Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (15)

XV
Злополучната експедиция на боцмана

Бяха се изминали вече два дена, откак Томек бе напуснал ранчото на шерифа Алан, за да се отправи на тайнствената експедиция. Боцманът се влачеше по къщата като мрачна сянка. Тревожеше се за Сали и Томек. За собствената си безопасност никога не се грижеше особено, но когато се касаеше за младия му приятел, въпросът беше съвсем друг. А Томек като че ли потъна в дън земя. Боцманът не знаеше вече какво да мисли. Няколко пъти намекна на шерифа Алан дали няма да е добре за безопасността на момчето да надникнат в писмото, което беше оставило, но винаги получаваше все същия отговор:

— Ако Томек не се върне след седем дни, тогава ще отворим писмото…

Боцманът се ядосваше, че шерифът е толкова флегматичен, тревожеше се за Томек, тревожеше се за Сали, а освен това не можеше да гледа със скръстени ръце нямата болка на отчаяната госпожа Алан.

Енергичната жена се грижеше за болния си девер, но от безграничната й скръб можеше да се предположи, че е загубила желание за живот.

На третия ден, рано сутринта, боцманът изведнъж реши да направи сам малко разузнаване. Поиска веднага да му доведат мустанга. С пушка под мишница, той излезе пред къщата и в галоп се отправи към пасищата.

Не бяха се минали и четири часа, а старата лисица вече знаеше, че Томек и Червения орел са тръгнали към мексиканската граница. Без да губи време, той се отправи в същото направление.

Към пладне мина самотната планина, която се виждаше отдалече, без да разбере, че е прекрачил мексиканската граница. Мустангът, обременен от огромния ездач, преплиташе крака от умора.

Боцманът огладня. Спря коня си в едва забележимата сянка на кактусите. Скочи от седлото, разпрегна коня и го завърза за повода. След това провери дали наблизо няма степни кротали, седна на земята, изяде набързо втората закуска, приготвена от предвидливата госпожа Алан, глътна няколко глътки ямайка и започна да си мисли какво ли би направил бащата на Томек в подобно положение. Скоро дойде до заключението, че няма никакъв смисъл момчето да се търси из степта. Започна да го гризе съвестта, че му е разрешил такава тайнствена експедиция.

„Ха, няма що! Забърках се в страшна каша — промърмори той. — Трябваше веднага да тръгна по следите му, а сега гони вятъра в полето! Но какво ще стане, ако проклетите индианци, които отвлякоха Сали, хванат и Томек?“

Потрепера само при мисълта за такова нещо.

„За всяка грижа лекът е в алкохола“ — си каза той и още веднъж извади шишето с ямайката.

Гаврътна си порядъчно. Почувствува се малко по-бодър. Положението беше наистина ужасно, но малко ли пъти бяха изпадали в такива затруднения? И тогава кой друг, ако не Томек изобилствуваше с прекрасни помисли? Та нали тъкмо неговата съобразителност обикновено ги избавяше от тежките затруднения?

„Момче на място! — разнежи се боцманът. — Екстра другар. Дори и тук, в Америка, прати за зелен хайвер богаташа дон Педро. Ха, и колко бързо това момче може да се сприятели с най-различни хора!“

Боцманът започна да се изпълва с надежда. През време на експедицията в Австралия Томек бе преодолял недоверието на туземците в Африка и се сприятели с младия крал на Буганда; тук пък беше приет в племето на апахите и наваите. А щом е тръгнал с Червения орел, може би ще търси помощ именно от индианеца?

„Такъв смелчага не може да загине как да е — продължаваше да размишлява боцманът. — Ще почакам на сянка да премине тая адска жега и ще се върна в ранчото. Ако Томак има някакъв план, от това непременно ще излезе нещо.“

Успокоен, боцманът задряма. Но скоро се събуди. Слънцето клонеше вече на запад. Осеяла бързо мустанга. След малко препускаше тръс обратно към самотната планина.

Беше изминал към триста метра, когато изведнъж мустангът му силно изпръхтя. Боцманът го перна лекичко с повода, но конят само напери уши и отново зацвили.

— Какво ти става? — измънка морякът.

Но докато забележи в държането на мустанга някакво предупреждение, зад кактусите и метлообразните юки наизскачаха червенокожи. Беше вече късно за отстъпление.

