Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (3)

III
Тримата приятели

Томек препускаше през степта, без да подозира, че тоя ден за втори път животът му висеше на косъм. И през ума му не минаваше, че индианецът би могъл да изпрати след него предателски куршум. Сега, на път за ранчото, той обмисляше как да избегне срещата с шерифа Алан. Най-добре би било да се промъкне в стаята си незабелязано, но това му се струваше много трудно за осъществяване. Негрите прислужници, госпожа Алан и Сали непрекъснато се суетят по цялата къща. Ако някой от тях го срещне в това състояние, няма да мине без въпроси. А тъкмо това Томек искаше да избегне на всяка цена.

Единственият човек, на чиято дискретност можеше безусловно да разчита, беше боцман Новицки. Затова реши да се промъкне близо до къщата и по някакъв незабележим начин да извика приятеля си. С такова намерение той се приближи до ранчото откъм двора за добитъка и конете. Огледа се наоколо. Наблизо нямаше никого. Вкара бързо коня вътре, разседла го и сложи седлото и юздата на дървените напречни греди. После затвори двора зад себе си и се скри в храстите, които ограждаха постройката.

Храстите свършваха на около двайсетина метра от просторната, открита веранда на къщата, където живееха. Томек се скри в тях и започна внимателно да наблюдава. След десетина минути на верандата се показа негърката Бети с бяла покривка под мишница и с поднос, пълен със съдове. Тя покри една кръгла масичка, нареди на нея съдовете и изчезна вътре в къщата.

Като видя тия приготовления, Томек се разтревожи не на шега. Нима беше дошло време за втората закуска? Той започна да прави сметка колко ли е сега часът? Беше излязъл на разходка веднага след изгрев слънце, тръгнал е, значи, към четири часа сутринта. Пътуването до мексиканската граница е продължило не повече от час, изкачването на планината и следенето на индианеца — също около един час; борбата бе траяла не повече от десет-петнайсет минути; слизането по стръмния склон с изгубилия съзнание Червен орел — към половин час, а може би и повече. Изкачването нагоре, търсенето на револвера, а след това на пушката и разговорът — около три часа, връщането в ранчото — един час. Както излизаше от пресмятанията му, бяха изминали към шест часа. Вероятно сега часът беше десет или единайсет — времето за втората закуска.

Когато Томек стигна до това заключение, на верандата дойде чернокосата Сали с майка си, придружени от верния боцман; след тях изтича кучето Динго. Седнаха да закусват. Кучето се настани при стола на момиченцето. Веднага дойде Бети с поднос, пълен с ястия.

Томек се оклюма. Затвори очи, за да не гледа как неговите приятели ядат. Поради необикновеното приключение той беше забравил, че е гладен, но сега изведнъж стомахът му започна да предявява правата си. До слуха на Томек долитаха дрънкане на съдове и веселите гласове на госпожа Алан и боцмана, който караше Сали да си слага по-големи порции. Томек запуши уши, за да не слуша, но веднага се досети, че при всеки удобен случай той трябва да калява силната си воля.

След този назидателен извод той веднага отвори очи. Пак започна да наблюдава приятелите си, които се хранеха. Но скоро разбра, че ще загуби много, ако като щраус крие главата си в пясъка. Защото ето че Сали, подканяна от майка си и боцмана да яде, изведнъж престана да упорствува. Дори с жар започна да слага в чинията си огромни порции, а госпожа Алан и добродушният боцман се възхищаваха на глас от отличния й апетит.

— Това е от острия степен въздух, любезна госпожо — казваше морякът със силния си глас. — Дори на мене той ми действува като най-хубавия на света ром „Ямайка“. Ако продължавам така, скоро няма да мога да минавам през корабния люк. Виждам, че ще трябва да ходя на конни разходки с Томек, за да ми поспаднат килограмите.

Какво говорите, боцмане! — възрази госпожа Алан. — Вие сте наистина едър мъж, но под кожата ви няма нито грам тлъстина. А и какво ще правим без вашата мила компания? Моят девер постоянно е зает със своите работи. Томек пък скита по цели дни из степта, като се състезава с вятъра, а само вие истински се грижите за нас.

