Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (20)

XX
Селището на зуните

На другия ден на разсъмване Черната светкавица изпрати на разузнаване двама опитни разузнавачи. Останалите бойци трябваше да чакат в каньона тяхното завръщане. Всички почиваха, с изключение на стражата, която на смени бдеше по скалните върхове.

Подвижният обикновено боцман губеше търпение поради това бездействие и въпреки че се въздържаше да се катери по трудно проходимите планински места, сега сам предложи на Томек да разгледат близката околност.

През време на тия разходки те разговаряха особено много. Тоя път се изкачиха на стръмнината над самата клисура. Боцманът се възползува от случая, че се намира насаме с Томек, и каза:

— О-хо, братче! Вижда се, че парите, които харчи баща ти, за да те учи, не отиват на вятъра. Приказваш, без да се запъваш, изсипваш разните факти като опитен музикант, който свири по ноти хубави парчета. Навярно затова съм се залепил за тебе като репей. По мое мнение трябва да учиш за адвокат. Учените думи действуват на такива простаци като мене, а дори и на дивите индианци.

— Какво искаш да кажеш с това?

— О, спомних си колко умело измисляше разни интересни историйки, за да спасиш пленниците, взети от ранчото на мексиканеца. Дори през ум не ми минаваше, че ще успееш с такъв номер. Юнак си ти и хитрец!

— Нима ти смяташ, че аз съм измислил всичко това? — учуди се Томек.

— Може би не всичко, но с тоя Косцюшко и пленниците ти май заблуди индианците.

Томек весело погледна боцмана.

— Драги боцмане, а ти знаеш ли наистина кой е бил Косцюшко? — попита го той.

— Не се шегувай с мене! — възрази му морякът леко засегнат. — У моите стари в Повисле е окачена на почетно място голяма картина, която представлява как Косцюшко полага клетва на Краковския площад. Как тогава да не зная кой е бил той? Но досега не бях чувал, че е правил такива неща в Америка.

— Косцюшко е бил необикновен човек. За това най-добре свидетелствува начинът, по който той предложил услугите си на Конгреса на Съединените щати.

— А какво е направил? — попита боцманът, като се разположи удобно.

— Когато Съединените щати започнали борба за освобождение от тежкото настойничество на Англия, в Париж дошли двама американски пълномощници, за да издействуват помощ за своята армия. Това били Сайлъс Дийн и Артур Лин. Те именно давали препоръчителни писма на доброволците, въз основа на които били приемани в Америка във войската. Нашият Косцюшко не взел никакви писма. Качил се човекът на парахода с още петима поляци и заминал за Щатите.

— Хе, хе, а толкова ли е бил сигурен в себе си?

Томек поклати глава и продължи:

— Параходът се разбил край бреговете на островите Свети Доминик. Косцюшко и другарите му се хванали за мачтата и така стигнали до брега. Качили се на друг параход, който плувал за Филаделфия. Косцюшко веднага отишъл при славния учен и член на Конгреса Бенджамин Франклин. Помолил го да бъде приет във войската. Когато Франклин го попитал за препоръчителни писма, Косцюшко му отговорил, че иска да се представи с военните си способности и знания, а не с чужди препоръки. Конгресът възложил на Франклин да подложи на изпит амбициозния поляк. След изпита веднага му дали чин полковник.

— Хе, хе, вижда се, че не е бил какъв да е човек!

— Косцюшко преди всичко притежавал мъжество, големи знания и способности. Затова в сраженията край Трентън и Принсетън проявил голямо хладнокръвие, а със смелата си атака срещу врага направил впечатление на главнокомандуващия Георг Вашингтон. Оттогава бил придаван за съветник на генерали, на които били възлагани особено трудни задачи. Чел съм, че по време на обсадата на Йорктаун Вашингтон при прегледа на войските стигнал до една горичка, където бил Косцюшко със стрелците, които трябвало да започнат на другия ден атаката. На речта на вожда Косцюшко отговорил: „Утре или ще превзема укреплението, или ще загина.“ И при все че бил тежко ранен, принудил врага да напусне редута. Нашият Косцюшко е бил не само безстрашен и добър командир. Големи са заслугите му и за укрепяването на Филаделфия и лагерите на американската армия. А кой, ако не той, допринесе за победата при Саратога? За героичната битка го повишили в чин генерал-майор и му дали ордена „Цинцинат“. А знаеш ли, че когато след завръщането си от петербургски плен Косцюшко за втори път стъпил на американска земя, населението тук го приело с голямо въодушевление — американските граждани се впрегнали в колата му и го возили като триумфатор.

