Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (2)

II
Белият и червеният брат

Томек изпищя от болка, но нито за миг не загуби съзнание. Когато се търкаляха по зъбера, той се притисна силно в противника си и благодарение на случайността в момента на падането върху камъка индианецът се намери под него и с това го запази от пряк удар в скалата. Томек усети ужасни болки в ръцете, които прегръщаха противника. След доста дълго време той успя с най-голямо усилие да освободи кървящите си ръце. Кожата по тях беше напукана и ожулена. Изшипя от болка, когато се опита да раздвижи пръстите си. За щастие това бяха само повърхностни наранявания, за които почти веднага забрави, като видя лежащия неподвижно червенокож.

Разтревожен, Томек се наведе над безчувствения навай. Тънка струичка кръв се стичаше изпод отпуснатата върху камъка глава. Томек я повдигна внимателно. Кожата на главата отзад беше разкъсана, но сплетените плитки коса сигурно бяха намалили силата на удара, защото черепът, изглежда, не беше засегнат. Томек внимателно разгледа покритото със синини тяло на червенокожия. Не откри никакви по-сериозни рани. Само глезенът на десния крак беше започнал да губи формата си и да отича.

Томек бързо съблече остатъците от ризата си и я разкъса на ленти. С една от тях привърза силно кървящата глава на безчувствения индианец, а след това започна да бинтова подутото стъпало. Индианецът глухо простена.

— Виждаш ли докъде я докара! — измърмори Томек. — Кой дявол те накара да посягаш на живота ми?

Индианецът продължаваше да лежи неподвижно. Томек трескаво започна да обмисля как да помогне на ранения си противник. От върха ги отделяше десетметрова стръмна стена, а за да слезе долу, трябваше да мине по остро отсечен, осеян с камъни скат.

Без да се колебае, Томек сложи индианеца на дясното си рамо така, че главата му бе откъм гърба, а краката му висяха отпред на гърдите и внимателно слезе от скалата върху планинския склон.

Слизането не беше лесно. Томек трудно намираше сигурна опора за краката си. Ту се свличаше с лавина дребни камъни, ту приклякваше, докато накрая го налегна страшна умора. На няколко пъти трябваше да сяда, за да си поеме дъх. Индианецът лежеше отпуснат на неговия гръб и все повече му тежеше. Томек обаче не мислеше за себе си. Не обръщаше внимание на собствената си умора и рани. Стискаше зъби и цялото му внимание беше съсредоточено върху все още безчувствения противник. Най-после, след тежки усилия, Томек успя да слезе в подножието на планината.

Сложи индианеца на земята. Намери един голям яйцевиден кактус. Изчисти с ножа си бодлите му, отряза го от дебелото стъбло и го занесе при навая. Разрязването на кактуса беше работа за един миг, извади сочното му месо и започна да го изстисква върху лицето на индианеца.

Мина доста време, докато по лицето на навая преминаха спазми, предизвикани от силна болка. Той отвори очи, но като видя наведения над него Томек, пак ги затвори. Накрая индианецът се пробуди и впи поглед в лицето на бялото момче.

— Е, най-после дойде в съзнание — обади се Томек и се помъчи да се усмихне.

— Ти ме победи, не ме щади, доубий ме! — прошепна наваят.

— Изглежда, че зъл дух е влязъл в тебе — ядоса се Томек. — Не мога обаче да разбера защо посегна на живота ми, а сега искаш да стана убиец!

— Шерифът Алан те е изпратил да ме следиш…

— Какви глупости приказваш! — извика Томек. — Никой не ме е накарал да те следя и съвсем не съм те победил. Исках само да разгледам околностите от мексиканска страна и затова дойдох на тоя самотен връх, където случайно те срещнах! Но се чудя ти защо ме нападна. Едно обаче е сигурно — бихме се като две наперени петлета. Паднахме от ръба и ти си удари главата о една скала. Ето така изглежда тази моя „победа“.

— Но живееш у шерифа Алан — повтори наваят с горчивина, като търсеше погледа на Томек.

— Щом знаеш, че живея у шерифа Алан, трябва също да знаеш, че съм там едва от няколко дена. Пристигнах от далечна задморска страна да взема младата скуав^[1], с която ще заминем за Англия.

— Какво? Нима ти наистина не си от хората на шерифа?

— Нямам с тях нищо общо — уверяваше го Томек. — Но да видим сега как мога на тебе да помогна. Струва ми се, че си се наранил тежко при падането.

— Значи, моят бял брат не е от янките^[2]? — попита червенокожият.

— Аз съм поляк, моята родина се намира много далече зад океана — обясни Томек, доволен, че наваят го нарече „бял брат“.

