Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (21)

XXI
Военна хитрост

Към пладне четиримата разузнавачи успяха да се изкачат на големия и плосък връх на стената. Той представляваше скална маса — площадка, която можеше да побере едва няколко души. Откъм пуеблото стената беше недостъпна и отвесна, от другите страни върхът можеше да се стигне след тежко катерене. Поради това положението на селището не беше най-удобно за неговите жители: няколко добри стрелци, укрити на площадката, можеха съвсем успешно да държат в шах пуеблосите, въпреки че отвесната стена закриваше част от постройките. Но трябва да се има пред вид, че пуеблото е било изсечено в скалата още преди да дойдат испанците по тия места с огнестрелното си оръжие.

На върха разузнавачите легнаха по корем. Те можеха удобно да наблюдават разположеното в подножието пуебло, като едва подават главите си извън ръба. По заповед на стопанина си безстрашният Динго остана в подножието на скалата. Това беше необходимо за благоприятното извършване на наблюдението, Послушното куче се спотаи в храсталака, а а това време разузнавачите наблюдаваха върха.

Бинокълът на вожда Дългите очи минаваше от ръка на ръка. Невидими, те с часове наблюдаваха живота на жителите на пуеблото. Тия наблюдения имаха двояка цел. Преди всичко трябваше да открият мястото, където зуните държат Сали, и, второ, като узнаят дневната програма на пуеблосите, щяха да могат по-лесно да съставят нужния план за действие.

Държането на зуните не будеше съмнение, че те водят войнствен, разбойнически живот. Жените и момичетата непрекъснато се мяркаха по терасите. Едни плетяха кошници в различна форма, други правеха от глина красиво моделирани, а после украсявани кани и големи чаши, които, както обясни Черната светкавица, продавали срещу месо или щавени кожи на други племена, дори и на белите заселници.

Трета група пуеблоски приготвяха храната. Върху големи камъни те стриваха на брашно зърна от царевица и желъди, а след това в специални, направени за тая цел, ниски куполообразня пещи печаха хляб, наречен пики. От близките ниви те носеха в пуеблото с кошници царевица, тикви, пъпеши и фасул. Мъжете със закривени тояги, подобни на австралийския бумеранг, ходеха на лов за зайци в близките околности. Черната светкавица — коренен жител на тия места, допълваше наблюденията на приятелите си с най-различни сведения за живота на обитателите на скалните селища.

Пуеблосите използували отлично всички плодове на неплодородната, суха степна земя. Те дори консервирали плодовете на някои кактуси или правели от тях сироп, а от стрити семена, смесени с вода, приготвяли вкусната каша пиноле. От големите агави, по които правели нарези в определено време и на определено място, събирали сладък сок, оставяли го да ферментира и така получавали освежителното и весело настройващо питие пилке, както и ракия, наречена текила. От същото дърво агава вадели и влакната хеникуен, от които приготовлявали въжета и дебело платно. Те били най-добрите тъкачи и грънчари в тоя край. В подземните обредни зали на пуеблото, наречени кивас, мъжете предели памук и тъчели платове. От тях именно наваите, след като получили овци от Испания, се научили да тъкат и произвеждат известните днес навайски пъстри килими и одеяла. Обредният и религиозен живот на пуеблосите бил високо развит. Всяко племе се деляло на клани и тайни общества. Техните събрания ставали на централните площади плацас. Най-често изпълнявали обреда танеца на змията — молитва за дъжд, така необходим за получаване на плодове от неплодородната земя. През време на тоя танец магьосниците-жреци на змията си служели с живи влечуги от най-различен вид, включително и с гърмящи змии. През време на танеца те държели змии в зъбите си, а след свършването на обреда ги отнасяли край селището и ги пущали на свобода, като пратеници на божествата за дъжд. Жреците държали толкова изкусно смъртоносните влечуги, че нямало никаква опасност да бъдат ухапани.

Томек и боцманът наблюдаваха и играта на младежите. Особено любима игра за малките индианци била хвърли и хвани, която създавала у играчите сръчност и бърза ориентация. Тя се състоеше в хвърляне във въздуха на квадратно парче дърво, на което имаше пет дупки. Играчът подхвърляше нагоре вързаната на връв надупчена дъсчица, за да я хване с една съответно изострена пръчка, с която да улучи една от дупките. Изумен и пълен с похвали за добре организирания начин на живот на пуеблосите, боцманът по едно време се обърна към Томек:

— О-хо, никога не съм очаквал, че тия американски диваци са организирали толкова добре всичко тук. Оплакват се, а си живеят добре. Виждам, че отглеждат дори растения, донесени от белите.

