Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (24)

24.

След като очите ми привикнаха с тъмнината, забелязах, че по двете страни на тунела на височината на раменете минава тънка светлинна линия. Подът беше мек и здрав, каквито се оказаха и стените, когато отрих пръстите си в тях. Вървяхме известно време безмълвно, докато не стигнахме до пресичащ тунел.

— Край на разговорите! Дишайте тихо и не мърдайте — прошепна един от водачите ни. — Опрете гърбове в стената!

Останахме така доста време. Забелязах, че по стените, където тунелите се пресичаха, има светещи номера. Добавих към безполезния си склад от данни, че се намирахме в тунел Y–82790, там, където той се пресичаше с NJ–28940. Наведох се към стената и сериозно си помислих дали да не поспя, когато чух тропот на маршируващи ботуши откъм NJ–28940. Останах безмълвен и неподвижен, когато двадесетина души излязоха от тунела вдясно от нас и измаршируваха направо, по тунела със същата номерация вляво. Щом стъпките им заглъхнаха, чухме прошепната команда.

— Завой наляво, след тях. И колкото може по-тихо.

Това определено беше най-опасната част от пътуването ни, защото след като напуснахме този тунел и навлязохме в следващия, нашите спътници отново си зашушукаха. Учудих се дали Фидо е с нас.

— Не лай — прошепнах колкото се може по-меко. — Но ако си тук, най-добри приятелю на човека, и чуваш това със своя суперслух, едно леко изръмжаване е позволено.

Някъде откъм глезените ми се чу гърлено „ррр“.

— Страхотно. А сега двойно изръмжаване, ако четеш номерата на тунелите и ги запаметяваш.

Бързо „ррр-ррр“ ме увери в това. Следователно нямаше нужда да следя и запомням многобройните пресечки. Продължихме безмълвния си марш още доста изнурително време. Силите ми все още не бяха такива, каквито трябваше да бъдат. Бях повече от благодарен, когато видях пред нас проблясваща светлина. Почти налетях на двамата ни спътници, защото и двамата изведнъж спряха.

— Тихо! — прошепна Безстрашния. Флойд и аз се вслушахме — после също чухме тичащите стъпки. Те затътнаха близо, после още по-близо, после спряха до нас.

— Звуците на смъртната битка… — каза новодошлият.

— … отекват с виковете на умиращите — отвърна Безстрашния. Парола и отговор. Макар и доста потискащи. — Ти ли си, Непоправими?

— Аз съм. Изпратиха ме да ви предупредя. Получихме съобщение от знаете кого, че са ви засекли на излизане и на връщане в тунела. Пуснали са претърсващи отряди и трябва да ги избегнете.

— Как? — попита Неизтощимия. В гласа му се долавяше леко истерична нотка.

— Не знам. Пратиха ме само да ви предупредя. И дано Богът на битките бъде с вас.

След тази благословия стъпките му се чуха пак, отдалечиха се и заглъхнаха.

— Какво да правим? — попита уплашено Безстрашния. Спътникът му, явно също толкова угрижен, каза само:

— Не знам…

Заклевам се, че чух как зъбите им тракат. Каквито и да бяха, тези двама младежи в никакъв случай не бяха заговорници и конспиратори. Беше време да се намеся като специалист.

— Ще ви кажа какво трябва да направим — казах като нескромен стар заговорник и конспиратор.

— Какво? — попитаха и двамата едновременно.

— Щом ни търсят в тунелите, тогава трябва да напуснем тунелите.

— Много умно — измърмори Флойд. Това сигурно му изглеждаше прекалено очевидно, но двамата момци посрещнаха идеята толкова радушно, сякаш бяха получили заповед от самия Бог на битките.

— Да, вярно бе! Напускаме преди да са ни намерили!

— Вън от тунелите!

Когато тишината се удължи и разбрах, че техният принос е дотук, зададох жизнения въпрос.

— Вън от тунелите, точно така. Но къде? Отново на повърхността?

— Не — всички изходи ще бъдат под наблюдение.

— Само в обратната посока — каза Безстрашния с нарастващ ентусиазъм. — Надолу, трябва да тръгнем надолу!

— При култивастите! — добави спътникът му, също така изпълнен с ентусиазъм.

