Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (5)

V
Бягството

Томек, Сали и боцман Новицки излязоха пред къщата. Огромната бледожълта луна беше се показала зад хоризонта. Сребристата светлина пълзеше лениво между дърветата и храстите и разпръсваше вечерния мрак.

Около голям огън в двора на ранчото седяха индианците-полицаи. Те протягаха мълчаливо ръце към чиниите с храна, които Бети поставяше на земята пред тях. Отблясъците на огъня трептяха върху меднобронзовите им лица. Те ядяха сдържано, бавно, но пък каните с бира бяха непрекъснато в движение. Жадно изпразваха канчетата. Можеше да се предположи, че в тоя заместител на „огнената вода“ търсят забрава за своята гадна постъпка. Дори не особено внимателният наблюдател можеше да забележи, че червенокожите пазители на закона умишлено извръщат глави, за да не гледат към голямото клонесто памуково дърво, под което лежеше окованият пленник.

Боцманът и младите му приятели отидоха най-напред при огъня. Морякът високо похвали мъжеството на полицаите, почерпи ги с тютюн и заяви, че ако шерифът Алан няма нищо против, той е готов да почете тяхната победа с бутилка хубав ром.

Водачът на индианската стража отвърна с гърлен глас, че той сам отговаря за своите хора, защото за него са задължителни само заповедите на правителствения агент, който управлява резервата. Случайното сътрудничество с шерифа не го обвързва с допълнителни задължения.

Извънредно доволен от тоя ход на разговора, боцманът тутакси донесе една голяма бутилка ямайка, даде я на началника на стражата, като го помоли да раздели рома между всички полицаи. Индианците желаеха да се наслаждават колкото се може по-дълго на великодушния подарък, затова към всяко канче с бира шефът им доливаше по малко ром.

— Да не забравите и двамата ваши другари, които пазят пленника — напомни му боцманът, като посочи към памуковото дърво.

Шефът на полицаите кимна одобрително с глава. И веднага се запъти към пазачите с шишето в ръка. Боцманът, Томек и Сали също отидоха при тях. Докато те изпразнят канчетата си, тримата приятели внимателно разглеждаха пленника.

Черната светкавица седеше на земята. Кръстосаните на корема му ръце бяха стиснати конвулсивно. На китките блестяха стоманени пръстени, свързани с къс дебел синджир. Краката му също бяха оковани с белезници. Изпокъсаните дрехи говореха красноречиво за ожесточена борба, каквато вероятно беше водил с по-силния противник, преди да бъде хванат. Освен някои по-леки драскотини Черната светкавица не беше ранен, защото началникът на стражата беше събрал ножовете и томахавките на хората си, за да хванат бунтовника жив.

Върху попуканите устни на Черната светкавица личеше съсирена кръв. Когато видя това, Томек извика:

— Боцмане, пленникът е сигурно много жаден. Погледнете само устните му!

— Нека пукне от жажда, щом не иска да приеме от нас вода — каза твърдо началникът. — Имало е късмет това краставо куче, че Великия баща от Белия дом иска да разговаря с него. Иначе аз сам бих го погалил с ножа си, задето ни нарича предатели.

Разярен, той ритна пленника в хълбока. Черната светкавица го погледна изпод притворените си очи. Толкова омраза и презрение имаше в неговия поглед, че полицаят машинално отстъпи няколко крачки назад и като че ли се страхуваше въпреки оковите от някаква неочаквана реакция от страна на пленника.

Възмутен от постъпката на полицая, Томек направи няколко крачки към него, но бдителният боцман сложи дясната си ръка на рамото му. Жилестата тежка ръка прикова момчето на място. Боцманът каза спокойно:

— Не сме американци, затова не искаме да се месим във вашите работи. С удоволствие обаче бихме се запознали с обичаите на индианските бойци, а ако ритането на беззащитен пленник е за вас доказателство за мъжество, ритни го още веднъж, но много те моля, дай му да глътне малко ром, защото не обичам да гледам хора с попукани от жажда устни. В замяна на това веднага ще ти изпратя още една бутилка ром. Какво, съгласен ли си?

Началникът почувствува подигравка в думите на боцмана. Смути се много, но след кратко колебание отиде при пленника с пълно канче ром. Когато се наведе над Черната светкавица, той най-неочаквано дигна краката си и като ги изпружи бързо, удари със стъпалата си полицая в гърдите. Той се преметна, а съдържанието на канчето обля лицето му.

