета по такъв начин, че в средата се оставя отвор, през който да излиза димът. Така приготвеният скелет се обшива с плет и дебел пласт адоба, тоест сушени на слънцето тухли. Някои наваи ограничават летните си жилища до една права стена, която ги пази от вятъра и е покрита с трева или изградена от тухли. Само малцина, а именно старейшините на племето, притежаваха оригинални типи, покрити както някога с отлично обработени бизонови кожи.

Живият инвентар на жителите на резервата беше много беден. Малко рогат добитък и овци пасяха оскъдната трева. По-добре обаче изглеждаше малкият табун от мустанги. Конете, както обясняваше Червения орел, бяха гордостта на племето. Веднага се хвърляше в очи, че някогашните воини най-много се грижат за своите породисти коне.

Когато Томек се нагледа до насита на колибите, на мъжете, които се излежаваха лениво на сянка, на жените, които вършеха цялата работа в домакинството, Червения орел го заведе в най-представителното типи на резервата. Томек веднага се досети, че това е палатката на вожда. Тя беше много по-голяма от другите, а на покрива й се развяваше знамето на Съединените щати.

По средата на типито гореше огън, ограден с камъни. В окачени над него котли се вареше месо. Под покрива на палатката се издигаха сиви облачета дим и пара. Върху дървени полици бяха наредени малко на брой глинени съдове, огнестрелно оръжие, торби с патрони, лъкове и колчани с перести стрели, кръгли кожени щитове и томахавки. Не липсваха и островърхи копия с различна дължина, конска амуниция и много други предмети.

Върху постлани на земята бизонови и еленови кожи и пъстри черги седяха старейшините на племето. Малко по-настрана имаше триножник, на който беше окачена торбичка с билки и лула; военна украса за глава, богато украсена с орлови пера, и връзка човешки скалпове. До триножника Томек видя върховния вожд Дългите очи, наричан така поради бинокъла, който притежаваше.

При вида на човешките скалпове Томек се смути, но в тоя момент вождът Дългите очи стана и протегна важно дясната си ръка към него. След това Томек се ръкува с останалите индианци: Стария бизон, Счупената томахавка и Хитрата лисица. Те седяха в полукръг и бяха обърнати с лице към входа на типито, от дясната страна на вожда. Дългите очи покани Томек да седне от лявата му страна и с това искаше да подчертае, че той е мил гост. До Томек седна скромно Червения орел. Томек не се учуди на това — помнеше думите на младия си приятел, който беше му казал, че е още много млад, за да разговаря със старейшините на племето.

След дълго мълчание вождът Дългите очи се обади:

— Старейшините от нашето племе желаят да завържат приятелство с младия бял брат, който за един ден извърши два подвига. Малцина бойци биха могли да направят това.

Томек се изкашля, засрамен от похвалата на стария вожд, и отговори:

— Не зная за какви подвизи говори вождът Дългите очи.

— Моят бял брат притежава скромността на войн, свикнал с необикновени подвизи. А това е голямо качество — отговори сериозно Дългите очи. — Все по-рядко се срещат хора — смели и благородни едновременно. Затова ще припомня подвизите на моя бял брат. Първо, моят бял брат беше извикан от Червения орел на борба на живот и смърт. Нашият бял брат води борбата, без да употреби оръжие, макар че имаше пълно право за това и с голи ръце победи противника си. Това му прави по-голяма чест, отколкото ако беше убил противника си.^[5] Второ, моят брат помогна на голям вожд и боец да избяга от пленничество, което за него би означавало позорна смърт. Великият баща от Вашингтон награждава войниците си за техните подвизи с лъскави кръгчета, които белите наричат ордени. Индианците обаче имат друг обичай за награждаване на заслужилите воини. У нас отличието за заслуга е украсата, която се носи на главата. За всяка необикновена постъпка съветът на старейшините има право да признае коуп или отличие, както се казва в езика на белите, във формата на орлово перо. Орелът е най-голямата птица и проявява необикновена сила през време на борба, затова красивите му пера са за индианците това, което са ордените за белите. Моят бял брат е заслужил почетно отличие. За убиване и скалпиране на врага би получил едно коуп, но за побеждаването на противника с голи ръце, както и за показаната смелост и благородство, трябва да получи два коупа. Съгласен ли е съветът на старейшините на племето с моето предложение?

