Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (19)

XIX
Първите следи

Индианците отвлякоха от ранчото на дон Педро стадо отлични коне. Натовариха ги с богата плячка, след което осем бойци тръгнаха с тях на изток, като взеха със себе си и двамата си ранени другари. Както обясни Черната светкавица, близо до Планината на знаците имало на бивак отряд индианци от резерватите, които щели да се погрижат за конете и плячката, както и за ранените.

Петнайсетина индианци метнаха върху шиите на пленниците примки, за да могат по тоя начин да ги водят край конете си. Не след дълго цялата дружина бързо се отдалечаваше от пепелищата на ранчото. Последните трима индианци навиха одеялата си, вързаха ги за въжета и ги повлякоха след себе си по земята. Това беше стар начин за заличаване на следите, но във всички случаи той значително би затруднил евентуалното преследване.

Едва късно след обяд спряха да си починат. Черната светкавица сякаш се страхуваше от преследване, защото постави стража на много места. След като всички утолиха глада си, вождът поръча да му доведат пленниците. Това бяха двама метиси и четирима индианци от племето пуеблоси. Започна разпитът.

Пуеблосите упорито мълчаха, а метисите, след като ги заплашиха с изтезания, казаха всичко, което знаеха. Техните думи потвърждаваха предположенията на шерифа Алан.

И тъй, един от метисите бил свидетел как няколко неизвестни пуеблоси довели в ранчото кобилата Нил’ши. Дон Педро купил от тях коня, като им платил много скъпо в злато и разни други стоки. След сключването на сделката пуеблосите бързо си заминали. Двамата метиси непрекъснато уверяваха, че в имението никога не е имало бяла девойка, нито пък са слушали от дон Педро за нея. Те единодушно изразиха предположението, че пуеблосите може би са я отвлекли в своето поселище. По нареждане на Черната светкавица бойците отново отведоха пленниците настрана. Индианските вождове започнаха кратко съвещание с белите си приятели.

— Проклетите пуеблоски кучета непременно знаят кое племе е отвлякло Бялата роза и кобилата Нил’ши, но не искат да ни кажат това — обади се Черната светкавица. — Ще видим дали така упорито ще мълчат при стълба на мъченията.

— Вожде, имам голяма молба към тебе — обади се Томек.

— Ушите ми са винаги широко отворени за моите приятели — отвърна Черната светкавица. — Нека моят брат каже какво желае.

— Подари живота на пленниците!

Черната светкавица го погледна изумен.

— Пленниците трябва да умрат — заяви той твърдо. — Бих ги избил дори ако бяха казали кой е отвлякъл Бялата роза. Само умрелите няма да кажат на никого, че именно ние нападнахме ранчото на дон Пелро. Пуеблоските кучета сигурно ме познават. А Нах’тах ни уез’зи знае ли, че губернаторът на Ново Мексико е обещал висока награда за моята глава? Заради тия пари Многото гриви стана предател. Пленниците трябва да умрат, защото видяха Черната светкавица и особено вождовете Дългите очи и Хитрата лисица, които след експедицията отново ще се върнат в резервата. Затова нека моят бял брат не моли милост за пленниците.

— Вожде, много държа на твоята безопасност, както и на безопасността на вождовете Хитрата лисица и Дългите очи. Но не смяташ ли, че аз и моят приятел също можем да бъдем подведени под отговорност за нападението?

— Хоуг! Моят брат правилно забеляза — пленниците може би познават и вас.

— Прав си! Един от тия метиси беше жокей на дон Педро на родеото. Познах го и съм сигурен, че той също ме позна. Въпреки това много те моля: подари живота на пленниците!

Шепот на негодувание се разнесе сред индианците. Вождовете Дългите очи, Хитрата лисица и Пламтящия лъч гледаха Томек почти враждебно. Черната светкавица беше не по-малко сърдит от тях, но още веднъж се въздържа и каза рязко:

— Моят бял брат е лош съветник. Не може боец на военна пътека да излага другарите си без нужда на опасност. Ако такова предложение беше направено от индианец, щях да му строша главата с моя топор.

Разтревожен, боцманът погледна Томек, но като видя необикновена упоритост на лицето му, разбра, че момчето не се е уплашило от заплахата и няма намерение да отстъпи лесно.

