Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (13)

XIII
Планината на знаците

На другия ден Томек напусна ранчото още преди изгрев слънце. Освен яздитния си кон той взе и друг, натоварен с необходимите лагерни съоръжения и скромни хранителни припаси.

След няколко часа той намери Червения орел на пасището със стадо добитък. Скочи от коня си точно до индианеца.

— Трябваш ми много — обади се Томек, като протегна ръка към навая. — Искам да си поговорим насаме.

— Можем да говорим тук, няма кой да ни пречи — отговори сдържано наваят.

Забележката беше правилна. Тримата ковбои, които пазеха с него голямото стадо, седяха на известно разстояние пред говедарската колиба и закусваха. Томек бързо върза конете за един храст.

— Последния път не можах дори да се сбогувам с Червения орел. След това ужасно отвличане на младата скуав всички съвсем се объркахме — оправдаваше се Томек. — Но защо моят червен брат избягва ранчото? Казаха ми, че от оня страшен ден не си се явявал там нито веднъж.

Индианецът наблюдаваше изпод вежди бялото момче. На неговото лице не забеляза израз на недоверие, каквото се надяваше да види, след като бе чул разказите на ковбоите за отвличането на племенницата на шерифа.

— Червения орел предпочита да бъде далеч от ранчото, защото белите се сърдят на индианците поради отвличането на младата скуав — отговори той след минутно колебание. — Моят бял брат също ли е убеден, че Черната светкавица е извършил нападението?

— Капитан Мортън наложи на всички това мнение, но аз някак си не мога да повярвам в това. Струва ми се, че след услугата, която аз и моите приятели направихме на Черната светкавица, той не би могъл да ни стори такова зло — отговори Томек.

— Моят бял брат правилно мисли и аз също съм сигурен в това. Чух обаче как фермерите обвиняват само Черната светкавица.

— А моят брат знае ли, че преследването не донесе никакъв резултат?

Наваят кимна с глава утвърдително, а Томек продължи:

— Реших да подновя търсенето, но тоя път сам. Когато първия път бях в резервата на индианците апахи Мескалеро, на сбогуване вождът Дългите очи ми каза нещо.

Томек млъкна и загледа внимателно младия навай, но индианецът не наруши неудобното мълчание. Затова след малко Томек отново се обади:

— Нека Червения орел ми каже дали индианските вождове винаги удържат дадената дума.

— Обещанията, дадени на приятел след изпушената с него лула на мира, остават завинаги в ушите на боеца — увери Червения орел.

— Вождът Дългите очи ми каза, че ако някога се намеря в трудно положение, мога да отида в Планината на знаците и да повикам на помощ силните си приятели. Ще ме заведе ли Червения орел на тая планина и ще ми каже ли по какъв начин трябва да призова помощ?

— Червения орел ще изпълни всички нареждания на вожда Дългите очи. А кога моят брат желае да отиде на Планината на знаците?

— Още сега.

— Хоуг! Добре, но трябва да предупредиш главния ковбой, че ще отсъствувам.

— Ще уредя това веднага, а ти се приготви за път — каза Томек и се упъти към колибата на пастирите.

Главният ковбой познаваше добре гостенина на шерифа Алан, затова без каквито и да е трудности даде съгласието си. След двадесетина минути двете момчета потеглиха на юг.

Томек караше коня си няколко метра след навая, като водеше за юлара натоварения кон. Когато се отдалечиха доста от пасището, той пришпори конете и се изравни с другаря си.

— Може ли да ми каже Червения орел кога ще стигнем? — попита Томек.

— Преди слънцето да се скрие зад прерията, ние ще бъдем вече на Планината на знаците — отговори индианецът.

— По какъв начин ще дадем сигнал, който да означава зов за помощ? А тъмнината на нощта няма ли да ни пречи?

— Ще си послужим с огън, а ако беше ден, щяхме да си послужим с димни сигнали — обясни Червения орел.

— А дълго ли след даването на сигнала ще трябва да чакаме да дойде „приятелят“? — продължаваше да пита Томек.

Червения орел помисли малко какъв отговор да даде. Съобразителният Томек се досети защо Червения орел се почувствува неудобно. Той беше убеден, че говорейки за „приятеля“, вождът Дългите очи имаше пред вид Черната светкавица. Ако Червения орел каже на Томек колко време от момента на даването на сигналите е нужно на Черната светкавица да дойде на Планината на знаците, тогава лесно би могло да се определи на какво разстояние оттам е неговото скривалище. Но младият навай излезе изключително съобразителен в отговора си.

