Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (26)

26.

Определено нищо не се случи. Отдръпнах пръста си и погледнах към лампите. После към Командира и пистолета му. Защо ли не стреляше?

После се вгледах по-подробно и разбрах, че той не се движи. Искам да кажа — просто изобщо не се движеше. Искам да кажа, че беше като парализиран. Вкаменен. Със стъклен поглед и замръзнал.

Както и всички останали в залата. Флойд стоеше на прага с вдигната пушка и разтворена в безкраен вик уста. Зад него за пръв път видях Фидо неподвижен.

Светът се беше превърнал в застинала рамка и аз бях единственият, който не бе попаднал в нейния капан. Бях заобиколен от хора, замръзнали в акта на говорене, пристъпване, движение. С нарушено равновесие, с вдигнати ръце, със зяпнали уста. Сковани, замлъкнали — мъртви?

Тръгнах към Командира, за да взема пистолета — видях, че пръстът му здраво е натиснал спусъка! Но с всяка стъпка усещах, че въздухът се съпротивлява на движението ми, че става все по-плътен, после твърд — накрая имах чувството, че се опитвам да премина през здрава стена. Нито пък можех да дишам — въздухът беше плътен като течност, която не можех да вкарам в дробовете си.

Обзе ме нарастваща паника — и после изчезна, след като бързо отстъпих назад. Отново се почувствах нормално. Въздухът си беше въздух и аз го вдишвах и издишвах съвсем приятно.

— Разшавай си мозъка, Джим — извиках на себе си и думите ми прокънтяха сред заобикалящата ме тишина. — Става нещо — но какво? Нещо се случи, след като докосна зеленото топче. Нещо, свързано с артефакта.

Взрях се в него. Почуках го с кокалчетата на пръстите си. Опипах го внимателно, за вдъхновение. Намерих го.

— Тахионите! Това нещо ги излъчва — знаем това, защото Аида го проследи тъкмо чрез тях. Тахиони — единици на времето…

Сега устройството действаше — бях го включил, когато докоснах лампата. Зелено за старт. Старт към какво?

Стазис или скорост. Или аз се бях ускорил, или светът се беше забавил. Всъщност имаше ли разлика? От моя гледна точка всичко, изглежда, се беше забавило и спряло. Артефактът бе направил нещо, бе проектирал темпорално поле или беше спрял движението на молекулите. Или бе създал среда, която замразяваше околния свят в един миг от времето. Времето бе спряло навсякъде, докъдето стигаше погледът ми. Освен в близката околност на устройството. Приближих се още към него и го погалих.

— Добра малка машинко на времето. Времедвигател, забавител, спирач — или каквото си там. Хитър номер. Но какво да правя сега?

То предпочете да не ми отговори. Не че очаквах отговор. Това си беше мой проблем и аз трябваше да се насиля да използвам времето, за да го измисля. Засега разполагах с всичкото време, което ми беше нужно. И все пак трябваше да предприема нещо. А това вероятно означаваше да докосна друг от цветните бутони. Ако не, щях да си гледам тъпо устройството, докато не умра кротко от жажда, глад или нещо друго.

Но коя лампа?

Със зелената май беше достатъчно, даже повече от достатъчно, като си помисли човек. При това решението беше взето в момент на живот или смърт. Сега не бях толкова сигурен. Протегнах ръка, но я отпуснах. След като разполагах с толкова много време да взема решение, се бях превърнал в майстор на нерешителността. Зеленото означаваше „тръгни“, „включи се“, „стартирай“. Дали червеното не означаваше „изключи“, „стоп“? Може би. Но какво да кажем за другите две, за бялото и оранжевото?

— Спешна работа, а Джими? — си казах с глас, който ми се щеше да звучи шеговито, но отекна някак мрачно и траурно. Скръстих в пълна нерешителност ръце и се загледах в тях, сякаш можех да прочета някакъв отговор, отпечатан върху пръстите ми. Но видях само мръсотия под ноктите си.

— Ще трябва да го направиш рано или късно, тъй че по-добре направи го рано, докато нервите ти не са се скъсали окончателно — казах си на глас. Протегнах пръст и пак го отдръпнах. Изглежда, нервите ми наистина се бяха изчерпали.

— Я се стегни, Джим! — си заповядах и наистина се опитах да го направя. Поех дълбоко дъх и стегнах мускули.

Никаква полза. Тогава случаен избор? Защо не — нямаше да е по-лошо от безкрайното гадаене. Пак протегнах пръст и си обещах, че този път ще натисна този цвят, върху който пръстът ми попадне случайно — е, не съвсем случайно, а след като свърша безсмисленото детско стихче.

— Ала, бала, ни-ца, тур-ска па-ни…

Така и не разбрах на какво щях да попадна, защото точно в този момент чух откъм коридора прокрадващи се стъпки.

Стъпки?