Томек в пълното с напрежение мълчание спокойно гледаше Черната светкавица. Младото бяло момче и страшният вожд на апахите дълго се измерваха с погледи. Накрая Томек се обади със сериозен глас:

— Странни са думите ти, вожде. Преди всичко не бих молил милост за пленниците, ако наравно с вас не съм изложен на опасност. Ти каза, че ако индианец би ти направил такова предложение, би му разбил главата с топора си. Племената на апахите и наваите ме приеха в средата си, затова сега и аз съм подчинен на твоите заповеди. Помисли добре дали съм заслужил това, а после ме убий!

След тия думи Томек се наведе към Черната светкавица, който изумен се отдръпна малко и със сърдит глас извика:

— Хоуг! Изглежда, че някакъв зъл дух е влязъл в тебе! Какво искаш от мене?

Томек се изправи с изпълнен с достойнство порив:

— Слушай, вожде, и вие всички мои червенокожи братя — обади се той. — Ще ви обясня сега защо моля да бъде подарен животът на нашите пленници. Въпреки мнението на някои бели, че индианците ся жестоки и диви, аз ви смятам за благородни хора. Доказателство за това беше фактът, че на родеото аз се облякох с дрехите, подарени ми от съвета на старейшините на апахите и наваите. Обърнах се също към вас, като към приятели, да ми помогнете да намерим Бялата роза. Можете ли да допуснете, че щях да направя това, ако не вярвах във вашата честност? Честният човек не отнема живота на ближния си само затова, че временно има надмощие над него. Убиването на пленник е обикновено убийство и затова се застъпвам за пленниците. Вярвам, че като храбри и безстрашни воини ще изпълните молбата ми.

— Изглежда, че Нах’тах ни уез’зи има два езика. Най-напред ни накара да изровим военния топор, а сега не иска да убива враговете — разпалено извика Пламтящия лъч.

— Зле тълкуваш думите ми, Пламтящи лъч! Казах, че убиването на човека може да бъде оправдано само от висша необходимост, например при отбрана на собствения живот. А пленниците сега за нас не са опасни. Убиването им само защото биха могли да ни обвинят за нападението на ранчото би било една обикновена страхливост.

— Тогава всички бели са страхливци, защото убиват индианците, без това да се налага — сухо се намеси вождът Дългите очи.

— Ако разсъждавам като моя червен брат, тогава мога да кажа, че всички индианци са предатели, понеже Многото гриви предаде на белите вожда Черната светкавица — отби удара Томек.

Пламтящия лъч измъкна от колана томахавката си.

— Лъжеш, бяло куче! — изкрещя побеснял. — Ти обиди всички ни.

— Съвсем не съм имал такова намерение — възрази Томек спокойно. — Казах само, че както измежду белите, така и между индианците има хора благородни, добри и… лоши. Неразумно постъпва тоя, който по най-лошите и глупавите съди за всички останали.

— Хоуг! Нашият бял брат каза истината — намеси се Хитрата лисица. — Но нашият закон гласи, че само умрелите не издават тайни. Затова трябва да убием индианците.

— Такъв е нашият военен закон, а който го наруши, наказва се със смърт — добави Черната светкавица, като потискаше възмущението си.

— Всички закони са измислени от хората и пак хората могат да ги изменят — отговори Томек.

— Нах’тах ни уез’зи в езика на белите означава: Малък вожд — отново се обади Хитрата лисица. — На вождовете не подобава да нарушават военния закон, а още повече да се застъпват за пленници.

— Всичко подобава на човек, който излиза в защита на другите — каза Томек. — Това са правили големи вождове, които никой не може да обвини в непочтеност!

— Бели ли са били те? — иронично попита Хитрата лисица.

— Да, бели, велики и благородни вождове не само на отделни племена, но и на цели народи. И не друг, а Великия бял баща от Вашингтон Абрахам Линколн^[1] издействува свободата на негрите и за това дори води война с белите плантатори от юг.

— Хоуг! Великият бял баща е имал добри намерения, но другите бели не го слушали — възрази упорито Хитрата лисица.

— Моят червен брат греши — възрази Томек. — Много бели са искали да помогнат не само на негрите, но и на индианците. Например моят сънародник Павел Стшелецки се е застъпвал за индианците и робите пред великия бял баща Джексън още преди Абрахам Линколн. В защита на австралийските туземци е написал книга, която моите червени братя наричат говореща хартия.