— Това е за мене голямо удоволствие, вярвайте ми — отговори боцманът излиятелно. — Обичам малката Сали. Нашият Томек също не можеше да я забрави. Драскаше й писма през време на пътуването, изпращаше й снимки, а когато в Кения хванахме един чудесен лъв, Томек веднага предназначи кожата му за подарък на Сали.

— Драги боцмане, наистина ли Томек постоянно мислеше за мене? — попита Сали и даде парче шунка на кучето, което лежеше до нейния стол.

— Уверявам те, че беше така. А да знаеш само колко се ядосваше, като те наричах „мила гургуличка“.

— Нищо не ми е писал за това, защото той наистина е истински джентълмен. Всички мои другарки се пукаха от яд, когато им четях неговите хубави писма. Нито една от тях не можеше да се похвали с такова познанство.

— О, да! — съгласи се боцманът, като се разположи по-удобно. — Нашият Томек може да пише прекрасни писма, но в това нищо чудно, защото уважаемият му татко говори така, сякаш чете от книга. Наистина понякога Томек се съветваше с мене как по-добре да съчини писмото до тебе, но той действително е умно момче. Юначага!

В този миг Томек се размърда неспокойно.

„Гледай ти какъв предател е тоя боцман“ — измънка той под носа си. Смееше се от сърце, когато хитрата Сали ловко се освобождаваше от новите порции в полза на Динго.

А на госпожа Алан дори и през ум не й минаваше каква е работата. Само страшно се зачуди, като видя чинията на дъщеря си изпразнена толкова бързо.

— Мила Сали, не смяташ ли, че ядеш прекалено бързо? — извика тя. — Апетитът ти наистина много се оправи, но не трябва да претоварваш така стомаха си.

— Все още съм гладна — лицемерно отговори Сали.

— По-добре изтичай в градината и набери малко плодове — посъветва я майка й. Сали сякаш това и чакаше. Стана от стола, благодари за закуската и заедно с Динго напусна верандата.

Томек не искаше да изпусне нищо от забавната сцена, която ставаше през време на закуската; за да вижда по-добре, той беше подал главата си от храстите. Но сега, когато момиченцето изтича от верандата заедно с кучето, той се отдръпна бързо и без да иска, разклати клоните.

Шумоленето не остана незабелязано от Динго. Подушило своя стопанин, той с няколко големи скока изтича при него, като махаше опашка от радост.

Томек едва не падна на земята, когато голямото куче се помъчи да го лизне с език по лицето. Той задържа любимеца си, като го хвана за врата и му заповяда да стои мирно. Верният послушен Динго знаеше добре всяко движение на Томек, затова веднага се успокои. Само влажният му нос потрепваше, ловейки непозната миризма, която лъхаше от момчето.

„Усети миризмата на индианеца“ — помисли си Томек.

Крачка по крачка той се оттегляше навътре в храстите. Динго вървеше след него. Томек не можеше и да допусне, че ще се отърве от кучето, без да обърне вниманието на момиченцето. Затова бързо се промъкваше през храсталаците, за да се отдалечи колкото е възможно повече от верандата, когато Сали тръгне след Динго.

Не сбърка в сметките си. Сали беше видяла кучето, което изчезна в храсталаците. Извика го, а понеже много се забави, започна да го търси.

— Динго, Динго! Къде си се дянал, немирнико? Ела тук веднага!

Но Динго не се връщаше, при все че наостряше уши при тоя зов. Ядосана от непослушанието на кучето, Сали изтича навътре в градината. След двайсетина крачки се спря изненадана — видя Томек. Неговият вид я ужаси. Голите гърди на момчето, лицето и ръцете му бяха покрити със засъхнала кръв. Разчорлената му коса, разкъсаното сомбреро, което висеше на гърба му на ремък, както и изпокъсаните кожени панталони говореха недвусмислено за някакво необикновено приключение.