Нали нищо не се движеше!

Отскочих и се извърнах, с ръце, вдигнати за защита. Зачаках. Стъпките ставаха по-шумни, приближаваха се все по-осезателно към вратата…

Чужди същества! Чудовища! Бях готов да побягна, въпреки че знаех, че няма къде да избягам.

Две отвратителни метални същества. С по два чифта крайници, с ръбести черепи светещи очи, ръце, протегнати напред със свити пръсти. Идват към мен. Протягат се…

Не! Протягат се, за да усучат собствените си глави. Чух някакъв къркорещ писък и смътно осъзнах, че е собственият ми глас.

Усукаха ги, завъртяха ги и ги откъснаха…

Е, по-точно ги свалиха. Това бяха шлемове. Две съвсем човешки лица ме погледнаха с видим интерес. Изгледах ги със същото чувство. Разбрах, че въпреки високо подстриганата коса този отляво е от женски пол, тоест е тази. Та тази тази ми се усмихна и заговори:

— Wes hal, eltheodite, ac hwa bith thes thin freond?

Примигнах. Не разбирах нито дума. Усмихнах се по възможно най-подкупващ начин. Вторият посетител поклати глава.

— Unrichte tide, unrichte elde, to earlich eart thu icome!

— Виж какво — казах, понеже всичко това започваше да става досадно, а имах страхотна нужда да получа отговор на няколко въпроса. — Бихте ли опитали на есперанто? На добрия стар обикновен втори галактически език есперанто?

— Разбира се — каза момичето и ми се усмихна с подкупваща белозъба усмивка. — Аз съм Веста Таймтинкер. Моят спътник е Отред Таймтинкер.

— Семейство? — попитах аз кой знае защо.

— Не, далечни сродници. А ти — имаш ли си име?

— Да естествено, Джеймс ди Гриз. Но всички ми викат Джим.

— Радвам се да се запознаем, Джим. Благодарим ти, че активира времекопа. Сега ще си го приберем.

Тя пристъпи към артефакта. За който току-що бях разбрал, че е времекоп. Макар че продължавах да не знам нищо повече. Застанах пред него и казах:

— Не.

— Не? — Твърде привлекателното й личице се намуси, а високото чело на Отред изведнъж се навъси. Извъртях се малко, за да държа под око и него.

— Ако „не“ ви е прозвучало прекалено грубо — казах, — ще се опитам да се изразя по-меко: задръжте за малко, ако обичате. Не ми ли благодарихте току-що, че съм ви го намерил?

— Да.

— Щом съм го намерил, значи е бил изгубен. И сега е намерен, благодарение на моята намеса. Като възнаграждение за тази услуга, струва ми се, че ми дължите поне някакво обяснение.

— Ужасно съжаляваме. Но ни е абсолютно забранено да издаваме информация на темпорални аборигени.

Не звучеше твърде ласкателно. Но бях достатъчно дебелокож, за да го понеса.

— Вижте — заех се да им обясня внимателно. — Пред вас е един абориген, който вече знае достатъчно много за това, което стана. Вашият времекоп — устройство, създадено, за да се ровите във времето, е мое притежание. По всичко изглежда, че вие или вашите приятели не само сте изгубили контрол върху устройството, но всъщност сте го загубили във времето и пространството. Това е доста притеснително, защото ви е забранено да разкривате своите действия пред хора, които живеят по проучваните от вас пътеки на времето.

— Как… как разбра всичко това? — попита тя и аз си казах: „Много добре, Джим. Може и да са добри с езиците, но явно им липсва екстраполация и въображение.

Продължавай в същия дух.“

— Отначало, когато ние, аборигените, го намерихме, си помислихме, че това устройство е чужда конструкция от далечното минало, създадена от отдавна изчезнали, измрели преди милиони години индивиди от нехуманоиден вид. Разбира се, вярното обяснение е далеч по-просто. То е било изпратено от бъдещето и поради повреда контролът над него е бил изгубен. — Сега просто гадаех, но смаяните им физиономии ми подсказваха, че продължавам да се справям добре.

— То до такава степен се е оказало извън контрол, че просто е продължавало да се връща назад във времето, докато енергията му не се е изчерпала. А без енергия вие не сте могли да го локализирате. Мислили сте, че сигурно е унищожено. Ето защо сте се парализирали от ужас, когато устройството е сигнализирало за своето присъствие. И вие двамата сте били изпратени да го приберете.

— Ти… ти четеш мозъци? — промълви тя сподавено.

Кимнах утвърдително.

— В нашата ера науката за духовна телепатия е доста развита. Макар да е очевидно, че знанията за нашите възможности са били изтрити от историческите ви записи в бъдещето. Но сега ще престана да чета мозъците ви. Знам колко е смущаващо да знаеш, че тайните ти мисли се разбират от непознати. — Извърнах се встрани, ощипах се по челото и отново се обърнах към тях. — Спрях функцията. Сега общуваме само с думи.