— Нищо чудно, щом е направил за тях толкова много — отвърна боцманът. — Да, ти си прав, но той не е само наш велик герой. Паметникът на Косцюшко, който видяхме във Вашингтон, никак не е лош.

— А не видя ли неговите паметници в Чикаго и другите градове? — попита Томек.

— Вярно, имаше такива.

— И не само той се е борил за независимостта на Съединените щати. Забрави ли, че Казимеж Пуласки като генерал-майор е загинал тук през 1779 г. в битката при Сеуеннех?

— Същият ли, който пръв организирал собствен легион?

— Значи, запомнил си го!

— Разбира се, че го запомних! А сега, братче, кажи ми освен Стшелецки, за когото вече ни говори, има ли други поляци, които са пътешествували из Америка?

Томек помисли малко, погледна весело боцмана и го попита:

— А помниш ли кой е открил Америка?

— Само да не кажеш, братче, че и той е бил поляк — разсмя се морякът. — Зная, че това е направил Колумб.

— Истина, но още по-рано, през 1476 г., полякът Ян от Колно^[1], гдански мореплавател, изпратен от датския крал, заминал начело на експедиция, за да спасява остатъците от нормандските колонисти в Гренландия. Вярно, че не стигнал дотам, но открил от другата страна на океана земя, която вероятно била Лабрадор. Пътешествието на нашия сънародник е станало шестнайсет години по-рано от откривателското пътешествие на Колумб.

— Ах, дявол да те вземе! Готов си накрая да ме убедиш, че и аз имам тук някакви заслуги — смееше се боцманът.

— Кой знае, може и ти да направиш нещо в Америка. Когато Фернандо Кортец спрял в Мексико, индианците му предложили робиня. После тази индианка, вече като дона Марина, направила на Кортец големи услуги. Сега пък вождът Черната светкавица ти предлага своята дъщеря. Може би Скалното цвете също ще изиграе подобна роля и ти ще станеш прославен човек.

— Да те вземе дяволът! Това ли трябваше да ми напомняш сега?! Казах вече, че не е за мене тоя деликатес. Помни какво ми обеща…

— Не се ядосвай, аз само се пошегувах.

— Май много се шегуваш с тая женитба. Не ме изкарвай от търпение… Разкажи ми какво още знаеш за поляците!? Говори ми за пътешественици, а не за женитби и индианки.

— Зная, че обичаш такива истории. Когато се върнем в ранчото, ще ти дам една интересна книга от Емил Дуниковски. Към края на миналия век той пътешествувал из Америка. Посетил големия Национален парк при река Йелоустон^[2]. След това с Витолд Шишло бил във Флорида. Ще видиш, че това е интересна книга. Друг наш сънародник, Хенрик Поляковски, проучвал Средна Америка. Пръв той е написал научен труд за растителността в Коста Рика, печатан на испански и немски. А Юзеф Буркарт, като пътувал из Мексико, направил много интересни наблюдения, които по-късно станали база за по-нататъшни изследвания на такива учени като Долфус и Ратцел.

Като разговаряше с приятеля си, Томек все поглеждаше към дъното на каньона. Изведнъж той прекъсна разговора. Наведе се над скалния ръб. След малко скочи от земята и извика:

— Боцмане, разузнавачите са се върнали. Пламтящия лъч ни прави знаци да се върнем в лагера!

Боцманът бързо пъхна лулата си в джоба и заслиза по ската на планината. Без много да се бави, Томек го последва. След десетина минути бяха вече в лагера. Черната светкавица ги чакаше, обкръжен от бойците.

