Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (20)

20.

Огледах мирната женска суетня наоколо. И изведнъж се почувствах много, много уморен. Отляво под гърдите ме болеше и бях сигурен, че няколко ребра са счупени. Отпих от виното, но не ми помогна. Това, което наистина ми беше нужно, бяха едно-две хапчета, които да ми възвърнат поне някакво подобие на живот. Те бяха в багажа ми…

— Багажът ми! — извиках пресипнало. — Екипировката ми и всичко останало. Ония нерези държат цялата ни екипировка!

— Не съвсем — каза Мата с успокоителен тон. — Веднага щом ви изведоха, ние се погрижихме вашият портиер, Велди, да изпадне в безсъзнание и багажите на двама ви сега са тук. Екипировката на вашия колега, Стинго, не се оказа в резиденцията ви, така че можем да предположим, че сега тя е в ръцете на Железния Джон и неговата компания.

— Не е добре. — Насилих със зъби един от ноктите си. — Там има някои неща, които не биваше да виждат…

— Мога ли да те прекъсна? — проговори гласът на Тремърн през моя мордофон. — Изчаках, докато се успокоите малко, за да ти го кажа. Багажът на Стинго е в безопасност.

— При теб ли е?

— По-скоро трябваше да кажа „обезопасен“. В багажа на всички ви сме скрили бомбички със загнивач. Щом се изпрати кодиран радиосигнал, загнивачът предизвиква моменталното разпадане на съдържанието на съставящите го молекули.

— Радвам се да го чуя. Напоследък се разкриха доста тайни, нали така?

Отговор не последва. Протегнах чашата си да ми долеят.

— Няколко прости отговора на няколко прости въпроса, ако обичате.

Гневът ми бе издухан от умората, излющен от страха пред неизбежната смърт. Мата кимна.

— Добре. От историческа гледна точка — как са се появили момчетата там, а пък момичетата — тук.

— Въпрос на взаимни интереси — каза Мата. — Преди много години нашите прамайки били насилствено преселени на тази планета. Тази неизбежна трансплантация имала отрезвителен ефект върху тях. Каквито и крайни увлечения да са проявявали по другите светове, тук те не се повторили. Надделяло спокойствието, хладнокръвието и здравата логика. Така сме се превърнали в това, което виждаш днес.

— Жени — казах аз. — Общество от жени.

— Точно така. Животът тук в продължение на много време представлявал една непрекъсната битка, или поне така пише. Фундаменталоидите се мъчели да ни вкарат в правата си вяра, докато съседите ни отвъд се опитвали просто да ни пометат. Наричали ни по-долния пол и смятали, че сме заплаха за тяхното съществуване. Когато сме дошли за пръв път на тази планета, сме установили, че всички тия побъркани мачовци вече се били устроили добре. Нашата група била принудена да положи доста големи усилия, за да се запази настрана от тях. Това, според нашите майки, коствало прекалено много време и енергия, затова те решили да потърсят пътища да си осигурят мир. Успели някак си да убедят управляващата клика сред мъжете, че могат да просперират, ако насочат енергията си в някаква по-положителна посока. Този подтик бил доста егоистичен. Осигурявайки на мъжете на върха средства да си запазят положението, те си осигурили контрол над всички останали от мъжкото общество.

— Звучи ужасно — обади се Мадонет. — Да превърнете всички тези мъже в роби.

— Никога не казвай „роби“! „Драговолни сътрудници“ е по-подходящ израз. Показахме на тези, които ги командваха, и особено на онзи, Железния Джон, колко по-лесно е да управляват с мозък, отколкото чрез мускули. Демонстрирахме им, за тяхно огромно удовлетворение, колко неща могат да се постигнат по този начин. С нашата интелигентност и научни познания и с техните мускули успяхме да съградим тези две отделени общества. В началото имаше твърде много омраза и сблъсъци между двете групи, но това отмря, след като се взе решение само мъжките вождове да знаят за нашето съществуване. Това напълно ги устройваше.

— Тогава са били изградени двата града и стената между тях, така ли?

