Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (11)

XI
Отвличането

Бяха се изминали две седмици от родеото. Томек и боцманът, поканени от вожда Дългите очи, отидоха за няколко дни на посещение в резервата на апахите Мескалеро. И двамата се надяваха, че най-после ще имат удобен случай да уговорят работата, възложена им от Хагенбек. Почивката им в Ново Мексико беше вече към края си. Най-късно след две-три седмици те възнамеряваха да тръгнат с госпожа Алан и Сали обратно за Европа. Имайки пред вид края на ваканцията, Томек реши да се разбере с индианците във връзка с организирането на странствуваща група.

През време на дългото отсъствие на Томек Сали всеки ден ходеше по няколко пъти на близкото хълмче, за да види дали случайно двамата приятели не се връщат в ранчото.

Беше горещо, слънчево утро. Госпожа Алан и Сали беряха плодове в градината.

Тоя ден Сали беше ходила само два пъти на хълмчето, а в това време Томек и боцманът можеха всеки момент да се върнат, затова тя скоро престана да бере плодове.

— Мамо, аз ще отида на пътя да видя — извика тя. — Може би вече се връщат.

— Добре, добре, ти, неспокоен дух, само че не стой там дълго и вземи със себе си Динго — усмихнато отвърна майка й.

Госпожа Алан се залови отново с прекъснатата за малко работа, като си мислеше за своя дом в далечна Австралия. За първи път беше оставила мъжа си за толкова дълго време. Затова и си мислеше как ли се справя сам. Безпокоеше се да не би случайно слънцето да е изгорило пасищата, което беше нещо съвсем обикновено в Австралия, пресмяташе колко много изостанала работа я чака в къщи. С радост си мислеше за скорошното заминаване за Англия. Там ще настани Сали у техен роднина и веднага ще може да се върне в Австралия.

В това време Сали дърпаше Динго за ухото и безгрижно бягаше по хълмчето. Известно време тя гледаше към пътя, като пазеше с ръка очите си от слънцето, но скоро вниманието й беше отвлечено от едно смешно животинче, което много приличаше на жаба.

Това беше тъй наречената американска жаба^[1]. Както Томек я уверяваше, тя била до известна степен особеност за североамериканската фауна.

Много пъти вече Томек беше й показвал тия животинчета, като й обясняваше, че в Америка те отговарят на австралийските молохи^[2].

Животното, което спада към семейството на легуаните, имаше плоско туловище във формата на диск, дълъг петнайсет сантиметра и покрит с бодливи люспи, особено големи на главата, а по-дребни на късата му опашка. Движеше се много тромаво, като на кокили, въпреки пословичната гъвкавост на родствените му гущери. Широкото отпуснато туловище, изглежда, му пречеше да хваща плячка или да лови мухи във въздуха, затова тия жаби се хранят само с бавни и мъчноподвижни насекоми, които почти сами им влизат в устата. Поради мудните движения това въздържание при яденето е станало причина сред местните жители да се разпространи твърдението, че роговите жаби живеят с въздух.

Сали разглеждаше животинчето, защото поради сивожълтеникавия с кафяви петна защитен цвят на тялото то не можеше да се забележи често. Още преди това тя беше решила да вземе за спомен на чичо си в Англия една такава жаба. Впрочем много от колонистите изпращаха на своите близки в Европа животинки, които се опитомяват лесно, опаковани в кутия между два дебели пласта памук, за да се плашат страхливците при вида на необикновената „гадина“. Сали се двоумеше дали не трябва веднага да хване жабата. Но тя не знаеше как да направи това, защото беззащитните животинки при опасност изпускат от очите и носа си капки кръв, които понякога се разпръскват на няколко сантиметра наоколо. Томек я уверяваше, че това не вреди на човека, но тя не беше съвсем сигурна дали тая „отрова“ не е опасна. Защото беше чувала от чичо си Алан, че на тия жаби и на саламандрите в жлезите, които се намират непосредствено зад главата, се събират секреции, често пъти отровни.

Динго също разглеждаше с голямо любопитство странното животинче, но за всеки случай Сали го държеше за нашийника.

Изведнъж Динго повдигна глава, наостри уши, като се ослушваше внимателно, и замръзна на мястото си. Държането на кучето направи впечатление на Сали, но само след няколко минути тя чу далечен глух тътен на коне.

