Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (18)

XVIII
На военната пътека

Над степта цареше глуха нощ. Дългата върволица от конници като шествие от духове безшумно се движеше по терен, осеян с бодливи кактуси. Не се чуваха стъпки на коне, не се разнасяше човешки глас, нито крясък на нощна птица. Наоколо цареше мъртва тишина.

Томек пусна бавно поводите на коня, който, свикнал на такива походи, вървеше равномерно във върволицата. Опря ръце о краищата на седлото. Струваше му се, че всички чуват биенето на сърцето му. Възбудата на момчето беше напълно оправдана. Нима тая необикновена тишина не предвещаваше скорошна борба? Той си мислеше със страх за нападението на ранчото на дон Педро. А междувременно решителната минута се приближаваше с големи и безшумни крачки.

Навярно най-малко от един час насам те се намираха близо до някакво поселище, защото Черната светкавица заповяда на всички да пазят абсолютна тишина и поръча копитата на конете да се обвържат с парцали, за да се заглуши тътенът им.

В мислите на Томек се въртеше разплатата с дон Педро. Естествено, той не се тревожеше за лукавия и отмъстителен мексиканец, който заслужаваше най-сурово наказание. Щом кобилата Нил’ши в момента се намира в ранчото му, несъмнено той има пръст в отвличането на Сали. Трудно обаче можеше да се предположи, че при вестта за нападението околните мексиканци няма да му се притекат на помощ. Една такава евентуалност би могла да причини стълкновение с невинни хора, от което Томек най-много се страхуваше.

На Томек бяха възложили да даде сигнал за започване на атаката на целия отряд индианци. Съгласно плана, установен на военното съвещание, Томек и трима бойци трябваше най-напред да се промъкнат до конюшнята, в която по указанията на разузнавачите дон Педро укривал кобилата, за да проверят дали е там. В случай, че това се потвърди, групата на Томек трябва да отведе Нил’ши на безопасно място. За извършването на възложената му задача Томек щеше да уведоми главните сили с изстрел от револвер и едва след тоя сигнал всички индианци можеха да нападнат ранчото.

Боцманът неохотно се съгласи да се възлага на Томек такава опасна мисия. Понеже кобилата беше причина за създадения конфликт, трябваше да се предполага, че е строго охранявана и че първата борба ще се разиграе именно за нея. А по нарежданията на Черната светкавица стражата, която пазеше коня, трябваше да бъде разоръжена, без това да привлече преждевременно вниманието на другите обитатели. Но това не беше нито безопасна, нито лека задача. Черната светкавица обаче успя да убеди боцмана, че само Томек, когото кобилата познава най-добре, може да се опита да изведе спокойна плашливия кон от обора.

По дадения от Томек сигнал боцманът с друга група индианци трябваше да завземат къщата на дон Педро и да освободят Сали, ако тя се намира там. На тях също беше възложено да хванат и дон Педро. Отделен отряд беше предназначен да нападне прислугата на фермера. Защото тя несъмнено щеше да се отбранява.

Вождът имаше пред вид и евентуалността, че може да не намерят Сали в ранчото на мексиканеца. В такъв случай взетият в плен дон Педро ще трябва да бъде принуден да издаде мястото, където тя е укрита.

Мислите на Томек бяха прекъснати от едно тихо изпръхтяване на мустанга на Черната светкавица. Ездачите веднага спряха конете си. Черната светкавица кимна на вожда Хитрата лисица, на Томек, Пламтящия лъч и Съсеченото лице. Точно на тая група тон беше възложил изпълнението на първата опасна задача.

— Нека моите братя слязат от мустангите — каза той и скочи от коня си.

През кактусовия гъсталак той ги заведе близо до възвишението, по което се виждаха постройки.

— Ето ранчото на дон Педро — каза той шепнешком. — Вождът Хитрата лисица ще каже какво трябва по-нататък да прави моят бял брат. Ако не чуем изстрел, ще чакаме тук вест от вас. Нека моите братя имат добре отворени очи и уши. Побързайте, защото скоро ще се зазори.

Пръв тръгна Хитрата лисица с разузнавача Съсеченото лице, който беше техен водач, тъй като знаеше вече терена за действие. Томек и Пламтящия лъч вървяха един след друг. Като използуваха кактусите и храстите за прикритие, те бързо се промъкваха към ранчото. Когато сред царевичните ниви се показаха червени индиански къщички, направени от кирпич, те удвоиха предпазливостта си.