— Правилно. Тази планета е богата на червена глина и на изкопаемо гориво и мъжете скоро се превърнаха в маниакални тухлари. След като им показахме как да си строят пещи, разбира се. Имаше състезания кой ще отлее в калъпи повече тухли или кой ще изпече повече, или ще пренесе повече. Шампионът получаваше титлата „тухльо на месеца“ и се радваше на голяма почит. Това продължи, докато планините от тухли закриха дърветата. Бързо проучихме тухлените залежи в нашите бази данни и вкарахме мъжете в работа.

Тя отпи деликатно от чашата си и описа кръг с ръка.

— Ето ги резултатите — те са доста привлекателни, трябва да се признае. Докато нашите учени в естествените дисциплини вкараха мъжете в това полезно русло, инженерите ни в областта на културата проучваха мърлявите мучо-мачо теории, които ги бяха докарали до това положение. Митът за Железния Ханс беше само част от техния пантеон. Ние го опростихме и видоизменихме. После използвахме генетичната биология, за да изменим структурата на техния вожд, за да стане такъв, какъвто е сега. Отначало той ни беше благодарен, въпреки че благодарността отдавна е изчезнала.

— Колко отдавна?

— Преди стотици години. Клетъчното дълголетие беше част от трансформиращата процедура.

Започнах да загрявам.

— Бас държа, че ти си спомняш за това начало. Защото ти и останалите водещи жени сте минали през същите процедури, нали?

Тя кимна доволно.

— Твърде сте проницателен, Джеймс. Да, властите и от двете страни на стената минаха през тези процедури. Това осигурява традиция в управлението…

— Както и нуждата от секретност за съществуването на двете страни. Нали това ви държи на власт.

Мата удивено поклати глава.

— Но ти наистина си твърде проницателен. Колко бих искала ти да си вождът оттатък вместо онзи космат тъпоумник.

— Мерси за предложението, няма нужда. Значи мъжете отвъд стената не знаят, че вие, жените, сте тук. Същото би трябвало да важи и за вашите жени…

— Ни най-малко. Те знаят за мъжете, но това просто не ги вълнува. Ние сме си създали едно пълноценно и задоволително общество. Тези, които желаят, раждат деца, животът на всички е пълноценен и интелектуален.

— А религията? Вие нямате ли си някакъв женски еквивалент на Железния Джон?

Тя весело се засмя при тази мисъл, засмяха се и всички останали, които слушаха разговора ни. Дори и Мадонет се разсмя, но като срещна погледа ми, извърна лице.

— Така значи — озъбих се аз. — Много весело. Като свършите, ако изобщо свършите, бихте ли могли любезно да ми обясните кое е смешното?

— Съжалявам, Джеймс — каза Мата, която внезапно престана да се смее и отново стана сериозна. — Държахме се невъзпитано, извинявай. Отговорът на твоя въпрос е много прост. Жените нямат нужда от митове, за да оправдаят своята женственост. Всичките митове за Железния Джон, Железния Ханс, Барбароса, Мерлин и други митологични мъже, всички тези митове за героите спасители са изцяло мъжки. Само си помисли. Не правя оценки, изтъквам само наблюдения. Като например наблюдението, че мъжете в основата си са войнствени, склонни към противопоставяне, несигурни и колебливи — и изглежда, имат нужда от тези митове, за да оправдаят своето съществуване.

Имаше какво да се оспори в тази теория. Може би не много, но доста. Твърде повърхностни и едностранчиви заключения — и прекалено много рационализъм. Отложих оспорването, докато не науча малко по-добре как точно тиктака това тяхно общество, и вдигнах пръст.

— Чакай да видим дали съм схванал добре. Вие, дамите, си живеете удобно от тази страна на стената. Осигурявате научна поддръжка на мъжкия пол от другата страна, за да ги държите да тъпчат на едно място в техния заключен рай. Така ли е?

— Да речем. В общи линии е така.

— Мога ли да попитам какво получавате в замяна?