При друг случай Томек щеше да бъде много доволен от впечатлението, което неговият вид би направил на Сали, но сега той само се усмихна и с жестове я накара да мълчи. Сали беше дъщеря на австралийски пионер и беше видяла много неща, затова бързо се овладя и послушно тръгна след Томек.

Когато наближиха верандата, Томек се спря и каза:

— Умна глава си ти, Сали. Знаеш много добре къде и как трябва да се държиш. Мога ли да разчитам на твоята дискретност?

— Нима трябва да ме питаш за това? — ядоса се Сали — Ти много добре знаеш, че за тебе съм готова да направя всичко. Томи, ти приличаш на човек, който е убил някого! Можеш без страх да ми кажеш истината. Ще мълча като гроб. Ако обаче те заплашва следствие, ще кажа, че през цялото време сме си играли в градината.

Томек се разсмя при тая необикновена мисъл на Сали.

— Откъде пък ти дойде на ум, че съм извършил убийство? — попита я той.

— Ами защото целият си окървавен, ризата ти я няма, панталоните и шапката ти са скъсани. О-хо! Разбирам ги аз тия работи! — отговори тя.

— Приказваш глупости, както преди малко боцман Новицки — каза Томек.

— Виждам, че си ни подслушвал! Това никак не е хубаво — възмути се момиченцето.

— Това стана съвсем случайно — успокои я Томек. — Не можех естествено да се явя в тоя си вид пред майка ти. А не исках и шериф Алан да ме види.

— О-о! За това можеш да бъдеш напълно спокоен. Чичо излезе рано тая сутрин и още не се е върнал. В къщи сме сами.

— Това е… много добре. Обещай ми, че ще мълчиш като гроб. А сега искаш ли да направиш нещо за мене?

— Ей сега ще ти отговоря, Томи, но първо ми кажи боцман Новицки нарочно ли говореше, че не си можел да ме забравиш и постоянно си ми пишел писма.

Томек се изчерви, но притиснат до стената, трябваше да отговори. Затова я попита:

— А ти често ли получаваше писма от мене?

— Често, дори много често — призна тя.

— Както виждаш, боцманът е казал истината.

— Е да, но не зная дали постоянно си мислел за мене.

— А можех ли да не мисля, щом като ти пишех писма?

— Истина! И-и, каква съм глупава!

— Никога не бих казал, че си глупава — живо възрази Томек.

Сали го погледна недоверчиво.

— Кажи ми сега какво трябва да направя — каза тя.

— Постарай се дискретно да извикаш тук боцман Новицки.

— Само това ли?

— За съжаление в тоя случай жена не може да направи нищо повече за мене.

Сали се изчерви от удоволствие, че Томек я нарече „жена“.

— Добре, Томи, ще се опитам да доведа боцман Новицки, но наистина не зная какво да му кажа. Мама и боцманът така са се разприказвали на верандата…

— Помоли го да ти помогне да намерите Динго. В това време аз ще задържа кучето, докато дойдете — посъветва я Томек.

— Идеята не е лоша. Боцманът няма да ми откаже. Почакай малко — отговори Сали и изтича към къщи.

След малко Томек чу гласовете на приятелите си.

— Никак не е лесно с тебе, момиче — мърмореше боцманът. — Не оставяш човек да си почине след ядене. Ту дървото е много високо и трябва да те повдигнат, ту си любопитна да видиш какво има вътре в кактуса, а като не можеш да измислиш нищо друго — Динго пък се загубил в храсталаците. А всичко това е, за да ме влачиш по тия трапища.

— Хи-хи, сега роптаете, а преди малко казвахте, че няма да е зле за здравето да се разхождате на кон с Томи — отговори Сали.

— И той е като тебе. Само би ми раздрусал шкембето на крантата. Интересува ме обаче къде пак се е завлякло това момче.

— Ако имате малко търпение, скоро ще удовлетворите своето любопитство — разсмя се Сали.

— Няма що, и двамата сте големи дяволи!

— Наистина ли мислите така? — зарадва се Сали.