— Хоуг! Нека братята ми послушат какви вести донесоха разузнавачите — обади се вождът. — Близо до селището срещнали голям койот, който тръгнал след тях. Мъчели се да го прогонят, понеже се страхували, че може да издаде присъствието им на зуните, но койотът им се зъбел и лаел пронизително. Съсеченото лице искал да го замери с томахавката си, но си спомнил за кучето на нашия бял брат.

— Динго! — извика Томек.

— Динго! — като ехо повтори боцманът.

— Може би това е кучето на моя бял брат. Разузнавачите веднага се върнаха, за да ни уведомят за това, което са видели. Щом кучето скита около селището, тогава имаме неоспоримо доказателство, че Бялата роза се намира у зуните.

— Трябва веднага да проверим дали тоя мним койот е моят Динго — разпалено каза Томек.

— Аз ще дойда с моите бели братя. Ще ни води Съсеченото лице — заяви Черната светкавица. — При тоя случай ще огледаме селището и на място ще съставим плана за действие.

През време на своето отсъствие Черната светкавица остави за свой заместник вожда Дългите очи. Разузнаването щеше да продължи два-три дни, затова си взеха храна и напълно въоръжени, напуснаха каньона.

Съсеченото лице ги водеше по края на планинската верига. Поради близостта на селището на индианците зуни той избираше най-скалистите места, за да не оставят следи. Но едва след повече от два часа ходене започна истинското разузнаване. Като прикритие сега те използуваха скали, дървета, храсти и всякакви неравности на почвата, а в откритите места пълзяха по земята. Намираха се вече близо до пуеблото. Те се изкачиха след Съсеченото лице на едно малко възвишение, където се спотаиха между храстите.

Отгърнаха внимателно клоните и пред очите им се откри пуеблото, сякаш залепено за подножието на стръмната скала.

Томек разглеждаше подробно селището на зуните с бинокъла, който беше му дал вождът Дългите очи. От мястото, където се намираха, се виждаше цялото селище. Пуеблото беше разположено от двете страни на чупката на планинската стена: от изток и от юг. Върху масива на най-долните къщи, които бяха без врати и прозорци, се издигаше терасовидно цяла пирамида каменни постройки. На по-горните етажи къщичките бяха все по-малки и още по-прилепнали до скалната стена. Част от плоските покриви на всеки етаж беше за по-горния тераса, на която през деня се концентрираше животът на жителите на селището. Като ги гледаше отдалече, човек имаше впечатление, че това са големи каменни стълби, прилепнали до планинската стена.

Квадратни отвори на плоските покриви заместваха вратите, прозорците и комините в скалните къщички. От етаж на етаж се отиваше по подвижни стълби. През нощта при нападение зуните ги прибираха на покрива. По тоя начин селището представляваше истинска крепост, в която можеше да се отстъпва от етаж на етаж.

Беше преди обед. През бинокъла ясно се виждаха жени, които готвеха на терасите, и деца, които си играеха там. Томек внимателно разгледа всички тераси, като търсеше сред пуеблоските добре запечатаната в паметта му фигура на Сали. За съжаление никъде не можа да я открие. Разочарован и угнетен, той подаде бинокъла на боцмана. След това и Черната светкавица разгледа пуеблото, а най-сетне същото направи и Съсеченото лице.

— Хоуг. Зуните са извънредно предпазливи — обади се тихо Черната светкавица, когато Томек скри бинокъла. — Само една стълба е пусната на земята и въоръжени мъже пазят жените, които работят на полето.

Отчаяни, Томек и боцманът едва сега обърнаха внимание на това.

— Дали това не е доказателство, че те именно са отвлекли Сали? — извика Томек. — Не можах да я видя никъде между индианките по терасите.

— Нищо положително не може да се каже, но във всеки случай зуните са много предпазливи и сякаш се страхуват да не бъдат нападнати — отговори Черната светкавица и като се обърна към разузнавача, попита: — А къде моят брат Съсеченото лице видя чудноватия койот?

— Недалеч оттук, ей там в гъсталаците — обясни Съсеченото лице, като показа малко по̀ на юг един пояс от храсти.

Слязоха предпазливо от възвишението. Няколко часа се въртяха около пуеблото, но никъде не срещнаха тайнствения койот. Огромният боцман, уморен от ходенето по неравния, пълен с дупки терен, бършеше потта от челото си, а накрая се спря и каза:

— Хайде да си починем, че се уморих много от горещината. На мене ми се струва, че това е било все пак койот.