Без много да разсъждава, изтича горе на хълмчето; кучето я настигна бързо. От върха видя облак прах, който се носеше по степния път откъм север.

— Навярно това са Томек и боцманът, най-после се връщат — извика тя.

Но колкото повече облакът прах наближаваше, толкова повече Сали забавяше тичането си. Нима приятелите й се връщаха с толкова много хора? В облака прах все по-ясно се виждаха много конски глави и тъмни лица на ездачи.

Сали знаеше, че Томек възнамерява да отведе в Европа група индианци. Затова предположи, че той е уредил този въпрос и сега води със себе си червенокожите.

Тя се спря край пътя.

Като видяха самотното момиченце, ездачите спряха конете си. След малко я наобиколиха много индианци, Сали ги разглеждаше учудено и едва сега разбра грешката си. Томек и боцманът не бяха с тях. А странните индианци се различаваха по външност от индианците в най-близкия резерват. Цветът на кожата на тия ниски и слаби мъже не беше бакърен, а сивкаво-кафяв. Само твърдите им като тел черни, с почти синкав оттенък коси, квадратните лица и малките очички напомняха американските индианци. Дрехите им също бяха по-различни. Носеха ризи и широки панталони от тънък памучен плат, а някои от тях се намятаха и с пъстри зарапи, тоест ръчно тъкани вълнени шалове-одеяла с отвор за главата, украсени със симетрично разположени геометрични фигури по подобие на навайските одеяла. На главата си имаха големи сламени шапки.

Всички бяха въоръжени. Държаха в ръцете си пушки от стар тип или модерни. Само някои от тях носеха колани с револвери, но всеки беше снабден с дълъг нож и ласо.

Странните индианци заговориха на Сали на непознат език. Момиченцето мълчеше уплашено.

Изведнъж откъм ранчото се чуха изстрели и голяма врява. Сега вече Сали се уплаши не на шега. Какво можеше да означава всичко това? В отговор на изстрелите индианците изкрещяха пронизително. Един от тях се наведе от коня си към момиченцето и сръчно го вдигна нагоре. В същия миг Динго се нахвърли върху него, но другите конници започнаха да бият кучето с дебелите си камшици. Ослепено от ударите, оглушеното животно хапеше с острите си зъби коне и хора, но тая храбра защита не помогна много.

След миг, ударен силно в главата с приклад на пушка, верният Динго падна на земята.

Уплашена и едновременно възмутена до дъното на душата си, Сали удряше с юмручета и дращеше индианеца, който я държеше на коня пред себе си. Като видя това, друг конник свали зарапата си и я хвърли върху главата и раменете на момичето. Завита през глава с дебелата миризлива черга, Сали не беше в състояние да вика за помощ. Силни, жилави ръце я държаха здраво върху конския гръб. Конниците препуснаха галоп. Намираха се вероятно до ранчото, защото изстрелите бяха съвсем близо. Сали предположи, че сега чичо й Алан ще я освободи. Но това бяха само празни надежди. Изстрелите утихнаха, а индианците я водеха в неизвестност.

Чуваше се само плющене на камшици и цвилене на препускащи коне.

Сали загуби представа колко време продължи това бясно каране. Зарапата заглушаваше нейния плач и викове, стягаше ръцете й. Накрая полузадушена тя престана да издава стонове, безчувствена към всичко, което ставаше около нея.

 

 

Сали идваше на себе си. Съвзе се, като усети в устата си някаква отвратителна течност, която миришеше на развалени яйца. Вдигна глава и с отвращение изплю парливото питие.

Едва сега забеляза, че не е вече на коня, а лежи под едно дърво върху постлана на земята зарапа. Няколко ниски мъже бяха се навели над нея, а един от тях наливаше от манерка в устата й това парливо и вонещо питие.

Сали обърна главата си настрана.

— Дайте ми малко вода — прошепна тя.

Тъмните мъже се спогледаха и един й подаде канче вода. Сали жадно го изпразни.

„Значи, тоя страшен ден се свърши, вече е нощ“ — помисли си тя.

По тъмносиньото небе блещукаха рой звезди. Намираха се в някакъв дълбок дол; огромните кактуси, които растяха тук, в тъмнината на нощта добиваха странни форми. Някъде наблизо тихо шумолеше поточе.