— Хоуг! Наистина зъл дух ме заслепи, за да не видя истината. Трябва бързо да поправя грешката си, може би още не е късно… — говореше наваят трескаво, като се мъчеше да стане на крака.

Олюля се. Щеше да падне, ако Томек в последния миг не го беше задържал.

— Какво правиш? Кракът ти е навехнат — скара му се бялото момче.

— Помогни ми да се изкача на върха, нямам нито минута за губене — отвърна индианецът, като се опираше на рамото на другаря си.

— Оттук няма да можем да се изкачим на върха — възрази Томек. — Най-добре ще бъде да заобиколим до пътеката.

— Ако моят бял брат иска да ми докаже, че нашата среща е била съвсем случайна, тогава ще ми помогне да се изкачим колкото е възможно по-бързо на върха — отговори нетърпеливо наваят.

— Е, добре, да опитаме! — въздъхна Томек, като гледаше тревожно стръмния склон.

Започнаха крачка по крачка да се катерят по ската. Лицето на младия навай побледня от голямото усилие. Беше облян в пот. Често падаше на земята, въпреки че Томек с всички сили го придържаше под ръка. Индианецът влачеше навехнатия си крак, не обръщаше внимание на болките, не искаше да почиват: упорито се стремеше към върха.

Томек беше вече съвсем изтощен; краката не го слушаха, задъхваше се, а бяха изминали едва половината път. Индианецът, изглежда, познаваше тук отлично всяка педя земя, защото, вместо да се катери отвесно нагоре, се движеше косо и намираше невидим за Томек по-леснодостъпен наклон. Скалната площадка, върху която бяха паднали от главния зъбер, се намираше вече на няколко десетки метра надясно от тях.

Индианецът ставаше все по-неспокоен. По едно време приседна на склона. С дясната си ръка закри очи пред слънчевия блясък, дълго се взираше във вълнообразната степ.

— Хоуг! Ето го, ето го там, на изток! — извика изведнъж той, като показваше с ръка посоката.

Томек втренчи поглед. В далечината на малко възвишение видя конник, който гледаше към самотната планина.

Младият индианец махаше с ръце, викаше нещо високо на непознат език, но тайнственият конник стоеше неподвижен като каменна статуя. Разстоянието между него и момчетата беше твърде голямо, за да чуе викането. На сивозеления стръмен склон те бяха невидими за него. Томек разбра, че ако наваят сега се намираше на върха на планината на голямата скала, конникът щеше да забележи силуета му върху фона на светлото небе.

— Той не може да ни види, нито да ни чуе — извика Томек на другаря си.

— Стреляй нагоре с револвера си! Той сигурно ще чуе изстрела! — извика наваят. — По-бързо, по-бързо! Гледай, той си отива!

Това беше вярно. Далечният конник беше вече напуснал възвишението — неговият кон все по-бързо препускаше право към границата на Съединените щати.

— Стреляй! — изкрещя наваят, като хвана Томек за рамото.

Томек искаше да извади оръжието, но вместо дръжката на револвера ръката му напипа празен кобур.

— Изгубил съм револвера си, навярно е паднал, когато се бихме — извика той.

— Търси го бързо, защото иначе… позор за мене! — подканяше го индианецът с отчаян глас.

Томек сякаш изведнъж придоби сили и изтича към скалата, където се надяваше, че ще намери изгубения си револвер. Спъваше се, пълзеше, докато най-после се довлече до подножието на големия каменен блок. Протегна ръце, за да се хване за неговия ръб, но при все че беше се повдигнал на пръсти, не можа да го стигне. Беше много уморен, за да се реши на опасно катерене. Реши да търси мястото, откъдето беше се свлякъл от камъка на ръце с индианеца. Скоро го намери и след миг беше на скалата.

След кратко търсене той видя черния си револвер върху сипея на склона. Извика от радост и грабна оръжието си от земята. За беда дулото му беше пълно с пръст. Докато го изчисти с ножа си, конникът, който сега препускаше по степта като вихър, се изравни със самотната планина. Томек издигна револвера и едно след друго натисна спусъка пет пъти. Уви, тайнственият конник вече не можеше да чуе изстрелите. Той се скри зад планината, чийто висок склон заглуши ехото им.

Томек се ориентира в положението. Не си губи времето да пълни наново револвера; скри го в кобура и се притече на помощ на индианеца, който отново се катереше нагоре.

Издръжливостта на навая, както и изключителната упоритост, с която се стремеше към върха, породиха у бялото момче истинско уважение.

На Томек не му липсваше нито разум, нито съобразителност. Не се съмняваше, че индианецът е дошел на самотната планина, за да се срещне с непознатия конник. Тази среща навярно е била много важна, щом наваят беше започнал борба на живот и смърт, като мислеше, че Томек е изпратен от шерифа Алан да го следи.