— Ако тоя приятел не дойде след огнения сигнал, тогава ще повторим зова с димни сигнали. Всичко ще зависи от това къде се намира в момента, когато види сигналите.

— Не зная дали това е съвсем сигурен начин за споразумяване — отново заговори Томек. — Защото такива огнени и димни сигнали се виждат на доста голямо разстояние. Невъзможно е да не ги видят и други хора.

— Нека моят бял брат не се грижи за това. Дори ако някой види сигналите, няма да разбере тяхното значение — успокои го индианецът.

Сдържаността на навая при обясненията засили любопитството на Томек. Той си спомни за африканските барабани там-там, които на Черния континент изпълняват ролята на телеграф.

С помощта на там-там негрите могат с необикновена бързина да предават всякакъв вид съобщения дори в най-недостъпните джунгли. Какъв страх бе преживял Томек през време на ловната си експедиция в Африка, като се вслушваше в тайнствения говор на там-там. Сега отново щеше да се запознае с друг начин на съобщаване от разстояние, начин, който употребяват жителите на американския континент. Изведнъж Томек почувствува цялата тежест на отговорността върху младите си плещи. Постъпва ли правилно, като вика на помощ Черната светкавица? Той по никакъв начин не може да предвиди какво ще излезе от всичко това. Тая неизвестност, както и необикновеното положение будеха в душата му тревога. Затова още повече се затъжи за баща си и Смуга. Баща му ръководеше всяка експедиция много обмислено, а Смуга притежаваше огромни познания за света и хората. Беше кръстосал всички континенти, беше опознал много интересни народи; дори най-необикновените положения не му правеха особено впечатление. В тоя тежък момент Смуга щеше да бъде най-добрият му съветник. И Томек започна да размишлява какво би направил тоя опитен пътешественик, ако се намираше в неговото положение. Спомни си всички наставления, които опитният приятел му беше давал.

„Само примитивният и морално слаб човек прибягва веднага към сила — казваше Смуга. — Най-положителната черта на мъжа е разсъдливостта. Най-напред помисли и веднага ще намериш най-правилния изход във всяко положение.“

Постъпваше ли сега разумно? От дълго време вече не обръщаше внимание на околността. Затова се огледа наоколо.

На няколко километра на запад от тях се извишаваше паметната самотна планина. Като се съобрази с нейното положение, Томек заключи, че всеки момент ще прекрачат границата и ще се озоват на мексиканска територия.

Гъсталакът от бодливи кактуси значително оредя. Навярно наблизо се намираха малки степни езерца, защото все повече се виждаха ята най-различни птици. Чудният губер синя трева, която стигаше до коленете на конете и блестеше със своя лазурно-стоманен цвят, беше изпъстрен с разкошни прерийни бодили. Тук пелинът достигаше човешки ръст, а стъблата му, твърди като дърво, бяха дебели като човешка ръка. Малки диви слънчогледи, които цъфтяха точно сега, и опунциите^[1] образуваха прекрасни горички.

Високо кудкудякане спря ездачите. Точно пред тях се разхвърча изплашено стадо прерийни кокошки. Това бяха великолепни птици на големина колкото тетрев, с красиви пера, напомнящи отчасти лещарка, а отчасти яребица. Тяхното месо беше известно като нещо много вкусно. Томек веднага посегна към пушката си, но Червения орел го спря с ръка и бързо извади от окаченото си за края на седлото вързопче не много голям лък и переста стрела. При все че Томек се нервираше от мудността на другаря си, Червения орел спокойно сложи стрелата на тетивата и без да бърза, опъна лъка. Оказа се, че индианецът знае отлично обичаите на дивите прерийни кокошки. Всякакво бързане беше наистина излишно. Тежките птици не се втурваха да летят цялото ято заедно като нашите яребици, а излитаха една след друга. Червения орел чакаше с лъка, готов да стреля. И когато наблизо се издигна една голяма птица, той светкавично опъна тетивата. Перестата стрела изсвири във въздуха. Кокошката размаха криле и падна в тревата. Индианецът скочи от коня си, изтича до птицата и като видя, че е убита, закачи я на седлото на товарния кон.

— Няма смисъл да се хабят куршумите за тия тромави птици, а освен това изстрелът се чува далече в степта — обясни той, като се качваше на мустанга си.