Индианците, чиито тела бяха боядисани на бели ленти, издадоха тих вик и се нахвърлиха върху самотния конник. Един от тях насочи опънатия лък към гърците на моряка. Боцманът инстинктивно дръпна повода. Конят се изправи на задните си крака и така спаси живота му. Защото перестата стрела изпищя във въздуха и се заби до края в гърдите на мустанга. Нещастното животно се опита да скочи още веднъж, но падна на земята. Боцманът скочи от седлото в последния момент. Спъна се, падна на едното си коляно, изпусна пушката. Жилести ръце го хванаха за раменете.

Индианците искаха да вземат в плен боцмана жив, но много скоро разбраха, че това не е толкова просто. Морякът бързо се изправи на крака. Само с едно движение той отблъсна от себе си нападателите. Индианците отново се нахвърлиха върху него, но той започна да нанася точни удари с юмруци. Изведнъж около него стана по-просторно. Червенокожите, изумени и ядосани от успешния отпор, извадиха от коланите си ножове и томахавки. Един от тях извика нещо с гърлен глас и всички едновременно се хвърлиха върху моряка. Боцманът разбра, че това не са шеги. Измъкна от джоба си револвер. Успя само веднъж да натисне спусъка, като се прицели право в сърцето на индианеца, който стоеше най-близо, но внезапно получи тежък удар в главата. Олюля се, като през мъгла видя нападателите с вдигнати ножове и томахавки и изгуби съзнание.

— Хоуг! Вържете го бързо с ремъци — заповяда Пламтящия лъч. — А нашият брат Крещящата сова сериозно ли е ранен?

Двама индианци се наведоха над простреляния.

— Проклетата бяла муцуна улучи нашия брат право в сърцето — заяви един от тях.

— Умри и ти, бяло псе! — извика друг и вдигна нож за смъртоносен удар.

— Стой! Нашият брат Крещящата сова заслужи да се отмъсти напълно за него. Тоя бял ще умре при стълба на мъченията — заповяда Пламтящия лъч. — Нека виковете на убиеца успокоят поне отчасти болката на вдовицата и децата на нашия брак.

— Юмрукът на тоя бял е твърд като камък — с уважение каза някой от индианците. — Хоуг, ще видим дали е толкова смел, колкото е силен.

— Запушете му устата и го привържете върху гърба на някой мустанг — поръча Пламтящия лъч. — Връщаме се веднага.

Червенокожите изкараха конете, скрити в гъсталака от кактуси. Пет души привързаха за един мустанг моряка, който още не беше дошъл в съзнание. Краката на пленника свързаха с дебел ремък, прекаран под корема на коня, а ръцете му — за краищата на седлото. Освен това метнаха аркан върху шията на боцмана, а другия му край един червенокож, който придържаше пленника, завърза за колана си. Като направиха всичко това, индианците се отправиха към скривалището си.

След доста време боцманът дойде на себе си. Видя меднокафявите индианци. Напразно се мъчеше да раздвижи ръцете си, краката му също бяха вързани.

„Ех, че история! Индианците са ме взели в плен! — си каза той и веднага изпадна в страшен бяс. — Ах, негодници, ще ви покажа аз къде зимуват раците…“

Стисна силно с коленете си хълбоците на коня, който изпъшка болезнено и приклекна. Индианецът дръпна аркана върху шията на пленника. Предателската примка силно се сви и боцманът разбра — беше безсилен.

Огромната сила на белия, която той показа през време на борбата, изуми индианците, Затова те още повече се радваха сега на победата си и на зрелището, което ги чакаше. Такъв силен мъж би трябвало да издържи дълги мъчения при стълба. И те започнаха да се отнасят с него по-меко, за да запазят силите му за решителния момент.

След няколкочасово пътуване без почивка индианците трябваше да сменят мустанга, който носеше тежкия боцман. При тая операция буйният моряк ги измъчи много. Ако ръцете му не бяха вързани, навярно нямаше да могат да го удържат, без да му нанесат смъртоносен удар с ножа или томахавката. За щастие тия признаци на несъмнено мъжество будеха у индианците уважение дори към победения враг, затова те не жалеха труда си, за да откарат пленника жив в лагера.

Боцманът много се зачуди, когато при второто тръгване на път му завързаха очите. Започна отново мъчително пътуване.