Те се спогледаха, все още ошашавени.

— Говорете, моля, защото вече не знам какво мислите. Сега можем да разбираме мислите си само чрез реч.

— Знанието за пътуването във времето е забранено — каза Отред.

— Това не е мой проблем — вие сте тези, които са загубили уреда. Трябва да разберете, че сега знам всичко за него, както и всички мои събратя по телепатекинеза, които слушаха моите мисли. Но ние сме се заклели да пазим мълчание! Ако вие държите вашата тайна да остане тайна, тя ще си остане тайна. Но трябва да ни помогнете да запазим тази тайна тайна. Огледайте се. Виждате ли този гаден тип с шипа на шлема? Той току-що се канеше да ме убие. А когато идвахте, сигурно сте се натъкнали на отломките от една много въоръжена и смъртоносна машина, нали? Кимате, добре. Това нещо се канеше да убие мен и приятеля ми, но той го изпревари. Тъй че просто да си изключите времекопа и да офейкате и дума не може да става. Ще оставите след себе си смъртоносна и унищожителна ситуация.

— Какво трябва да направим? — попита Веста и ме докосна по ръката.

— Първо ще ми помогнете, като позволите на мен и моите приятели да се измъкнем оттук, преди времевият стазис да се изключи.

— Мисля, че това е възможно — каза Отред.

— Значи дотук се разбрахме. Второ, ще ми трябва друг времекоп, за да го отнеса със себе си…

— Забранено! Невъзможно!

— Изслушайте ме за момент, ако обичате. Друг времекоп, който обаче не функционира. Реалистичен фалшификат, който да прикрие факта, че вие с вашата машина сте били тук. Схванахте ли?

— Не.

Явно, че в бъдещето ги правеха тъпаци. Или без въображение, или каквото е там. Поех си дълбоко дъх.

— Вижте. Искам да запомните, че всички учени тук, в нашето време, знаят, че съществува някакъв уред, който прилича на вашия времекоп. Само че те мислят, че това е чужд артефакт от далечното минало. Нека да ги убедим, че това предположение е вярно. Ако го направим, тогава никой никога няма да научи за вас и за изгубения от вас уред. Просто накарайте вашите техници да вземат някоя скала на един милион години и да изваят нещо, което прилича на това. Ще им го пробутаме вместо оригинала, тайната ще бъде запазена, честта съхранена, с други думи — всичко е добре, щом свършва добре.

— Чудесна идея — каза Веста и измъкна микрофон от бронирания си костюм. — Ей сега ще ми направят един. След секунда-две ще се появи.

— Почакай. Още една малка услуга, моля. Ще помоля в дубликата да бъдат вградени някои функции, които да убедят нашите учени, че не е фалшив. Само едно просто темпорално устройство, което ще се самоунищожи след еднократно действие. Сигурен съм, че това няма да представлява абсолютно никаква трудност за вашите техници.

Отне ми малко повече време да ги убедя, че това е необходимо, но накрая те се съгласиха, макар и неохотно. Вторият времекоп се оказа точен физически дубликат на оригинала. Той се материализира във въздуха пред нас с примигване. Отред се пресегна и го дръпна. Чу се пукащ звук, той го изтегли надолу и ми го подаде.

— Чудесно — казах аз и го пъхнах под мишницата си. — Тръгваме ли?

Те кимнаха утвърдително и надянаха шлемовете си.

Накарах моите темпорални приятели да изключат стазисното поле от ръката на Флойд, за да мога да го разоръжа, понеже и той като нашия общ противник беше натиснал спусъка. В какъв свят на непрекъснати опасности живеем наистина! Напъхах оръжието му в колана си и кимнах на темпотехниците.

Рефлексите на Флойд обаче бяха страхотни. Той се завъртя и посегна към врата на Отред в секундата, в която бе върнат в движение — и се спря, понеже извиках:

— Приятели, Флойд! Успокой топката, момче. Гадни на вид чудовищни приятели, които ще ни изведат оттук. Ако се огледаш, ще видиш, че всички наши противници са парализирани от нерешителност — и ще останат така, докато си отидем. И гледай да не се спънеш в парчетата убийцобот на излизане. А, Веста, ако обичаш, потупай тази фалшива топка козина с магическата си ръка, за да може да дойде с нас.

— Какво, става по дяволите? — викна Флойд.

— Мисля, че известно обяснение няма да е излишно — обади се и Аида, а Фидо изджавка ожесточено.

— Аз съм „за“ — каза Флойд.

— След малко. Щом излезем оттук. Ще бъдеш ли така любезна да ни изведеш на повърхността?