Индианците разговаряха сега по-оживено. Изражението на лицата им не беше вече тъй свирепо и жестоко. Сали седна. Дадоха й да яде.

— Сеньорита, тортила — обади се един индианец, като сложи пред нея парче питка и сушено месо.

Той й обясняваше с ръце, че трябва да яде, но Сали се двоумеше дали да приеме храна от враговете. Сега вече тя беше убедена, че са я отвлекли мексикански индианци, които бяха нападнали ранчото на чичо й Алан. Навярно бяха мексиканци, защото по чертите на лицата, облеклото и езика си се различаваха от североамериканските индианци. През време на няколкомесечния си престой на граничния пояс тя беше научила няколко испански думи и знаеше, че мексиканците говорят предимно испански.

След такова заключение други момичета на нейната възраст може би щяха да припаднат. Но не трябва да се забравя, че малката австралийка беше дъщеря на пионер, възпитана в дива и сурова страна; в родината си тя бе преживяла много, затова сега успя да овладее страха си и да мисли като човек, свикнал с опасностите.

Измъчваше я най-много неизвестността за участта на майка й и чичо й. През време на нападението майка й се намираше навътре в градината, където береше плодове. Индианците като буря бяха минали през ранчото. Затова Сали предполагаше, че докато майка й, привлечена от виковете и изстрелите, се прибере, всичко може би е било свършено. Чичо й Алан пък не се разделяше с револверите си; но такъв разумен и самообладан човек никога не би започнал безнадеждна борба с числено по-многобройните нападатели. Следователно е избягнал може би благополучно опасността, щом индианците, натъкнали се на решителен отпор, толкова бързо напуснаха ранчото. Ако е така, тогава чичо й ще извика на помощ Томек и боцмана, а може би и войска, за да тръгнат но следите им.

Окуражена от тия разсъждения, Сали се тревожеше само за верния Динго. Със собствените си очи тя видя как ниските мексиканци захвърлиха пребитото куче край пътя. И сега един от тия жестоки хора й пъхаше почти под носа парче питка.

— Сеньорита, тортила — предлагаше й той, като мляскаше с език.

Сали го погледна, сякаш изтръгната от дълбок сън. Индианецът кривеше в усмивка четвъртитото си лице, за да я накара да яде.

Тортилата миришеше приятно. Сали беше гладна, а освен това дойде до заключението, че докато й дойдат на помощ, не може да не приема храна. Затова тя взе от ръцете на индианеца прехвалената с мляскане тортила и си отхапа малко.

Тортилата се оказа обикновена царевична питка, печена върху жарава. Дори й хареса, след като отърси от нея лютия червен пипер, с който беше посипана. Сали изяде тортилата и се залови за тънкото дълго парче сушено месо. След това скромно ядене тя легна на зарапата да спи. Всички кости я боляха, очите й се затваряха от умора. От неспокойната дрямка я изтръгна плачливият вой на койот. Той напомни на Сали за нещастния Динго пъхнала глава под дебелата черга, тя тихичко заплака.

Току-що заспа и едно леко подръпване за ръката я събуди. Отвори очи. На небето звездите още светеха, но мексиканците бяха вече готови за път. Ниският индианец отново взе Сали на коня пред себе си, но тоя път оставиха известна свобода на движенията й. Нощите бяха студени и Сали сама се уви в дебелата черга, като извади главата си през изрязания в средата й отвор.

Индианците непрестанно пришпорваха конете си. Сали се досещаше, че те искаха да се отдалечат колкото е възможно по-бързо от ранчото, за да не ги настигнат. Но уморените коне едва се влачеха.

Звездите бледнееха. От тъмнината на нощта изплува слънчев ден. Стръмните досега склонове на дългата, криволичеща теснина започнаха да се снишават, докато най-сетне бандата се намери в необятната степ. Едва сега Сали установи броя на индианците — бяха двайсет и двама души. Когато предния ден се отдалечаваха от ранчото, Сали ясно беше чула плющене на камшици, с които ковбоите карат стадо добитък или коне. Но тя не видя никъде свободно пуснати коне. Тия нейни мисли бяха прекъснати от гласа на индианеца, който яздеше начело на кавалкадата. Конниците се спряха в миг. Протегнаха глави и тревожно загледаха на север, Сали едва се въздържа да не извика от радост. Пряко през степта бързо препускаха към тях голям отряд конници. Разтревожените лица на индианците показваха, че това са може би техни преследвачи.