Отново потеглиха галоп на юг. Индианецът поглеждаше все по-често небето и пришпорваше конете да вървят по-бързо. Конете и ездачите бяха вече уморени от целодневното пътуване през горещия ден, но Червения орел не даваше сигнали за почивка. Скалистата верига, към която отиваха, се виждаше все по-близо и по-близо. Надвечер стигнаха подножието й. Навлязоха в обширен каньон — лъхна ги оживителен хлад. Копитата на конете удряха глухо о скалистата почва.

Червения орел с голяма увереност водеше по разклоненията на каньона, докато се озоваха в подножието на висок връх, който се извисяваше над цялата верига. Метлообразни юки растяха тук-там по малките площи земя между скалите. Индианецът реши да оставят тук мустангите. Разпрегнаха бързо конете, привързаха ги за дръвчета, взеха оръжието си, най-необходимите лагерни вещи и убитата прерийна кокошка и се запътиха нагоре.

Вървяха по една скалиста пътека, която водеше към върха. На места тя се превръщаше в изсечени в скалата стъпала, поради което качването по стръмната стена не беше много уморително. След повече от час бързо катерене, момчетата стигнаха върха. Томек се огледа наоколо.

Висок, полукръгъл скален зъбер ограждаше върха от север и изток, като образуваше висяща над пропаст тераса. На юг и запад веригата се снишаваше и откриваше великолепна гледка. В далечината, чак до линията на хоризонта, нарязана от очертанията на друга планинска верига, се простираше кактусово-мескитова пустиня. Слънцето залязваше в златен блясък и пурпур както на море. Вечерният мрак бавно забулваше степта с лека синкава мъгла.

Докато Томек се възхищаваше от живописната гледка, Червения орел измъкваше измежду скалите, които закриваха върха на планината, снопове равно нарязани клони и сухи съчки, приготвени там, и ги нареждаше на три еднакво отдалечени една от друга купчинки. След като свърши тая работа, той изчезна зад скалите.

Измина доста време. Томек потърси другаря си. Намери го в една скална ниша при малък, едва тлеещ огън. Червения орел привършваше скубането на хванатата кокошка. После изкорми сръчно птицата, наряза я на парчета, две от тях забоде на дълги дървени шишове и започна да пече месото на жаравата на огъня.

— Нека и Малкия вожд направи същото, ще имаме вкусна вечеря — каза той на Томек.

Томек не чака да го подканят втори път. Бързо набоде парчета от кокошката на дървени шишове и като индианеца ги държа над жарта, докато се свият и станат твърди и черни като трески. Опечената по такъв начин прерийна кокошка не беше много вкусна, но въпреки това момчетата я изядоха с голям апетит. Доядоха си с храна, донесена от ранчото, като пиеха вода от манерка. По едно време Червения орел погледна към небето и каза:

— Още е рано да се дават сигнали. Нека моят бял брат си почине малко, нека си легне да поспи, а в това време аз ще бодърствувам. Когато дойде време, ще те събудя.

— А Червения орел не е ли уморен? Можем да почиваме на смени — предложи Томек.

— Малкия вожд не знае кога е времето за даване на сигнали. Аз ще бодърствувам, а нека сега моят брат си почине — отговори индианецът.

— Добре тогава, с удоволствие ще си дремна — съгласи се Томек.

Той се върна на скалната площадка, където беше оставил одеялата, приготви си удобно леговище под самия полукръгъл зъбер и легна да спи. След малко Червения орел се показа иззад скалите. Той седна на земята близо до Томек и се облегна на голяма скала. Пурпурните отблясъци на залязващото слънце се стопиха в линията на хоризонта. На тъмното небе започнаха да се показват звезди. Томек притвори очи, но не можеше да заспи. Мисълта за неизвестната участ на нещастната Сали пропъждаше съня от очите му. Къде ли е сега и какво ли прави? Томек беше сигурен, че чака помощ от него. Като мислеше за това, той изгаряше от нетърпение. После започна да си мисли дали Черната светкавица ще се отзове на неговото повикване и ако се яви, дали ще иска да участвува в търсенето. Та нали всички твърдят, че червенокожият вожд организира въстание срещу белите? Само тоя факт е вече достатъчно доказателство за неговата омраза към колонистите. Тогава може ли да се разчита на него?