— Добре — казах уморено. Нямах и най-малка представа за какво става дума. — Щом Богът на битките иска така.

Те тръгнаха и ние ги последвахме. На извивката към следващия тунел светещо очертание показваше, че в стената има метална врата. Никой от двамата не посегна към дръжката, което означаваше, че по всяка вероятност тя е заключена. Неизтощимия пристъпи към осветеното табло до касата на вратата.

— Обърнете се — каза той. — Кодът за достъп е свръхсекретен.

— Засечи го, Фидо — прошепнах аз и Аида реагира моментално. Пластмасовото ни кученце изкара остри нокти на лапите си, после се покатери по дрехите ми, одраска болезнено ухото ми и се качи на главата ми. Потиснах желанието да изохкам и застанах стабилно, за да може Фидо да разчете числата. Вратата се отвори със скърцане и изкуствената твар скочи на пода.

По коридора ни лъхна лек ветрец, който миришеше свежо и лятно. Тук, под земята? Запрепъвахме се в мрака. Вратата зад нас се затвори и светнаха лампи. Намирахме се в малка камера срещу спирална стълба. Домакините ни веднага поеха надолу и ние ги последвахме.

Вече ми се завиваше свят от непрестанното въртене, когато най-после стигнахме дъното. Младежите отвориха една врата и ни обля ярка светлина. Примигнах с уморените си очи и пристъпих напред.

Бяхме на открито, сред поле с узряло жито. Изплашени птици изпърхаха при появата ни, нещо дребно и космато изчезна сред класовете.

Знаех, че това не може да е на открито, след всичкото пълзене из пещери надолу. Така че трябваше да е някаква наистина гигантска пещера със съвършено осветление. Тези хора наистина бяха независими от повърхността. Нищо чудно, че не бяха забелязани досега.

Безстрашния ни поведе през житото. Бях прегрял и прашен, умората ми не беше отминала — а и някакви дребни мушици се опитваха да се напъхат в носа ми. Кихнах, отърках нос и налетях на гърба на Неизтощимия, който беше спрял.

— Хайл на Дома и Радост в Оцеляването! — извика той.

— Хайл, хайл и добре дошъл, храбри Защитнико! — отвърна нечий глас.

Сладък и висок женски глас.

Хвърлих бърз поглед към жената и трите или четири дечица, които жънеха със сърпове. Погледът беше наистина бърз, защото в момента, в който ме забеляза, жената изпищя:

— Денят на Нашествието!

След това всичко се разви невероятно бързо. Децата се хвърлиха на земята, а тя сграбчи тежкия пистолет, който висеше на каиш от врата й, вдигна го и откри огън срещу нас.

Залегнахме в нивата по-бързо и от децата. Безстрашния крещеше, пистолетът гърмеше, куршумите засвистяха около нас.

— Спри! Недей! Не е нашествие! Стига, стига!

Но тя изобщо не го чуваше, а продължаваше да натиска спусъка. Очите й бяха ококорени и ужасени, беше прехапала устна. Единственото, което ни спаси, беше, че пистолетът имаше силен откат и цевта се оттласкваше нагоре. Последните куршуми излетяха към зенита.

Всичко свърши толкова бързо, колкото беше започнало. Децата бяха изчезнали, Неизтощимия беше взел оръжието и я потупваше нежно по гърба. Жената хлипаше истерично.

— Добре е обучена — каза одобрително Безстрашния. — Недосегаемата е чудесна жена и добра майка…

— И слава Богу, скапан стрелец — казах аз. — Ще ни кажете ли за какво беше всичко това?

— Тренировка. Оцеляване. От много поколения насам. При тези непрестанни войни в Галактиката, ние се стремим единствено към мир. Ние оцеляваме. Те ще се избият помежду си, но ние ще оцелеем!

И продължи с неспирни словоизлияния. Едва успях да го прекъсна, преди да ни залее с истински словесен порой.

— Чакай! Само една минута. Галактическите войни и Разривът приключиха преди векове. Вече няма никаква война.

Той смъкна свития си юмрук, въздъхна и потърка носа си.

— Знам. Някои от нас знаят. Но повечето не искат да приемат фактите. Просто не могат. Ние сме прекалено тренирани за оцеляване и за нищо друго. Нищо в нашето програмиране и в нашия живот не ни е пригаждало за времена без война. Без заплаха от нашествие. Някои от нас се събираме, говорим, взимаме решения. За бъдещето. Имаме си лидер. Не смея да ви казвам повече!