— Напротив, ние, белите, сме взели от тия уж американски „диваци“ много растения, неизвестни на другите континенти, които по-късно, след откриването на Америка, широко се разпространили по цял свят и дори са станали главна храна на милиони хора — коригира Томек погрешното мнение на боцмана. — Ей сега ще ви ги изброя. Средна Америка например, или по-точно Чили и Перу, са ни дали картофите, отглеждани и облагородявани там още преди идването на европейците. Доматите също са ни донесени от Перу, а фасулът от Бразилия. От маите, ацтеките и инките сме се научили да отглеждаме царевицата — единствената зърнена храна, пренесена от Америка. Средна Америка ни е дала и тютюна; дори твоят любим ром ямайка произхожда от остров Ямайка, открит от Колумб през 1494 г. в Караибско море. Това малко ли е?

— Ех, че литания ми удари, братче — отвърна боцманът, като се оправдаваше. — Фактически мен ме учудва нещо друго, но изглежда, че пак се изразих лошо. Касае се, разбираш ли, за това, че тая пустош прилича на съвсем изсушена земя. Само кактуси и юка, а въпреки това индианците някак си живеят тук. Лично аз не бих дал пукната пара за цялото това Мексико.

Томек отново се усмихна и каза:

— Не само ти правиш грешка, като преценяваш така лошо от пръв поглед някои земи на богатата Америка. От историята на откритията си спомням, че към края на XVII в. мореплавателят Беринг, който бил на руска служба, открил протока, който отделя Азия от Америка, и стигнал крайбрежието на Аляска. След това от съседните Сибир и Камчатка, които принадлежали на Русия, ловци ходели в Аляска, да търсят ценни животински кожи. Поради честите посещения русите основали там търговска станция, а руският учен Сарицев направил първите снимки на крайбрежието и фиордите в тая част на Америка. Но царете тогава подценявали Аляска, както ти сега подценяващ Мексико, и я продали на Съединените щати за седем милиона долара^[1]. Наскоро след това американците открили там златоносни полета в Клондайк и още първата година добили злато на стойност, която надвишавала цената, платена на русите. Както виждаш, не трябва да се прибързва в твърденията.

— И-и-и, дявол да го вземе! Човек с тебе не може нормално да разговаря — все започваш с разни там глупости — ядоса се боцманът. — Бях започнал да говоря за това, че ми стана жал за пуеблоските, а ти веднага ме разпъваш на кръст с твоите познания. Помисли си само, братче, че при освобождаването на нашата нещастна Сали ще направим всичко тук на пух и прах, както жилището на дон Педро.

— Хоуг! Гърмящия юмрук правилно забелязва — обади се Черната светкавица, който дотогава мълчеше. — Трябва да разрушим това гнездо на предателските пуеблоски кучета, за да освободим Бялата роза. Но това няма да мине леко, защото зуните са предпазливи.

— Вярно, че е така! Пазят се, негодниците! Щом някой слезе, стълбата веднага се издърпва на терасата — разтревожи се боцманът. — Няма да е лека работата ни.

Томек се замисли дълбоко. От няколко часа вече непрекъснато мислеше по какъв начин Сали може да бъде освободена без борба и без ненужно проливане на кръв и от двете страни. Не ще и съмнение, че пуеблосите нямаше да се оставят да бъдат изненадани. Стражата непрекъснато бдеше на долната тераса, стълбата са спущаше само по необходимост, а отстрани бяха струпани цели купища камъни, които индианците биха могли да хвърлят срещу евентуалните нападатели. Освен това зуните бяха въоръжени с лъкове, копия, ножове и топори.

Томек дълго обмисляше всички възможни начини. Изглежда, че в главата му беше се родил някакъв план, защото ту се навеждаше над ръба на скалата, ту разглеждаше внимателна пуеблото през бинокъла.

Накрая той се обърна към другарите си и каза:

— Струва ми се, че в къщичката на най-горния етаж живее вождът на зуните, защото от време на време разни индианци влизат и излизат оттам, сякаш получават някакви заповеди.

— Хоуг! Моят бял брат правилно забеляза — съгласи се Черната светкавица. — Там именно живее вождът на зуните.

— Във връзка с това ми хрумна една идея — започна Томек.

— Какво пак измисли? — оживи се боцманът.

— Как мислиш, Черна светкавицо, зуните биха ли ни върнали Бялата роза срещу своя вожд и неговото семейство? — попита Томек.

— Хоуг! Сигурно биха я върнали, но не можем да им предложим това — отговори Черната светкавица. — Семейството на вожда на зуните се намира в безопасност в своя вигвам. За да можем да се доберем там, трябва преди това да превземем цялото пуебло.