— Може би това е истина — призна вождът Дългите очи. — Но нито един велик вожд не се е застъпвал въпреки военния закон за пленници.

— Така ли мислиш? Тогава ще ти разкажа интересна история. Преди американците да получат независимост, страната била управлявана от англичаните. Това било много несправедливо управление, затова заселниците решили да си извоюват независимостта и започнали неравна борба. На помощ на американците дошли благородни хора от Европа, между тях бил и полякът Тадеуш Косцюшко. Като полковник в американската армия той се е борил храбро против англичаните, за което получил големи отличия и почести. Понеже предвождал част от армията, той бил истински голям вожд. Когато превземали крепостите Август и Нинета Сюкс в Южна Каролина, главнокомандуващият генерал Грин забранил под страх от смъртно наказание да се щадят враговете. Косцюшко, виждайки страшната сеч, спасил четиридесет англичани, като ги закрил със собственото си тяло. Не само че не бил наказан, но бил похвален от главнокомандуващия Вашингтон.

— Чудни неща разказа Нах’тах ни уез’зи — смая се Пламтящия лъч.

— Ще добавя още, че тоя именно Косцюшко бил произведен в чин генерал от правителството на Съединените щати, а после се върнал в родината, където застанал начело на нашия народ в борбата му за свобода срещу нашествениците. Може ли тогава да се каже, че такъв велик вожд е постъпил недостойно, понеже е бранел пленниците?

— Хоуг! Никой не би произвел страхливец за главнокомандуващ — призна Черната светкавица.

— Трябва да се прави разлика между страхливост и благородство — отговори Томек. — Обърнах се към моите червени братя за помощ, защото вярвам, че индианците са благородни бойци. В противен случай нито аз, нито моят приятел щяхме да тръгнем с вас на военен поход.

След тия думи на Томек зацари продължителна тишина. Томек и боцманът неспокойно поглеждаха страшните си съюзници. Черната светкавица хвърли поглед към червенокожите воини и накрая каза:

— Хоуг! Малкият вожд е бял, но той принадлежи към нашето племе. Никой няма право да те нарече враг на индианците, при все че говориш странни неща и не мислиш като нас. Хоуг! Ти си прав. Безстрашният и благороден боец не е страхливец, нито предател, дори тогава, когато се застъпва за пленниците. Ти доказа това, като се опълчи срещу всички нас. За тебе и твоя приятел вече два пъти наруших закона, който аз сам наложих на моите бойци. Въпреки че не мога да разбера всичко, което ти говориш, ще изпълня твоята молба: ще подаря живота и свободата на пленниците. Хоуг! Казах!

— Благодаря ти, Черна светкавицо! Сега наистина съм горд, че „вие и ние сме една кръв“ — отвърна Томек развълнуван.

— Сякаш го взе от устата ми, братче — горещо добави боцманът, като гледаше момчето с уважение. — Вие сте порядъчни и почтени мъже. Мога да те уверя, Черна светкавицо, че капитан Мортън ще си изпати здравата, ако още веднъж те нарече пред мене бандит! Ха, аз пък мога да кажа само толкова — всичките вие винаги можете да разчитате на мене.

Повечето от бойците бяха изненадани, че пленниците няма да бъдат убити. Въпреки това, свикнали да слушат вожда, мълчаливо приеха неговото решение. Те наблюдаваха изпод вежди младия бял брат. Изглежда, той беше могъщ боец, щом твърдият и обикновено непреклонен вожд се вслушваше в молбите му. Дори Пламтящия лъч не се разсърди. По-скоро беше тъжен и замислен. Той все повече откриваше разликата между себе си и белите приятели на вожда.

Черната светкавица не остави на бойците си много време за размишление: военното съвещание продължи. Вождът представи плана за действие. Той предложи целият отряд да се придвижи на юг и да се скрие в планината Сиера Мадре. Оттам ще бъдат изпратени разузнавачи към поселището на индианците зуни, за да се провери дали те са нападнали ранчото на Алан. Защото, ако зуните са причинителите на цялото нещастие, тогава Сали би трябвало да се намира при тях.

Планът на Черната светкавица беше приет единодушно. По тия места зуните бяха единствените представители на индианците пуеблоси, а опитният по тия въпроси шериф не би сгрешил в разпознаването на нападателите.

