Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (12)

XII
Преследване и съвещание

Едва преди два часа негърът, който работеше при шерифа Алан, пристигна на разпенения си кон в резервата на апахите Мескалеро с вестта, че неизвестни индианци са нападнали ранчото на Алан.

Изненадани от тая страшна вест, Томек и боцманът не можаха да научат много от изплашения пратеник. Според неговите изявления шерифът Алан бил убит, Сали изчезнала, а майка й оцеляла по странно стечение на обстоятелствата. Непознатите индианци отвлекли много коне и заминали така бързо, както и дошли. Негърът разправяше още и за страшната престрелка и боя. Когато индианците заминали, госпожа Алан го изпратила да съобщи за станалото най-напред на Томек и боцмана, а след това да моли за помощ и капитан Мортън.

Двамата приятели нямаха време за губене. Заедно с Червения орел те веднага се метнаха на конете си; не ги щадяха, а препускаха бясно до ранчото — мястото на трагичните събития.

Пристигнаха в ранчото след четири часа. Спряха пред верандата, където чакаха няколко оседлани коня. Томек и боцманът скочиха от конете си и отидоха на верандата. Около кръглата маса седеше госпожа Алан с няколко фермери от околните ранчи. Като видя двамата приятели, тя скочи от фотьойла и протегна ръце към тях.

— Индианци отвлякоха Сали — каза тя на един дъх.

— Негърът, който сте изпратили, не можа много нещо да ни каже. А истина ли е, че шерифът Алан?…

— Не, не, провидението го запази — каза госпожа Алан. — В борба с похитителя той беше улучен на две места с куршум, но докторът уверява, че ще оживее. Сега тъкмо му сменя превръзките.

— Ох, камък ми падна от сърцето — отдъхна си боцманът. — Негърът ни каза, че нашият шериф не е жив.

— В първия момент изглеждаше така, но след като пратеникът замина, деверът ми се свести.

— Можем ли, мила госпожо, да ви помолим да ни разкажете всичко, защото трябва веднага да тръгнем да дирим похитителите.

— Тъкмо вас чакахме, за да се посъветваме… А сега ще ви разкажа подробно как стана всичко това. Рано сутринта бяхме отишли със Сали в градината да берем плодове. Горкото ми дете! Беше изгубило търпение да ви чака. От два дена постоянно излизаше на височинката пред къщата, за да види дали случайно не се връщате. Тая сутрин също не можа да изтрае дълго на едно място. Каза, че ще отиде на височината пак да погледне и… повече не я видях.

Боцманът шумно избърса носа си с кърпа и при тоя „случай“ доста дълго манипулираше с нея около очите си. Госпожа Алан забеляза вълнението му и замълча. След малко продължи с разтреперан глас:

— Бях останала сама в градината. Изглежда, че съм била много замислена, щом като не съм чула тропота на конете. Изведнъж около къщата се разнесоха изстрели и адски вой на червенокожи. Първата ми мисъл естествено беше да спася Сали, затова изтичах към височинката, където изведнъж почти покрай мене профуча банда конници. Те се понесоха към ранчото, докато аз забързах към височинката, където мислех, че ще заваря дъщеря си. Вместо нея на пътя намерих Динго мъртъв. Вероятно бандата беше отвлякла Сали и убила вярното куче, което се е мъчело да я брани. Естествено веднага се върнах в ранчото, но бандата индианци вече летеше към конския двор. Исках да изтичам след похитителите, но размислих, че това няма много да помогне.

— А къде беше по това време нашият шериф? — намеси се боцманът.

— Деверът ми лежеше на земята пред верандата с двата си револвера в ръце, които още димяха. Спуснах се към него. Стори ми се, че вече е мъртъв. От прозорците на къщата трещяха изстрели един след друг, с които нашата прислуга поразяваше нападателите. Силната съпротива, на която се бяха натъкнали, ги накара вероятно да отстъпят и да се откажат от ограбване на къщата. Само отвлякоха петнайсетина от най-хубавите коне, между които и кобилата Вятър, и избягаха. Веднага двама наши ковбои тръгнаха по следите им, но като разбрали, че индианците се разделили на две групи, върнаха се, за да организират преследване. Аз пък извиках веднага лекар и изпратих негъра при вас и при капитан Мортън. А тия наши съседи чакат, за да обсъдим заедно въпроса.