Тя обаче не получи отговор, защото в тоя момент боцманът се спря и извика:

— Какви пак си ги свършил, братче? Какво е станало, дявол да го вземе?

— Нищо особено, боцмане — отговори Томек, весело намигвайки на приятеля си. — По погрешка скочих в една бъчва, пълна с котки, и те ме изподраскаха малко.

— Тия котки също му изяли ризата, скъсали панталоните и сомбрерото — пошегува се Сали. — Вие нали се бяхте разтъжили за Томи, ето че ви доведох при него.

— Хайде, хайде, малчугани. Казах преди малко, че сте си лика-прилика — измърмори боцманът, като разглеждаше внимателно момчето. — Хайде, Сали, ти свъ̀рши вече работата си, тичай сега с Динго в градината за плодове, а ние скоро ще дойдем там.

— Ще ви чакам — отговори Сали. — Динго, хайде с мене!

Момиченцето се изгуби в храстите. Известно време боцманът строго разглеждаше Томек. Отиде при него и без да каже нито дума, извади револвера му от кобура. Сръчно го отвори и констатира, че вътре се намират празни гилзи от изстреляни патрони. Изпразни мълчаливо оръжието, прибра изстреляните гилзи в джоба си, изчисти дулото с четчица, извади от колана на момчето пет куршума, зареди с тях револвера и го пъхна обратно в кобура.

— Колко пъти трябва да те уча, хлапако, че изпразненото оръжие веднага трябва да бъде заредено? — попита го строго.

Томек се смути. Според неписания закон на ловците такова недоглеждане беше смятано за най-голямо негово нарушение. Защото какво би станало с ловеца по време на някоя опасна експедиция, ако не помни, че трябва да държи заредено оръжието си.

Затова той отговори съкрушено.

— Забравих, но това стана поради изключителни обстоятелства. Знаете ли…

— Имаме време за обяснения — прекъсна го боцманът. — Да не би някой да те преследва? Да не би да си застрелял някого?

През време на многобройните им приключения Томек беше открил някои слабости на боцмана — огромният моряк обичаше да го хвалят. И сега, за да смекчи гнева му, той бързо отговори:

— Благодарение на твоите изпитани хватки за борба можах да се оправя, без да употребя оръжие. Едва по-сетне стрелях във въздуха, за да привлека вниманието на един непознат.

— Е, щом е така, всичко е наред — разведри се боцманът. — После ще ми разкажеш подробно всичко. А сега трябва някак да се вмъкнеш в къщи. Приличаш на човек, който е играл на криеница с тигър.

— Приключението наистина беше тежко — призна си момчето. — Донеси ми, моля, чиста риза.

— Почакай ме тук, ей сега ще се върна — измърмори боцманът.

След половин час благодарение на приятеля си Томек, незабелязан от никого, се намери в стаята, която заемаше заедно с боцмана. Морякът гореше от любопитство, но не попита за станалото преди Томек, умит, с одрасквания, облепени с пластири, и вече в чисти дрехи, да седне при богатата закуска. И едва тогава боцманът се обади:

— Хайде, братче, време е да разкажеш какво ти се е случило.

Томек най-подробно осведоми боцмана за хода на сутрешната случка. Когато свърши, морякът се замисли малко и каза:

— Няма съмнение, че твоят индианец е чакал конника, за когото спомена. Тая среща трябва да е била много важна, щом е искал да те убие само защото си се явил там неканен. А понеже не иска шерифът да разбере за случката, ясно е като бял ден, че работата не е чиста.

— И аз съм на същото мнение, боцмане — обади се Томек.

— Хм, чудно къде ли е отишъл шерифът Алан още в зори.

— Напоследък често отсъствува от къщи — додаде Томек, като взе каната с кафето.

— Да, но днес го търсиха десетина индиански полицаи.

— Не знаех нищо за това. Боцмане, смяташ ли, че тоя факт има връзка с идването на тайнствения конник от Мексико?

— Може би има, а може и да няма. Във всеки случай след завръщането на шерифа ще узнаем интересни неща.