— Много малко, ако трябва да бъдем откровени. Прясно месо от номадите. Които не само не биха търгували с нас, но чистосърдечно отричат самото ни съществуване, въпреки че тайно с удоволствие биха ни помели. Освен това от време на време си осигуряваме сперма, за да запълваме нашата криогенна спермена банка. Почти нищо друго. Наблюдаваме ги и ги поддържаме просто по навик — и заради собствената си безопасност. Ако мъжете като цяло не знаят, че съществуваме, не биха могли да ни причинят неприятности. Освен това мъжете си доставят голямо удоволствие да гонят номадите, когато започнат да ни притесняват. Общо взето отношенията ни са задоволителни.

— Определено изглежда така. — Изпих си виното и почувствах, че започвам да усещам влиянието на алкохола. Което беше по-добро от усещанията от отоците и натъртените ми ребра. Трябваше да се погрижа за тях — но не веднага. Разкриващият се културен миш-маш се оказа твърде интересен.

— Ако обичате, още един-два въпроса, преди да повикаме лекарките. Първият и най-важен въпрос. Вие споменахте за спермени банки, от което заключавам, че бременността и майчинството тук все още съществуват?

— Разбира се! Никога не би ни хрумнало да лишим жените от техните хормонални, психологически и физически права. Тези, които пожелаят да станат майки, стават майки. Просто и ясно.

— Наистина. И като се оглеждам наоколо, разбирам, че всички те са безкрайно щастливи от обстоятелството, че раждат само бебенца от женски пол, нали?

За пръв път видях Мата не толкова отпусната и спокойна. Тя отмести поглед, отново ме погледна, после нервно се пресегна към чашата си и отпи глътка вино.

— Сигурно си уморен — каза тя след дълга пауза. — Можем да довършим тази дискусия и друг път…

— Мата! — пое си дъх Мадонет. — Струва ми се, че отбягваш темата. Не може така. Досега толкова се възхищавах на теб и на твоя народ. Нали няма да ми кажеш, че не съм била права?

— Не, никога! — Мата се пресегна и взе ръцете на Мадонет в своите. — Но просто мина толкова време, откакто за последен път обсъждахме тези неща… Тогава се взеха решения, които за времето си изглеждаха чудесни. После… после някои от нас проявяваха резервираност, но… е, по този въпрос поне засега не би могло да се направи кой знае какво…

Гласът й заглъхна и тя допи чашата си. Беше разстроена и аз съжалих, че я бях притиснал така. Прозях се.

— Права си — казах. — Мисля, че е време за почивка и възстановяване.

Но Мата решително поклати глава.

— Не. Мадонет е права. Тези решения трябва да се погледнат в очите, да се обсъдят. Около половината от забременяванията са мъжки, мъжки зародиши. Това става ясно още в първите няколко седмици. — Тя забеляза загрижената физиономия на Мадонет и отново поклати глава. — Моля ви, изслушайте ме докрай и недейте да си мислите най-лошото. При мъжкия пол се използват бутилковите банки…

— Бутилкови банки! Това не е ли твърде неподходящ термин?

— Може би във вашето общество, Джим. Но тук при нас той просто означава съвършени изкуствени утроби. Пълно техническо съвършенство, ако трябва да сме точни. Не става въпрос за спонтанно израждане, за ефекти от лоша диета или други такива неща. И след обичайните девет месеца здравите мъжки бебенца се…

— Претакат?

— Не, раждат. И веднага щом се появят на бял свят, мъжете ги поемат. Специално обучени мъжесестри, които надзирават здравословното израстване на момченцата. Тяхното възпитание и приспособяване към тяхното общество.

— Много интересно — казах аз, защото наистина беше интересно. Поколебах се дали да задам следващия си въпрос, но любопитството напираше и не можах да го потисна. — Но още по-интересно е откъде мъжете мислят, че идват бебенцата?

— Защо не попиташ тях? — отвърна ми хладно Мата и аз разбрах, че интервюто е към края си.

— Вече наистина съм уморен. Продължението следва. — Поех си дъх и се отпуснах на дивана. — Има ли доктор в тази къща?

Този въпрос приведе в действие много майчински инстинкт и изтръгна огромно количество загриженост. Почти не усетих инжекцията, която ме хвърли в нокаут. Нито пък другата, която отново ме накара да се съвзема. Всички жени си бяха отишли и ние се оказахме сами. Мадонет държеше ръката ми. Внимателно я пусна, щом забеляза, че отварям очи.

