Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (6)

VI
Страшната сянка

Тайнствените обстоятелства, при които беше станало бягството на Черната светкавица, бяха главната тема на разговор в продължение на няколко дни в ранчото на шерифа Алан. Дори тримата заговорници бяха изненадани от някои събития.

Нямаше никакво съмнение, че за да избяга, пленникът трябваше да се освободи по някакъв начин от оковите си. За голяма радост на конспираторите по тоя въпрос шерифът много не мислеше. Тревожеше го повече фактът, че Черната светкавица има съюзници сред индианските полицаи. Това беше открито при следствието след бягството на пленника.

Редът на събитията беше следният: стражата, която пазела Черната светкавица, се сменяла всеки три часа. Призори шерифът на полицаите се събудил, измокрен от влажната мъгла, която покривала степта, и решил да се завие с одеяло. Тогава забелязал, че огънят загасва. Не можел да остави безнаказано подобно невнимание от страна на пазачите, чието задължение било да поддържат и огъня. Затова отишъл при памуковото дърво, за да им се скара. В тоя миг пленникът скочил от земята. Като ястреб се нахвърлил върху дремещия край него пазач и изчезнал в храсталаците.

Силен вик на ужас вдигнал полицаите на крак. Те грабнали пушките и заедно с началника си се спуснали да гонят беглеца. Но всички опити да го открият останали напразни. Нощният мрак и мъглата покривали кактусовата горичка и степта. Полицаите си придавали смелост, като стреляли наслуки и никой от тях не бил сигурен дали неочаквано няма да се натъкне на ножа на Черната светкавица.

Началникът пръв обуздал своя гняв от бягството на пленника. В мрака следите, оставени от беглеца, не се виждали и за да не бъдат заличени, той преустановил преследването.

Гузни, индианците се върнали в ранчото. Шерифът Алан излязъл при тях. Той строго смъмрал пазачите, че не били достатъчно бдителни, а после ги завел в двора, където държали конете. Той разсъждавал правилно, че Черната светкавица не би могъл да избяга пеш и ако има някакъв шанс да бъде хванат през нощта, това би могло да стане само близо до корала^[1]. Когато стигнали там, индианците веднага установили, че липсват два коня: конят на Черната светкавица и конят на един от полицаите, вероятно съучастник на пленника. Шерифът Алан се решил да преустанови нощното преследване на беглеца.

Едва слънцето се показало и търсенето започнало. Червенокожите с вродената си ловкост разчитали оставените по земята следи. Нямало съмнение, че техен другар е улеснил бягството на пленника. Той пръв се отдалечил от памуковото дърво, отишъл при къщата, вероятно за да провери дали всички спят, и бързо се отправил към корала. Той именно приготвил конете за бягството. Шефът на стражата се събудил в момента, когато Черната светкавица се канел да изчезне в гъсталака след своя съучастник. Но като го видял, пленникът пробол с ножа си задрямалия втори пазач и се скрил в храсталаците. Без да губи време, изтичал до корала, където вече го чакали с оседлани коне.

По-нататъшните разчетени следи накараха шерифа доста да си блъска главата. Според него Черната светкавица би трябвало да бяга към Мексико, а както се виждало от следите, и двамата бегълци се отправили в съвсем противна посока. Какво означавало всичко това? Нима Черната светкавица е дошъл с толкова важна задача, че за изпълнението й бил готов да рискува живота си?

Шерифът и полицаите тръгнали по следите. Изминали около два километра в степта. Изведнъж шерифът се разтревожил сериозно. Следите на бегълците водели право на северозапад, където се намирало ранчото на индианеца Многото гриви. Нима Черната светкавица е поискал да му отмъсти? След това предположение Алан веднага разделил полицаите на две — едните заедно с началника на стражата трябвало да продължат по следите, а другите, начело с шерифа, препускали напряко към стопанството на Многото гриви.