— Горе главата, любезна госпожо, за Сали сме готови да отидем и в ада — горещо я увери боцманът. — Индианците скъпо ще ни платят за това. Чак под лъжичката ме заболя, когато чух, че нашата Сали е отвлечена, а Динго — убит. Но ще им го върнем тъпкано, бъдете сигурна в това.

— Кой от вас желае да тръгне с нас подир похитителите? — кратко попита Томек.

Фермерите погледнаха с уважение хладнокръвното момче и всички се съгласиха да участвуват в преследването заедно със свои хора. Но понеже беше вече привечер, решиха да чакат до заранта и тогава да тръгнат по следите на бегълците.

Томек гореше от желание да действува, но той разбираше, че прибързаните действия могат повече да навредят, отколкото да помогнат. Според думите на двамата ковбои похитителите са се отправили към мексиканската граница.

Ако при преследването трябва да се навлезе в чужда територия, тогава по-разумно би било да се тръгне с капитан Мортън. Фермерите предполагаха, че тоя енергичен боец ще успее да дойде още преди зазоряване.

С настъпването на нощта в ранчото започнаха да прииждат все повече въоръжени мъже. Призори прилетя и капитан Мортън, начело с двайсет конници. Всички се събраха още веднъж на съвещание. След дадените сведения капитанът каза решително:

— Няма съмнение, че това е работа на оня негодник Черната светкавица. По тоя низък и подъл начин той си отмъщава на шерифа, загдето го беше хванал.

— А откъде сте толкова сигурен в това, уважаеми капитане? — намеси се боцманът недоверчиво.

— Ако това беше обикновена разбойническа банда, тя най-напред щеше да ограби къщата — отговори капитан Мортън уверено. — Анализирайте подред всички събития и истината сама ще излезе наяве. Банда от индианци организира нападение на ранчо, отдалечено най-малко на петнайсет километра от границата, като отминава другите имения, които се намират на пътя й. Нападението завършва успешно. Индианците раняват тежко собственика на ранчото, отвличат племенницата му и… открадват само петнайсетина коня. С други думи, причиняват на шерифа не толкова материална, колкото морална щета, защото му вземат само онова, което представлява за него най-голяма ценност. Няколко души не са били в състояние да се отбраняват срещу голямата банда от нападатели. Обзалагам се, че ако това е било обикновено нападение, те щяха да убият всички случайни защитници и да ограбят къщата. Оттук изводът е ясен — дошли са, за да си отмъстят на шерифа. А кой друг освен Черната светкавица може да храни такава омраза към обичания и уважавания от всички шериф Алан?

— Дявол да го вземе, тия разсъждения не са лишени от логика — призна боцманът.

— Но какво е виновна за това моята нещастна Сали? — извика госпожа Алан, като се мъчеше да заглуши отчаянието си.

— По тоя начин бунтарят е искал да си отмъсти на шерифа — каза мрачно капитан Мортън. — Червенокожите не знаят какво значи милост.

— Въпреки всичко във всички тия разсъждения има известна неточност — обади се Томек. — Отвлечените яздитни коне представляват голяма ценност не само за шерифа. Само за кобилата Вятър дон Педро предлагаше тройна цена.

— Ха така, братче! — оживи се боцманът. — Изглежда, индианците са отвлекли нашата Сали, за да искат после откуп. Какво мислиш по това, капитане?

— Забележката на момчето показва, че има пъргав ум — отвърна сериозно капитанът. — Конете наистина могат да бъдат скъпо продадени в Мексико, но тъкмо отвличането на племенницата на шерифа изключва намерението да бъде искан откуп. Ако те държаха само на материалните облаги, тогава, както вече казах, щяха най-напред да ограбят богатата къща. Защо да се пазарят за някакъв си откуп, когато биха могли веднага добре да се награбят? Черната светкавица знае, че шерифът обича малката Сали и че е привързан много към своите яздитни коне.

— Боже мой! Това наистина ме ужасява! — извика госпожа Алан. — Моля ви, не позволявайте на жестоките индианци да си отмъщават на невинното дете!

— Да не губим повече време, води ни, капитане! — разпалено каза боцманът.

Фермерите единодушно приеха водачеството на енергичния кавалерист. Едва-що се зазори и петдесет добре въоръжени мъже започнаха преследването. Следите на бандата бяха много ясни. Поради това преследвачите бързо стигнаха мястото, където следите се разделяха в две посоки. Капитан Мортън също раздели хората си на два отреда и всеки от тях веднага тръгна на път.