— И да, и… не — възрази Томек. — Искам да предотвратим превземането на пуеблото, като вземем в плен вожда на зуните и неговото семейство като заложници.

Черната светкавица повдигна рамене. Идеята на Малкия вожд беше неосъществима. Съсеченото лице се усмихна снизходително. Можеше ли такова младо, бяло момче да разбира от военна тактика? Дори боцманът се намръщи и неохотно махна с ръка.

— Позволете ми най-напред да ви изложа докрай моя план — настойчиво продължаваше Томек. — Черната светкавица изхожда от възможността за атака само отдолу, тогава наистина трябва най-напред да се превземе цялото пуебло, за да се стигне до вожда. Но ако под прикритието на нощта се спуснем върху покрива на къщата на техния вожд, бихме могли да поставим на пуеблосите нашите условия. От това място, при малко повече смелост, може да се слезе на най-горната тераса на пуеблото.

Индианците погледнаха изумени Томек.

— Хоуг! Хоуг! Моят бял брат иска оттук да се спусне върху покрива на къщата на техния вожд ли?! — извика Черната светкавица, като не скриваше учудването си.

— Смяташ ли това за съвсем невъзможно? — спокойно попита Томек.

Без да каже дума, Черната светкавица подаде глава от ръба на скалата. От покрива на самотната каменна къщичка ги делеше тридесет-четиридесетметрова пропаст. След малко той се отдръпна, учуден и същевременно възбуден от необикновената идея на белия си приятел.

— Хоуг! Оттук наистина може да се слезе върху къщата на вожда на зуните — каза той сериозно. — Но какво ще правим после?

Томек се премести до приятелите си и сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслушва, та каза шепнешком:

— Няколко смели и безстрашни бойци могат без голяма мъка да заемат къщата на вожда и нейните обитатели. После е достатъчно да се изтегли само стълбата, за да бъдем като в крепост.

— Зуните ще донесат други стълби — измърмори Съсеченото лице.

— Нашите куршуми бързо ще ги научат на ум и разум. Ще трябва да се държат на порядъчно разстояние от нас. Когато се убедят в своето безсилие, лесно ще можем да се разберем.

— Дявол да те вземе! — извика боцманът с уважение. — Но истина е, че човек лесно може да си строши врата, когато се спуска с въже по тая скала…

— Струва ми се, че това ще бъде по-малък риск, отколкото една атака срещу стените на пуеблото отдолу. Имаме само четиридесет бойци, тогава как можем да бъдем сигурни, че ще успеем да освободим Сали със сила? Ами ако с нея се случи нещо лошо през време на нападението? Освен това още чувам крясъците на убитите в ранчото на дон Педро… Така ми се иска да избегнем ужасната битка, която ще донесе смъртта на толкова хора…

— Хоуг! Малкия вожд има червено като на индианец сърце и военни хитрости, достойни за червенокож боец, но мисълта му е бяла — каза Черната светкавица. — Белите обаче не са толкова милостиви към индианците, при все че ние искаме сама това, което ни се полага по право.

— А нима в тая братоубийствена битка няма да гинат именно индианци? — отвърна разпалено Томек. — Затова аз желая да я избегнем. А колко твои бойци биха загинали при превземането на пуеблото?

— Хоуг! Само това последното може да ме убеди. Добрият вожд не оставя да загиват бойците му без нужда.

— Вожде, когато ми връчваха орловите пера за борбата ми с Червения орел, тогава вождът Дългите очи ми каза, че победата над противника без проливане на кръв прави най-голяма чест.

— Думите текат от устата на моя бял брат, както водата в потока — каза Черната светкавица и въздъхна дълбоко. — Гърмящия юмрук добре каза: трудно е човек да разговаря с тебе.

— Наемам се пръв да се спусна върху къщата на вожда на зуните — продължаваше Томек настойчиво. — Ако не успея, тогава правете така, както намерите за добре.

— И аз ще дойда с тебе, братче — извика боцманът.

— Но представяш ли си колко дебело трябва да бъде въжето, за да не се скъса от твоята тежест? — възрази Томек. — Колкото въжето е по-дълго, толкова е по-слабо, а тук е нужно въже с дължина най-малко петдесет метра.

— И-и, какви ги приказваш, братче. Не си виждал още как мога да се справям, когато съм на рея^[2].

— Не е там въпросът. Теглото ти и необикновената ти сила има къде да се проявят. Можем да доведем тук само няколко бойци. Най-малко пет-шест души трябва да се спуснат в пуеблото, а останалите ще трябва да държат въжето, което няма къде да се привърже тук. Разбираш ли сега колко много ще зависи всичко от твоята сила и хладнокръвие?

— Как да не разбирам? — учуди се боцманът, на когото пасивната роля никак не беше по вкуса.