Лошите предчувствия на шерифа се оправдали напълно. Когато пристигнали в ранчото, заварили жената на индианеца над неговия изстинал вече труп. Отчаяната жена отказала да даде каквито и да било обяснения. Не само това, но обсипала Алан с поток обвинения, че той именно накарал мъжа й да стане предател и поискала веднага да напусне къщата й.

Шерифът продължил преследването с удвоена енергия. Към подозрението в подбуждане на индианците срещу белите сега се прибавило и обвинение за убийство. Черната светкавица трябвало да бъде наказан и за това. Следите на бегълците водели към резервата на индианците Мескалеро от племето на апахите, които били сродени с наваите. Тук вече следите на бегълците се губели в каменистата почва.

Шерифът се споразумял с правителствения агент, които управлявал резервата. Заедно започнали да търсят бегълците, но без никакъв резултат. Индианците били много сдържани в разговорите. Мнозинството от тях твърдели, че изобщо не са чували никога за Черната светкавица. Това именно дало повод на шерифа сериозно да се замисли. Апахите били наричани от белите „злите духове на дивия Запад“. Сред тях било най-лесно да покълне зърното на бунта.

Половин ден шерифът и полицаите тършували в резервата. Влизали в индианските жилища под разни предлози, разпитвали стари и млади, но и тук не могли да открият следите на беглеца.

Надвечер шерифът се върнал в къщи. Тук го чакаше капитан Мортън, дошъл да откара бунтовника в крепостта Апахе.

За Алан тая вечер не беше твърде приятна. Капитан Мортън, който беше привърженик на политиката на силната ръка спрямо индианците, фучеше срещу цивилната администрация на резерватите, като обвиняваше правителствените агенти в осъдително добродушие. Според него, за да може да се разреши правилно индианският въпрос, би трябвало всички червенокожи да бъдат сломени икономически и морално. Масовото изтребление на бизоните направило веднъж завинаги невъзможно свободното и независимо съществувание на индианците. Бизоните векове наред са били главният източник за тяхното препитание. Гладът обаче не премахнал „диващината“ в червенокожите воини. Те превръщали в хранителни складове къщите, строени за тях от белите, а сами продължавали да живеят в мизерни дървени колиби. Не искали да носят дрехите, с които правителството ги снабдявало. Отрязвали крачолите на панталоните и от тях правели гамаши. Капитан Мортън твърдеше, че само строгото изпълнение на наредбата, издадена във Вашингтон през 1896 г., може да допринесе за изоставянето на старите обичаи от страна на индианците. Според тая наредба всички мъже трябва да бъдат с късо остригани коси, защото се смятало, че дългата коса е последното звено, което свързва индианците с някогашните обичаи. Много червенокожи се противопоставили на това нареждане, а голяма част от правителствените агенти не успели да го въведат насилствено.

— Ето ви сега резултатите от вашето снизходително отношение към червенокожите — говореше капитан Мортън. — Индианците играят в резерватите танеца на духа, крият враждебни към нас емисари, а сред лоялните уж към правителството индиански полицаи се срещат изменници, които улесняват бягството на такива бандити като Черната светкавица. Ще дойде ден, когато правителството ще съжалява, че е отнело от армията управлението на резерватите.

Боцманът и Томек не участвуваха в разискванията, при все че не бяха съгласни с капитан Мортън. По разбираеми съображения предпочитаха да не му се хвърлят в очи. Затова пък госпожа Алан не криеше възмущението си. Тя направо заяви, че не дългите коси, а несправедливото третиране кара индианците да се противопоставят. Шерифът Алан беше съгласен донякъде с нея, затова Мортън напусна ранчото разсърден.

Минаха няколко дена. Черната светкавица изчезна като камък във вода. Животът си течеше както преди. В ранчото на Алан все по-малко се интересуваха от беглеца, а накрая съвсем забравиха за него.

