Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (17)

XVII
Танецът на духа

Боцманът напусна типито за съвещания надут като паун. След като изпушиха лулата на мира и дружбата, индианците го приеха в племето си и като храбър боец му дадоха почетно име. Именно то беше причината за необикновената гордост на боцмана. Когато се двоумяха какво име да му дадат, Черната светкавица припомни на съвета на старейшините как боцманът на родеото с един удар повалил бика. Магьосникът, Покорителя на гризли, предложи боцманът да носи името Гърмящия юмрук. Съветът на старейшините единодушно се съгласи с предложението. Гърмящия юмрук стана член на племето на апахите.

Щяха да тръгнат на път веднага след вечерните тържества, за които всички се готвеха трескаво. С разрешение на Черната светкавица Томек изпрати в ранчото Червения орел, като му поръча да съобщи на шерифа и госпожа Алан за новите търсения на Сали и да помоли да унищожат оставеното им писмо.

Тоя ден в лагера лумнаха огньове още преди настъпването на вечерта. Скоро щеше да започне извършването на обредите. Червения орел, който смяташе Томек почти за свой брат, му каза доверчиво, че тая вечер той ще види тайнствения танец на духа, ритуален танец на привържениците на идеята за освобождаването на индианците от робство.

Двамата приятели бяха страшно любопитни да видят това зрелище, затова още от рано заеха такива места, откъдето можеха да виждат всичко.

Скоро танецът започна. Най-напред на площада излязоха група индианци с продълговати като бурета барабани. Те клекнаха настрана и веднага се разнесе еднообразно думкане. При тоя сигнал от палатките започнаха да излизат танцьори, покрити с черни одеяла или облечени с бели памучни ризи, украсени със свещени символи, и сядаха в първите редове на зрителите. Барабаните забиха по-силно — няколко танцьори станаха, хванаха се за ръце и започнаха бавно да обикалят наоколо. Постепенно към тях се присъединяваха и други. Образува се голям кръг, в средата на който притичаха четирима магьосници, които размахваха къси пръчици, украсени с птичи пера. Барабаните забиха още по-силно. Изведнъж танцьорите седнаха в кръг на земята, всеки там, където беше, а магьосниците продължиха да танцуват. Темпото на тая своеобразна музика все повече се усилваше — магьосниците се движеха все по-бързо. Когато тъпаните стихнаха, те седнаха на земята.

Барабаните отново се обадиха. Танцьорите скочиха, започнаха отново да танцуват в кръг и да се въртят все по-бързо. Магьосниците един по един се включваха в танца. Темпото му се усилваше непрекъснато, а когато някои от танцуващите премаляваха, магьосниците изтичваха при тях и като им вееха в лицата с вълшебните си пръчици, с някаква тайнствена сила ги въвличаха в средата на колелото.

Силно заинтригувани, Томек и боцманът станаха от земята, за да виждат по-добре. Сред танцуващите ставаше нещо необикновено. Магьосникът, Покорителя на гризли, махаше с пръчица пред лицето на един танцьор, който губеше все повече сили, люлееше се на краката си и накрая, хипнотизиран от магьосника, падна по лице на земята. Магьосниците довеждаха при Покорителя на гризли един след друг уморените танцьори, които под действието на вълшебната му пръчица падаха в безсъзнание на земята.

Някои от танцьорите сваляха одеялата и ги развяваха, за да прогонят чуждите духове. Бързите, пълни със заплаха движения, пронизителните крясъци, които се смесваха е думите на някаква дива песен, правеха танцьорите да приличат на истински демони. Накрая всички вече танцуваха полузамаяни, изпаднали в някакъв екстаз.

Според индианците духовете на танцуващите се отделят от техните тела, пренасят се в страната на духовете и там общуват с умрелите прадеди. Възвръщането на силата на индианците щяло да настъпи чрез възвръщането на някогашните стари обичаи. Екстазният танец, който съпровожда обредите, свързвал бунтовниците с духовете на умрелите индианци, които пребивавали в страната на вечния лов и били покровители на свободолюбивите стремежи на своя народ. Поради това тоя обред е наречен танец на духа.

Колелото на танцуващите значително оредя. Най-издръжливите танцьори играеха вече с последни сили. Изведнъж тъпаните замлъкнаха. Въртящото се колело замръзна на мястото си. Приспаните от Покорителя на гризли танцьори започнаха да се пробуждат.