 

 

Томек наблюдаваше нетърпеливо приготовленията на индианците за военната експедиция. Те чакаха всеки момент завръщането на Пламтящия лъч, който по нареждане на Черната светкавица трябваше да доведе нужния брой коне. Както вече Томек успя да забележи, червенокожите държаха в каньона едва десет-петнайсет мустанга. Тесният терен на скрития в диви кактуси каньон не беше удобен за отглеждане на добитък. Затова индианците се бяха снабдили преди всичко с рогат добитък, за да си осигурят прехраната. Според обясненията на Черната светкавица в случай на нужда коне им давали индианците от околните резервати. От това се виждаше, че влиянието на бунтовническия вожд стигаше далеч навътре в територията на Съединените щати. Но Томак беше достатъчно разумен и не разпитваше червенокожите си приятели за неща, които бяха тяхна тайна. Разбираше, че това би било дори много опасно.

Със съгласието на вожда Червения орел щеше да занесе на боцман Новицки писмо от Томек, а след това заедно с моряка трябваше да дойде на уреченото място, където целият отряд щеше да ги чака. Томек откъсна от бележника си един лист и с молив започна да пише на своите загрижени приятели:

„Скъпи боцмане! Когато получиш това писмо от приятеля ми Червения орел, помоли веднага шерифа да унищожи запечатания плик, който му оставих. Успокойте госпожа Алан. С помощта на едно лице, което и ти познаваш, тръгваме доста хора да търсим нещастната Сали. Да се надяваме, че тоя път ще успеем. Чакам те с приятелите си на мястото, където ще те доведе тоя, който ти връчи това писмо. Моля, имайте му пълно доверие. Останалото ще ти разкажа, като се видим.“ Оставаше само да се подпише, когато чу някаква страшна врява. Воят на червенокожите се смесваше с викове и плач на жени. Разтревожен, Томек искаше да изтича на плаца на лагера, когато изведнъж Червения орел се втурна в палатката. Развълнуван, той се изправи пред своя бял приятел.

— Малкия вожд — извика той — говорещата хартия ли приготвя?

— Тъкмо свършвам… Какво се е случило?

— Тя не ще е вече нужна — загадъчно отвърна наваят. — Зъл дух обърка плановете ни. Нека моят бял брат да дойде веднага с мене!

Двамата бързо излязоха от палатката. В средата на лагера до типито за съвещания Томек видя тълпа мъже, жени и деца. Оттам именно идваха сърдитите викове и жалното ридание. Лошо предчувствие обзе Томек. Защо Червения орел каза, че вече няма да има нужда от писмото? Бързо се приближи до групата индианци, наобиколили няколко конника. Томек провря към тях. Едва хвърли поглед, и замръзна от ужас.

До Пламтящия лъч, който седеше на мустанга си, Томек видя боцмана Новицки, вързан и закрепен върху един кон. Пламна от гняв, като видя в ръцете на Пламтящия лъч края на аркана, който беше преметнат около врата на приятеля му. Какво значеше всичко това? Но преди да успее да направи нещо неразумно, вниманието му беше привлечено от групичка жени, наведени над трупа на индианец. Томек беше твърде досетлив, за да не разбере каква е работата. Но как Пламтящия лъч беше се натъкнал на боцмана? Нали морякът трябваше да чака вест в ранчото? Но ето че групата индианци направи път на някого. Черната светкавица застана пред конниците. Вождът очевидно позна боцмана, защото израз на изненада премина по лицето му, но то веднага придоби равнодушния си вид.

— Какви вести ни носи Пламтящия лъч? — попита той с гърлен глас.

— Това проклето бяло куче уби нашия брат Крещящата сова — отвърна Пламтящия лъч и посочи към боцмана.

Черната светкавица дори не погледна пленника.

— Нима е възможно един бял да се осмели да нападне осем мои бойци? — учуди се той. — А къде се случи това?

Пламтящия лъч се смути, защото не можеше да скрие от вожда, че след като даде сигналите, той без заповед беше се отправил към границата. Трябваше също да признае, че е устроил засада на самотния бял конник. Понеже Черната светкавица не желаеше да издава мястото на своето селище, беше забранил на жителите на каньона да излизат извън планинската верига. От време на време той вземаше със себе си по двайсетина бойци за малки експедиции, но когато някой биваше изпращан сам извън каньона, трябваше строго да се съобразява със заповедта на вожда. Но Пламтящия лъч, след като беше дал сигналите от Планината на знаците, самоволно беше се отдалечил към границата.