Обърнах се да благодаря на своите темпорални спасители, но те бяха изчезнали. Не само им липсваше въображение, но нямаха и никакво възпитание. И при изчезването си бяха взели със себе си и времевия стазис. За пръв път чух собствените ни стъпки. Обърнах се с внезапен прилив на ужас, но слава Богу, стазисът все още работеше за врага — доказваше го безмълвната фигура на Командира с насочен пистолет.

— Време е да си ходим — казах. — Защото нямам никаква представа колко дълго ще висят така тия гадняри. Тръгвай!

— Обясни! — изрева Флойд. Не беше в много добро настроение.

— Един момент — изревах и аз и изведнъж се вцепених. Защото се сетих за нещо много страшно. Цялата тази игра с времето — какво ли беше направила с личния ми отровен фатален срок! Посегнах за висящия на гърдите ми череп-компютър, но, разбира се, той беше изчезнал заедно с останалата ми екипировка. Колко ли време беше минало? Дали отровата вече не действаше? Дали щях да умра?…

Изпотих се и се разтреперах. Пуснах на пода дубликата на времекопа и сграбчих пластмасовия пудел.

— Аида, Фидо предава ли?

— Разбира се.

— Кое време сме — искам да кажа, коя дата? Не, отмени тази команда. Свържи се веднага с адмирала. Попитай го колко време ми остава. Кога е крайният срок? Веднага, моля те. И не ми задавай въпроси. Той ще се сети за какво му говориш. Хайде, Аида, бързо!

Времето се проточи ужасно бавно. Флойд сигурно беше усетил отчаянието в гласа ми, защото изобщо не се обади. Секунда, минута — цял субективен век се проточи, докато получа отговора. Аида май беше успяла, и то добре. Защото следващия глас, с който ми заговори Фидо, беше на адмирал Стинго.

— Радвам се да те чуя, Джим…

— Не приказвай. Слушай. Нямам представа кой ден сме. Колко време ми остава до фаталния срок?

— Виж, Джим, на твое място не бих се тревожил толкова…

— Не си на мое място и ми отговори бързо, или ще те убия бавно при първата възможност. Като споменахме за убийство… — Установих, че не мога да продължа.

— Като ти казах да не се тревожиш, наистина имам нещо предвид. Заплахата от трийсет дневната отрова приключи.

— Ти си получил антидота?

— Не. Но трийсетте дни минаха. Още преди два дни!

— Минали!!! Значи вече съм мъртъв!

Но не бях мъртъв. Мозъкът ми забуксува, изщрака и отново се приведе в движение. Трийсетте дни са минали. Няма антидот. Аз съм жив. Когато успях да проговоря, зъбите ми тракаха.

— Значи трийсет дневната отрова… цялата тази работа е била менте от самото начало, така ли?

— Опасявам се, че е така, и наистина ти поднасям извинения. Но трябва да разбереш, че досега не знаех нищо за това. Само една личност е разполагала с информацията — организаторът на цялата операция.

— Адмирал Бенбоу!

— Съжалявам, но нямам право да ти разкривам информация.

— Няма нужда, тя се разкрива сама. Адвокатът, който ми подаде питието, просто е изпълнявал указание. Адвокатите са готови на всичко, ако им платиш достатъчно. За всичко отговаряше Бенбоу и Бенбоу е измислил тази фалшификация с отровата, за да ме държи изкъсо.

— Може би, Джим, може би. — Гласът му, макар и предаван с посредничеството на едно пластмасово куче, бликаше от неискреност и двусмислие. — Но не можем да направим нищо. Минала работа. Най-добре е да се забрави. Прав ли съм?

Кимнах замислено, после се засмях.

— Прав си, адмирале. Дай наистина просто да забравим цялата тази история. Всичко е добре, щом свършва добре. И утре е ден. Забрави.

„Засега“ — си казах наум, но не произнесох това важно малко допълнение на глас.

— Радвам се, че разбираш, Джим. Значи оставяме лошите чувства настрана.

Пуснах кучето, обърнах се, тупнах весело Флойд по рамото, наведох се и прибрах фалшивия артефакт.

— Успяхме, Флойд, успяхме. Сега, докато вървим, ще ти обясня всичко. Най-подробно. Както виждаш, ние сме свободни и притежаваме този артефакт. Акцията приключи. А сега, води ни, верни ми Фидо, защото ти трябва да си запаметил входно-изходната пътека. Но по-бавно, защото денят наистина си го биваше.

Бях гладен и жаден. Но още по-жаден за… какво? Отмъщение? Не, отмъщението е умряла работа. Но ако не беше мъст, тогава какво?

Просто беше дошъл моментът за едно малко изравняване. За теглене на чертата. В тази мошеническа история с отровата бях хлътнал с двата крака. Тъй че преди да се сложи точка над последното i, преди и последният чужд артефакт да бъде оставен на мира, щях да се погрижа за едно малко въздаване на справедливост.

По моите условия.