— Време е да тръгваме — намеси се Неизтощимия. — Ако тръгнем веднага, можем да успеем да стигнем до явката за съвещания. По-бързо!

Запобързахме, но всичко това започна доста да ме уморява. Влязохме в друг вход и на собствен гръб се уверих, че витите стълби са много по-лесни на слизане, отколкото на изкачване. Флойд забеляза състоянието ми и ако не ме беше почти повлякъл, едва ли щях да се справя. Отново в тъмните тунели. Вече едва забелязвах двамата ни водачи, Флойд и шаващите очертания на Фидо. Когато спряхме, се отпуснах като чувал на стената.

— Оставате с Безстрашния — изкомандва Неизтощимия. — Ще дойдат да ви вземат.

През няколкото минути, докато чакахме, нашият пазач не благоволи да отговори на нито един въпрос.

— Насам — изкомандва нечий глас и ние се подчинихме. Въведоха ни в някакво сумрачно помещение — и все пак ни се стори прекалено ярко за свикналите ни с тъмнината очи. Половин дузина млади мъже, облечени като нашите водачи, седяха от другата страна на продълговата маса.

— Застанете тук — нареди Неизтощимия, после двамата с Безстрашни седнаха при останалите.

— За нас столове няма ли? — попитах, но не ми беше обърнато никакво внимание. Фидо се почувства също обиден, рипна на масата и излая, но бързо скочи пак на пода, за да не отнесе някой юмрук.

— Млък! — посъветва ни един от мъжете. — Чакаме заповеди. Тук сме, Алфамега.

Всички извърнаха погледи към една червена кутия на масата. Беше направена от пластмаса и нямаше никакви особени белези, ако изключим четирите отвора от едната й страна.

— Двамата външни, за които ми казахте, също ли присъстват? — попита кутията. Гласът беше безизразен и механичен. Явно беше прекаран през гласозаличител.

— Тук са.

— Говоря на вас, външни. Казаха ми, че сте дошли тук да търсите обект, който е взет от вас.

— Точно така, говореща кутийо.

— Каква е функцията на този обект?

— Вие ни кажете, вие го откраднахте от нас. — Беше започнало вече да ми писва от тези игри на плащове и кинжали.

— Вашето поведение е неприемливо. Отговорете на моя въпрос или ще бъдете наказани.

Поех дълбоко дъх — и я подкарах както аз си знам.

— Това ми хареса — похвали ме Флойд развеселен. На него също му беше писнало от всичките тези глупости.

Докъде щеше да стигне дискусията така и не се разбра, защото точно в този момент се чуха тичащи стъпки и в стаята нахлу млад мъж с див поглед.

— Тревога! Идва патрул!

Тропотът на многобройни чифтове ботуши в коридора добави нотка на напрежение към предупреждението му. Във всеки случай нашите тъмничари бяха подготвени за такава извънредна ситуация. В стената зад тях се отвори врата и те се сборичкаха кой да излезе пръв. Новодошлият, който явно знаеше какво ще се случи, беше последният, който успя да изхвръкне през нея и да се спаси.

Масата беше на пътя ни. Прескочих я тъкмо в момента, когато тайната врата се затръшна под носа ми. Изритах я, но тя не благоволи да се отвори. Погледнах към замлъкналата кутия.

— Говори, Алфамега. Как да се измъкнем оттук?

Червената кутия изпука и се подпали. Разтопи се на купчина пластмаса.

— Мерси — казах.

— Някакъв друг изход? — попита Флойд.

— Не, доколкото виждам.

Бързите стъпки отвън вече бяха на прага. Докато успея да извадя газова бомба, в помещението нахлу тълпа въоръжени мъже.

Нещата се развиха бързо. Флойд гътна първите трима, аз се заех със следващите двама. После работата стана дебела, защото занахлуваха още и още. Някои носеха бронежилетки, други бяха надянали прозрачни маски за борба с безредици върху увенчаните с шипове шлемове. Не правеха опити да ни застрелят, по-скоро си доставяха удоволствие да ни подбутват с пушките.