— След като изпълнихме поръчението, отправихме се на север — отвърна той без желание. — В степта видяхме самотен бял конник. Искахме да доведем пленника в лагера, за да го подложим на разпит. Затова устроихме засада. През време на борбата белият уби нашия брат Крещящата сова.

— Хоуг! Значи, убил го е в неравна борба, защото вие бяхте осем души срещу един — установи Черната светкавица.

Буйният Пламтящ лъч гневно сви вежди. Нима вождът искаше да брани тоя бял?

— Око за око, зъб за зъб — гласи нашият закон — рече мрачно Пламтящия лъч. — Този бял трябва да умре при стълба на мъченията.

— Моят млад брат има странна памет. Едни закони добре помни, а други — зле — отговори сериозно Черната светкавица. — Но въпреки това ние ще отмъстим за смъртта на нашия брат Крещящата сова. Той е оставил вдовица с четири деца. Съветът на старейшините ще реши какво да бъде наказанието на пленника. Нека Пламтящия лъч го настани в отделно типи под стража.

Индианците развързаха краката на боцмана. Свалиха го от коня и отпушиха устата му. Морякът си пое дълбоко дъх.

Няколко жени изтичаха към пленника. Те го ругаеха с кресливи гласове или го замерваха с шепи чакъл. След малко, блъскан от тях, той изчезна в типито. Като видя, че пред палатката поставиха въоръжена стража, Томек отиде при Черната светкавица.

— Вожде, искам да поговоря с тебе веднага по много бърза работа — каза той тихо.

— Нека моят брат дойде още сега в типито за съвещания със старейшините на племето. Там ще се произведе съд над пленника — отговори Черната светкавица.

Томек се намръщи, но инстинктът му го предупреждаваше да не предприема прибързани работи. Наистина Черната светкавица беше вожд на племето, но несъмнено той трябваше да зачита и мнението на съвета на старейшините. Вождът сигурно беше познал боцмана и както можеше да се заключи от думите, които размени с Пламтящия лъч, не беше зле настроен срещу него. Но ще успее ли да го спаси? Както вече Томек можа да забележи, индианците от недостъпния каньон с необикновена суровост пазеха своите закони и стари обичаи.

Разтревоженото момче ставаше все по-неспокойно. Не разбираше защо боцманът, въпреки уговорката, се е отдалечил от ранчото и какво е търсил в степта. Тая неразумна постъпка можеше да осуети целия изкусно приготвен план за освобождаването на Сали. Защото какво би станало, ако индианците осъдят на смърт боцмана? Томек в никакъв случай не може да остави приятеля си в такъв трагичен момент.

„Хм, няма друг изход! Ако се стигне дотам, ще застана до боцмана и заедно ще умрем — помисли си той отчаян. — Но тогава колко страшна ще бъде участта на Сали. Горката госпожа Алан!“

Угнетен, той влезе в типито за съвещания, където имаше вече петнайсетина родови старейшини. Вождът му посочи място до себе си. Съденето на боцмана започна веднага. Пръв взе думата Черната светкавица:

— Предстои ни да съдим белия, който в борба с разузнавачите ни е убил нашия брат Крещящата сова. Пламтящия лъч, като участник в тая борба, ще бъде обвинител. Нека моите братя го изслушат внимателно и издадат справедлива присъда съгласно обичая и закона на нашите бащи.

Пламтящия лъч изложи подробно ходи на събитията. Въпреки омразата му към всички бели сведенията му бяха съвсем верни. Всички индианци внимателно слушаха обвиненията на малкия вожд, а Томек с напрежение наблюдаваше лицата на съдиите; за щастие не съзря в тях омраза. Работата с боцмана не изглеждаше толкова трагична. Индианците го нападнали, а в самоотбрана той убил един от тях.

Томек с благодарност впи поглед в Черната светкавица, когато той отново взе думата и обясни на съвета на племето кой е взетият в плен. Напомни също, че боцманът и Томек са му помогнали да избяга, подчерта неговата смелост и сила, показани през време на родеото, когато повалил с един удар разбеснелия се бик. Отбеляза също, че боцманът пръв е бил нападнат от разузнавачите и мъжествено се е борил срещу осем души.

