Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (22)

XXII
На път за Веракрус

Апахите доведоха конете под стените на пуеблото. Томек едва-що беше хванал юздите на Нил’ши, когато откъм близкия завой изскочи цяла грамада конници на мустанги. Като видяха апахите, те изкрещяха страшно и връхлетяха като ураган върху тях.

В миг наоколо пламна страшна борба. Бяха дошли вакери^[1], които работеха в ранчото на дон Педро, и помощ, събрана от съседите. Освободените по искане на Томек преди няколко дни двама метиси бяха тръгнали по следите им. Те много добре знаеха какво искат апахите и затова лесно се досетиха къде трябва да ги търсят. Искаха да си отмъстят за смъртта на мексиканеца и разрушаването на ранчото.

Изненадани в първия момент, апахите и наваите започнаха да бягат, но когато разбраха с кого имат работа, въпреки численото надмощие на врага, те се хвърлиха в разгара на борбата.

Черната светкавица пръв забеляза двамата неотдавнашни пленника. Обзе го неописуема ярост. Скочи на мустанга си. С томахавката в ръка той се нахвърли срещу метисите. Единият от тях падна, ударен смъртоносно. Черната светкавица догони и другия. Той замахна с лъскавия си топор във въздуха, но мустангът му се спъна и заедно с ездача си се търколи на земята. Апахите със страшен вой се хвърлиха да помагат на вожда си. Под стените на пуеблото се смесиха мустанги и хора.

Боцманът се бореше настървено. Разбра, че за тях борбата взема все по-неблароприятен обрат, затова изтича при Томек, който пазеше Сали, и извика:

— Качвай се на Нил’ши и бягай с момичето!

Томек разбра, че няма време за губене. Обитателите на пуеблото можеха да ударят от другата страна и да ускорят погрома им. Независимо от това хората на дон Педро бяха много повече на брой.

— По-бързо, дявол да го вземе! Не виждаш ли какво става? — изкрещя боцманът. — По-бързо! Ще погубиш момичето!

Нова група ездачи се носеше право към тях. Томек прехапа устни. Скочи на Нил’ши. Наведе се бързо, грабна Сали, сложи я пред себе си и извика:

— Нил’ши!

Кобилата веднага полетя в галоп. Няколко вакери се отделиха от бандата и се понесоха след тях. Томек извади револвера си. Обърна се и натисна спусъка му два пъти. Единият вакер се хвана за рамото, спря коня си. Останалите продължаваха да гонят Томек, но Нил’ши развиваше тепърва скорост. Гонителите изоставаха все повече.

В първия момент Томек дори не помисли накъде да бяга. Едва сега, когато врявата на битката затихна, той внимателно се огледа наоколо. Обърна Нил’ши на север, по посока на границата.

— Томи, да знаеш само колко много се страхувам за боцмана, Черната светкавица и за всички апахи — каза Сали и се разплака.

— Аз също се страхувам за тях.

— Но защо тогава се спасяваме сами, а тях ги оставяме…

— Никога не бих оставил приятелите си в нужда, ако не се касаеше за тебе — отвърна Томек.

Изведнъж те съзряха кавалкада конници. Томек спря Нил’ши. Мексиканци ли бяха това? За щастие Сали, обърната с лице към него и цяла разплакана, не можа да види новата опасност.

— Всичко това е само заради мене — вайкаше се тя. — Толкова безстрашни хора излагат живота си заради мене, а аз с нищо… с нищо не мога да им помогна.

— Сега трябва да мислим за нещо друго. Твоята майка ще умре от мъка, ако загинеш — утешаваше я Томек, като се стараеше да проникне през облаците прах. Тъкмо се канеше да обърне кобилата на изток, когато лек ветрец разпръсна прахоляка. Томек видя съвсем ясно големи сиви филцови шапки, тъмносини униформи и оръжие, което блестеше на слънцето. Това бяха войници. Движеха се по трима в редица. Средният конник в първия ред държеше знаме.

— Знаме със звезди! Това е американска конница! — извика Томек.

Преди Сали да разбере какво става, кавалеристите ги наобиколиха в кръг.

— Хей, здравей, младежо! — викаха от всички страни.

— Томи, кое е това момиче? — живо попива капитан Мортън, като се приближи до Томек. По заповед на губернатора на Ново Мексико той бе организирал разузнавателна експедиция и най-неочаквано срещна Томек и Сали, която смятаха почти за загинала.