— Сигурни и силни ръце трябва да държат въжето, защото от това зависи успехът на цялата работа.

Опечален, боцманът млъкна, а Черната светкавица и Съсеченото лице се спогледаха, изненадани от плана на бялото момче.

— Нека Малкия вожд още веднъж ни обясни своя план — предложи Черната светкавица.

Томек започна:

— Осем бойци ще се качат с въжета и оръжие на върха на скалната стена, надвесена над пуеблото. Шестима от тях трябва да се спуснат по въже върху къщата на вожда на зуните, да хванат него и домашните му и да заемат позиция в случай на атака от страна на пуеблосите. За извършването на първата задача тази група смелчаги ще извести с изстрели на останалите си другари, които в това време ще обградят пуеблото отвън. По всяка вероятност пуеблосите бързо ще разберат, че са хванати в клопка и ще се съгласят да заменят бялата пленница със своя вожд.

— Хоуг! Хоуг! — шепнеше Черната светкавица.

— Хоуг! — чудеше се Съсеченото лице.

— Хубаво си го измислил! — с уважение го похвали боцманът.

Планът на Томек сега изглеждаше на всички съвсем прост и лесен за реализиране, при все че изискваше необикновена смелост и безстрашие. Уговориха още някои подробности, след което вождът възложи на Съсеченото лице да остане на пост и с помощта на бинокъла да продължава да следи пуеблосите, а сам с двамата си бели приятели се отправи към бойците, които го чакаха в каньона на Сиера Мадре.

 

 

На другия ден, малко преди да се свечери, осем мъже се изкачиха на скалната площадка, надвесена над селището на зуните. Те сложиха внимателно на земята навити въжета и оръжието си и се прилепиха до скалата, за да не привлекат вниманието на пуеблосите.

— Има ли нещо ново в пуеблото? — попита Черната светкавица Съсеченото лице.

— Не, всичко е наред — обясни разузнавачът. — Днес те имаха някакви тържества, защото всички мъже прекараха целия след обед в подземните киваси и скоро се върнаха в своите вигвами.

— Но дали вождът на зуните е в къщи? — тревожеше се Томек.

— Хоуг! Струва ми се, че е там, видях го на терасата с двама мъже и три скуав, едната възрастна, а двете момичета.

— Отлично! — зарадва се боцманът. — Ще ги хванем в гнездото им като малки скорци.

Пламтящия лъч и останалите бойци решиха да опознаят подробно терена на военните действия, преди още да е паднал мракът. Един след друг те наблюдаваха живота в пуеблото. Освен Томек, боцмана, Пламтящия лъч и Съсеченото лице вождът беше избрал още четирима млади, силни и безстрашни индианци, чиято задача беше да вземат в плен вожда на зуните. Останалите бойци с вождовете Дългите очи и Хитрата лисица трябваше още преди зори да обкръжат селището и по тоя начин да не позволят на неговите жители да избягат.

Мракът настъпваше бавно. Над скалния нос затрепкаха първите звезди: пълната сребриста луна се показа иззад планините и тържествено заплава над степта. Животът в скалното пуебло замираше — наоколо зацари пълна тишина.

Неволно Томек беше обзет от тревожни чувства. Индианците с пословичното си търпение мълчаливо почиваха край него, а боцманът както винаги безгрижен и лишен от чувството за страх, здравата хъркаше. За трети път вече караулът на най-долната тераса на пуеблото се смени.

Томек беше обхванат от съмнение дали тоя рискован план ще може да се осъществи. Защото какво ще стане, ако някой от пазачите на долната тераса погледне нагоре, когато те започнат да се спущат от скалния нос по въжето? Естествено, тогава няма да могат да изненадат вожда, а предупредените пуеблоси ще станат още по-бдителни. Но тогава каква ще бъде участта на скъпата Сали?

За щастие всичко на тоя свят има начало и край. Затова и тревогата на Томек моментално изчезна, когато настана моментът да се действува.

И ето, Черната светкавица погледна небето, обърна се към пуеблото и като го обгърна с бдителен поглед, стана тихо. Сега беше най-подходящият момент да се действува, защото луната вече се скриваше зад планината и целият скален нос потъваше в мрак. Приготвиха въжето.

Томек побутна боцмана. Морякът трепна и отвори очи.

— Време ли е вече… — попита той.

Черната светкавица поклати многозначително глава и сложи пръст на устата си. Разбраха, че заповядва мълчание.

Той извика с ръка Пламтящия лъч, който веднага разбра, че Черната светкавица го отличава между толкова мъжествени и безстрашни бойци. Бързо преметна пушката през рамо и силно притегна ремъка й на гърдите си. После мушна ножа и томахавката си в широкия колан, който опасваше бедрата му; беше готов. Боцманът и четиримата индианци стиснаха здраво въжето. Почнаха да го спускат бавно в пропастта.