Нещо твърдо ме удари по тила, олюлях се и паднах. Последното нещо, което видях преди да ми наскачат, беше Фидо, който се изкатери по стената като паяк и изчезна в тъмнината. После ме халосаха отново и потънах в безметежен мрак.

 

 

— По-добре ли си, Джим? — каза някакъв далечен глас и почувствах на челото си нещо влажно и студено.

— Шбша… — отвърнах аз, или нещо подобно. Премляснах с пресъхнала уста и отворих очи. Ликът на Флойд се залюля пред погледа ми. Примигнах и видях, че се усмихва. Той отново постави студената кърпа на челото ми. Приятно усещане.

— Удариха те много лошо по тила — каза той. — Мен не можаха да ме ударят толкова силно.

Понечих да кажа: „Къде сме?“, но бързо загрях, че това би било твърде неопределен въпрос с твърде ясен отговор. Можех да видя решетъчната врата, което беше явен намек. Приседнах на нара. Главата ми се пръскаше. Флойд ми подаде пластмасова чашка вода. Изгълтах я и му я върнах да я напълни пак. Попипах с надежда джобовете и тайниците на панталоните си, но цялото ми въоръжение липсваше.

— Да си виждал кучета наоколо напоследък?

— Тц.

Е, това беше то. Ударен по тила. Затворен. Изоставен от най-добрия приятел на човека. Някъде под земята, така че радиото в челюстта ми не можеше да проработи. За всеки случай изщраках здраво и призовах за внимание, но в отговор не получих дори статичен шум.

— Е, можеше да е и по-лошо — каза Флойд с противна усмивка. Тъкмо понечих да го наругая, когато той получи отговора, който заслужаваше.

— И ще бъде. Вие ще умрете — каза мъжът от другата страна на решетъчната врата. — И то веднага. Ако се опитате да докоснете мен или убийцобота зад мен. Ясно?

Беше сивокос, със сурово изражение, облечен в същата бойна униформа и увенчан с шип шлем като другите, които бяхме срещнали тук. Единствената разлика беше, че шипът му беше златен и украсен със стилизирани крилца. Той мръдна встрани и ни посочи доста смъртоносната на вид колекция от подвижна военна машинария зад себе си. От нея стърчаха огневи цеви, кюскии, колела, ножове и метални зъби. Зъби за разкъсване на гърла?

Нямах намерение да проверявам.

— Последвайте ни — каза новият ни тъмничар, обърна се и се отдалечи. Вратата на клетката щракна и се отвори. Двамата с Флойд се измъкнахме и го последвахме на почтително разстояние. С подрънкване и грохот убийцоботът се затътри след нас.

Коридорът се оказа добре осветен, макар и в потискащ и мрачен оттенък на сивото. На равни интервали по стената висяха фотографии в рамки — очевидно всички те принадлежаха на един и същи индивид — поне доколкото можах да доловя. Или на многобройни навъсени военни типове, които се различаваха помежду си само по ширитите и по броя на медалите по униформите си.

Домакинът ни зави по един коридор, фланкиран с набити стоманени колони. Последвахме го, като си давахме ясна сметка за присъствието на подрънкващата апаратура зад гърбовете ни.

— Впечатляващо — казах аз, оглеждайки гигантската зала. Черен мраморен под и стени. Огромен прозорец, гледащ към военен плац, изпълнен с веещи се бойни флагове, маршируващи войски, редици бронетранспортьори. Тъй като се намирахме под земята, това явно беше прожекция — но много добра. Военната тематика продължаваше и в останалото обзавеждане — лампиони от въздушни бомби, саксии от оръдейни гилзи, пердета, ушити от стари изпокъсани знамена. Стори ми се доста потискащо.

Без да се обръща, новият ни тъмничар се доближи с маршова стъпка до гигантската конферентна маса, седна в единствения стол с висока облегалка до нея и ни посочи двата по-малки стола пред нас.

— Седни — изкомандва той. Зад нас се чу дрънчене, стържене и съсък на изпусната пара. Седнахме.

Нещо се отри в глезена ми. Погледнах надолу и видях тапицирани пранги, които щръкнаха от пода, за да осигурят неподвижното положение на краката ми. Избръмчаха двигатели и те се стегнаха.

Вдигнах бързо ръце нагоре. Тъкмо навреме. От стола също излетяха чифт пранги и щракнаха в празния въздух.