Сърцето на Сали биеше неспокойно. Индианците почнаха да вадят оръжието си, но от лицата им не можеше нищо да се прочете.

„Хо, хо, чичо Алан и Томек ще тикнат в миша дупка тия слабаци“ — разсъждаваше Сали трескаво.

Изведнъж водачът свали ръката си, с която се пазеше от силната слънчева светлина, закачи спокойно пушката си на края на седлото и извика нещо на другарите си. Тръгнаха. Сали едва не се разплака, като видя вече отблизо кавалкадата конници бяха мексикански индианци, които водеха на ласо най-хубавите ездитни коне на чичо й Алан. Най-напред вървеше прекрасната Нил’ши. Силно разтревожена, Сали впери поглед, за да види дали в групата на индианците, които вече ги настигаха, няма да види като пленници някого от своите близки. За щастие новата банда се състоеше само от червенокожи.

Двете групи сега броеха около петдесет души. Малко по малко Сали започна да разбира тяхната тактика — бяха нападнали ранчото едновременно от две страни — от север и от юг. Сали беше хваната от конниците, дошли от север, а южната група беше ограбила ранчото. Мексиканците бяха приложили тая маневра, за да заблудят американските заселници. Кой би могъл да обвини мексиканците, че са нападнали ранчото, щом като привидно те идват от вътрешността на Съединените щати? След нападението те също бяха се върнали на мексиканска земя в две отделни групи, за да затруднят преследването. Сали дойде до заключението, че нейните разсъждения са правилни.

В това време кавалкадата навлезе в планинска местност. Конските копита глухо тътнеха по каменистата почва. Известно време индианците бързо криволичеха по скалистите каньони и теснини, но беше вече съвсем ясно, че все по-малко се страхуват от потеря — каменистата почва правеше преследването невъзможно.

Късно вечерта те се спряха за нощуване в един мрачен каньон. Разтревожена, Сали не можеше да заспи. Дали приятелите й ще успеят да я намерят и освободят? Кой може да открие следи в скалисти планини?

Още в тъмни зори мексиканците отново тръгнаха на път. Към обед те бяха вече на края на планината. На запад се простираше степна прерия, изпъстрена с кактуси. Няколко индианци се отделиха от бандата и бързо се отправиха към струята дим, който се виждаше на хоризонта. Сали предположи, че вероятно там се намират някакви къщи. Но защо взеха със себе си Нил’ши и други пет коня?

Останалите индианци се разположиха на лагер. Те пушеха тютюн с глинени лули, попийваха любимата си ракия пулке, приготвена от сок на агава и с чийто отвратителен вкус Сали се беше запознала при първото бивакуване, и се наслаждаваха на почивката. Момиченцето с мъка преглътна едно парченце тортила; мислеше за своето тежко положение. Индианците се държеха съвсем свободно и дори не й обръщаха внимание.

След няколко часа групичката индианци се върна от тайнствената си експедиция. Доведоха конете претоварени, но Нил’ши не беше между тях. Индианците веднага се отделиха настрана. След кратко съвещание дигнаха лагера и се отправиха на юг.

Единствената растителност тук бяха кактусите с хиляди най-различни форми, агавите, бурените и метлообразните юки. Горе се виеха лешояди, които стръвно търсеха плячка. В света на насекомите на тая неплодородна страна царуваха скакалците. Те поразително напомняха сухите клончета на храста, подобен на мирт, с който те се хранеха. Тук гъмжеше от големи зелени скакалци с пъстри криле, странни бръмбари, най-различни мравки и огромни жълти пеперуди. На тая суха степ те останаха да нощуват. Сали беше обхваната от безкрайна тъга за майка си и най-близките. Поплакваше си тихичко, докато хоровото цвъртене на щурците не я приспа.

Изминаха няколко часа. Изведнъж Сали се събуди. Седна на завивката си. Огънят беше вече изгаснал, а индианците, без да обръщат внимание на студената нощ, силно хъркаха. Сали се уви в зарапата, сгуши се и се опита отново да заспи. Наблизо се разнесе цвилене на коне. Сали започна да се двоуми дали не трябва да се възползува от благоприятните условия и да се опита да избяга. Но веднага разбра колко безсмислена е тая идея. Къде да бяга? Не познаваше местността, а в момента не можеше да разчита на ничия помощ. А ако избяга, индианците веднага ще я хванат и ще започнат да я пазят по-внимателно, а може би ще я овържат. Не, не, тя не искаше да се стига дотам. По-късно все ще разбере по някакъв начин в коя посока се намира ранчото на чичо й Алан и като използува оставената й свобода, при удобен случай ще се опита да избяга.