Индианците един след друг даваха своето съгласие, като хвалеха мъжеството на младия бял брат. Само Червения орел не взе думата, защото участвуваше като свидетел, който е присъствувал при извършените от Томек необикновени подвизи.

Когато всички казаха своето мнение, вождът Дългите очи продължи:

— Съветът на старейшините на племето признава на моя брат две пера. Остава вторият голям подвиг. За голямата и безкористна помощ, която е оказал на големия и заслужил вожд Черната светкавица, предлагам да бъдат признати на моя бял брат още три пера. Нека сега моите червени братя кажат какво мислят по това.

Вождовете отново признаха единодушно на Томек правото да носи още три пера, а вождът Дългите очи заяви, че притежаването на пет коупа поставя Томек в редовете на заслужилите бойци.

След това беше извършен тържествен обред — изпушването лулата на мира и дружбата.

Пушенето на лулата за индианците е предимно религиозна церемония, извършвана само при тържествени случаи. Индианците пушат лула, за да омилостивят унищожителните сили на природата, за да се запазят от неприятеля или да предразположат свръхестествените сили, в които вярват, за всички свои важни начинания. Най-известни били лулите, наричани „медцин пайп“^[6], за пропъждане на болести, а през време на война за осигуряване на победата.

Други лули или чибуци според вярванията на индианците притежават свещена сила. Наричат ги калумети^[7]. Калуметите се пушат при сключване на мирни договори и оттук се е създало названието „лулата на мира“. Идването на пратеник с калумет през време на военни действия означавало желание за примирие, а самият калумет бил за него пропуск, който му осигурявал неприкосновеността на пратеник. Пушенето на калумети играело също важна роля през време на адаптационните тържества, с други думи, когато в племето бил приеман чужденец.

Томек познаваше прекрасно важността на церемонията с пушенето на лулата на мира. А самото предложение, направено на момчето, имаше необикновено значение, затова той с най-голямо внимание и вълнение наблюдаваше всички действия, извършвани от вожда.

В това време Дългите очи свали от триножника дългата, украсена с ресни торбичка, от която извади калумет; от същата торбичка извади и стиска киникиник, тоест смес от стрити тютюневи листа и кора от червена върба, напоени с животинска мазнина, която улеснява процеса на изгарянето. С тая смес той напълни лулата, натъпка я добре и я запали с въгленче, извадено от огнището.

Дългите очи пръв започна церемонията с пушенето на лулата на мира. Той сложи края на лулата в устата си, всмукна дим и го изпусна нагоре, като насочи чибука към небето в знак на молитва към добрите духове и предшественици. После, като изпусна дима, той обърна чибука към земята и четирите посоки на света — към четирите вятъра. След всичко това подаде лулата на индианеца, седнал от дясната му страна, и той повтори церемонията по същия начин. Лулата се подаваше подред, докато стигна до последния войн от дясната страна на вожда. И отново се върна по същия път при Дългите очи, който я подаде на Томек. Белият герой тържествено подражаваше на индианците и ужасно се изпоти, като се мъчеше да не се задави от лютивия дим. С облекчение подаде лулата на Червения орел. Младите индианци не пушеха тютюн, за да не притъпят обонянието си, но тоя път Червения орел я взе, а после я предаде обратно на Томек, който я върна на вожда. По-късно Томек научи, че през време на тържествената церемония лулата никога не може да бъде подадена направо на участник в нея, който седеше от другата страна на отвора на типито, защото по тоя начин индианците имитирали въображаемия от тях път на слънцето, а освен това вярвали, че ако лулата мине отвора на вратата, може да предизвика „изпаряване“ на току-що завързаната дружба.