Двамата пазачи скочиха на крака. Единият перна пленника с приклада на пушката си, Черната светкавица падна на земята, без да изохка, без да издаде дори най-слаб стон.

— Ха-ха-ха! Гледай ти рогата душа! — извика боцманът. — Е, да върви по дяволите, щом предпочита да умира от жажда, отколкото да приеме нашата почерпка. А на вас ей сега ще донеса още ром.

Томек прошепна нещо на ухото на Сали. Момиченцето кимна с глава и изтича към къщи. След малко Томек и боцманът отидоха за обещания ром. Морякът имаше в стаята си двадесетина бутилки от любимата му Ямайка. При всяко ново пътешествие той носеше със себе си достатъчно количество от този ром, като твърдеше, че той е най-ефикасното средство срещу всички болести. Когато се намериха сами в стаята, боцманът погледна замислен момчето.

— Любопитен съм да зная какво би направил твоят уважаем татко, ако беше сега с нас — каза той след малко.

— Същото, което ще направим и ние, скъпи боцмане — бързо отговори Томек.

— А какво ще направим ние?

— Ще освободим Черната светкавица!

— Няма да е много лесно, братче. Стражата го пази като очите си, пленникът е окован с белезници, а освен това сме и гости на шерифа.

— Ако Черната светкавица не беше окован във вериги, сам щеше да се справи с положението — каза Томек. — Дворът с конете е само на няколко десетки крачки оттук. Той сигурно би успял да избяга.

— Ако в езерото растяха гъби, щяха да се ловят с въдица, а нямаше да се берат в гората — разсърди се боцманът. — И сега ли пак ще ми философствуваш! В случая е необходимо да размърдаме мозъците си и да измислим нещо умно. И аз зная, че е достатъчно да му се свалят белезниците, за да литне по степта като вятър. Ние обаче не можем да убием шерифа, за да…

Боцманът прекъсна изречението, защото в тоя момент вратата тихо се отвори. В стаята влезе Сали, като стъпваше внимателно на пръсти.

— Човек няма мира от тебе, момиче! Какво търсиш тук? — смъмри я боцманът. — Такава госпожица като тебе отдавна вече трябваше да бъде в леглото си.

Сали се закиска весело и посочи с глава към Томек.

— Покажи на боцмана какво си донесла — каза момчето.

Момиченцето изтича при моряка и тикна под носа му отворената си длан, върху която се намираше малко ключе. Лъч на разбиране и удивление се мярна по лицето на боцмана.

— Веднага разбрах, че кроите нещо — измърмори той. — Но ти как измъкна ключето от чичо си?

— Томи, боцманът съучастник ли е в заговора? — попита момиченцето.

— Разбира се, Сали. Можеш да кажеш всичко — успокои я Томек.

— Ключето на чичо ми виси както и преди на синджирчето на часовника му — обясни Сали. — А това е друго, същото като онова ключе, което извадих от чекмеджето на писалището му.

— Не сте го измислили лошо — призна боцманът. — Но ако индианецът се измъкне, а чичо ти се сети за това друго ключе и не го намери, всичко ще стане ясно като бял ден. Тогава и тримата ще се озовем в затвора.

— Тук е именно същността на въпроса — загрижи се Томек. — Трябва всичко да се направи така, че ключето отново да се върне на мястото си в писалището.

Боцманът намръщи чело, а Томек отиде до прозореца, като размисляше нещо. А когато се обърна, каза:

— Все някак ще успеем, мили мои. Сали, какво прави майка ти?

— Тя с нищо няма да ни попречи. Заболя я главата и навярно е взела прах, защото здравата е заспала.

— Чудесно! А сега да те няма тук, мила приятелко. Върни се в стаята си, съблечи се и си легни.

— И-и! А нашият заговор? — разсърди се Сали.

— Още не съм свършил — твърдо отговори Томек. — Легни си, но помни, че не трябва да заспиваш! Защото, когато ключето отново бъде в мене, ще трябва да го занесеш на мястото му.

— Това никак не ми харесва! Аз искам да присъствувам на целия заговор.

— Сали, всеки разумен човек знае, че заговорниците имат строго определени роли. Ако ги изпълним точно, по плана, всичко ще свърши успешно. В противен случай… загубени сме! Сега разбираш ли?