При една от къщите се разнесе кучешки лай. Съсеченото лице умири кучето, като подрънкваше тихо с огърлицата си от мъниста и животински зъби. Спряха се, скрити зад храстите. Разгърнаха предпазливо клоните. Томек видя голяма дървена конюшня с плосък покрив, а малко по-нататък от нея очертанията на обширна сграда, навярно къщата на дон Педро.

— Тук се намира помещението, където според пеоните мексиканецът държи кобилата Нил’ши — прошепна Съсеченото лице.

Хитрата лисица подаде глава от гъсталака. Огледа внимателно Околността и каза тихо:

— Почакайте ме тук…

Той легна по корем на земята и изпълзя от храстите. Изгубиха го от погледа си. Томек се ослушваше внимателно. Наоколо цареше пълна тишина.

На изток небето леко порозовя. В утринната мъгла очертанията на сградите се откроиха по-ясно. При все че Томек се беше обърнал цял на слух, не можа да усети слабия шум от котешките стъпки на Хитрата лисица. Забеляза го едва когато застана пред тях.

— Някакъв чужд кон се намира в конюшнята на дон Педро — прошепна индианецът. — Чува се как се търка о дъските и удря с копита. Може би това е Нил’ши. Вратата е затворена отвътре. Любопитен съм колко ли пазачи охраняват коня.

— А какво ще правим сега? — попита тихо Томек.

— Хитрата Лисица ще се обърне в гладен койот и ще безпокои коня. Тогава някой от пазачите ще излезе, за да прогони дивото животно. Моите братя ще се скрият зад самата стена на обора и ще се постараят бързо да обезоръжат пазача — обясни Хитрата лисица.

— Хоуг! Хоуг! — прошепнаха Пламтящия лъч и Съсеченото лице.

Индианците не бяха взели за нападението дългите си пушки. Носеха със себе си само ножове и томахавки, а Съсеченото лице имаше и колчан със стрели и лък. Томек освен нож имаше револвер и къса пушка, с които обикновено не се разделяше през време на експедициите. Двамата индианци и бялото момче се прокраднаха до конюшнята; клекнаха на ъгъла. На няколко крачки от тях зад самата чупка на стената се намираше еднокрила врата.

Едва стигнаха до сградата и отвътре се чу тихо цвилене. Някакъв мустанг започна да се върти неспокойно, да рита, да се търка о дървената стена.

Томек не можеше да се владее. Беше сигурен, че кобилата Нил’ши е усетила неговото присъствие. Без да мисли за предпазливост, допря уста до цепнатината между дъските и прошепна:

— Нил’ши, Нил’ши!

Силното цвилене на коня не остана незабелязано.

— Карамба — изпсува по испански някой отвътре — Това проклето добиче има още сили да беснее посред нощ!

Плющене на камшик и цвилене на кон се чуха почти едновременно. За щастие в тоя момент койотът зави зловещо.

— Хей, Леоне, изпразни пушката си в тоя койот — чу се друг глас.

— Карамба, заради тоя кон човек не може да се наспи…

Томек нервно стисна пушката си в ръце, чу, че някой влачи крака и трясък от отваряне на резе. Пламтящия лъч се обърна към Съсеченото лице. Светкавично се разбраха с погледи и безшумно скочиха към вратата на конюшнята. Томек предпазливо подаде глава иззад ъгъла.

Откъм близките храсти отново се разнесе проточен вой на койот. Пламтящия лъч се промъкна като сянка зад открехнатата врата. С два скока застана зад пазача. С лявата си ръка го хвана за гърлото, а с дясната го удари по главата с плоската страна на томахавката си. Почти едновременно Съсеченото лице изчезна приведен в конюшнята.

Всичко стана със светкавична бързина. Хитрата лисица изскочи от храстите и отиде да помогне на Съсеченото лице. Томек тръгна след него, но Съсеченото лице бършеше окървавения си нож в одеялото, с което беше покрил другия пазач. Нил’ши като луда се мяташе по малката конюшня. Томек, без много да му мисли, дръпна резето и застана пред разлудувалото се животно. Кобилата приклекна, а после се изправи на задните си крака. Томек без страх отиде при пръхтящия кон, сложи ръка на шията му и прошепна:

— Нил’ши, моя мила, Нил’ши!

Кобилата леко подгъна предните си крака. Широко отворените ноздри докоснаха лицето на Томек, който беше прегърнал главата на кобилата.