Черната светкавица, още запъхтян, се спря при Томек и боцмана. Той дори не беше успял да смени обредните си дрехи — риза, обшита с пискюлчета от човешки коси. На гърдите му беше нарисувана голяма черна птица, с разперени за полет криле.

Вождът загледа новите си приятели в очите и каза:

Танецът на Духа означава смърт за всички бели. Тоя път обаче той ще донесе гибел само на вашите врагове. Благородната Бяла роза ще бъде освободена или ако е късно вече за това, ще отмъстим кърваво за нея. Хоуг! А сега нека моите братя се приготвят за път.

Развълнуван от това, което видя преди малко, Томек не можа да каже нито дума, а само поклати глава в знак на съгласие, но винаги практичният и равнодушен към всичко боцман отвърна спокойно:

— Слушай, Черна светкавицо, ценя хората с чувство за чест, които изпълняват обещанията, дадени на приятелите. От днес нататък можеш да разчиташ на мене при всяко обстоятелство.

Като каза това, той се наведе към вожда и му прошепна многозначително:

— Бъди спокоен. Нищо лошо няма да сторя на Скалното цвете.

Черната светкавица гледа дълго светлите, доверчиви очи на моряка. Беше трудно да се отгатне какво ставаше в тоя миг в сърцето му.

— Хоуг! Не приличаш на човек, който има два езика — каза той сякаш на себе си и добави високо: — След малко тръгваме на път.

— А ще можеш ли, вожде, да ми дадеш някаква кранта — попита боцманът. — Горкото ми конче беше убито в степта.

— Нека моят бял брат не се грижи за това. Ще получиш мустанг. Сега именно отиваме за конете.

Беше вече късно през нощта, когато Черната светкавица даде сигнал за тръгване. Той поведе двайсет въоръжени индианци по скалиста пътека, изсечена в стръмната стена на каньона. Изкачиха се на върха, който ограждаше каньона от тая страна. През време на кратката почивка боцманът прошепна на Томек:

— Слушай, братче, индианците знаят друг по-удобен път за своя лагер. Когато ме караха вързан като овен, през цялото време бяхме на коне и не усетих да се катерим по планината.

— Това е твърде възможно — отвърна шепнешком Томек. — Оттук не биха могли да закарат нито добитък, нито коне в своя каньон. Ясно е, че не желаят да издадат пред нас положението на скривалището си. А по тоя път не е лесно да се попадне в лагера им. Ти сам ще се убедиш в това.

— По дяволите! И без това няма да издам пред никого тяхната тайна. У-у-уф, как не обичам да се влача по планинските долища. А имаш ли поне още една глътчица ямайка?

— Имам, боцмане!

— Тогава, братле, давай я по-скоро, че гърлото ми е страшно изсъхнало.

Боцманът изпразни шишето до капка.

— Ха така, сега ми стана по-леко на душата и на тялото — измърмори той. — Истински мъж е тоя вожд Черната светкавица. Изглежда, че тия американци солидно са го настъпили, щом се е заклел кърваво да им отмъщава. Харесва ми тоя мой предстоящ тъст. Слушай, братче! Ти ме принуди да се сгодя с тая очарователна девойка, затова твоя работа е от този брак да не излезе нищо. Ясно ли ти е?

След благоприятното измъкване на боцмана от тежкото и опасно положение настроението на Томек отново се поправи. Той погледна изкосо приятеля си й отвърна с привидно безразличие.

— Не се знае дали Скалното цвете ще се съгласи да се развали годежът. Трябва да знаеш, че индианците сериозно се отнасят към тоя въпрос. Ами ако наистина се влюбиш в нея?

— Ей, братче. Я не се опитвай да ме заблуждаваш. Ти сам каза, че тя и Пламтящия лъч се обичат.

— Може да съм се излъгал.

— Това вече ми мирише на измама — каза подозрително боцманът. — Дъщерята на вожда е голям лукс за мене. Какво бих правил с такава дама? Ти по-добре не ме довеждай до крайност…

— Не се тревожи — разсмя се Томек, — аз само се пошегувах. Ако не направиш някоя нова глупост, тогава всичко ще се нареди. А ти забрави ли, че Пламтящия Лъч те извика на дуел?

— Ти пък! Заради тая благородна девойка не бих могъл да му сторя нищо лошо.

— Сега вече говориш умно.

— Бъди сигурен, че наистина така мисля — добави разпалено боцманът. — Дължа й благодарност и няма да я разочаровам. Що се отнася до това, успокоих и Черната светкавица, а дадената дума е свято нещо за мене.