— А ти как мислиш, моята роля важна ли е? — попита го неспокойно Сали.

— Ти изпълняваш най-важната задача, защото, ако не беше ключето, изобщо нищо не бихме могли да направим. Нали така, боцмане?

— Това е ясно като бял ден.

— Можете да разчитате на мене — увери ги Сали. — И тъй, ще чакам ключето в леглото си.

— У-уф! — въздъхна Томек тежко, когато Сали изчезна зад вратата. — Ех, че упорита! Добре, че си отиде!

— Ако всички синигерчета са такива, сигурно до края на живота си ще остана ергенин — прозвуча гласът на боцмана като ехо. — Но ти все пак съумя да се справиш някак с нея. А сега какво ще правим?

— Ще занесем на индианците рома, а останалото ще зависи от обстоятелствата. Моля ти се, боцмане, ти гледай да отдалечиш за малко пазачите от пленника, та да мога да поговоря с него.

— Както всеки параход трябва да има капитан, така и всяко начинание трябва да си има ръководител. Ти сам обмисли цялата тази история, затова ти бъди капитанът. Добре, ще се помъча да позалъжа двамата пазачи и техните другари. Но как ще разбера, че си изпълнил задачата?

— Когато изтрия челото си с ръка, ще значи, че всичко е свършено.

— Добре, а сега да опънем платната.

Боцманът пъхна едно шише ром в джоба на панталоните си и двамата се измъкнаха от къщи. Морякът беше доволен, че Томек пое върху себе си грижата да се разбере с Черната светкавица. Добрият човечец не обичаше да напряга мозъка си; всички трудности обикновено разрешаваше с юмрука си, което при неговата огромна сила не му създаваше особено големи грижи. Но в случая силата не можеше да му помогне. Затова се отнесе с пълно доверие към по-младия си приятел, на чиито разум, хитрост и пословично щастие винаги се възхищаваше.

Появяването им при огъня беше посрещнато с одобрително шушукане. През целия ден полицаите нямаха време да мислят за ядене, затова вечерята, обилно поливана с бира, беше направила своето. Всички бяха възбудени и жадни за „огнена вода“.

Боцманът измъкна бавно от джоба си пълната бутилка. Червенокожите бързо поднесоха канчетата си. Боцманът беше вече навел шишето над първото поред канче, но като че ли си спомни нещо, дръпна си ръката и каза:

— Слушай, началник. Ония пазачи там също трябва да пийнат с нас за лека нощ. Не можеш ли да ги повикаш и тях тук за малко?

— Правилно, дори вече е време да ги сменим. На кого е сега редът да пази пленника? — попита водачът.

Никой от индианците не бързаше да изпусне случая за пиене. Бутилката беше голяма. Съдържанието й би трябвало да стигне за всички най-малко за два пъти. Като видя, че индианците се бавят, боцманът подхвърли уж ей така:

— Виждам, че всички обичате огнената вода. Мене също мъчно можете да ме откъснете от пълното шише. Но нещо ми дойде на ум! Моят млад другар не пие. С удоволствие ще замести за малко ония юнаци там.

Водачът искаше да се противопостави, но боцманът не го остави да говори, а продължи:

— Няма какво да се страхуваш. Моят приятел от сто крачки може да улучи дори най-малкото птиче право в главата. Някога, когато сте свободни, трябва да дойдете тук, за да видите какво може той. Досега не съм срещал по-добър стрелец, макар че самият аз продупчвам монета, хвърлена във въздуха. Слушай, брате, замести ония двама юнаци, но не изпускай от око тоя разбойник!

С бавна крачка Томек мълчаливо тръгна към памуковото дърво. Двамата пазачи, изглежда, бяха чули високия разговор на боцмана, отдалечен от тях само на десет-петнадесет крачки, защото, без да се противят, бързо се упътиха към останалите си другари.

Томек седна на земята и се облегна на един дънер. Огледа се наоколо. Когато констатира, че никой не може да го чуе, каза шепнешком на английски:

— Нямаме време за губене, затова моля Черната светкавица да ме изслуша внимателно. Тая сутрин случайно попречих на Черния орел да те предупреди, че ти е направена засада. Сега искам да поправя злото, което направих неволно, и да помогна на моя червен брат да избяга.