Качиха се на конете си и потеглиха на път, като оставиха пленниците леко вързани.

Отрядът леко се придвижваше на югозапад към планинската верига Сиера Мадре, която се очертаваше на хоризонта. По пътя към тях се присъедини Червения орел, изпратен предния ден при шерифа Алан и госпожа Алан. Както разказваше, отчаяната майка на Сали просто го засипала с лавина от въпроси. Едва успял да я поуспокои, като я уверил, че боцманът и Томек с много свои приятели са тръгнали вече да търсят изчезналата й дъщеря.

Кавалкадата бързо стигна вълнообразното плато. Разузнавачите оглеждаха внимателно околността. Единият от тях пристигна галоп на разпенения си мустанг при Черната светкавица.

— Хоуг! Хоуг! Между възвишенията на степта видяхме грамаден бизон — извика той необикновено възбуден.

Черната светкавица закова коня си на място.

— Сигурен ли си в това? — попита той недоверчиво.

— Хоуг! Видях бизона с очите си. Останалите двама разузнавачи го наблюдават иззад една височинка!

Вестта за бизона, предавана от уста на уста, като светкавица стигна до ушите на всички бойци. Вождовете Хитрата лисица и Дългите очи веднага отидоха при Черната светкавица.

— Хоуг! Ако разузнавачите казват истината, това е несъмнен знак, че великият Маниту благославя нашия военен поход и ни изпраща животно, което е осигурявало на нашите бащи и на бащите на нашите бащи независим живот в необятната прерия. Вождовете Хитрата лисица, Дългите очи и моите бели братя ще дойдат с мене да проверим дали разузнавачите не са се излъгали — каза Черната светкавица, като скочи от коня си.

Изброените от вожда бързо слязоха от конете си. Хитрата лисица взе лък, стрели и кожа от койот — необходима при индианския лов на бизони. Необикновено възбудени, те изтичаха към възвишението, което им показа разузнавачът.

Огромните стада бизони, които някога са пасли по тревистите прерии, сега бяха само минало. Още през 1872–1874 г. бизони са се срещали из прериите от Канада чак до Крайбрежието на Мексиканския залив и от реката Мисури^[2] до Скалистите планини. През есента многохилядните им стада отивали на юг да търсят по-мек климат, а през пролетта се връщали отново на север. Началото на унищожението на бизоните, чиито огромни стада били някога необикновено разнообразие за необятните американски прерии, започнало след прокарването на железопътната линия Пацифик^[3], която разделила на две части земите, наричани бизонов път — на северна и южна. Изкуственото разделяне на пасищата нарушило изведнъж начина на живот на тия безпомощни и кротки животни. В действителност обаче напълно ги унищожава масовият лов, организиран от белите и индианците заради техните кожи. В началото на XX век, тоест когато Томек и боцманът се намирали в Америка, бизоните били голяма рядкост на границата между Съединените щати и Мексико. Затова нямаше нищо чудно, че и те посрещнаха вестта за бизона като нещо необикновено.

Ловците вървяха много внимателно, закривани от високата трева. Те се качиха на възвишението пълзешком. И като омагьосани наблюдаваха самотния бизон, който скубеше спокойно трева.

Беше огромен, дълъг към три метра, висок почти два метра. Томек веднага си спомни варшавския час по зоология: „Американският бизон се различава от полския по това, че има много по-къси крака, сравнително по-голяма предна част на туловището от задната, по-гъста козина и по-широка глава.“ Сега провери това непосредствено.

Големият стар бизон спокойно скубеше трева; отдалече изглеждаше, че с дългата си брада мете земята.

Индианците гледаха бизона сякаш с религиозна почит. Но накрая в тях закипя истинска ловджийска кръв. Черната светкавица прошепна пръв:

— Хоуг! Разузнавачите не ни излъгаха! Духовете на нашите бащи ни помагат в похода. Иначе би ли могъл да се яви днес бизон на пътя ни?

— Хоуг! Така е. Изглежда, че великият Маниту ни изпраща бизона, за да ни насърчи преди борбата със зуните — призна тихо Дългите очи.

Естествено, че Томек и боцманът не вярваха в свръхестествената поява на бизона на пътя им. Те предполагаха, че няколко от тия редки днес животни навярно живеят в планинските клисури. Тоя бик навярно се е отделил от стадото си, за да търси храна. А може да е и някой самотник, който прекарва живота си по тия диви места. Така или иначе бизонът беше нещо реално. Боцманът започна да се страхува да не би случайно животното да се изплаши и избяга; затова се опря на лакти и приготви пушката си.

