Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (22)

22.

Или аз бях мързелив плужек, или адмиралът, вече освободен от ролята на музикант, беше работохолик. Или и двете. Защото в момента, в който се появих, той вече бе организирал експедицията ни до последния детайл. Мърмореше си нещо над купа апаратура, като мушкаше с пръст в списъка на планшета си. Вдигна глава към мен, махна ми разсеяно и приключи с последните вещи.

— Това е новият ви багаж. Съдържа доста неща, които сигурно ще ви потрябват, а това е разпечатка на съдържанието му. Предполагам, че в стария си багаж имаш доста незаконни и може би смъртоносни вещи, които ще можеш да си вземеш едва след като аз изляза. Аида сглобява нов тахиометър и скоро ще го получа, Флойд ще дойде ей сега… А, ето я и Мадонет. Добре дошла, добре дошла…

Стинго се изниза толкова елегантно, колкото е възможно на патерици. Мадонет, самото олицетворение на радостта, нахлу в стаята и хвана двете ми ръце. После съобрази, че този поздрав не е достатъчно въодушевен, и ме целуна топло по бузата. Ръцете ми посегнаха да я прегърнат в автоматичен изблик на взаимност, но се затвориха в празно пространство, понеже тя нежно се отдръпна и седна на дивана.

— Много ми се искаше да дойда с вас, Джим, но знам, че е невъзможно. И все пак никак не бързам да се връщам към старата си кабинетна работа. Много е досадна.

— Ще ми липсваш — казах. Смятах това изявление да бъде произнесено спокойно, но с ужас усетих в гласа си влажен трепет. — Ще липсваш на всички ни, разбира се.

— Взаимно. Е, имаше някои мигове, от които можеха да ти настръхнат косите, но ти се справи с всичко! — Топлината, с която бе произнесена тази висока оценка, ме накара да се изчервя. — Мисля си, че това преживяване ще го запомня за цял живот. И определено не смятам да се връщам при папките, работните съвещания и затворените прозорци. Отсега нататък само полева работа. Навън, на чист въздух! Не смяташ ли, че идеята ми е добра?

— Чудесна е, разбира се — отвърнах. Усетих се, че вече съм престанал да я слушам. Не знам докъде щеше да стигне всичко това, ако в този момент не се появи Флойд с отвратително сърдечната си усмивка.

— Добрутро на всички. Хубав ден за експедиция. Здрасти, и за съжаление, чао, Мадонет, спътнице в толкова приключения. Беше много гот да се работи с теб. — И седна до нея.

— Можеш ли да ме научиш на ръкопашен бой?

— С удоволствие. Много е лесно, стига да се постараеш.

— Значи мога да се обуча за полеви агент?

— Едва ли. Но ще проуча въпроса.

— Наистина ли? О, ще ти бъда толкова благодарна! Тъкмо разправях на Джим, че не ми се ще отново да се връщам на кабинетна работа.

— И не би трябвало! Момиче с твоите способности може да си намери къде-къде по-подходящи занимания.

Засмяха се. Коленете им почти се докосваха, не, дори се отъркаха едно в друго. Аз бях забравен.

Ненавиждах нахалството на Флойд. Така че се зарадвах, като чух тропота на патерици в коридора.

— Всички вече са тук. Много добре. Тахиометърът е готов.

Нещото, което беше дошло с него, изприпка напред. Вървеше със сковани крака и представляваше най-отвратителното фалшиво куче, което бях виждал. Беше покрито с черна изкуствена козина, от която липсваха цели шепи, имаше лъскави черни очи — досущ като бутони, и протегна сух червен език, когато излая:

— Бау-бау.

— Какво значи това „бау-бау“? — въздъхнах на глас. — Какъв е този отблъскващ обект?

— Това е тахиометърът — каза адмирал Стинго.

— Бау-бау — излая то отново. — И за повече удобство тахиометърът е снабден с този мобилен терминал.

— Аида? — казах.

— Самата тя и никой друг. Харесва ли ти тази маскировка?

— Никога не съм виждал по-изкуствено изкуствено куче!

— Добре де, недей да бъдеш толкова язвителен. Фидо е произведение на изкуството — и то на модерното изкуство, ако си мислиш нещо гадно. Между другото това сладко малко кученце се свързва с мен чрез гравиметрични вълни, които, сигурна съм, че го знаеш, не могат да бъдат блокирани като радиовълните. Те проникват и през най-солидните сгради, пронизват и най-гигантските планински вериги. Така че ще бъдем непрекъснато във връзка. Разбира се, Фидо е виждал и по-добри дни.