Наближаваше времето, когато добитъкът, разпръснат по обширните пасища, трябваше да се бележи. Скотовъдците се приготвяха да съберат стадата на едно място, за да поставят своя отличителен знак на новородените. Освен това трябваше да се отдели известен брой за продажба. Във връзка с това шерифът Алан обикаляше пасищата, където пасяха неговите стада.

След белязането на добитъка притежателите на ранчи, по стар обичай, устройваха тържество, на което ковбоите показваха публично умението си. През време на тържеството имаше и конни състезания. Това тържество, наричано в Америка Родео, ангажира умовете и на такива запалянковци като Томек и боцман Новицки.

В конефермата на шерифа имаше бързонога, млада кобила, дресирана отлично за конна езда от един стар индианец. Но тя имаше един недостатък — беше много нервна и страхлива. Поради това можеше да я язди само тоя, който умее с изключителна нежност да привърже животното към себе си.

Томек, подобно на баща си, беше истински приятел на всички живи създания. Никога не го е привличал безсмисленият кървав лов. Най-голямо задоволство му доставяше опитомяването на разни диви животни, за което имаше невероятно големи способности.

Когато за пръв път шерифът му показа великолепната си кобила, Томек се смая. Кобилата свиваше уши, с разширени ноздри душеше миризмата на чуждия човек и нервно ровеше с копитата си. Без да обръща внимание на предупрежденията на шерифа, Томек смело се приближи до опасното животно. Хвана нежно с лявата си ръка треперещите му ноздри, а с дясната гальовно го замилва по шията. Милувките успокоиха кобилата. Тогава Томек разкопча шпорите и леко скочи върху нея. Тя послушно обиколи корала, а Томек, който яздеше на разседлица, я управляваше само с коленете си, както обикновено правят индианците.

Смаян от виденото, шерифът предложи на момчето да участвува с кобилата в голямото надбягване. Като опитен коневъд на расови коне, той знаеше прекрасно, че добрият жокей може да допринесе много за победата пои състезанието.

Томек не криеше радостта си от това доверие. Всички коневъди търсеха най-добрите ездачи за своите фаворити, а при това кобилата беше любимката на Алан. С чувство за голяма отговорност Томек започна усърдно да се готви за състезанията. Надбягването на десет мили щеше да се състои в открита степ. Затова Томек всеки ден правеше с кобилата все по-дълги разходки.

Десет дни след бягството на Черната светкавица той се отправи с мустанга към самотния връх на самата граница. Вътрешно той отдавна желаеше да се срещне с Черния орел. Не искаше да пита шерифа за него, защото това би могло да породи някакви подозрения в Алан, макар че сега вече не беше сигурно дали шерифът не се досеща за нещо. Защото в оная паметна нощ той е могъл да надникне в чекмеджето на писалището си и да констатира, че ключето от резервния чифт „гривни“ липсва. А ако не подозира нищо, би трябвало повече да се заинтересува по какъв начин пленникът е свалил оковите си. Вместо това чичото на Сали веднага след тая случка се зае с всекидневните си задължения, сякаш се досещаше кой му е скроил тая шега. Сали твърдеше съвсем сигурно, че чичо й отишъл при индианските полицаи едва когато чул вторите гърмежи. При това положение Томек предпочиташе да не разпитва шерифа за Червения орел. Ако младият индианец наистина работи като ковбой при Алан, тогава те рано или късно ще се срещнат при обстоятелства, които няма да будят никакви подозрения.

Кобилата се носеше плавно с развяна от вятъра бяла грива. С изключителна лекота и грациозност тя прескачаше трапищата и бодливите кактуси, израснали тук и там сред храстите цветен чай, който покриваше безкрайната степ с ален килим. Свила малките си, красиво изрязани уши, тя сякаш се упойваше от собствената си бързина.

Момчето се възхищаваше от нейната лекота, интелигентност и издръжливост. Макар че козината й беше мокра от пот, дишането беше почти същото, както при започване на бягането. Томек мислеше вече за надбягването на дълго разстояние през време на предстоящите състезания. И страшно много искаше кобилата на Алан да победи конете на другите фермери.