Измина доста време. Двете момчета бяха отново на върха. Индианецът беше съвсем изтощен. Раната на главата и навехнатият крак го боляха силно, макар досега да изглеждаше, че той не обръща внимание на това. Навярно през цялото време мислеше само за тайнствения конник, защото едва се изкачиха на върха и той веднага се упъти към северния ръб, откъдето се откриваше изглед към степта в американската територия.

Двете момчета се взираха, търсеха конника, но той никъде не се виждаше. Индианецът се опечали още повече. Накрая прекъсна мълчанието:

— Дали моят брат може да намери пушката ми?

— Ей сега. Сигурно е при скалата. Нека моят червен брат ме чака тук — отвърна Томек.

Намери пушката много лесно. Беше старо, изхабено оръжие. Томек я разгледа внимателно. Знаеше, че незначителните на пръв поглед пушки на траперите и червенокожите се отличават с необикновени качества. По дългата цев се виждаха резки; според обичая на Дивия Запад те можеха да означават броят на убитите врагове.

Томек преброи резките. Бяха тринайсет една след друга, а след известно разстояние — още четири.

Индианецът беше съвсем млад, за да се допусне, че всички резки по цевта означават негови победи. Вероятно той беше наследил оръжието от някой отличен боец. А фактът, че младият навай притежава такова оръжие, говори, че вероятно е известна личност сред своите.

Като разсъждаваше така, Томек реши да го разгледа внимателно. Той вървеше предпазливо, като се криеше зад скалите. По тоя начин се доближи до навая, без той да го забележи. Индианецът седеше на земята и подпрял лакти на коленете, беше скрил лицето в ръцете си.

Томек не можеше да повярва на очите си — нима червенокожият плачеше? Това му се видя съвсем невероятно, защото сълзите не отговаряха на неговото предишно мъжествено държание. И все пак Томек не беше се излъгал — по конвулсивно притиснатите до лицето пръсти течаха сълзи. Наваят наистина плачеше. Дали това бяха сълзи от болките или израз на отчаяние и несполука? Томек не можеше да отгатне, но реши, че да се разглежда скришом човек в момент на слабост, е непочтено. Оттегли се много предпазливо и едва след известно време отново отиде при другаря си.

Индианецът още седеше на земята. Оправяше си косата, разчорлена по време на борбата. До него беше парчето от ризата, с което Томек беше му превързал раната. По лицето му нямаше и следа от възбуда. Владееше се отлично. Като видя Томек, проговори:

— Моят бял брат намери пушката ми. Благодаря. Време ми е вече да тръгвам, трябва да бързам.

Томек сложи пушката до червенокожия и каза:

— Лошо е направил моят червен брат, че си свалил превръзката от главата си. Раната ти още кърви.

Наваят го погледна. Дълго се взираше в очите на бялото момче. Не съзря в тях измама и предателство, защото се усмихна тъжно и отвърна:

— Белите обичат най-много червенокожите, когато гледат техните кости, белеещи се на слънцето в степта. Всеки индианец за тях е краставо куче, което иска да живее на земята, която те желаят да владеят. Но наваите, апахите и сикусите умеят да се опълчат срещу врага. Аз съм навай. Ако някой бял или червенокож полицай, който служи при белите, ме срещне ранен в степта, ще бъда изложен на опасността да ме откарат при шерифа като заподозрян в това, че съм нападнал някого, Казах това, понеже моят брат е дошъл тук отвъд океана за малката бяла скуав и скоро ще замине с нея за родината си.

— Много пъти съм чувал за подлите постъпки на белите спрямо индианците, но не предполагах, че всред вас се намират предатели, които служат на нашествениците. Защото американската земя е ваша, ваше отечество.

— Моят бял брат е млад като мене, но Маниту^[3] му е дал голям ум. Моят бял брат трябва да участвува в съвета на старейшините на своето племе. Ако всички бели говореха и постъпваха като тебе, индианският военен топор никога не би се издигал срещу тях. За съжаление не всички индианци разбират необходимостта от обща отбрана. Намериха се и предатели. Те наистина са крастави червени кучета.

— Разбирам твоята омраза, защото и моята страна е поробена.^[4] У нас също се срещат предатели. Сега обаче трябва да помислим за твоите рани. Трябва да сложиш парчето от ризата под препаската, където са забодени перата. Чакай, аз ще ти помогна. Е, така е добре. А стъпалото ще наместим и превържем.

Томек сръчно намести навехнатото стъпало и го стегна здраво с бинт от ризата си. Въпреки болката индианецът беше се замислил за нещо, но едва след доста време сподели тревогата си:

— Моят бял брат живее у шерифа Алан. Когато се върне изподраскан и със скъсани дрехи, шерифът непременно ще го попита какво се е случило. Какво ще му отговори моят бял брат?