— Изпушихме лулата на мира по стар индиански обичай. Сега вече ти си наш брат. Нашите типита и вигвами са отворени за тебе и ако пожелаеш, можеш да живееш с нас. Всичко, което притежаваме, е твое, както е наше — заяви вождът Дългите очи.

Без никакво поръчение две млади индианки сложиха пред мъжете паница с варено месо, над което се виеше пара, паничка с костен мозък, считан за особен деликатес, и чиния с дълги тънки парченца сушено месо. Всички почнаха да ядат мълчаливо, като си служеха с лъжици, направени от волски рога. Когато свършиха, индианките подадоха малки глинени лулички с тютюн. Томек отново се давеше, но тоя път пушенето му вървеше с по-голяма лекота.

Започнаха разговор. Всеки индианец разказваше някакво интересно приключение из ловния живот или войната. Томек, за да не остане по-назад, образно описа лова на диви животни, като подчертаваше безстрашието на своите приятели. С това той спечели уважението на индианците, които не обичаха младите да се хвалят сами.

Когато гостите на вожда започнаха да напущат дискретно палатката, Томек използува случая и попита:

— Кажи ми, вожде, наистина ли имам право да нося пет орлови пера?

— Да, защото съветът на старейшините на племето призна на белия брат толкова коупа — потвърди Дългите очи. — Според някогашните обичаи отличеният боец сам би трябвало да застреля орел, за да се снабди с пера, но ако моят брат желае, ние имаме в резервата ловец, който отглежда тия птици. Той ще даде пет пера на моя брат.

— Предпочитам сам да застрелям орел, но не зная дали ще мога да го намеря — отговори Томек.

— Куршумът би повредил перата, а освен това птицата, застреляна във въздуха, може да падне в непроходимо място. Орлите живеят в планините. Ако моят брат желае да се сдобие сам с пера, тогава Червения орел ще бъде негов водач и ще го научи как ловим тия птици.

— А Червения орел съгласен ли е?

— Да, можем да отидем на лов, когато моят брат поиска — увери го младият навай.

— Щом като е така, след три дни ще тръгнем на малка експедиция — реши Томек. — А сега трябва вече да се връщам в ранчото, за да не тревожа моя опекун с дългото си отсъствие.

— Моят бял брат най-добре знае какво трябва да прави — намеси се Дългите очи. — А къде оставихте вашите мустанги?

— Пуснахме ги в корала — отговори бързо Червения орел.

— Тогава нека младият червен брат ги докара тук — каза вождът Дългите очи.

Червения орел бързо излезе от типито, а вождът каза с тих глас:

— Моят бял брат извърши необикновен подвиг, поради което много червенокожи бойци станаха негови братя. Най-голям твой приятел обаче е великият вожд на индианците от различни племена, Черната светкавица. От него трябва да предам на моя бял брат няколко думи.

Силно заинтересован от необикновеното положение, Томек напрегнато гледаше вожда Дългите очи, който продължаваше с тих глас:

— Ако моят брат някога има нужда от приятелска помощ, нека отиде в Планината на знаците и даде сигнал. Тогава там ще дойде човек, на когото младият бял брат може да разчита при всички обстоятелства.

— Странно звучат думите ти, велики вожде — прошепна Томек развълнуван. — Но аз не зная къде се намира Планината на знаците, нито зная как се дават сигнали. Не зная също кой би дошъл на моя призив.

— Мога да те уверя, че ще дойде приятел и силен съюзник. Червения орел ще ти покаже Планината на знаците и начина, по който се дават сигнали. Затова той ще получи от мене съответно поръчение. Когато имаш нужда от помощ, намери само Червения орел. Обикновено белите имат дълги езици, затова нека моят бял брат да запази тия думи само за себе си.

В тоя момент докараха конете. Дългите очи излезе с Томек пред палатката. Когато момчето яхна коня си, вождът се наведе над него и прошепна многозначително:

— Нека белият брат помни добре думите ми и да пази тайната. Никой не трябва да знае съдържанието на нашия разговор.

— Вождът Дългите очи може да разчита на мене — увери го Томек.