Като размишляваше така, без да иска, той погледна с премрежени очи Червения орел и забрави за умората си. Томек продължаваше да се преструва, че е заспал дълбоко, и непрекъснато поглеждаше към другаря си. След малко той вече напълно се убеди, че индианецът през цялото време не го изпуща из очи. С каква цел правеше той всичко това?

Томек уж през сън се обърна на лявата си страна. Така той имаше по-голяма свобода да наблюдава Червения орел.

Младият навай продължаваше да седи неподвижно, опрял ръце върху коленете на кръстосаните си крака, и не откъсваше поглед от потъналия в дълбок сън другар.

По едно време той се наведе над Томек, вслуша се в дишането му. Като се убеди, че бялото момче отдавна вече спи, Червения орел стана. Силуетът на навая ясно се открои на фона на небето. Като стъпваше безшумно, той се отправи към трите приготвени от преди купчини сухи дърва.

Бързо прехвърли част от двете странични купчини дърва върху средната, след което запали с кремък сухите пръчки. Стълб светъл пламък се извиси нагоре.

Червения орел погледна неспокойно към скалната стена, в чието подножие почиваше Томек, потънал в дълбок сън. Притворените му клепачи трептяха от блясъка на огъня.

Наваят се усмихна доволен. И тъй, все пак успя да не издаде на белия си приятел начина, по който се дават сигнали за помощ. Сега беше съвсем сигурен, се вождът Дългите очи ще то похвали, защото, както той твърди, само умрелите не издават тайни.

Известно време Червения орел стоя неподвижен. В ума си той повтаряше условното значение на отделните сигнали: „Един облак дим през деня или един огън през нощта означават: «Внимание! Ще дадем сигнал!» Три облака дим, пуснати един след друг през деня, или три огъня, запалени едновременно през нощта, означават зов за помощ поради някаква опасност.“

Огънят гореше вече няколко минути. Първият сигнал беше даден. После индианецът извади от огъня горящи главни и ги хвърли на другите две купчини. Пламнаха три огъня с червеножълт пламък. Червения орел бе изпълнил задачата си. Той се върна на мястото си при скалния блок. Погледна приятелски към Томек, който продължаваше да спи. Забеляза, че одеялото се беше смъкнало от него, а понеже нощта в планината беше доста студена, наведе се над бялото момче, зави го внимателно и седна на земята до него. Силните отблясъци на огньовете трепкаха по меднокафявото му лице, обърнато в унес към осеяното със звезди небе. Зад планинските върхове се показа светлият сърп на луната.

Огньовете започнаха бавно да гаснат.

По лицето на Томек се плъзна тъжна усмивка. Значи, Червения орел му няма доверие, щом скри от него начина, по който се дават сигнали. Но веднага го оправда, тъй като това недоверие на индианците беше породено от огромните несправедливости на белите спрямо тях. Смесени чувства изпълваха Томек с тревога.

Може ли да очаква от Черната светкавица помощ за Сали, чийто чичо го преследва като див звяр? Дълго още той не можеше да се освободи от тая мъчителна мисъл и заспа едва когато огньовете угаснаха.

Времето минаваше бавно… Томек се събуди под силното впечатление, че става нещо необикновено. Но привикнал към опасности, той не отвори веднага очи. Продължаваше да лежи неподвижно, сякаш още потънал в дълбок сън, но внимателно се ослушваше. Наоколо цареше мъртва тишина.

Изведнъж някакви отблясъци от огън докоснаха притворените му клепачи. Нима Червения орел отново даваше сигнали? Томек отвори съвсем леко едното си око.

Беше още нощ. На няколко крачки от него гореше огън. Около огъня седяха в полукръг петнайсетина индианци. Те гледаха мълчаливо към Томек, сякаш чакаха да се събуди. Томек бързо отметна одеялото, стана, приближи се до индианците и започна да ги разглежда. В средата на полукръга седеше Черната светкавица.

Колко различно изглеждаше той сега! Само суровото, сериозно изражение на лицето му и гордият поглед му напомняха някогашния пленник на шерифа Алан. Главата му беше украсена с голям кичур орлови пера, който стигаше чак до земята във вид на две дълги опашки. На врата си имаше огърлица от нокти и зъби на диви животни, както и торбичка с билки. Голият му гръб и гърди бяха покрити с меко обработена бизонова кожа, преметната през лявото рамо. Дрехите се допълваха от гамаши, украсени с ресни, широк пояс, който опасваше бедрата, и мокасини. От пояса се показваха томахавка и дръжка на нож. Върху кръстосаните му крака лежеше модерна карабина.