— Преди всичко ще се постарая Алан да не ме види в това състояние. Ще повикам моя другар, боцман Новицки, вън от къщи и ще го помоля да ми донесе чиста риза.

— За оня грамаден бял мъж ли говори моят бял брат, който също живее у шерифа? — попита наваят.

— Значи, ти си виждал боцмана Новицки? А как е станало това? — попита Томек, като започна да подозира, че наваят следи всички, които живеят в ранчото на Алан.

— Работя като ковбой у шерифа — беше отговорът.

— Аха значи, такава била работата! — засмя се Томек. — Тогава можем да се върнем заедно в къщи.

— Не, аз съм със стадото на близкото пасище. Ако шерифът ни види заедно, много лесно ще разбере истината. А как моят бял брат ще обясни на приятеля си своя необикновен вид?

— Не се грижи за това. Ще му кажа, че конят ме хвърли върху един голям бодлив кактус. Боцман Новицки е прекрасен другар. Никога не задава въпроси повече, отколкото е необходимо.

— А малката бяла скуав? — продължаваше да пита индианецът.

— Ако мислиш за Сали, можеш да бъдеш напълно спокоен. Ще повярва всичко, каквото й кажа, а майка й е олицетворение на добротата и много ме обича. Двете живеят в далечна страна, която се нарича Австралия. Тяхната ферма се намира в степта, край една голяма гора. Един път малката скуав се загубила в тази гора. Извиканите от околността фермери не могли да я намерят. Аз имах това щастие. Открих я случайно. Беше си навехнала крак като тебе и не можеше сама да се върне в къщи. Госпожа Алан и Сали ще направят всичко, за каквото ги помоля. Ти не се тревожи.

— А защо моят бял брат пътува из разни далечни страни?

— С татко и двама негови приятели ловим диви животни, а след това ги продаваме в Европа. Тия животни после можеш да разглеждаш в специално пригодени за тая цел градини.

— Хоуг! Червения орел е слушал за такива хора, които хващат живи диви животни.

— Виждам, че имаш хубаво име — забеляза Томек. — Мога ли да те наричам и аз Червения орел?

— Всички ме наричат така — отвърна наваят. — А сега да вървим при нашите коне.

— Червеният орел не трябва да пресилва навехнатия си крак. Ще те взема на гръб. Вземи си пушката и се качи на гърба ми — предложи Томек.

След кратко колебание индианецът възседна Томек „на чуш“. Тръгнаха по пътеката надолу по склона. Томек беше силно момче, но уморен от случилото се тази сутрин, много пъти се спира да почине, докато стигнат при конете. Мустангът веднага подуши хората — пръхтеше и удряше с копита в земята. Наваят свирна. Мустангът изцвили и се успокои.

Индианецът слезе от гърба на Томек до самия кон. Отвърза края на аркана от храста и без да изпуска пушката от ръка, се хвана за дългата грива на мустанга. С ловък скок се намери на гърба му.

— Нека моят бял брат седне зад мене — предложи той.

— Няма нужда, аз оставих коня си на няколко десетки крачки оттук — отговори Томек.

Скоро той намери коня си и го възседна. Слязоха бързо от планината в широката степ. Мълчаливо препускаха в галоп. След половин час наваят спря коня си.

— Тук нашите пътища се разделят в различни посоки — каза той. — Моят бял брат ще тръгне на северозапад, а аз трябва да вървя на север — там е пасището.

— А скоро ли Червения орел ще се върне в ранчото на Алан? Искам да си поговорим по много въпроси — каза Томек.

— Ще гледам да се срещна скоро с моя бял брат.

— Ще чакам. Довиждане!

Томек размаха приятелски ръка и обърна коня си към ранчото.

Индианецът седеше неподвижно на мустанга леко наведен напред, като държеше с двете си ръце своята дълга, с резки пушка.

Когато бялото момче започна да се отдалечава от него, той сложи показалеца си на спусъка.

„Само умрелите не издават тайните“ — помисли си той, като подпря оръжието на дясното си рамо.

Щеше вече да натисне спусъка, когато изведнъж осъзна, че бялото момче изобщо не беше го попитало за непознатия конник.

„Та нали аз исках да го убия. Той не само че не използува победата си, но ми помогна като на приятел. Тоя бял не знае нищо за Червената светкавица, следователно не може да ни предаде.“

Бавно и с облекчение свали оръжието и прошепна:

— О, велики Маниту! Мразя белите и съм готов винаги да полетя на бой с тях. Не мога обаче да убия човека, който постъпи така благородно с мене.