Още около двеста метра деляха Томек от подножието на възвишението, когато върху една скала видя Червения орел. Наблизо пасеше неговият кон. Младият индианец също видя бялото момче, махна му с ръка няколко пъти, скочи от камъка и изтича насреща му.

Томек стегна поводите. Кобилата наостри уши и спря пред индианеца. Томек се изхлузи от седлото и протегна ръка към младия си приятел. Стиснаха си ръцете.

— Хоуг, колко хубаво, че моят бял брат дойде тук. От няколко дни всяка сутрин чакам моя брат край този връх — каза наваят.

— Аз също исках да видя моя брат, но трябваше да бъда внимателен, за да не събудя подозренията на шерифа Алан — отговори Томек. — Радвам се, че вече не куцаш.

— Не мога още да стъпвам съвсем сигурно с тоя крак, но това е дребна работа — усмихна се индианецът.

— Ще си поговорим за много неща, но най-напред трябва да се погрижа за коня си — каза Томек, като разкопчаваше ремъците му.

Със стиска изскубана трева той грижливо изтри кобилата. В това време младият навай с опитно око на познавач разглеждаше коня.

— Хоуг, моят бял брат има много бърз кон — каза той след малко. Гледах как лети по степта. Той наистина може да се надбягва с вятъра.

— Това е кобилата на шерифа Алан. На предстоящите състезания ще участвувам с нея в надбягването на дълго разстояние — обясни му Томек. — Страшно много искам да победя!

— Конят ти е отличен и бърз, но задачата ти няма да бъде лесна. В това надбягване ще участвуват най-добрите коне от цялата околност и ще вземат участие мексикански фермери, а между тях ще бъде и дон Педро. Той има отлични коне — каза Червения орел.

— Зная, че няма да бъде лесно, но точно затова още повече искам да победя.

Двамата приятели седнаха на земята до скалите. Известно време се разглеждаха мълчаливо. И отново младият навай заговори пръв:

— Моят бял брат си спечели двама приятели, на които може да разчита винаги при нужда.

— За кого мислиш? — попита го живо Томек.

— За Червения орел, макар сигурно да смяташ, че още не съм много опитно момче, и за… Черната светкавица.

— Съвсем не мисля така за Червения орел. Защото и най-опитните мъже правят понякога грешки. Много искам да станем приятели с тебе — убеждаваше го Томек. — Но ако става дума за Черната светкавица, въпросът не е толкова прост. Направих му малка услуга, защото, без да искам, станах причина да го вземат в плен. А моят червен брат е бил тук, за да предупреди Черната светкавица за засадата, нали?

— Моят бял брат каза истината. Червения орел трябваше да предупреди Черната светкавица.

— А после ти вижда ли се с него?

— Да, Червения орел се вижда с Черната светкавица. Ако моят бял брат не беше му обяснил защо не съм го предупредил за засадата, щях да загина така, както загина предателят Многото гриви. Черната светкавица връхлита като гръм върху своите врагове. Белият ми брат спаси моята чест и… живот.

— Мой дълг беше да му обясня това неприятно недоразумение. Не съм сигурен обаче дали направих добре, че помогнах на Черната светкавица. Според шерифа той подбужда индианците към въстание срещу белите. Това не ми се струва много разумно.

— Ако индианците бяха дошли в твоята родина и бяха поискали да те лишат от всичко, което великият Маниту е предназначил за тебе и твоите бащи, ти не би ли грабнал оръжие за самозащита? — попита го наваят.

— Прав си — призна Томек, — но белите са по-многобройни от вас и притежават по-добро оръжие. Затова не ще можете да се справите. Ако започнете война при такива неблагоприятни за вас обстоятелства, само ще ускорите своята гибел.

— Ако червените братя прекратят борбите помежду си и се обединят за обща отбрана, ще бъдат по-силни от белите. Помни, че оръжие може да се купи със… злато.