По каменното лице на Черната светкавица не трепна нито един мускул. Той продължаваше да седи неподвижен, но когато Томек спомена Черния орел, индианецът каза тихо:

— Хоуг! Помислих, че Черния орел ме е предал!

— Не, той не е предател! Навехна си крака, като се борехме, а моят брат точно тогава мина самотната планина. Докато Червения орел намери сили да се качи на коня си, беше вече късно. А ще може ли моят червен брат да отвори оковите си, ако има ключе?

— Разбира се, че ще мога.

— Тогава слушай внимателно, Черна светкавицо, аз имам ключе, но работата е там, че трябва да го получа обратно, за да не изложа на неприятности този, който е благоразположен към тебе.

— За кого ми говори моят бял брат? — попита индианецът.

— Сигурно моят червен брат е виждал младата скуав, която беше преди малко тука с мене. Тя именно взе ключето, за да те освободим. И така, какво да правим?

— Малката Бяла роза ще получи ключето обратно, преди да избягам оттук — заяви Черната светкавица, след като помисли малко. — Моят бял брат в къщата на шерифа ли живее?

— Да, аз и моят приятел сме негови гости, а малката Бяла роза е роднина на шерифа. Моят брат вижда ли двата прозореца горе?

— Виждам. Точно сега месецът ги е осветил.

— Първият от тях е на моята стая, а вторият на моята малка приятелка — обясни Томек.

— Нека моят бял брат спусне от прозореца си връв така, че да стига до земята. Едно леко подръпване ще означава, че ключето е вече вързано за нея. А след това Черната светкавица ще избяга.

— А по какъв начин ще завържеш ключето — разтревожи се Томек. — Ще загубиш много време и може би няма да успееш да избягаш?

— Това е вече моя работа. Ако не успея да върна ключа, няма да избягам. Черната светкавица не е бял човек. Има само един език. Хоуг! Казах!

Томек извади незабелязано ключето от джоба си. В момента, когато пазачите изпразваха втория път канчетата, той го хвърли върху коленете на индианеца.

Видя как ръцете на пленника грабнаха лъскавия ключ и ловко го мушнаха под колана върху корема.

Томек почака малко, докато сърцето му се успокои. Едва тогава извади кърпата от джоба си и старателно започна да изтрива изпотеното си чело.

Боцман Новицки веднага съзря уговорения знак. Той хвърли изпразненото шише на земята и заедно с шефа и двама полицаи отиде при Томек. Бялото момче побледня за миг, когато шефът се наведе над пленника, за да провери оковите на ръцете и краката му. Отново двамата пазачи седнаха при пленника и сложиха дългите пушки върху краката си, кръстосани по индиански обичай.

Томек и боцманът бързо се върнаха в стаята си. Момчето осведоми приятеля си за хода на разговора с Черната светкавица. Морякът сметна предложението на индианеца за най-разумен изход от трудното положение, но не можеше да разбере как той ще изпълни обещанието си — да върже ключето за връвта, преди да избяга. За да удържи на думата си, той трябваше да възложи на някой друг да върне ключето. Какво значеше всичко това?

Естествено, преди да започнат да си блъскат главите с разгадаването на тая загадка, боцманът и Томек спуснаха през прозореца дълга връв; после се съблякоха, за да могат всеки момент да симулират, че стават от леглата си, и седнаха на пода до парапета на отворения прозорец. Томек привърза края на връвта за лявата си ръка, за да усети веднага дори най-лекото подръпване. Боцманът пушеше лулата си. От време на време поглеждаше скрито през прозореца към двора. Памуковото дърво, под което лежеше окованият затворник, беше на около трийсет метра от къщата. Отблясъците на огъня, който не се виждаше от прозореца, стигаха чак до дънера на дървото и открояваха тъмните силуети на пазачите.

Часовете се нижеха бавно. Едва след втората смяна на постовете нещата започнаха да добиват малко по-друг обрат.

Томек и боцманът, уморени от чакане, престанаха да разговарят. Известно време те седяха мълчаливи, когато изведнъж боцманът се изправи на колене и погледна през прозореца. Сребърната луна изплува пълна на небосклона и изчезна зад постройките. Кичестото памуково дърво потъна в мрака на нощта. Огънят на индианския бивак също позагасна. Индианците отдавна бяха изпозаспали. Бяха забравили, че огънят трябва да се поддържа със съчки. Боцманът бързо се наведе към момчето.