— На такова разстояние изстрелът не е сигурен. Раненият бизон ще избяга и ще се скрие в планината — прошепна Томек, като измерваше с очи разстоянието.

— Малкият вожд правилно забеляза — съгласи се Черната светкавица. — Нека Гърмящия юмрук остави бизона на вожда Хитрата лисица.

Боцманът се подвоуми, като видя как Хитрата лисица извади от колчана си три перести стрели и лък. Черната светкавица забеляза недоверието на боцмана, затова отново се обади:

— Индианците векове наред са ловили бизони. Преди още белите да донесат пушките си, ние по свой начин сме убивали по стотици глави на един лов. Дори сам индианец може незабелязано да отиде при стадото и да застреля няколко бизона. Моите братя ще видят как Хитрата лисица ще се справи сам…

Хитрата лисица наистина не губеше време. Той се покри цял с кожата на койота, взе в ръка лъка и стрелите и пълзешком започна да слиза от възвишението право към бизона. Пълзеше на зигзаг по земята, като държеше в ръка оръжието си.

— Ще уплаши животното като нищо — измърмори боцманът.

— Чувал съм, че индианците някога така именно са убивали бизоните и дори много по-страхливите от тях антилопи — отвърна му шепнешком Томек. — Хитрата лисица пълзи срещу вятъра, затова може би ще успее…

Хитрата лисица беше вече на половината път. Изведнъж грамадното животно повдигна малко голямата си глава, разтърси я, за да отстрани дългата гъста грива, която падаше в очите му. Въпреки това тя не му позволяваше да различава съвсем точно предметите. То стоеше по посока на вятъра и не можеше да усети миризмата на човека: виждаше само предпазливо приближаващия се страхлив и добре познат койот. Успокоен от това, бизонът продължаваше да си скубе трева.

Хитрата лисица без страх се приближаваше до животното. Като обитател на прерията, той знаеше добре нравите на бизоните. Само предвещаващата нещо лошо миризма на човек можеше да предупреди животното за опасността. Сега обаче вятърът беше благоприятен за ловеца, а бизонът, който не се страхуваше дори от гърмежа на огнестрелно оръжие, не обръщаше никакво внимание на койота. Значи, истина било, че добре скрит или маскиран стрелец би могъл да изпрати няколко изстрела срещу избрани от него животни сред стадо, което пасе спокойно. А според твърденията на стари ловци дори предсмъртното хъркане на простреляно със стрела или куршум животно не предизвиква паника в стадото. В повечето случаи само бизоните, които се намират най-близо до умиращия си другар, вдигат гривестите си глави, гледат известно време наоколо и пак продължават да скубят трева.

Индианецът се промъкна до бизона на разстояние двадесетина крачки, без животното да подозира нещо. Избираше си най-удобно място за стреляне. Пълзешком мина от лявата страна на животното, Томек помоли вожда Дългите очи да му даде бинокъла си; наблюдаваше внимателно необикновения лов. Видя съвсем ясно как Хитрата лисица се спря недалече от бизона. Опрян на лакти, червенокожият сложи стрела на тетивата, изправи се на колене, опъна лъка и пусна стрелата. Стрелата се заби цяла в хълбока на животното. Бизонът подскочи, приседна, а в това време Хитрата лисица го прободе с втора стрела. Бизонът падна на предните си крака, приклекна; от силната болка се изправи още веднъж. Ловецът опъна лъка. Нова переста стрела се впи в хълбока на животното малко по-ниско от първата. Бизонът грохна на земята и не след дълго се вцепени напълно. При триумфалния вик на Черната светкавица конниците препуснаха към ловеца-победител и трофея. Веднага се заловиха да разрязват убитото животно.

Томек и боцманът видяха, че умелото разрязване на убития бизон изисква голямо внимание и сръчност. Също като тях по-неопитните млади индианци следяха внимателно действията на старейшините на племето.