— Изглежда, че провидението ви изпраща — бързо извика Томек. — Открихме Сали Алан. Бяха я отвлекли пуеблоси, накарани от дон Педро. За нещастие през време на разпрата дон Педро беше убит. После ще ви обясня всичко, а сега трябва да побързаме на помощ, защото моят приятел боцман Новицки и нашите съюзници, индианците, които ни помогнаха да освободим Сали, водят борба с многочислената банда от вакери на дон Педро. Ако не отидем на помощ, ще загинат всички. На мене боцманът възложи да спасявам Сали…

— Капитане, мои мили приятели, спасете боцмана, Черната светкавица и смелите апахи… — извика Сали и отново избухна в силен, жален плач.

— Какво говориш, прекрасно девойче? Черната светкавица ли? — изуми се Мортън.

— Спасете ги, спасете ги! — хълцаше Сали.

Мортън отвори широко учудени очи, но като опитен войник от граничната зона той не губеше време за обяснения.

— Къде се води борбата? — попита той кратко.

— При пуеблото на зуните — обясни Томек. — Ще ви покажа пътя!

— С всички сили напред — изкрещя Мортън и пришпори коня си.

Конният отряд полетя в надпревара с вятъра… При пълен бяг те се разгънаха в една редица. Отпред, съвсем близа до Мортън и Томек, препускаше конникът със знамето на Съединените щати. Скоро се чуха отгласи от битката. Мортън издаде заповед. Разнесе се сигнал на тръба за атака.

Томек се ужаси, като видя плачевното състояние на своите другари. Мъжествените апахи и наваи се отбраняваха на възвишението на пуеблото. Вакерите ги засипваха с град от куршуми. Ако не беше помощта, щяха да загинат до един.

Конниците връхлетяха като ураган върху вакерите. С тревожни крясъци сега вече мексиканците почнаха да се крият в кактусовите храсти. Капитан Мортън ги подгони с войниците си, а Томек и Сали останаха при приятелите си. Боцманът и съюзниците индианци, които се бяха борили с последни сили, още не можеха да повярват, че Малкия вожд в последните минути им бе довел помощ.

Пръв дойде на себе си боцманът. Приличаше на демон на унищожението. Лицето, гърдите и цялото му тяло бяха опърлени от огън, от главата до краката беше опръскан с кръв. В дясната си ръка държеше тежка томахавка. Той се приближи бавно до Томек и Сали, които се ужасиха от неговия вид.

— Ама че ни притиснаха до стената! — обади се той, като дишаше тежко. — Тъкмо навреме дойдохте, няма що…

Започнаха да пренасят ранените и убитите. Няколко смели бойци вече не даваха признаци на живот. Още в началото на боя бе паднал храбрият вожд Дългите очи при опит да спаси Черната светкавица. До него лежаха Съсеченото лице и други още. Червения орел и Пламтящия лъч се бяха навели мълчаливо над тежко ранения вожд Черната светкавица. Сали и Томек коленичиха пред него, дълбоко развълнувани. Той още не беше загубил съзнание, но се виждаше ясно, че това са последните му минути.

Конниците се връщаха вкупом от преследването. Капитан Мортън скочи от коня си и застана пред агонизиращия вожд при Томек и коленичилата, разплакана Сали.

Черната светкавица впери поглед в своя бял приятел Нах’тах ни уез’зи. Завинаги ще остане тайна за какво е мислил тогава тоя страшен вожд на бунтовниците, който се беше заклел да се бори до смърт с всички нашественици, а сега беше дал живота си за своя бял приятел и бялата девойка — Бялата роза. Така завършваше неговият сън за свободата на индианците.

Томек коленичи при вожда. Хвана внимателно изстиващата му вече ръка. Черната светкавица се усмихна леко…

— Топор… за враговете, сърце за… приятелите — прошепна той.

Томек дори не се мъчеше да скрие сълзите си, които течаха по лицето му.

— Прости ми, ако можеш, Черна светкавицо. Нашата дружба не ти донесе щастие.

— Не говори така, Нах’тах ни уез’зи — прошепна индианецът със замиращ глас. — Истинското… приятелство… е цяло… съкровище…

Главата му падна безжизнена върху коленете на Червения орел. Духът на тоя велик, благороден индианец потегли към Страната на вечния лов. Едва сега той наистина получи загубената свобода.

Капитан Мортън свали шапка. Стоеше с наведена глава. Никой не разбра за какво мислеше тоя непримирим враг на червенокожите. Но навярно това не бяха весели мисли. Лицето му се помрачи. Конниците свалиха шапки.

Пламтящия лъч тихичко запя бойната песен на апахите…

 

 

След паметната битка край пуеблото на зуните в къщата на шерифа Алан се състоя важно съвещание. Нападението и разрушението на ранчото на дон Педро раздвижиха враговете на индианците. Поради влиянието на многоуважавания шериф за известно време следствието беше спряно, но някои фермери настояваха да се свика специална комисия, която да разгледа въпроса.