Затвори очи и тежко въздъхна. Спомни си колко приятно беше в ранчото на чичо й. Какво ли прави той сега? А майка й дали е много отчаяна? Но защо ли Томек и боцманът толкова много се бавят и не й идват на помощ? Дали ще успеят да открият следите на враговете в тия скалисти каньони? Измъчваха я толкова съмнения, че за успокоение започна да мисли за необикновените подвизи, които бяха извършили нейните приятели. Щом те можеха да преследват неизвестни диви животни в мрачните джунгли и да ги хващат с лекота, та сега ли ще се уплашат от трудностите при преследването на похитителите й? Ах, ако Динго, тоя верен и скъп Динго, беше жив, той непременно щеше да доведе приятелите й дори през скалистите каньони!

В тоя миг някъде в степта се разнесе виене на койоти, а после… Сали започна внимателно да се ослушва, защото й се стори, че бе чула прегракналото излайване на Динго. Не се ли лъжеше? Сред степта отново се разнесе странно познат глас. Ниските, първоначално дрезгави тонове ставаха все по-високи, докато накрая се превърнаха в пронизително скимтене. Не, това не беше койот! Сали добре познаваше неговото провлечено, гробно виене. А това, което преди малко беше чула, беше глас на австралийско куче.

Възбудена, Сали скочи на крака. Индианците спяха дълбоко. Измина доста време. Сали вече започна са предполага, че се е поддала на някаква измама, когато изведнъж тихият дрезгав лай се повтори в близките кактуси.

Сали се огледа. Наоколо се носеше равномерното хъркане на индианците. Измъкна се от зарапата и с леки стъпки се отправи към гъсталаците. Едва беше влязла сред тях, и видя рунтава сянка. Момиченцето падна на колене и с разтреперани ръце прегърна своя любимец. Разплака се, когато грапавият език докосна лицето й.

— Мили мой, скъпи мой Динго! Да знаеш само колко много се радвам, че не са те убили… — шепнеше тя, като прегръщаше кучето.

Беше много тъмно, за да може да го разгледа, затова започна да опипва тялото му, като търсеше следи от индианските камшици. Опипом по козината му откри струпеи съсирена кръв.

Нощната тъмнина спести на Сали грозната гледка. Динго изглеждаше ужасно. Кожата му, нарязана от камшиците, беше покрита с едва-що съсирена кръв. На главата му от лявото око чак до врата се виждаше голяма рана. Белезникавите хълбоци на кучето бяха дълбоко хлътнали. Вероятно не беше ял нищо от момента на нападението. Бандата на индианците се бе придвижила толкова бързо, че Динго нямаше време да си търси храна. Беше успял само да се налочи с малко вода от поточетата по пътя. Сега измъченото животно легна на земята до клекналото момиченце.

Сали предположи, че навярно Динго е много гладен. Върна се в лагера. Около изгасналите огньове не липсваха остатъци от богатата вечеря на индианците. Тя много лесно намери няколко парчета тортила и сушено месо. Занесе ги на своя четирикрак приятел, за да утоли първия си глад.

През цялото време Сали си мислеше какво ли ще кажат индианците, ако видят кучето. Не, не, не, това не бива да се допуска. Защото, щом Динго е успял да открие следите й, тогава и преследвачите може би са вече някъде наблизо. При вида на Динго индианците ще увеличат бдителността си, а може би ще убият и кучето от страх да не им доведе преследвачите. Като разсъждаваше така, Сали започна да шепне и заповядва на кучето да се върне в степта, за да не го видят индианците. Динго въртеше глава и от време на време докосваше с език лицето на момиченцето. Внезапно един индианец се размърда. Сали бързо се върна при огъня. Колко голяма беше нейната радост и учудване, когато видя, че Динго направи само няколко крачки след нея, но не излезе от храстите. Показа само белезникавата си глава иззад кактуса, огледа внимателно индианците, потънали в дълбок сън, и изчезна отново в гъсталака.

Сали въздъхна с облекчение.