Обърнаха убития бизон по корем, като направиха подпора за тялото от четирите му широко разкрачени крака. След това Хитрата лисица направи с нож напречен разрез на врата; откри гърбицата му, а други двама индианци, като хванаха с ръце гривата, отделиха кожата от плешките. След това Хитрата лисица преряза кожата по продължение на гръбнака чак до опашката. Помощниците му веднага я одраха от хълбоците; тя се държеше още само за гръдната кост. Отделената по тоя начин кожа опънаха добре на земята. Върху нея слагаха отрязваните парчета месо — най-напред от плешките, после отрязаното по продължение на гръбнака филе. Облепените с тлъсто месо ребра отсякоха с топори. След като извадиха червата от корема и отрязаха езика, който минаваше за голям деликатес, увиха част от месото в кожата. Петнайсетина индианци направиха от дългите си копия носилка, върху която поставиха останалото нарязано месо. След малко цялата кавалкада пое към планината. Преди да се здрачи, те бяха вече в дъното на един добре скрит сенчест каньон. Тук целият отряд щеше да чака разузнавачите, изпратени от Черната светкавица в местностите, населявани от племето зуни. Докато едни от индианците пазеха конете на пасището, други разпалваха огньове и приготвяха вечеря.

Томек и боцманът с удоволствие се включиха в работата на червенокожите си приятели. Каменната сериозност и сдържаност, с която индианците обикновено се държаха в присъствието на белите, сега изчезна. Не се стесняваха вече един от друг. Радваха се на победата над дон Педро и особено на убиването на бизона, изпратен им от небесните сили, за да придобият сили за следващия бой. Това беше толкова необикновено събитие, че те решиха при вечерния пир да го почетат с танеца на бизона.

Тоя път танецът щеше да бъде изпълнен от Хитрата Лисица. Безстрашният и прочут със своята хитрост боец се появи със специално облекло. На главата си бе сложил маска, направена набързо от гривата на бизона, от рогата и от пера. Изпод широкия колан, който опасваше бедрата му, се подаваше къса поличка. В дясната си ръка държеше дрънкалка, а в лявата — лък и стрели. По обичая на индианците от северозападното крайбрежие, на горските индианци и индианците от югозапад, танцьорите при тоя вид церемонии излизат с маски, за да изобразяват свещените сили, които според тях вземат участие в обреда. В живота на индианците танците винаги са били нещо обикновено. Те са се играели при разни случаи, а много често били почти обред. Особено танците като танеца на лулата, на духа, на змията, на слънцето, на бизона и други имат строго определени форми, непроменени от векове. Всяка песен, молитва и танец, свързани с церемонията, трябвало да бъдат изпълнени правилно, защото се вярвало, че в противен случай ще довлекат нещастие.

Танецът на бизона изобразяваше някогашния лов на тия животни. Индианските танцьори се вживяваха отлично в своите роли и вярно пресъздаваха истински случки. Зрителите много лесно разбираха значението на всяко движение и целия ход на въображаемия лов на бизони през времето, преди още испанците да пренесат конете в Америка.

Червенокожите избирали в степта остро пресечена стръмнина; в подножието й приготвяли специална клопка. Зад издигнатата във формата на римска петица преграда от камъни, която допирала с острия си, но незатворен край стръмнината, се криели тълпи мъже, жени и деца. В определеното време индианецът, примамвач на бизоните, облечен с животинска кожа и рога, след нощ, прекарана в песни и молитви към прадедите за помощ в лова, призори тръгвал по степта, за да примами стадото от бизони в клопката. Когато успеел да докара бизоните до каменната преграда, той се скривал и тогава всички индианци излизали от скривалището си и с крясъци, дрънкане и удряне на барабани погвали стадото към стръмния ръб. Уплашените бизони падали от стръмнината, след това индианците ги доубивали. После одирали кожите на бизоните, нарязвали месото на дълги парчета, сушели ги и ги занасяли в лагера, където също правели благодарствени тържества. Хитрата лисица — главният актьор, и придружаващите го танцьори изобразиха с изключителна пластичност споменатия лов. На двамата бели приятели се струваше, че още чуват тропота на копита и рева на побеснялото от страх стадо. Дрънкаха дрънкалки, бумтяха барабани, а крясъците от хайката стигаха чак до небесата.^[4]

Уморените и сякаш упоени танцьори седнаха на богата трапеза. После разговорите край огнището траяха още дълго. Индианците на драго сърце разказваха по-интересните си преживелици и приключения. Някогашният див Запад възкръсна пред очите на заслушаните бели приятели.