— Откъде правиш това заключение, щом сами още не сме се уверили? — попита Томек разтревожен.

— Ха, ако това беше нашият Динго, нямаше да има нужда да го търсим като игла в купа сено. Не смяташ ли, че само да ни подуши, и веднага ще изтича при нас?

— Не помислих за това — въздъхна Томек.

— Малкия вожд казва, че враговете едва не убили кучето. Ако то е живо и е тръгнало след пуеблосите, тогава сигурно се пази от тях. През деня може би се крие в степта като койотите, а вечер идва при пуеблото — забеляза Черната светкавица.

— Ха, и това е възможно — измърмори боцманът.

— Черната светкавица правилно забеляза — съгласи се Съсеченото лице. — Ние срещнахме животното на разсъмване.

— Сега нека седнем да починем тук, а когато слънцето се скрие зад степта, отново ще отидем да обиколим пуеблото — предложи вождът.

— Няма друг изход — съгласи се на драго сърце боцманът.

Томек седна при него, а Черната светкавица и Съсеченото лице неуморимо претърсваха гъсталаците. Накрая, уморени и те се върнаха при белите си приятели.

Часовете минаваха един след друг. Слънцето бавно се придвижваше по небето на запад. Щом се показаха първите звезди, четиримата разузнавачи подновиха търсенето. През нощта те обиколиха пуеблото няколко пъти, като се приближаваха или отдалечаваха от него. Понякога се обаждаше кукумявка или прилеп трепваше с крила, чуха дори вой на истински койот, но той не наподобяваше лая на Динго.

— Струва ми се, че разузнавачите са взели койота за нашето куче — прошепна боцманът на Томек.

Томек предупредително запуши устата му с ръка. В момента се намираха много близо до стените на пуеблото, а на терасата на първия етаж двама пазачи седяха при разпален огън. Изведнъж Черната светкавица се спря. Протегна глава като жерав към обляното с лунна светлина пуебло, след което мълчаливо посочи с ръка към терасата.

На терасата имаше две фигури. Те се спряха за малко при пазачите и започнаха да се разхождат бавно.

Томек скочи и направи движение, сякаш искаше да побегне към пуеблото. За щастие в тоя момент твърдата ръка на Черната светкавица се намери на неговото рамо. Томек овладя непредпазливото си движение, предизвикано от голямото вълнение, но не можа да въздържи сълзите си, които пълнеха очите му. Вече нямаше и най-малко съмнение, че там, на терасата, се намираше Сали. Тя се разхождаше бавно, съпровождана от по-възрастна и по-висока от нея индианка. Тъмните силуети на жените ясно се очертаваха върху фона на белите стени на пуеблото, обляно от лунната светлина. Боцманът също позна момичето и беше не по-малко развълнуван от своя млад приятел. За това свидетелствуваше неговото ускорено дишане. Той се премести до Черната светкавица и го погледна право в очите. Без да снеме лявата си ръка от рамото на Томек, вождът направи с дясната многозначителен знак да мълчи, Четиримата стояха като каменни статуи, загледани в силуета на терасата.

Неочаквано някъде отстрани се чу дрезгав лай. Ниските отначало стонове ставаха все по-високи, а накрая се превърнаха в диво тъжно скимтене. Томек и боцманът трепнаха едновременно, а в това време на терасата на пуеблото фигурата на момичето се придвижи бързо до самия край на стената и като се наведе над ниската ограда, започна да се взира в тъмната степ. Придружаващата я индианка побърза след нея. Дръпна я навътре в терасата и двете изчезнаха някъде. Провлеченият вой замря.

Черната светкавица веднага пристъпи към действие. С жестове нареди на боцмана и Съсеченото лице да заобиколят възвишението, а той и Томек бързо се отправиха право към него. След няколко минути те бяха вече на върха му. Огледаха се наоколо. Кучето го нямаше.

— Закъсняхме! — обади се тихо Томек развълнуван.

— Хоуг! Кучето не е могло да се отдалечи много оттук. Да го потърсим в храстите!