— Нах’тах ни уез’зи! Изведи бързо коня! — подкани го Хитрата лисица.

Останалите двама индианци отвориха вратата на конюшнята. Томек преодоля вълнението си. Та нали трябваше да бъде хладнокръвен и да действува бързо. Хвана коня за гривата.

— Хайде Нил’ши! — каза той тихо.

Кобилата послушно излезе от конюшнята. Дърпаше се малко, когато минаваха покрай пазача, който лежеше на земята, но след миг бяха вече навън. Внезапно някъде зад ранчото се разнесе висок крясък на сова^[1]. Томек не му обърна внимание, защото знаеше, че тая черна птица, голяма колкото нашия дрозд, с малко по-дълга опашка, отколкото на свраката, и със звънлив като звук от флейта глас отлично имитира от зори до мрак чутите гласове.

Но Хитрата лисица внимателно наостри слух. Совата отново се обади, тоя път обаче от другата страна на ранчото.

— Хоуг! Нашите братя са вече готови — каза той. — Нека Нах’тах ни уез’зи възседне мустанга и да избърза при тях. Когато минеш покрай къщата на дой Педро, дай три изстрела във въздуха. Да не забравиш! Това е сигналът за атаката.

— А моите червени братя тук ли ще останат? — попита Томек.

— Хоуг! Трябва да създадем паника, за да улесним превземането на ранчото — отвърна Хитрата лисица.

Томек се огледа наоколо. В тоя момент Съсеченото лице подпалваше в конюшнята купчина сено, а Пламтящия лъч пъхаше в огъня края на перестата си стрела, сложена върху тетивата на лъка му.

Томек хвана Нил’ши за гривата. Възседна я леко с един скок и се отправи към главния отряд. Когато наближи къщата на дон Педро, една запалена стрела беше забита вече в покрива на къщата. Томек извади револвера си. Като минаваше край жилищната сграда, той даде три изстрела във въздуха.

Адски вой раздра утринната тишина. Двайсет полуголи индианци изскочиха иззад кактусите, храстите и дърветата. Томек видя боцмана да тича по стъпалата на верандата начело на червенокожите. Изведнъж зад къщата се чу нов боен крясък. Тътенът от конете на групата индианци, които атакуваха ранчото от другата страна, се смесваше с воя и стрелбата на огнестрелно оръжие.

Нервиран и възбуден, Томек се спря в бодливия храсталак, където петима индианци пазеха конете. Той искаше веднага да се върне в ранчото, но Нил’ши при вида на чужди хора беснееше. Бойкият крясък на индианците се усилваше все повече. Изстрелите зачестиха. Уплашените викове на нападнатите постепенно намаляваха. Над имението на богатия дон Педро вече се издигаха черни стълбове дим — горяха сградите.

Боцманът пръв се озова на верандата на къщата. Под напора на огромното му тяло вратата, която водеше към стаите, се отвори с трясък. Боцманът падна от напора, но веднага скочи на крака. Без да се грижи за собствената си безопасност, започна да търси Сали. Индианците с ужасни крясъци нахълтаха след него. Борбата пламна вътре в къщата.

Боцманът тичаше от стая в стая, претърсваше всяко ъгълче, но никъде не намери Сали. Внезапно той съзря дон Педро и с един скок се озова при него. Мексиканецът държеше револвери в двете си ръце. Сиянието от пожара хвърляше кошмарни отблясъци върху каменното му лице. Той позна боцмана веднага.

— Добър ден, дон Педро! Не си очаквал нашето посещение, нали? — изкрещя сърдитият боцман.

— Считах шерифа Алан за почтен човек, но виждам, че именно там се крият разбойници, които нападат спокойните хора — студено отвърна мексиканецът.

— Не можеш да говориш за почтеност ти, който отвличаш деца — изсъска страшно боцманът. — Казвай веднага къде е Сали?!

— Търси я, но по-скоро ще намериш куршум, отколкото момичето.

Като каза това, той гръмна и с двата си револвера право в лицето на моряка. Боцманът неминуемо щеше да заплати с живота си за своята безразсъдност, ако в тоя момент Черната светкавица не беше го блъснал силом настрана. Наистина първият куршум беше драснал моряка по лявото рамо, но ето че във въздуха блесна топорът на Черната светкавица. Ударен в гърдите, дон Педро се олюля и за миг изтърва оръжието си. Черната светкавица се нахвърли върху него; търколиха се на пода. Ловкият мексиканец се изплъзна като змия от ръцете на индианеца и успя да грабне от бюрото си тежък предмет за притискане на книжа. После замахна с все сила над главата на вожда, който тъкмо ставаше; но неочаквано се разнесе свистене: една переста стрела се заби право в сърцето на дон Педро. Пламтящия лъч беше видял опасността, която заплашва Черната светкавица, и затова сложи край на отчаяната борба на мексиканеца. Дон Педро се свлече тежко на пода.