Черната светкавица надникна през стръмнината. Томек не вярваше, че той ще може да види нещо в мрака, но по едно време вождът даде знак да не спускат повече въжето.

Пламтящия лъч, без да продума, седна на земята, пусна краката си в пропастта, хвана въжето здраво и изчезна в черната бездна. Минаваха секунди… Останалите на площадката бяха вперили поглед в опънатото въже. Изведнъж въжето увисна свободно. Двукратното леко подръпване означаваше, че Пламтящия лъч се намира вече в пуеблото. Черната светкавица посочи Томек.

Момчето прехвърли през рамо пушката си, хвана въжето с двете си ръце, седна на земята и бавно се откъсна от ръба на скалата. След това се обърна с гърди към скалния блок. С крака се отблъскваше от стръмната стена и се спущаше на ръце надолу. След миг увисна във въздуха между небето и земята. По-силен, отколкото момчетата на негова възраст, той се плъзгаше сръчно по въжето. След малко в тъмнината му се мярнаха белите очертания на къщите, а после докосна с крака плосък покрив на сграда. Дръпна два пъти въжето и легна до Пламтящия лъч.

След тях един след друг слязоха Черната светкавица, Съсеченото лице и още двама други червенокожи. Боцманът и двама индианци бяха останали на скалната площадка и оттам в случай на нужда трябваше да стрелят с пушки срещу жителите на пуеблото.

Черната светкавица даде знак и един след друг всички се спуснаха от плоския покрив върху терасата. Къщата на вожда се намираше на най-горния етаж на селището, затова терасата към вътрешността й имаше нормален отвор за врата, прикрит само с дебело одеяло. Черната светкавица и Пламтящия лъч първи се промъкнаха до отвора, а точно зад тях се спотаи Томек. Черната светкавица посочи с глава на един от индианците пуснатата за по-долния етаж стълба. И едва сега повдигна предпазливо завесата.

Вътре гореше огън. На бледата му светлина те видяха обитателите й, които спяха. Бяха трима мъже и три жени. Черната светкавица бързо взе решение. Даваше заповеди с жестове. Пламтящия лъч с оръжие, готово за стрелба, трябваше да барикадира вратите. Томек и един червенокож получиха заповед да хванат старата пуеблоска, а другите двама индианци трябваше да се погрижат за спящата надясно от вратата девойка. С третата жена щеше да се справи сам Черната светкавица. В същото време Пламтящия лъч трябваше с оръжието си да държи в шах мъжете, в случай че се събудят.

Всички едновременно тръгнаха към спящите. Приближиха се безшумно до постелята върху рогозки. Индианецът дръпна одеялото, метна го върху главата на пуеблоската, а Томек с ремъци бързо свърза ръцете и краката й. След това запушиха устата на изплашеното момиче — всичко беше свършено по плана. Останалите другари също се справиха отлично. Трите жени лежаха вързани и увити с одеяла.

Сега по двама те започнаха да се прокрадват към постелята на мъжете. Индианците измъкнаха томахавките от коланите си. Изваждането на оръжието от червенокожите не уплаши Томек, защото той беше вече опознал техните обичаи и знаеше какво означава това — с обърнатите откъм плоската страна томахавки те зашеметяваха своите жертви с лек удар по главата. Изглежда, предполагаха, че пуеблосите ще им окажат съпротива.

Приближиха се до постелята на пръсти. Точно в тоя миг минаваха покрай огъня, който гореше сред стаята. Изведнъж нещо тежко тупна върху покрива на къщата. Тънкият пласт адоба, от която беше направен покривът, се продъни от силния удар. Разнесе се глух трясък, тропот на падащи камъни и… огромното тяло на боцмана се строполи на средата на стаята. Той именно беше виновникът за цялото нещастие.

Нищо чудно, че боцманът не можа да се примири с ролята, която бе му определил Черната светкавица. Значи, Томек щеше да се бори за освобождаването на Сали, а той ще лежи спокойно горе с пушка в ръка? Морякът не можеше веднага да се противопостави на заповедта на Черната светкавица, за да не дава лош пример, но след няколко минути, когато шестимата другари бяха вече в пуеблото, той накара останалите индианци да държат въжето и се спусна смело в пропастта. Отначало всичко вървеше отлично. Но на около десет метра от покрива на къщата той полетя надолу. Двамата индианци не можаха да удържат такава голяма тежест и пуснаха въжето, за да не изхвръкнат от скалната площадка.