— Така говорят индианците, които тачат обреда танец на духа. Не повтаряй това пред белите, ако не искаш да загубиш свободата си — тъжно отговори Томек. Той вече не се съмняваше, че неговият млад приятел принадлежи към тайния съюз.

— Великият баща на Вашингтон ни обеща земя и свобода, но другите бели нарушават всички договори. Трябва да опознаеш моите червени братя и тогава няма да мислиш лошо за нас.

Последните думи на индианеца зарадваха Томек особено много. Червения орел можеше да му бъде много полезен за създаване на контакт с индианците. А това беше необходимо, за да бъде реализирана мисията, възложена му от Хагенбек.

— А може ли Червения орел да ми помогне да посетя резервата? — попита Томек.

— Чаках тук няколко дни, за да предложа това на моя бял брат — отговори младият индианец. — Неколцина старейшини от племената апахи и наваи искат да се запознаят с моя бял брат.

— Но как старейшините от твоето племе са се научили за мене? Навярно си разговарял с тях на тая тема — разпитваше го Томек.

— Червения орел е още твърде млад, за да разговаря с воините от съвета на старейшините — обясни наваят. — Друг им нареди да поканят моя бял брат в нашите вигвами.

Томек много се изненада. Кой ли можеше да притежава правото да заповядва на съвета на старейшините на двете най-войнствени индиански племена? Нима Алан наистина беше попаднал на следите на организирани бунтовници? Той погледна изпод вежди червенокожия си другар. Младият индианец седеше неподвижно. Беше опрял двете си ръце на коленете на свитите си, кръстосани крака. Неговият поглед сякаш блуждаеше из широката пурпурна степ, но някакво неопределено чувство подсказваше на Томек, че е внимателно наблюдаван. И понеже не желаеше да бъде повече в неведение, попита:

— Черната светкавица ли нареди да бъда поканен в резервата?

— Хоуг! Оставил е и някаква вест за моя бял брат.

— Каква вест?

— Червения орел не знае, но моят бял брат ще научи всичко от старейшините на племето.

За втори път вече инстинктът предупреди Томек, че червенокожият не казва истината. Стори му се, че въпреки светлите лъчи на слънцето върху пурпурната степ падна някаква страшна сянка, която поразително напомняше силуета на Черната светкавица. Пурпурът на чая беше червен като кръв. При все че беше страшна жега, студени тръпки преминаха по бялото момче. То трепна, сякаш се събуди от някакъв кошмарен сън. Странното видение изчезна изведнъж. Само самотният висок връх хвърляше безформена сянка върху обляната от слънчева светлина степ, а храстите пурпурен чай, разлюлявани от лекия полъх на вятъра, създаваха впечатление на развълнувано, червено море.

Томек с обичайното си безгрижие бързо се отърси от неприятното впечатление. Та нали не той е виновникът за тежката участ на индианците. Той от цялото си сърце им желаеше да получат поне част от своята земя и свобода. Затова нека танецът на духа прогонва съня от очите на янките, Томек и неговите приятели обаче няма защо да се страхуват от каквото и да било. След няколко седмици ще се върнат в Англия и ще оставят американския континент и неговите жители на собствената им участ.

Като размишляваше така, той се усмихна на себе си. Струваше му се, че съвсем ненужно беше мислил за привидения. Та нали неговите лични работи се подреждаха най-благоприятно… Ще се запознае с интересни индиански вождове. С помощта на Червения орел ще събере група индианци за Европа и скоро след състезанията ще се върне заедно с тях при баща си.

— А кога можем да отидем в резервата? — попита той.

— Утре ще чакам моя бял брат при високите тополи край потока, близо до ранчото — отговори индианецът.

— А по какво време ще заваря там моя брат? — продължаваше да пита Томек.

— Ще бъда при потока през време на сутрешния водопой на добитъка.

— Значи, към шест часа сутринта. Добре, непременно ще дойда.