Другите индианци бяха облечени като вожда си, но никой от тях не носеше такава великолепна украса от пера. Освен пушки, ножове и томахавки някои имаха и дълги копия и щитове, направени от животински кожи. Техните лица и тела бяха нашарени на червени ивици. Само върху лицето на вожда от очите до врата имаше черни, полегати ленти. Това беше знакът на смъртта, на която Черната светкавица беше обрекъл всички бели нашественици.

Индианците със скръстени на гърдите ръце мълчаливо разглеждаха момчето. Томек смело гледаше тия диви синове на американската пустиня. Значи, тия страшни бойци се отзоваха на неговия повик! Наистина ли ще му помогнат, щом той принадлежи на омразната за тях бяла раса? Лицата на индианците не изразяваха никакви чувства. Приличаха на изваяните от камък статуи на някогашните войнствени жители на Америка.

Томек разбра, че го чака тежко изпитание. Как трябва да говори, за да получи помощ от тях? Още веднъж той измери с поглед суровите лица. Накрая спря погледа си на Черната светкавица. Томек инстинктивно чувствуваше, че не бива да започва пръв разговора. Затова стоеше мълчаливо и гледаше страшния вожд.

След доста време Черната светкавица покани Томек с ръка. Момчето се приближи до огъня и седна между мълчаливите индианци. След няколко минути Черната светкавица свали бавно от врата си торбичката с билките. Оттам извади лула, натъпка я с тютюн и я запали с едно въгленче от огъня. Без да бърза, той пущаше дима към небето, земята и четирите посоки на света. Лулата се предаваше от ръка на ръка. Индианците с най-голяма сериозност извършваха церемонията с пушенето лулата на мира и дружбата. Когато лулата стигна до Томек, той я взе уверено и изпусна шест пъти дим, както направиха всички преди него, а после я предаде на съседа си. Накрая лулата се върна отново в ръцете на Черната светкавица. Вождът прибра лулата в торбичката, сложи я на врата си и едва тогава продума:

— Нашият млад брат запали на Планината на знаците три огъня. Той знае, че тоя сигнал значи повик за помощ при опасност. Черната светкавица се отзова на тоя повик. Какво желае моят брат?

— Благодаря ти, вожде, че удържа думата си — отговори сериозно Томек. — Осмелих се да помоля Червения орел да ме доведе на Планината на знаците и да даде необходимите сигнали, защото вождът Дългите очи ми каза, че мога да направя това винаги, когато ми потрябва помощ от приятели.

— Вождът Дългите очи е изпълнил заповедта на Черната светкавица — намеси се индианецът. — Нека моят брат каже какво иска от мене.

— Вожде, искам да те помоля да ми помогнеш да намерим и освободим моята малка приятелка, която ти нарече Бялата роза.

— Хоуг! Защо моят брат говори за освобождение на Бялата роза? Нима я заплашва нещо от страна на шерифа? — учуди се Черната светкавица.

Като гледаше индианеца в очите, Томек обясни:

— Неизвестни индианци нападнали ранчото на шерифа Алан, отвлекли Бялата роза и откраднали петнайсетина от най-хубавите коне, между тях и кобилата Нил’ши, с която спечелих надбягването на десет мили през време на родеото.

— Хоуг! А кога стана всичко това?

— Преди осем дена.

— Преди осем вечери^[2] — повтори Черната светкавивица, сякаш искаше да се увери дали добре е разбрал. — А защо белият брат ми съобщава за това едва сега?

— Защото в това време с моя приятел бяхме в резервата на апахите Мескалеро, на гости на Дългите очи. Майката на Бялата роза ни извести веднага за нападението. Върнахме се моментално в ранчото заедно с Червения орел. Заварихме шерифа тежко ранен и в безсъзнание. На другия ден сутринта тръгнахме по следите на нападателите с група фермери и с капитан Мортън, който пристигна с един отряд войска, но скоро следите изчезнаха в каменистата почва. Затова вчера се върнахме след напразно търсене.

— А Червения орел взе ли участие в преследването? — попита Черната светкавица.

Томек не знаеше какво да отговори, когато Червения орел се обади:

— Червения орел не отиде, защото водачът на дългите ножове^[3] хвърляше върху вожда Черната светкавица вината за нападението. Моето участие не беше желано от белите.