Боцманът се държа мъжествено. Не издаде никакъв вик, когато падаше като камък, не охна, когато с цял куп камъни се строполи в средата на стаята право в жарта на огъня. Но, изглежда, усети разпалените въглени, та скочи по-бързо от заек, гонен в степта от койот. Огънят загасна, но боцманът разпозна своите. Преди изненаданите от случката другари да дойдат на себе си, той халоса в главата вожда на зуните, който крещеше силно. Едрото мъжище веднага млъкна и се строполи на земята. После пламна борба с двамата му сина, но и те се предадоха бързо. След малко всички вече лежаха здраво вързани.

Черната светкавица остави Съсеченото лице при пленниците в полуразрушената стая, а сам с останалите другари излезе на терасата. Беше вече крайно време за това. Разбудени от трясъка и вика на нападнатите, пуеблосите изскочиха от домовете си с оръжие в ръка. Няколко души, които живееха на по-долния етаж, вече слагаха стълба до стената. Черната светкавица свали пушката си от гърба и без дори да я подпре до рамото си, натисна спусъка й. Пуеблосът, който се качваше на стълбата, рухна на земята.

Силни крясъци на ужас се разнесоха из всички кътчета на пуеблото. Изплашени, зуните се спотайваха по терасите и не можеха да разберат по какъв начин врагът се е промъкнал в самото сърце на крепостта.

По заповед на Черната светкавица апахите и белите бяха се скрили зад ниската ограда, която обикаляше най-горната тераса, и едновременно гръмнаха с пушките си над главите на разкрещелите се пуеблоси. В отговор на залпа в подножието на стените на пуеблото се разнесе проточен боен вик — това бяха вождовете Хитрата лисица и Дългите очи, които идваха на помощ на своите другари.

Когато се разсъмна, много пуеблоси с оръжие в ръка се опитваха да заемат отбранителни позиции на най-долния покрив, но тогава върху тях се посипваха стрели от жилището на вожда. Настана страшна суматоха, която Томек искаше да използува. С Черната светкавица те влязоха в полуразрушения дом. Двамата са спряха пред вожда на зуните. Съсеченото лица му отпуши устата.

Вождът на пуеблосите не можеше да разбере какво е станало. По какъв начин бели и апахи са се вмъкнали в неговата къща? Означаваше ли това, че цялото пуебло е превзето от врага без борба? С изплашен поглед той гледаше нападателите, които стояха пред него.

— Седни, за да можещ да говориш с нас с достойнство, както подобава на вожд, при все че не съм сигурен дали заслужаваш тая чест — каза гордо вождът на апахите.

Зуни седна на постелята. Поуспокои се малко, като видя семейството си вързано с въжета. Щом още са живи, значи, положението не е толкова лошо.

— Защо нападнахте нашето пуебло? Какво искате от нас? — започна той несигурно. — Нямаме вече резерви от храни. Изядохме всичко през продължителната суша.

Черната светкавица не каза нищо. Дълго измерваше зуни с презрителен поглед и накрая се обади:

— Ще отговаряш само на въпросите, краставо пуеблоско куче! Кажи ни името си, ако изобщо такъв никакъв вожд може да има име.

Тъмното лице на зуни позеленя от тая обида. Наведе глава. Той разбираше своето безсилие.

— Имаш ли име? — рязко го попита Черната светкавица.

— Моите братя ме наричат Ма’киа, което на езика на белите означава Ловец на орли — мрачно отвърна зуни.

— Тебе ли са нарекли Ловец на орли? — разсмя се апахът. — По-скоро би трябвало зайци да ловиш. Какъв вожд си ти, щом погуби собственото си племе! Можем сега да убием и тебе, и синовете ти, и жена ти. Ще направим това с всички зуни, ако не се подчиниш на волята ни.

Ма’киа мълчеше. Нямаше какво да каже. Враговете са го взели в плен, а навярно в ръцете им е и цялото пуебло. Съдбата му е в техни ръце, а може ли да чака милост от апахите?

Черната светкавица със задоволство гледаше посърналия зуни. Погледна многозначително към Томек. Почвата беше подготвена. Белият приятел можеше да започне преговорите.

— Разбра ли вече, че ти и твоите хора се намирате сега в наши ръце? — попита го Томек.

Ма’киа не отговори нищо, затова Томек продължи:

— Взехме те в плен заедно с цялото ти семейство. Можем да ви убием или да ви подарим живота. Не заслужавате обаче милост, а сурово наказание.

В това време на площадката се чуха гърмежи. Едновременно и обградилите пуеблото също започнаха канонада. Черната светкавица излезе навън. След малко се върна и незабелязано намигна на Томек. Всичко беше наред.

— Страхливите пуеблоси като кучета се изпокриха в дупките си пред нашите бойци — каза той презрително.