След няколко часа двата отреда стигнаха до камениста степ; тук вече следите на похитителите съвсем се губеха. Вечерта след безрезултатно дирене отредите отново се съединиха в един от скалистите каньони и в мрачно настроение наобиколиха огъня.

— Напразно тичахме, уважаеми господа — измърмори боцманът. — Тия проклети индианци нарочно са навлезли в скалисти планини, за да заличат следите.

— Според сведения, които успяхме да съберем за Черната светкавица, сега той се крие в планините край границата — каза капитан Мортън. — Ако бихме могли да претърсим всички планински вериги, непременно ще попаднем на скривалището му.

След тия думи Томек посърна. Защото колко хора трябва да имаш и колко време да посветиш, за да се претърсят многобройните недостъпни и обширни планински вериги? При тия условия само случайността би могла да ги насочи по следите на нападателите.

— Ако умното куче Динго беше живо, сигурно щеше да открие следите на Сали — обади се Томек.

— Нямахме време дори да го намерим, за да му отдадем последна почит — каза боцманът сериозно.

Започнаха да си припомнят как благодарение на Динго Томек бе открил загубената в девствената гора Сали и за други премеждия, от които бяха излезли живи и здрави благодарение на неговия ум.

Тая нощ никой не легна да спи. Едва-що пукна зората и търсенето продължи. На малки групички те кръстосваха криволичещите каньони и клисури, наблюдатели разглеждаха околността от планинските върхове, но не откриха дори най-малка следа от похитителите.

Така изминаха няколко дена в напразни търсения. Накрая Мортън и фермерите стигнаха до общото заключение, че по-нататъшното дирене няма да даде по-добри резултати. Затова с потиснато настроение те потеглиха обратно към домовете си.

Томек и боцмана се мъчеха да утешат госпожа Алан, а капитан Мортън я уверяваше, че скоро ще организира голяма експедиция срещу Черната светкавица, а фермерите започнаха един по един да се връщат във фермите си.

В същия ден вечерта Томек, боцманът и госпожа Алан се събраха при леглото на ранения шериф. Лекарят твърдеше, че голямата му грижа за Сали затруднява по-бързото му оздравяване. Поради това те малко говореха пред него, пък и какво ли весело можеше да се каже при такова неприятно положение.

Томек седеше дълбоко замислен. Капитан Мортън сметна, че е безсмислено всякакво по-нататъшно дирене. Томек се възмути от това решение. Ако баща му и Смуга бяха тук, сигурно нямаше така бързо да се предадат. Струваше му се, че Мортън и фермерите бяха предприели преследването само за да успокоят отчаяната майка, като предварително не вярваха в успешния край на диренето. Те разсъждаваха прекалено много за индианските пленници, които само понякога били откривани, и то случайно. Нима ще оставят Сали на произвола на съдбата? За тая долна постъпка капитан Мортън обвиняваше Черната светкавица. Томек по интуиция чувствуваше, че тоя експанзивен и зле настроен срещу индианците кавалерист върви по пътя на най-малкото съпротивление. Трудно можеше да се допусне, че смелият индиански вожд ще се отплати по тоя начин на Сали за помощта, която тя му беше оказала в критичния за него момент. Та нали именно Черната светкавица я нарече Бяла роза и каза, че дори с цената на собствената си свобода няма да позволи да й се случи нищо лошо.

Томек се раздвижи неспокойно. Сега той си спомни думите на вожда Дългите очи при първото си посещение в индианския резерват: „Ако моят бял брат някога има нужда от приятелска помощ, нека се качи на Планината на знаците и даде сигнал. Тогава там ще дойде човек, на когото може да се разчита при всички обстоятелства.“

Томек се развълнува силно. Та нали сега приятелската помощ му беше най-необходима! Вождът Дългите очи не приличаше на човек, който хвърля думите си на вятъра. Той именно го бе предупредил през време на родеото за подлостта на дон Педро. Томек реши, че веднага трябва да намери Червения орел, за да му покаже Планината на знаците. Какво ли ставаше с Червения орел? Томек съвсем беше го забравил, когато тръгваше на това безсмислено преследване.

Боцманът наблюдаваше изпод вежди своя млад приятел. Той познаваше много добре момчето, за да не забележи, че в него става нещо необикновено.

— Извинявайте, госпожо, след като нападателите избягаха, вие видяхте ли още веднъж убитото куче? — попита Томек, като наруши мълчанието.