— Искам мобилен терминал, който да изглежда по-прилично.

— Както кажеш, хубавецо. Дай ми два дни и ще получиш каквото поискаш.

Два дни? Че нали ми оставаха някакви си шест и половина дни живот, ако антидотът не пристигнеше? Поех дълбоко дъх и подсвирнах.

— Тук, Фидо. Кучо-кучо. Хайде чичо да го поразходи.

— Бау-бау — отвърна песът и заподскача по най-изкуствен начин.

— Планът е следният — каза адмирал Стинго. — Аз ще следя операцията от орбиталния кръстосвач заедно с капитан Тремърн. Джим и Флойд тръгват на север по посоката на изчезналия артефакт. Аида ще поддържа с вас връзка по този терминал, който същевременно ще търси източник на тахионно излъчване. — Изглежда, нямаше какво повече да каже, защото потърка нервно долната си челюст.

— Добър план — казах, но не успях да прикрия нотката на известен присмех в гласа си. — По същество това означава, че ние просто ще тропаме в северна посока, докато нещо не се случи.

— Задоволителна интерпретация. Желая ви късмет.

— Благодаря. Надявам се, че ще запишеш онзи депресиращ въпрос за инжекцийката като ангажимент номер едно в тефтера си, нали?

— Ще им напомням на всеки кръгъл час — отвърна той навъсено. Бях убеден, че наистина ще го направи.

Напълнихме раниците си, взехме си чаото по възможно най-кратката процедура, натоварихме се и тръгнахме след Фидо, без да обръщаме поглед назад. Мадонет ми харесваше. Може би прекалено ми харесваше за операция като тази. „Давай, Джим, давай — подканих се наум. — Последвай своя скитащ тахион.“

Последвахме махащата черна найлонова опашка по улиците и по-нататък, към простиращите се покрай пътя ферми. Жените, които срещахме, ни махаха радостно, някои дори подсвирваха мотиви от наши песни, за да ни окуражат. Накрая последната ферма остана зад нас и пред очите ни се откри гола равнина. Тракнах по своето челюсто-радио.

— Тремърн, чуваш ли ме?

— Слушам те.

— Някакви номадски племена наоколо — или пред нас?

— Съвсем не.

— Някакви постройки, ферми, хора, шеоти, изобщо вижда ли се нещо в тази посока?

— Съвсем не. Сканирахме подробно маршрута на север чак до полярния лед. Нищо.

— Мерси. Приех. Край. — Чудесно.

— Празно отвсякъде и нищо напред — докладвах на Флойд. — Така че просто поддържаме посоката, докато нашият пластмасов приемник не засече тахиони, или стигаме до Северния полюс и загиваме от студ.

— Мислех да те питам. Какво е тахион?

— Добър въпрос. Досега си мислех, че е само теоретична единица, съчинена от физиците, за да могат да обяснят по-добре как точно функционира Вселената. Една от субатомните частици, която съществува или като вълна, или като материална частица. Докато не се наблюдават, реално те не съществуват. Казано е, а кой съм аз, че да се съмнявам, че те съществуват във вероятностна предобусловеност на много възможни суперимпозирани състояния. — Забелязах, че долната челюст на Флойд увисва още по-надолу и очите му се изпълват с мътен блясък. Той разтърси глава.

— По-полека, Джим. Съвсем изтървах нишката.

— Добре, извинявай. Ще се опитам да ти го обясня така. Има различни видове физически единици. Фотонът е единица светлинна енергия, а електронът — единица електрическа енергия. Окей?

— Жестоко. Дотук си ясен.

— Гравитонът е единица за гравитация, а тахионът е единица за време.

— Хайде де. Минутите и секундите са единици за време.

— Така е, Флойд, но само за прости хора като теб и мен. Физиците са склонни да гледат на нещата по различен начин.

— Вярвам ти. Съжалявам, че попитах. Време за почивка, пет минути на кръгъл час.

— Давай. — Свалих багажа, отворих манерката и дръпнах една глътка, след което изсвирих на нашия кучеприпкащ терминал, който почти се беше загубил от погледа ни.

— Ела тук, Фидо. Почивчица.

— Ти си шефът — каза Аида. Кучето се дотътри назад, изджавка и помириса багажа ми.

— Няма нужда от толкова реализъм! — извиках. — Няма нужда тоя пластмасов представител на кучешкия род да си вдига крачето върху багажа ми!