Пламъче от любопитство блесна в очите на Ма’киа. Какво можеше да означават тия думи? Нима пуеблото не беше още в ръцете на врага? Но тогава по какъв начин апахите бяха се озовали в неговия дом?

— Ма’киа още не разбира какво е станало — каза Томек сякаш в отговор на скритите мисли на вожда на зуните. — Ей сега ще му покажем в какво положение се намира поради своята глупост и подлост.

Той се обърна към Съсеченото лице и заповяда:

— Нека моят брат развърже краката на Ма’киа.

Томек изведе вожда на зуните на терасата, окъпана от лъчите на изгряващото слънце. При вида на Черната светкавица и Томек бойците в подножието на пуеблото издадоха страшен боен вик. Ма’киа все още не разбираше по какъв начин са го взели в плен. Врагът се намираше само на най-горния етаж и едновременно беше обкръжил долу селището, докато на останалите тераси се криеха изплашени пуеблоси. Заведоха Ма’киа отново вътре и му завързаха краката.

— Какво искате от мене? — попита той покорно.

— Дойдохме, за да те накажем за нападението на ранчото на шерифа Алан и за отвличането на младата бяла скуав. В зависимост от това как сте се държали с бялото момиче, ще се отнесем към вас повече или по-малко сурово. Разбра ли сега за какво се касае? — отвърна рязко Томек.

Лицето на Ма’киа придоби израз на облекчение. Като видя това и Томек си пое дъх с пълна гръд. Това беше явен знак, че на Сали не беше се случило нищо лошо.

— А откъде знаете, че ние именно сме отвлекли бялата скуав? — попита Ма’киа лукаво.

— Ако дори не бяхме я видели вчера да се разхожда на долната тераса, твоят наивен въпрос сега би ни казал самата истина — отвърна Томек. — Заповядай да я доведат още сега или ще загинеш лошо, както си заслужил.

Черната светкавица отиде до зуни. Извади бавно дългия си нож. С лявата си ръка хвана изплашения пленник за косата, а с дясната сложи острието на челото му.

— Побързай, или ще одера скалпа ти и едва след това ще те пробода с ножа — изръмжа страшно апахът.

Ма’киа се тресеше от страх. Той попита с усилие:

— Ще ни оставите ли на мира, ако ви върнем бялата скуав?

— Бялата скуав сама ще реши това — отвърна Томек.

— Добре тогава, развържете ме, за да ви я доведа.

— Грешиш, като мислиш, че ние сме глупави като тебе — отвърна сърдито Томек. — Твоята най-малка дъщеря ще дойде с мене за бялата скуав, но помни, че ти и твоите синове сте заложници. Ако ни измамите, веднага ще загинете!

— Добре, добре, нека бъде така, както казваш.

Черната светкавица смръщи вежди при думите на белия си приятел, но не искаше да възразява, защото Малкия вожд беше съставил целия план на действие.

Той се наведе над Ма’киа, хвана го за врата и го измъкна на терасата. Другите апахи направиха същото с неговите синове, жена и дъщери. Томек преряза въжетата на най-малката индианка. Ма’киа й поръча да отиде с Томек за пленницата. Но преди Черната светкавица да ги пусне да отидат при Сали, Ма’киа трябваше високо да съобщи на пуеблосите своята воля.

Томек заслиза смело по стълбата към по-долната тераса. С револвер в ръка, той водеше пред себе си дъщерята на вожда. Бойците в степта извикаха силно, сякаш разбраха, че точно в тоя момент трябва да уплашат пуеблосите.

Томек трепереше от нетърпение. В последния момент той реши сам да отиде за Сали, защото всеки миг на очакване му се струваше цяла вечност. Дали обаче беше постъпил разумно? Беше късно вече за мислене. Той вървеше с уверена крачка, при все че десетки чифта искрящи очи следяха всяко негово движение.

Бяха вече на най-долната тераса, когато изведнъж му хрумна някаква мисъл. Обърна се към другарите си на най-горната тераса и извика на боцмана на полски:

— Запушете незабелязано устата на пленника.

Сега вече без колебание се вмъкна в тъмния отвор на покрива, който водеше към подземните кивас. Десетки въоръжени пуеблоси веднага го обградиха от всички страни. Уплашена, дъщерята на вожда им предаде волята на баща си. Сред мрачно мълчание те ги поведоха навътре в подземието.

През замаскираните в скалата отвори проникваше слаба дневна светлина, която се смесваше с червеникавия отблясък от въглените в огнищата. Индианците доведоха Томек пред закрита с шарено одеяло врата.

— Бялата скуав е тук — каза уплашената дъщеря на вожда.