Разговорът на приятелите беше прекъснат от сигнала за тръгване. След няколкочасов тежък поход в една планинска котловина завариха двама индианци, които ги чакаха с нужния брой мустанги.

До края на нощта те пътуваха през просторните склонове на планинската верига. На разсъмване вече се намериха в степта. По обичая индианците тръгнаха един след друг, за да оставят колкото е възможно по-малко следи по земята. Придвижваха се тръс към североизток. Скоро те настигнаха двайсет индианци-пешаци, които навярно по друг път и по-рано бяха напуснали затънтения сред дивите планини каньон. Сега цялата група наброяваше четиридесет души. Всеки ездач взе на коня си по един от пешаците. Конете, обременени от двойната тежест, тръгнаха по-бавно. Едва към обяд групата загуби от очи планинската верига, която се виждаше в далечината на запад с характерната и известна на Томек Планина на знаците. Наоколо се простираше необятна степ. По едно време вождът спря похода.

Индианците скочиха от мустангите, привързаха ги на поводите и ги оставиха да попасат. Двайсетте пешаци се отдалечиха от ездачите и седнаха на земята в широк кръг.

Томек и боцманът мислеха, че ще има пак някакво съвещание. Но скоро Черната светкавица им обясни причината за престоя.

— В каньона не можем да държим много коне, защото там трябва да се грижим преди всичко за изхранването на стадата добитък. Но когато ни потрябват мустанги, ползуваме стария обичай на племената сакси и лиси^[1], които на военни походи взаимно си услужват с мустанги.

— Нима саксите и лисите сега са се преместили в Ново Мексико? — попита Томек. — Чувал съм, че те живеят в околностите на езерото Мичиган.

— Моят бял брат греши. Саксите и лисите не са се преместили по тия места — обясни Черната светкавица. — Но по техен пример се обърнахме към нашите приятели от резервата с молба да ни услужат с мустанги за нашата експедиция. Начинът, по който боецът получава коня, не го задължава да се отплаща на тоя, който му го е дал.

— А как става всичко това?

— Суров и, както белите биха казали, див е тоя обичай, но достоен за подражание от истинските синове на тая земя. Ей сега моите братя ще задоволят любопитството ти, защото дарителите на мустанги пристигат.

Те отидоха при индианците, които бяха седнали в кръг на земята и пушеха къси лули, без да обръщат внимание на приближаващите се ездачи.

Индианците на конете видяха седналите на земята бойци и с крясъци пришпориха конете си. След малко двайсетте ездачи, които се движеха един след друг, започнаха да обкръжават в галоп обърнатите с гръб към тях индианци, които пушеха лули. Ездачите все повече стесняваха кръга, докато накрая препуснаха съвсем близо до седналите индианци. Когато някой ездач си избереше тоя, на когото желаеше да подари своя мустанг, удряше избраника си по гърба или по рамото с дебел и дълъг камшик и продължаваше да препуска. При следващата обиколка отново го шибаше с камшика си и повтаряше това, докато от раните, поради ударите, не потечеше кръв. Тогава той спираше коня си, даваше на боеца въжето с примка, което заместваше повода, и казваше:

— Подарявам ти коня си, но затова пък ти ще носиш моя знак на гърба си.

И от тоя момент индианецът, който е молел за кон, ставаше изцяло негов стопанин, а раната от камшика, като цена за мустанга, не се смяташе за унижение. Дарителят пък беше удовлетворен, че друг боец носи „знак“ от него и можеше да се хвали с великодушието си при разни тържествени случаи.

Тоя обичай беше наричан от индианците пушене за кон, защото молителят трябваше спокойно да пуши лулата си, когато камшикът се стоварва върху гърба му. По тоя начин той проявяваше пълно безразличие към причиняваната му болка.

Така всички бойци на Черната светкавица получиха мустанги. Скоро пристигнаха още двама конника, в които Томек и боцманът разпознаха стари познати: вожда Дългите очи и Хитрата лисица.

За голяма радост на Томек двамата вождове щяха да тръгнат с тях.

Сбогуването с дарителите на конете не мина без изпушването на традиционната лула на мира. Поради това, докато бойците възседнаха мустангите си и потеглиха на югозапад, мина доста време.

Те се движеха един след друг. Начело бяха: Черната светкавица, Дългите очи, Хитрата лисица, Томек и боцманът. Опитният вожд Черната светкавица не пренебрегваше предпазните мерки, толкова необходими на военната пътека. Двама разузнавачи излязоха на няколкостотин метра пред отряда и тяхната задача беше да разследват внимателно терена и да предупреждават главните сили за евентуална опасност.