Членовете на съвета единодушно признаха заслугата на пленника за помощта, която е оказал на вожда при бягството му от ранчото на шерифа Алан. Шаманът Покорителя на гризли забеляза, че по стар индиански обичай пленникът може да остане жив, ако поправи злото, сторено на семейството на убития.

Томек не разбра добре какво искаше да каже с това Покорителя на гризли, когато Черната светкавица накара да доведат пленника и вдовицата с децата в типито за съвещания.

Боцманът влезе в типито, съпроводен от четирима индианци. Той изглеждаше внушителен дори с вързаните си отзад ръце. Беше по-висок от пазачите най-малко с половин глава. През дрипите на ризата му прозираха здрави, еластични мускули. Индианците гледаха разголените му гърди, където се виждаше татуировка, представляваща сирена, която в едната си ръка държи щит, а в другата издигнат нагоре меч^[1].

Боцманът гледаше смело лицата на червенокожите бойци и намигаше лекичко на Томек. Отново пръв се обади Черната светкавица:

— Белият е убил нашия брат Крещящата сова. Съветът на старейшините се изказа по тоя въпрос. Убиването на боец в открита борба е чест за всеки мъж. Съветът на старейшините знае благородните постъпки на белия, знае неговото мъжество и сила, знае също, че той смята индианците за законни владетели на американската земя. Затова именно моите братя не искат кърваво отмъщение за убиването в честна борба на нашия боец, но нашият брат Крещящата сова остави скуав и четири деца. Не можем да допуснем те да гладуват и живеят в нищета. Съветът на старейшините решава така: белият да вземе за жена опечалената вдовица, да се грижи за нея и за децата й и тогава ще приемем белия в нашето племе, ще забравим, че от неговата ръка е загинал храбрият боец Крещящата сова. Казах!

Като чу тая странна присъда, Томек с тревога погледна приятеля си. По разбиранията на боцмана „жената за моряка е това, което е котвата за парахода“, защото, както котвата държи парахода на едно място, така и жената отнема на моряка възможността да скита свободно по света. А боцманът умираше за големи приключения и се чувствуваше най-щастлив по време на опасните експедиции по света.

Момчето побледня, като видя върху лицето на сърдечния си приятел най-напред учудване, а после гняв. На всичко отгоре в същия момент в типито се вмъкна грозна индианка с четири деца. Морякът ги погледна изкосо и като се стараеше да бъде спокоен, каза:

— Благодаря ти, Черна светкавицо, за сватуването. Може би всеки друг би се зарадвал, че му предлагаш жена заедно с деца. Такъв деликатес обаче не е за мене. Какво бих правил с такова голямо семейство на парахода? Никой капитан не би ме приел в екипажа си. Така, както вие желаете да загинете с оръжие в ръка, но да не бъдете затворени в резервати, така и аз предпочитам да умра, отколкото с цената на жалко съществование да взема жена с дечурлига. Нищо няма да излезе от това, червенокожо братче!

— Значи, отказваш? — попита Черната светкавица.

— Нищо няма да излезе от това, нищо! — увери го флегматично боцманът. — Няма ли най-после да ми кажеш какво всъщност искате от мене? Нападате мирен човек в степта, а когато той при отбрана извие на някого врата, веднага му тикате скуав с дечурлигата й или го заплашвате с бесило!

— Постъпваме според нашите обичаи — отвърна Черната светкавица. — При все че сме осъдили на смърт всички бели, бихме искали да приемем смелия бял в нашето племе. Но щом отхвърляш това предложение, ще загинеш на стълба на мъченията. Червенокожите мъже помнят прекрасните подвизи на белия, затова ще му дадат възможност да умре както подобава на славен боец. Когато вече започнеш да ловуваш в Страната на вечния лов, ние със специална песен ще прославим твоята необикновена храброст. Хоуг! Казах!

— Нека оставим белия да си помисли до изгрев слънце — обади се Покорителя на гризли. — Може би нашият млад бял брат иска да поговори още със своя приятел.

— Добре, нека младият ни брат се срещне с пленника — съгласи се Вождът. — Утре преди изгрев слънце ще разберем какво е избрал белият: живот или смърт!

— Чакайте колкото си щете — измърмори морякът. — На мене ми е все едно. Не съм чувал покойник да е закъснял за погребението си!

Стражата изведе боцмана от типито за съвещания.