При това положение по-нататъшното пребиваване на буйните поляци в Съединените шати не беше желателно. Разумният шериф ги посъветва да се върнат през Мексико. Госпожа Алан веднага се съгласи с тоя проект, а двамата приятели сметнаха това за най-добър изход от неудобното положение.

Но не само те двамата бяха заплашени. Главното острие за атака беше насочено срещу индианците, които се укриваха на територията на Мексико. Обитателите на тайнствения каньон бяха принудени да помислят за своята безопасност, затова на съвещанието бяха поканени Хитрата лисица и Пламтящия лъч.

Хитрата лисица се оказа достоен за своя противник. Когато шерифът си блъскаше главата по какъв начин би могъл да помогне на червенокожите приятели, вождът попита Томек дали има още намерение да завербува група индианци, които да заминат за Европа. Като получи положителен отговор, той каза:

— Тогава бойците, които взеха участие в битката, ще заминат с Малкия вожд и Гърмящия юмрук за Европа.

По такъв начин последната пречка беше преодоляна. Малкия вожд увери апахите, че няма да са задължени да носят дрехите на белите. Убеждаваше ги дори да вземат със себе си цялото си имущество, включително и старите типита. Шерифът подари на индианците отлични коне, защото те щяха да се представят в Европа с бравурна езда и дресиране на коне.

Само Пламтящия лъч беше опечален и мълчеше. Смъртта не беше така милостива към него, както към Черната светкавица. Сега той живееше с тихата надежда, че повиканият някога на дуел Гърмящ юмрук ще сложи край на неговия жалък живот. Боцманът сякаш разбра настроението на Малкия вожд, та отиде при него и му каза:

— Съветвам те да дойдеш и ти с нас, братко. Но защо си се омърлушил така?

— Гърмящия юмрук забрави ли, че му предложих бой на живот и смърт? — попита Пламтящия лъч.

— И-и-и, кой ще ти помни такива дреболии — весело отвърна боцманът. — Бихме се рамо до рамо с пуеблосите, а сега да се колим като…

В последния момент се ориентира, че може да изтърси някоя глупост, затова търсеше най-подходящата дума. Накрая додаде: „… като… мечки“.

Храбростта на боцмана през време на битката беше му спечелила уважението на индианците. Пламтящия лъч знаеше, че няма да може да се сравни с него по сила. Но той предпочиташе да умре, отколкото да се раздели със Скалното цвете, което беше годеница на бял.

Морякът обаче беше далеч от кръвожадни мисли. Той потупа индианеца фамилиарно по рамото и му каза:

— Искам да ти направя едно предложение за вечно съгласие помежду ни. Покани ме за шафер на сватбата ти със Скалното цвете. Какво, съгласен ли си?

— Но нали тя избра тебе…

— Ех, че си глупав, Пламтящи лъч! Та нали нейният благороден татко по тоя начин спаси главата ми. Тя обича само тебе.

 

 

В затънтения сред кактусовата пустош каньон, върху скеля от изсечени дървета, почиваше във въздушния си гроб вождът на апахите и наваите Черната светкавица. Близо до него бяха погребани вождът Дългите очи и всички бойци, паднали в борбата край пуеблото на зуните.

До могилата на вожда стояха тримата приятели: Сали, Томек и боцманът. Те бяха дошли за последен път, за да се простят с него.

На Томек му се струваше, че за тоя горд индианец геройската смърт на бойното поле беше единственото спасение от несправедливостите на тая земя. Защото мечтите на Черната светкавица не можеха да се осъществят. Неговата история и неговата епоха принадлежаха вече на миналото. Резерватите бяха твърде тесни за вожда, който жадуваше истинска свобода, борбата за която предварително беше обречена на неуспех.

— Хайде, време е вече да вървим — обади се боцманът, като се обърна към Сали и Томек.

— Време е вече… — повтори Томек като ехо.

И още веднъж обгърна с тъжен поглед гроба на Черната светкавица и съседните гробове на апахите.

Сали го хвана нежно под ръка. Отидоха при конете. Боцманът помогна на Сали да се качи на коня, след това се спуснаха надолу по каньона. Скоро те бяха сред групата индианци, готови за път.

Отправиха се за най-близката железопътна гара, откъдето с госпожа Алан щяха да заминат с влак за пристанището Веракрус.

 

 

Боцманът пришпори коня си. Скоро настигна Сали и Томек. Той се вслуша в разговора им:

— Ако времето ни позволи, ще посетим Мексико, едноименната столица на тая страна — казваше Томек. — Искам много да разгледам славния музей на древността. Нямаш представа, Сали, колко интересни паметници на изкуството има там. Освен това столицата на Мексико от всички големи градове и столици по света… е разположена най-високо.

— Пак започна, както си знае — измърмори боцманът. — Хм, а малката, като го е зяпнала… както куче кокал! Хубава двойка са, няма що!