Засега отрядът се движеше без каквито и да било препятствия. Едва привечер предната стража доведе при вожда тримата бойци, които веднага след първото военно съвещание в затънтения каньон бяха изпратени на разузнаване в околностите на ранчото на дон Педро. Всички искаха да знаят какви вести им носят те.

Томек и боцманът застанаха до Черната светкавица.

— Откъде идват моите братя? — попита ги вождът.

— Съгласно твоята заповед ние се отправихме към ранчото на мексиканеца дон Педро — отговори един от разузнавачите, наричан Съсеченото лице поради белега, който имаше на бузата си.

— Какви сведения ми носят моите братя? — продължи Черната светкавица.

— Не успяхме да разберем дали дон Педро е извършил нападението срещу шерифа Алан. Неговите хора ни уверяват, че не е напущал ранчото си още от родеото в Дъглас — отговори Съсеченото лице. — Не знаем също дали Бялата роза се намира в неговата къща. Затова пък сме сигурни, че кобилата Нил’ши е укривана в специално помещение, което белите наричат конюшня.

— Хоуг! А откъде моите братя знаят това? Да не би да сте видели кобилата Нил’ши?

— Не сме я виждали, защото двама метиси много усърдно пазят помещението. Увери ме в това обаче един познат пеон^[2], който е видял как кобилата хвърлила дон Педро от седлото. Оттогава не извеждат коня от помещението, защото искали да го принудят с глад към послушание.

— Това не е изключено за тоя негодник! — извика боцман Новицки. — Значи, все пак той има пръст в тая мръсна история!

— Бях сигурен в това още когато Нах’тах ни уез’зи спомена, че мексиканецът искал да купи коня след родеото — добави Черната светкавица и като се обърна към разузнавачите, попита: — А този твой познат пеон нищо ли не е чувал за Бялата роза?

— Нищо не знае за нея. На пеона не е позволено да влиза в ранчото.

— А къщата охранявана ли е? — продължаваше да разпитва вождът.

— Да, слугите на дон Педро са само пуеблоси, които не пускат никого.

Черната светкавица погледна многозначително Томек и боцмана. Нима шерифът Алан не беше предположил, че нападението са извършили индианци пуеблоси?

— Добре ще бъде да се подложи мексиканецът на разпит — предложи боцманът. — Навярно той знае доста неща.

— Ще посетим дон Педро в неговото ранчо — реши Черната светкавица.

— Уверен съм, че доброволно няма да каже нищо. Изглежда ми подъл и отмъстителен човек — забеляза Томек.

— Не се грижи, братче! Като го помолим любезно, той ще пее и ще разказва — увери го боцманът и намигна на вожда.

Черната светкавица разбра отлична двузначните думи на боцмана, затова само се усмихна и каза:

— Нека моят бял брат бъде напълно спокоен. Дон Педро ще ни разкаже всичко, за което го помолим.

Томек въздъхна тихо. Той разбра значението на тая страшна закана. Както боцманът, така и Черната светкавица признаваха правото на силата. И неизвестно за кой път Томек се попита дали е постъпил правилно, като е повикал индианците на помощ. Но веднага си спомни за безсилието на капитан Мортън и ужасната участ на нещастната Сали. Затова колебанието му не трая дълго. Той смръщи сърдито вежди.

— Да, дон Педро трябва да ни съобщи къде се намира Бялата роза — каза той.

— Хоуг! Ей сега ще направим военно съвещание — обади се Черната светкавица и скочи от мустанга си.

Както после се оказа, тримата разузнавачи не бяха си губили времето напразно. Съсеченото лице нарисува с пръчка на земята подробен план на ранчото. Черната светкавица предложи къщата да се обкръжи от всички страни, за да не може никой от нападнатите да вика за помощ. По-нататъшните действия щяха да зависят от това какво ще им каже дон Педро. Вождовете Дългите очи и Хитрата лисица веднага похвалиха тактиката на вожда, а боцманът потриваше ръце от задоволство. За първи път от дълго време той беше намерил приятели, които признаваха принципи като неговите.

— Трябва да побързаме, за да могат на разсъмване всички да бъдат по местата, си — приключи съвещанието Черната светкавица.

— Ха, ха, ха… — разсмя се боцманът. — Ех, че ще се учуди мексиканецът, когато му кажем: „Добър ден, уважаеми господине!“