Започнаха да търсят из гъсталаците.

— Динго! Динго! — повтаряше Томек тихо.

И като викаше Динго, той бързо се провираше през храстите. Клоните го шибаха по лицето, бодлите закачаха дрехите му, но той не обръщаше внимание на нищо. Изведнъж нещо тежко се стовари върху него. Томек изгуби равновесие и падна на земята. Несъзнателно хвана с ръка разрошена козина. От вълнение не можа да каже нищо. Мълчаливо прегърна косматото тяло, а в това време Динго търкаше главата си о неговата. Томек, щастлив, че е открил верния си четирикрак приятел, не знаеше какво става около него. Дори шумоленето на храстите не чуваше. Бдителният Динго изръмжа в знак на предупреждение и се приготви да скочи, когато при тях застана индианец.

Томек веднага дойде на себе си. Задържа кучето.

— Спокойно, Динго, спокойно, това е приятел — обади се той.

Кучето трепереше като трескаво и се готвеше да скочи.

Черната светкавица както винаги се ориентираше в положението. Затова той се отдръпна малко и каза:

— Нека Нах’тах ни уез’зи заведе кучето на възвишението. Аз ще вървя напред.

Томек тръгна след индианеца, като държеше кучето за врата. Динго се беше страшно променил. Цялото му тяло беше покрито с разрошена козина. С див, бдителен поглед той поглеждаше ту своя стопанин, ту индианеца; виждаше се, че мрази червенокожите, защото, когато Черната светкавица се навеждаше към него, гърчещите се сърдито бърни оголваха големите му зъби.

— Той още помни ударите на пуеблосите. Вярно куче! Не е оставило Бялата роза — похвали го Черната светкавица.

— Динго наистина е умно и вярно куче — каза Томек. — Колко пъти през време на нашите експедиции ни е спасявал от разни опасности.

— Хоуг! Нека моят брат го държи по-здраво. Ще повикам нашите приятели.

Томек хвана здраво Динго за врата. Черната светкавица даде с ръка знак за мълчание и в нощната тишина се разнесе скимтене на койот.

Динго наостри уши и удари силно с рунтавата си опашка, след това погледна най-напред към пуеблото, а после към храстите, в подножието на височината. Боцманът, запъхтян като цигански мех, изскочи от храстите. След малко заедно със Съсеченото лице той се озова при приятелите си. Огромният моряк седна на земята. Той прегръщаше и галеше Динго, който упорито махаше опашка и го лижеше с грапавия си език по лицето.

— Да живеят нашите, кученцето ми, да живеят! — говореше боцманът. — Но и ти си юнак! Не се даде на пуеблосите, не остави нашата Сали…

Като чу името на момиченцето, Динго се изтръгна от ръцете на боцмана и започна да вие пронизително към пуеблото.

— Хоуг! — прошепна Черната светкавица с уважение.

— Хоуг! — повтори Съсеченото лице.

— Знаем, знаем вече, че Сали е там — успокояваше Томек кучето.

— Браво, Динго! Юнак си ти, няма що! — повтаряше боцманът. — Ще измъкнем оттам горкичката Сали, дори ако трябва с лапите си да разруша тая крепост.

Динго се въртеше неспокойно. Обръщаше се към мъжете, поглеждаше към пуеблото, сякаш ги насърчаваше да отидат там.

— Какво ще правим сега? — попита Томек.

— Трябва да разгледаме пуеблото, за да съставим план за действие — отвърна Черната светкавица. — Ако успеем да се изкачим на върха на скалата, при която зуните са построили своите вигвами…

— Тогава бихме могли да видим всичко като на длан — прекъсна го Томек.

— Хоуг! Малкия вожд правилно каза.

Боцманът вдигна глава и погледна унило към върховете на скалите, зачервени от изгряващото слънце. Ох, как не обичаше той да се катери по планините! Но тоя път не възрази. Въздъхна тежко, а после измърмори:

— Дяволите непременно ще ги варят в пъкъла заради тоя строеж на къщи, но няма какво да му умуваме сега. Казвате, че трябва да се изкачим на тая планина ли? Е, тогава да не му мислим много. Да вървим!