— Не клюмай, братче — прошепна той. — Да не се казвам Новицки, ако сега не се случи нещо.

— Не, не спя, бъди спокоен — увери го Томек. — Нещо интересно ли видя?

— Там е работата, че нищо не се вижда. Погледни сам.

Томек се надигна, без да изпуска връвта от ръката си. Залепи се за рамката на прозореца. Вгледа се внимателно. По степта мълчаливо пълзеше мъгла. Близките храсти, дървета и сгради, потънали в бял облак, бяха придобили нереални форми. Огромното памуково дърво сякаш оживя — клоните сякаш се раздвижиха, клатеха се ту насам, ту натам. Наоколо се възцари мъртва тишина. Дори степните щурци се умълчаха.

Изведнъж в сивкавата мъгла блеснаха червени отблясъци — навярно някой беше сложил съчки в огъня. Томек трепна целият. Макар дори най-малък шум да не нарушаваше тишината, той усети, че някой дръпна два пъти връвта. Томек бутна боцмана, който тутакси отиде при него. Бързо изтеглиха връвта — на края й видяха малкото плоско ключе.

— Слава богу, не се изложи — въздъхна с облекчение морякът.

Томек отново възвърна хладнокръвието си.

— Ще занеса ключето! Само дано Сали не е заспала — прошепна той.

— Побързай и бъди благоразумен. Кой знае какво може да се случи. Готов ли си? — измърмори боцманът.

— Да, отвързах го! Чакай ме тук!

Томек трепна втори път, когато вратата скръцна при отварянето, но нямаше време за губене. Бос, той изтича бързо до стаята на Сали и майка й. Но преди още да хване бравата, вратата тихо се отвори. Отдъхна си с облекчение. В коридора излезе Сали с дълга бяла нощница.

— Томи, това продължи цяла вечност — прошепна тя. — Носиш ли ключето?

— Нося го, Сали, нося го! Бъди спокойна, всичко е наред.

— Значи, заговорът успя — попита тя възбудена. — Ах, Томи, ти си наистина гениален!

— Стига, Сали, побързай…

Момиченцето взе ключето от ръката му. Както бялата мъгла се стеле по степта, така тя се плъзна леко по стълбите. Вече беше се спряла пред вратата на кабинета, когато внезапно навън се разнесе страшен вой от много гърла. Чуха се изстрели.

Адската врява, изпъстрена с команди и канонада, окуражи Сали. Тя открехна вратата, вмъкна се в тъмния кабинет и се спря уплашена — някой седеше при писалището.

Дъхът замря в гърдите й. Тая част от къщата гледаше към двора, където гореше огънят; по стаята пълзяха червени отблясъци. Някой седеше на писалището, подпрял глава върху ръцете си. В тоя миг изстрелите изтрещяха с огромна сила. Човекът при писалището бързо отпусна ръце и стана.

Сали запуши устата си, за да не извика. Беше чичо й. Без да бърза, той взе от бюрото колана с револверите. Препаса го бавно.

Сали се съвзе. Измъкна се безшумно от кабинета и се прилепи до стената. Шерифът мина покрай нея. Когато стъпките му затропаха на верандата, тя изтича в стаята. За щастие чекмеджето на писалището беше отворено. Сали докосна с ръка студената стомана. Поставянето на ключето в ключалката беше дреболия.

Момичето затвори чекмеджето, а за вратата на кабинета вече нямаше защо да се грижи. Изтича на стълбите.

Томек, който трепереше от нетърпение, я хвана за ръката.

— Какво, Сали, какво стана? — попита я той.

— Нищо, Томи, нищо.

— А ключето?

— Ох, сложих го в писалището — прошепна тя.

— Господи, какво става в тая къща? — извика госпожа Алан, която беше излязла в коридора със свещ в ръка.

Тя видя дъщеря си и Томек, но преди да успее да им зададе някакъв въпрос, бдителният боцман се появи в коридора и започна да успокоява госпожа Алан с гръмкия си глас:

— Не се тревожете, госпожо, не се тревожете! Нашият предвидлив шериф беше прав. На индианците не трябва много да се вярва. Навярно са се скарали за нещо, защото крещят така страшно, сякаш някой им дере кожата. Дори нашите млади са се събудили. Най-добре е да слезем долу и да проверим какво е станало.

В тоя момент сърдитите викове, преплетени с единични изстрели, започнаха да се отдалечават от къщата.