— Не беше много умно — каза нашият домакин. Чу се двойно прещракване точно зад мен и нещо, което трябваше да е оръжейна цев, се опря плътно във врата ми. Стегите за китките се отвориха. Въздъхнах и отпуснах ръце. Нямаше нужда да поглеждам, за да се уверя, че Флойд е пристегнат също като мен.

— Напусни.

След командата на нейния господар подвижната бойна машина задрънча и затропа извън стаята. Чух как огромната врата се затваря.

— Аз съм Командира — каза човекът, който ни беше пленил, облегна се удобно и запали голяма зелена пура.

— Това е вашата титла или име? — попитах.

— И двете — каза той, издухвайки към тавана син пръстен. — Вързах ви, защото не искам да ме нападат. Нито пък искам някой да присъства на нашия разговор. — Той натисна един бутон пред себе си и погледна светещата червена лампа. — Сега са изключени всякакви подслушващи устройства.

— Що не ни кажете що за хора сте вие, какво правите тук и така нататък? — попитах.

— Разбира се. Ние сме сървайвалистите. Народът, който ще оцелее.

— Май съм чувал нещо за тайфата ви.

— Несъмнено. През последните години на Разрива тук е имало много групи с подобно име. Ние сме единствените, които го заслужават, защото сме единствените, които оцеляват.

— Сървайвалисти — каза Флойд и продължи, сякаш четеше от книга. — Групи, вярвали в неизбежното избухване на войната, както и в неспособността на правителствата да ги защитят. Впоследствие се оттеглят под земята, в бункери, снабдени с храна, вода, амуниции и достатъчно припаси, за да оцелеят при всякаква катастрофа. Никой не е оцелял.

— Цитираш от…

— „Наръчник по исторически безумия, култове и спасители.“

— Много добре. С изключение на заглавието и последния ред. Ние оцеляхме.

— И то прекалено добре — казах аз. — Войните на Разрива са приключили отдавна и в Галактиката сега царува мир.

— Радвам се да го чуя. Само не го казвайте на никой друг тука.

— Защо не? Чакайте да отгатна. Искате да ги държите тъпи и под команда, защото сте се докопали до нещо много изгодно. Защото докато има война или съществува заплаха от война, тези, които командват, могат да се задържат на постовете си. А съдейки по всичко, командващият тук сте вие.

— Чудесно умозаключение, Джим. Макар че при нас има и такива, които не харесват сегашното положение.

— Срещнахме се с тях. Младежи, които май не са прекалено щастливи от военното статукво и непрестанната война. Които може би предпочитат едно бъдеще в лоното на своите семейства. Имате семейства, нали?

— Разбира се. Те пребивават в безопасност и сигурност в жилищните каверни. Ние ги пазим и защитаваме…

— И разбира се, си прекарвате много добре, като си играете на войници. Друго си е да си началник.

— Твоят критицизъм започна да ми омръзва.

Той погледна скептично пепелта на пурата си и я изтърси в пепелника пред себе си. Който беше направен, разбира се, от парче противотанкова мина. В самата периферия на зрението ми помръдна нещо черно, но не извърнах погледа си натам. Крайно време беше Фидо да се появи.

— И така, какво точно искате от нас? — попита Флойд.

— Мисля, че е очевидно. Да разбера кои сте вие и какво знаете за нас.

Последва бързо движение под масата към стола ми, извън полезрението на Командира. Фидо май се бе изправил на два крака, защото чух гласа на Аида да шепне зад рамото ми:

— Направих гласов анализ на записа по време на прекъснатата среща. Изчистих намесата на гласозаличителя и сега знам кой е говорителят, който се нарече Алфамега…

— Вече го знам — казах.

— Какво знаеш? — каза Командира. — За какво говориш?

— Извинете. Просто изказах мислите си на глас. Тъкмо си помислих, че играете някаква много сложна игра, нали? Вие се обърнахте към мен по име, макар че не сме се запознавали. Разбира се, ако сте присъствали на срещата ни с младите дисиденти, би трябвало да знаете кой съм аз. А сега аз знам кой сте вие.

Усмихнах се широко.

— Командира — или Алфамега — кое от двете имена предпочитате? Защото вие сте и двамата едновременно.