Томек отдръпна завесата. Видя гърба на клекнала индианка, която оживено обясняваше нещо на седналата върху рогозка другарка.

— Сали!… — извика Томек със сподавен глас.

Индианката се обърна и откри бялата девойка. Беше наистина Сали. Тя гледаше с учуден и недоверчив поглед Томек, който стоеше при вратата с револвер в ръка.

— Томи, Томи… — едва прошепна тя, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Силно развълнуваното момче не можа да каже нито дума. Пред него се намираше Сали, за която бе тъгувал толкова много и която едва не бе загубил завинаги… Той протегна лявата си ръка към нея, а момичето, след като най-сетне се убеди, че това е наистина нейният Томек, който е дошъл за нея, скочи като луда на крака, хвърли се към него и го прегърна с треперещи от вълнение ръце.

Пуеблосите, смутени, а може би и трогнати от тая необикновена сцена, се поотдръпнаха малко настрана. В това време безстрашното бяло момче мъжествено преодоля вълнението си. Положението беше опасно и най-малката непредпазливост можеше да довлече тежки последици.

Томек изгледа Сали. Беше малко пребледняла, но въпреки това изглеждаше съвсем добре.

— Не ти ли се е случило нещо лошо? — попита я Томек, като едва сдържаше радостта си.

— Не, не, Томи! Кажи ми само как са мама и чичо? Дали…

— Здрави са и тъгуват за тебе — отговори бързо, като видя, че момичето ей сега ще се разплаче.

— Но… наистина ли?…

— Сали, мога ли да те лъжа?

— Когато ме отвличаха, чух гърмежи и отгласи на борба в ранчото… Мама беше в градината.

— Това именно я спасило. Когато се върнала, всичко било свършено. Чичо ти беше ранен, но здравето му постепенно се възстановява.

— Честна дума?

— Разбира се… После ще ти разкажа всичко. А сега трябва да продължаваш да бъдеш храбра. Нападнахме с боцмана и приятелите пуеблото, за да те освободим. Аз дойдох да те взема, а в това време те държат в шах вожда на зуните, като заложник. Хайде да вървим, че кой знае какво още може да се случи…

След няколко минути те бяха на най-долната тераса. Томек не искаше да продължава престоя на Сали в скалното селище. Той се обърна към пуеблосите, които бяха излезли след тях от подземието, и им заповяда с решителен глас:

— Спуснете стълбата!

Те се поколебаха. В подножието на пуеблото се намираше дружината на апахите и наваите. Няма ли да се възползуват от случая и да нахлуят в селището?

Томек бавно вдигна револвера си.

— Ще броя до три. Дам ли знак, ще загине вождът ви и неговото семейство.

Пуеблосите бързо изпълниха заповедта, а вождът им, чиято уста беше запушена, не можеше да възрази.

Щом Сали стъпи на стълбата, тя чу дрезгавия лай на Динго, когото Червения орел държеше вързан.

С оръжие в ръка Томек не се мръдна от мястото си, а Черната светкавица, като видя, че Малкия вожд отново променя плана, започна да слиза надолу, като водеше пред себе си Ма’киа. След тях вървяха боцманът и другите индианци. След малко те бяха вече при Томек.

— Слушай, Ма’киа — обърна се Томек. — Вие сте се отнасяли добре с бялата скуав, затова ще удържим на думата си и ще ви оставим на спокойствие. Но трябва да ми кажеш защо нападнахте ранчото на шерифа Алан и отвлякохте бялата скуав.

Ма’киа вече не се страхуваше. Апахът със собствения си нож беше прерязал въжетата на неговата жена, беше освободил синовете му, а и той вече не беше вързан. Нямаше никаква опасност, щом беше изпълнил исканията на нападателите.

Зуни отговори искрено:

— Дон Педро ни накара да направим всичко това. През време на сушата той ни даде назаем много царевица, а после поиска да му заведем мустанга, който спечели състезанието на родеото. Понеже шерифът не искал да му продаде коня, а го подарил на бялата скуав, дон Педро ни накара да отвлечем и нея, а след това да върнем момичето в замяна на коня.

— Какви ги плещиш, лъжецо? Нищо не мога да разбера от всичко това — разсърди се боцманът. — Кого дон Педро ви каза да отвлечете? Коня или момичето?

— Чакай, чакай! Сещам се каква е била работата! — извика Томек. — Без акт за продажба дон Педро не би могъл да участвува с Нил’ши в състезания в Съединените щати! Срещу Сали той би принудил шерифа да му продаде коня официално.

— Да, да! Той искаше да направи точно така — горещо ги убеждаваше Ма’киа.

— Е, дявол да го вземе, той си получи заслуженото — каза боцманът. — Да вървим!