— Хоуг! Значи, това проклето бяло куче каза, че аз съм отвлякъл Бялата роза! — смая се индианецът. — Няма да почина, докато неговият скалп не увисне на моя колан!

Страшната заплаха не уплаши в тоя момент Томек, напротив, дори го зарадва. Възмущението на Черната светкавица беше най-добрият довод, че той не е извършил гадното нападение.

— А защо Червения орел не ми съобщи веднага за отвличането на младата скуав? — полита вождът с укор.

Младият навай отговори тихо:

— Дългите ножове и фермерите отидоха да търсят скривалището на Черната светкавица, защото обвиняваха него за нападението. Заедно с тях бяха и двамата наши бели приятели. Ако вождът Черната светкавица беше тръгнал да търси веднага бялата скуав, не беше изключено двата отряда да се срещнат. И тогава…

— Хоуг! Маниту не е лишил от благоразумие моя млад брат — намеси се Черната светкавица. — Загубихме обаче много време.

Искрици на надежда се запалиха в сърцето на Томек.

— Моля те, вожде, кажи, мога ли да разчитам на твоята помощ? — попита той с развълнуван глас.

Вождът насочи към Томек замислен поглед и каза:

— Преди белите да дойдат, цялата американска земя принадлежала на индианците. По необятните степи пасели безчислени стада бизони, горите били пълни с разни видове диви животни и птици. Червенокожите живеели така, както бащите на бащите им. Не знаели какво значи глад. Вървели след бизоните, занимавали се с лов, обработвали земята — всеки според волята си. За приятелите сърцата им били винаги отворени, а за враговете — бойният топор. После дошли белите. Индианците не им попречили да заемат част от земята им, дори ги поканили в своите вигвами. Белите пушели с тях лулата на мира, поили ги с огнена вода, подписвали договори. Искали все повече земя. Купували я или я заграбвали със сила. Великият Бял баща от Вашингтон обещавал мир. Индианците отстъпвали все по̀ на запад. После белите построили железница^[4], която свързала Голямата вода на изток със западното крайбрежие. Белите безмилостно изтребили бизоните, за да ни изгладят и принудят на послушание. Давали много пари за скалповете на червенокожите бойци, на жените и децата им. Индианците били насила покорени и тогава Белия баща от Вашингтон им определил резервата в скалисти пустинни области. Моят бял брат беше вече в резервата на апахите Мескалеро и видя какъв тежък живот водят там. Черната светкавица не позволи да го затворят в резерват. Черната светкавица е обрекъл на смърт всички бели и живее така, както индианците са живеели, преди да дойдат белите. Черната светкавица ще умре с томахавка в ръка, в борба с врага, за да може да живее в Страната на вечния лов така, както подобава на истинския боец. Черната светкавица носи на лицето си знака на смъртта, а в неговия вигвам висят многобройни скалпове на бели. Но моето сърце, както и сърцето на всеки индианец, е отворено за приятелите. Черната светкавица никога няма да наруши думата, дадена на приятел. Нашият бял брат е благороден боец. Направи услуга на червенокож, без да иска нещо в замяна на това. Съветът на старейшините на племето ни те прие в нашата среда. Ти си наш брат и твоето нещастие е и наше нещастие. Бялата роза трябва да бъде освободена, за да може заедно с тебе да се върне отвъд Голямата вода, в своята родина. Хоуг, казах!

— Хоуг! Хоуг! — като ехо повториха индианците.

— Времето е заличило следите на похитителите, затова нека нашият бял брат разкаже хода на събитията — отново заговори Черната светкавица. — Трябва да помислим върху създаденото положение.

Томек повтори подробно всичко, което знаеше за нападението, за безрезултатното преследване, като не забрави да каже и за съвещанието, направено с боцмана, госпожа Алан и шерифа. Едва довърши и Червения орел се обади:

— Вярно е, че аз не тръгнах е вас след похитителите, но два дни внимателно изучавах оставените следи. Бялата скуав греши, голямото куче на Бялата роза не е убито. Червения орел видя следите му, които се преплитат със следите на бегълците.

— А защо чак сега казваш това? — извика зарадван Томек. — Ако верният и умен Динго е жив, той рано или късно ще дотича при нас да иска помощ за Сали.

— Добрата вест е винаги желана — отвърна философски младият навай.