— Ах, мили мой, забравих да кажа, че щом дадох първа помощ на девера си, веднага се върнах на пътя край височината, за да се заема с погребването на вярното куче. Дори взех със себе си и негъра Боб да ми помага, но Динго го нямаше. Навярно койоти бяха го завлекли някъде в степта.

— Денем койотите не се въртят близо до къщите. Какво ли е могло да се случи? Какво мислиш по това, боцмане — обади се Томек.

— Индианците нападнали ранчото рано сутринта. А кога вие, мила госпожо, се върнахте отново на височината? — попита морякът.

— Във всеки случай това беше преди обед, най-много около четири часа след нападението. Понеже не намерихме кучето на пътя, претърсихме с Боб голяма част от степта, защото ми мина през ума, че в последния момент би могло да се свлече от пътя. Уви, никъде не можахме да го намерим.

Възбуден, Томек стана, прекоси няколко пъти стаята и се спря при боцмана.

— Помниш ли, боцмане, какво ми беше разправял за Динго, когато в Уганда дойдох в съзнание, след като ме беше стъпкал носорог?

— Бих могъл да бъда само някакъв корабен мухльо, а не боцман, ако имах кокоша памет — отговори морякът с малко обиден тон, но заинтересуван от въпроса на приятеля си, веднага добави: — Наистина ли искаш да знаеш какво казах тогава за Динго?

— Точно това искам.

— В първия момент помислихме, че милото и вярно куче е хвърлило петалата. Ех, братле, сега вече разбирам защо ме питаш за това — тогава Динго лежеше на земята като труп, но скоро вдигна глава и се повлече с последни сили подир нас. Мислиш ли, че и тоя път е могло да стане същото?

— Госпожа Алан е видяла Динго да лежи на пътя — говореше Томек сякаш на себе си. — След няколко часа там вече го нямало. Дори ако някой койот се е навъртал тогава близо до ранчото, сигурно би избягал от крясъците на индианците и гърмежите. А ако изключим койотите, тогава какво е станало с умрялото куче?

Госпожа Алан й шерифът се раздвижиха неспокойно. Боцманът се обля в червенина. Той гаврътна бързо цяла водна чаша ямайка и каза възбудено:

— Виждате ли, колко пъти вече съм ви казвал, че на Томек умът му сече. Ти, братче, ми напомни случка, съвсем подобна на тая. Преди няколко години нашият параход трябваше да се отправи от Хамбург за Рио де Жанейро за кафе. Преди да отплува параходът, на един другар, по народност немец, му починала жената. Нещастникът не можа да отиде дори на погребението, защото това се случи един час преди отплуването на парахода. Тогава той се простил с тленните останки на законната си съпруга и след като възложил на близките си да я погребат, дълбоко опечален, се довлече на парахода. През цялото пътуване той беше много тъжен, поради което попрекали с алкохола. А когато наближихме Рио, капитанът му каза: „Клин, клин избива, момче! Ожени се още веднъж и може сега да ти потръгне.“ Три дни след пристигането ни в Рио дисциплинираният германец се ожени за една бразилка. Капитанът беше го посъветвал добре, сякаш някой премахна цялата му скръб с ръка. След няколко седмици отново се върнахме в Хамбург, а тук — какво мислите? — умрялата уж жена чака моя другар. Оказа се, че тя не била умряла, а само била изпаднала в летаргия или, с други думи, в „привидна смърт“.

— Боцмане, но тая история няма нищо общо с Динго — възрази Томек.

— Има, братче, има, защото изводът от нея е такъв, че докато не си бил на погребението, не оплаквай никого — завърши боцманът поучително. — А сега и аз ще повторя въпроса на Томек: какво е станало с умрялото куче?

— Но смятате ли вие, че ако Динго не е бил убит, той би тръгнал след Сали — извика госпожа Алан.

— Съвсем сигурно, мила госпожо — увери я боцманът. — Един такъв обрат на нещата хвърля съвсем нова светлина върху цялата работа. Динго е специално обучен за разни фокуси.

— И какво би станало, ако Динго наистина е тръгнал след Сали? — попита госпожа Алан с плаха надежда в гласа.

— О, мила госпожо, ако Динго е жив, има голяма вероятност да се върне в ранчото и ще ни заведе да помогнем на Сали — обясни Томек. — Динго е много интелигентно същество.