Денят продължи в този стил. Цяла вечност. Тътрехме се сред околния пейзаж, слънцето се тътреше по небето. След като повървяхме така повече от пет часа, започна да ме обзема умора. Флойд дърпаше напред с широка крачка.

— Не се ли умори вече? — извиках.

— Не. Много е гот.

— За тези от нас, които не бяха разнебитени от червения дявол.

— Само още малко.

Още малкото се оказа малко повече от това, което можех да понеса, и вече бях готов да се предам, когато Фидо проговори.

— Бау-бау, господа. Току-що засякох два тахиона, които изжужаха наоколо. За първия не бях сигурен, но ето — още един — и още един!

— Откъде идват? — попитах.

— Право напред. Трябва да се придържаме към този маршрут и скоро ще проследим източника. Като, може би, да, сигурен съм, има и силна вероятност за промяна на маршрута.

— Аха! — изахах. — В последната фраза долавям известна колебливост. И то от маскираната като куче уста на един древен корабен компютър.

— Изразът „древен“ звучи толкова болезнено…

— Ще ти се извиня, щом ми обясниш причината за това усложнение.

— Извинението се приема. Въпреки изкривяването на планетната повърхност, гравитачните аномалии и други фактори, все пак съм принудена да смятам, че източникът на тахиони не се намира на повърхността на този свят.

— Имаш предвид, че е под земята?

— „Под земята“ е най-подходящият израз.

Захапах яко мордофона.

— Тремърн, би ли включил адмирала на линия?

— Тук съм, Джим. Преди малко Аида ни докладва за тази възможност и оттогава следим развоя на нещата. Не исках да те притеснявам, въпреки очевидните причини.

— Да. Май сме забравили да вземем лопата. Нещо друго да не си ми казал?

— Изчаквах за повече данни, току-що постъпват. Пуснах нисковисочинна сонда, за да проучи гравитометричните аномалии, които е засякла Аида, Изглежда, че са много и тъкмо излизат на плотера.

— Какви аномалии? Метални залежи?

— Тъкмо обратното. Каверни под повърхността.

— Съвпада. Приех. Край. Сега поне знаем къде се намира артефактът.

— Къде? — попита Флойд, който беше чул само моята страна от разговора.

— Под земята. Малко пред нас под повърхността има някакви пещери, или каверни. Отгоре не се виждат, но ги има. Нашите технически наблюдатели, изглежда, са убедени, че артефактът трябва да е някъде там. Дали да не отдъхнем малко и да изчакаме докладите?

— И аз така мисля.

Флойд мислеше правилно, което беше добре, тъй като в мига, в който легнахме на земята, към нас полетя залп от куршуми. Изсвистяха в опразнения въздух, където току-що бяхме стояли.

Флойд измъкна някакъв стар и гаден на вид пистолет и бързо допълзя до мен, в укритието на издигнатата около едно полпетоново дърво пръст.

— Обстрелват ни! — извиках по мордофона.

— Източникът е невидим.

Фидо се изправи на задни лапи, след това високо подскочи във въздуха, въпреки новия залп.

— Бау-бау. Сигурно е невидим за други, но за мен е достатъчно ясен.

— Какъв е?

— Някаква апаратура, инсталирана на повърхността. Искате ли да я обезвредя?

— Ако можеш.

— Грр! — изръмжа той и изхвърча с невъзможна скорост през тревата — толкова бързо, че едва го проследих. След миг-два се чу приглушен взрив и от един храст се разхвърчаха метални отломки.

— Това се казва бързина — казах аз.

— Благодаря ти — каза Фидо, който се появи сред треволяка, захапал парче метал. — Елате след мен, ако искате да видите останките.

Последвахме го до една пушеща дупка, в центъра на която се търкаляха парчетии от взривеното устройство. Фидо пусна отломката, вдигна един от предните си крака, протегна врат, изпъна опашка и докладва:

— Дистанционно управляема картечна установка. Забележете, че отгоре е била замаскирана, покрита с кал и растителност. Задейства се хидравлично — това тук е червено масло, не кръв — за да повдигне устройството над нивото на терена. Онова там са останките от оптичния търсач. Забележете четирите картечници, „Рапели-бинети, Х–19“. Осемдесет изстрела в секунда, експлозивни и бронебойни заряди.

— Откога си такъв авторитет по въоръженията, Аида?

— От много отдавна, миличко. В най-хубавите ми години от мен се изискваше да познавам тези неща. Освен това знам, че точно този модел оръжия не се произвеждат поне от пет века.