— Дявол да те вземе, Пламтящи лъч — изрева боцманът. — Как можа да направиш това?

Учуден, Пламтящия лъч погледна боцмана. „Какво пак иска от него този бял?!“ Той сви сърдито вежди.

— Уби Дон Педро и сега кой ще ни каже къде се намира нашата Сали? — сърдеше се боцманът.

В очите на Пламтящия лъч блесна пламъче — беше разбрал боцмана, а в този миг Черната светкавица извика:

— Той не познаваше фермера! Умрелият няма вече да ни издаде тайната, затова пък другите пленници ще кажат истината. Претърсихме навсякъде и не намерихме Бялата роза. Тя не е тук. Хоуг!

— Щом е така, заслужаваше да умре — измърмори боцманът.

— По-скоро да излизаме оттук — обади се Черната светкавица. — Покривът всеки момент може да рухне.

Дълги огнени езици вече лижеха стените на стаята. Горната част на къщата с трясък се срути сред пламъците.

Черната светкавица скочи през прозореца. Боцманът и Пламтящия лъч сториха същото. Пред къщата завариха петнайсетина индианци, които изнасяха плячка. Други извеждаха вързани с ремъци хора на фермера и коне. Над цялото имение се издигаха черни стълбове дим.

Разнесоха се остри звуци от свирките на малките вождове, които зовяха бойците за връщане. Понеже жителите на ранчото бяха нападнати в съня си, само двама от хората на Черната светкавица бяха ранени. Въпреки това те сами се изтеглиха при конете си.

Целият отряд напусна ранчото така бързо, както преди малко се беше появил. Скоро индианците отново бяха при мустангите си, скрити в кактусите в подножието на хълма.

Томек с нетърпение очакваше да види Сали, но тя не беше между бойците, които се връщаха. Вместо нея видя боцмана, който идеше тичешком след Черната светкавица и Пламтящия лъч.

— Ха, поне ти имаш днес късмет — извика боцманът, като видя Томек при кобилата на шерифа Алан. — Добре, че поне коня можахме да си върнем. Трудно ли се справихте с пазачите?

— Моите другари сами… направиха всичко. Аз само изведох Нил’ши, когато борбата беше вече свършена. Но къде е Сали? Не я ли намерихте? — попита Томек разтревожен.

— Нито я видяхме, нито чухме нещо за нея, братче. Потънала е в дън земя — отговори загрижено боцманът.

— А къде е дон Педро? — разпитваше Томек.

— Навярно е вече в ада, защото в рая положително няма да го пуснат — измърмори боцманът.

— Значи… ти си го убил?! — извика с укор Томек.

— И-и-и, пък ти, откъде накъде! И защо пък непременно аз?

— А кой тогава?

— Успокой се. Пламтящия лъч улучи мексиканеца със стрела. Той не познаваше дон Педро, а щом видя, че той ще убие Черната светкавица, всичко се свърши за миг.

— Значи, цялото нападение и опустошение бяха напразни. Няма да узнаем къде е нещастната Сали.

— Не се отчайвай толкова бързо — успокои го боцманът. — Черната светкавица казва, че ще разберем нещо от другите пленници.

— А индианците взеха ли хората от ранчото?

— Ами хората на дон Педро не отвлякоха ли нашата Сали? Много ти е меко сърцето, братче, много меко! Войната си е война, разбираш ли? Хайде, ела на себе си!

Черната светкавица и Пламтящия лъч разглеждаха Нил’ши с очите на познавачи.

— Опитвали се да я сломят с глад — обади се Черната светкавица. — Нека Нах’тах ни уз’зи вземе кобилата за въжето и я заведе при коня си. Тръгваме!

— А къде ще отидем? Нали не можахме да разберем къде е скрита Бялата роза? — отговори Томек.

— Най-напред трябва да се отдалечим оттук час по-скоро — обясни Черната светкавица. — Ще спрем в степта и там ще изтръгнем сведения от пленниците. Едва тогава ще си съставим по-нататъшен план за действие.

— Хайде, път ни чака! На конете! — извика боцманът.