— Боже мой, ако можеше да стане така! Но дали индианците няма да го убият, като видят, че той върви след тях? — говореше госпожа Алан неспокойно. — Ако Черната светкавица си отмъщава така жестоко, сигурно няма да се поколебае да застреля кучето.

— Ние не сме никак сигурни, че Сали е отвлечена от Черната светкавица — заяви Томек решително. — Така предполага само капитан Мортън, но аз много се съмнявам в това.

В тоя момент шерифът Алан направи движение с ръка. Госпожа Алан, боцманът и Томек се приближиха до леглото му, а той още съвсем, изнемощял каза тихо:

— Загубихте много ценно време заради тоя Мортън. Сега, като слушах разсъжденията на Томек, дойдох до заключението, че индианците, които са участвували в нападението, принадлежат към племето на мексиканските пуеблоси, докато бандата на Черната светкавица, това е повече от сигурно, се състои от американски индианци, избягали в Мексико.

Томек слушаше с голямо напрежение. Сега вече съмненията му изчезнаха. Щом Черната светкавица наистина не е замесен в нападението на ранчото, тогава би трябвало час по-скоро да отиде на Планината на знаците и да потърси помощ. Защото, според уверенията на вожда Дългите очи, може да се разчита на силен съюзник. Сега именно ще се разбере колко струва обещанието на индианеца.

— Мили мои, нашите разсъждения наистина се опират само на предположения, но дори и капитан Мортън смяташе, че само една щастлива случайност може да помогне да се намери Сали — обади се Томек. — Не трябва крак да подвием, докато не освободим Сали. Имам една идея, но поради много причини не искам сега да я кажа. Утре призори ще тръгна на малко разузнаване и… ще видим какво ще излезе от това.

— И аз ще дойда с тебе, братче — намеси се боцманът.

— Не можем да тръгнем заедно, боцмане — възрази Томек. — Първо, присъствието ти може да осуети моите планове, и, второ, единият от нас трябва да остане в ранчото в случай, че Динго се върне.

— Ха, значи, аз ще трябва да седя край печката, когато ти ще се излагаш на опасност? Дума да не става, братле!

— Боцмане, и аз самият бих се усъмнил дали постъпвам правилно, ако тук не ставаше въпрос за Сали — отговори Томек сериозно. — Не крия, че тази моя експедиция ще бъде доста рискована, но ти, боцмане, би ли се поколебал, ако от нея зависеше животът на Сали?

— Ти ме улучи право в сърцето, но какво ще правим, ако и ти изчезнеш? — загрижи се морякът.

— Драги боцмане, и аз щях да кажа същото, ако бях на твое място. Зная много добре, че не трябва да постъпвам лекомислено и затова именно искам да се осигуря за всеки случай. Ще оставя на шерифа Алан запечатан плик, който ще отворите, ако не се върна след седем дни. В това писмо ще ви съобщя с кого и къде отивам. Надявам се, че това ще те успокои.

— Драги Томек, а не можеш ли да кажеш това още сега? Може би ще ти дадем някои съвети — попита шерифът тихо.

— Дал съм честна дума на някого, че няма да издам тайната му. Сигурен съм, че нито вие, нито боцманът бихте злоупотребили с доверието, проявено към вас.

— Какво мислите по това, шерифе? — несигурно заговори боцманът.

— Бих повярвал на Томек.

— Цели седем дни няма да бъда спокоен, но и сам бих сложил главата си в устата на кит, само и само да освободя Сали. Хайде, надраскай писмото, братче! А какво трябва да правя, ако Динго се върне в това време?

— И за това съм помислил — отговори Томек. — Ако Динго се върне в ранчото, ще тръгнеш с него по следите на бандата. Като разбереш къде е Сали, ще се върнеш тук за мене и тогава заедно ще тръгнем, съгласен ли си?

— Е добре, нека бъде, както казваш — отговори боцманът с тежка въздишка. — Нима мога да имам нещо против, щом се касае за доброто на това мило синигерче? О, аз наистина не мога да изразя колко ми е мъчно за нея.

— Как ли ще ви се отблагодаря за това? — извика госпожа Алан.

— Няма какво да се говори за благодарност, щом още нищо не сме направили — каза скромно боцманът. — Това малко синигерче ми грабна сърцето като собствена дъщеря. А нашият Томек, то… хммм…

— Мила госпожо, няма да мръдна оттук, докато не намеря Сали — горещо я увери момчето. — Сега ще напиша писмото, а после ще се приготвя за път. Тръгвам в зори.