— Добрата новина, безстрашни ми Джим, е, че кокалите ти са здрави. Имаш само доста натъртвания. По-добрата новина е, че лечението на отоците е в ход. А най-добрата новина е, че Стинго е в доста добра форма, ако се съди по всичко, и иска да те види.

— Доведи го.

— Ей сега. Докато спеше, си поговорих с Мата. Тя ми обясни още доста неща за това как са уредени нещата тук.

— Разбра ли нещо за бебетата?

— Тя наистина е много приятен човек, Джим. Всички тук бяха толкова мили с мен и…

— Но имаш и някои резерви, нали?

Тя кимна.

— И то не малко. На повърхността нещата изглеждат толкова хубаво — и може би наистина е така. Но това, което ме притеснява, са бебетата. Сигурна съм, че полагат добри грижи за тяхното физическо, дори за духовното им развитие. Но да вярват в такъв глупав мит!

— Кой от всичките глупави митове те притеснява?

— Спонтанно сътворение, представяш ли си? Всички мъже се събират около езерото на Железния Джон на Церемонията на живота. Златните топки изплуват от водата и те ги взимат. И във всяка една от тях — по едно здраво и щастливо бебенце! Възрастни мъже да вярват в такава глупост!

— Възрастни мъже — както и жени — са вярвали в още по-големи глупости през вековете. Този мит е бил характерен по отношение на така наречените низши форми на живот. Мухите, които спонтанно се раждат от купчините тор. Защото на никой не му хрумвало да направи връзка между растящите там ларви и мухите, които снасят яйца. Пък и всичките митове на човечеството за сътворението, всичките богове, които подскачат, месят глина и вдъхват живот, зачеват непорочно и така нататък всичко това, щом го изследваш, се оказва пълна дивотия. Но предполагам, че все е трябвало да започнем отнякъде. Това, което не ме радва, е начинът, по който завършват някои от тези хора.

Последва чукане, тропот и вратата се отвори. Флойд вкара в стаята една инвалидна количка и Стинго вдигна увитата си в бяло ръка.

— Изглежда, ти успя, Джим. Край на мисията. Поздравления.

— Да ти се връща, както и на Флойд. И след като Стоманените плъхове отново са заедно, може би за последен път, имате ли нещо против да си изясним някои неща? Отдавна усещам, че вашият подбор не беше съвсем случаен. Ако ми е позволено да попитам — кои точно сте вие, приятели? Подозирам например, че ти беше избран не само заради музикалните си способности, така ли е, Стинго?

Той кимна с бинтованата си глава.

— Почти. Но Мадонет е точно това, за което се представя.

— Момиче за всичко в офиса, чието хоби е да пее — обади се тя.

— Загубата за офиса е печалба за музиката. — Усмихнах се и й пратих въздушна целувка. — Крачка назад, две напред. Стинго, имам чувството, че ти всъщност не си пенсионер. Прав ли съм?

— Прав си. Въпреки че се гордея с музикалните си способности. Което впрочем, ако държиш да знаеш, беше причината да бъда натикан в цялата тази операция от своя стар другар по пиячка адмирал Бенбоу.

— Другар по пиячка! Този, който пие с адмирал…

— Трябва също да е адмирал. Абсолютно вярно. Аз съм Весекокусно…

— Не те разбрах съвсем.

— „Весекокусно“ е съкращение за Въздушно-секторен командир по културните сношения. Би могъл да си затвориш джуката. Може би в този контекст „сношение“ не е най-подходящата дума. Културни взаимоотношения вероятно е по-добрият израз. Завършил съм археология и културна антропология, което преди всичко ме привлече към службата. Да го наречем приложение на теорията в практиката. Бях проследил историята с чуждия артефакт с голям интерес. Така че бях узрял за внедряването, както би се изразил, когато Вонящия Бенбоу ме покани да стана доброволец.

— Вонящия?

— Да. Смешен прякор, нали? Получил го е още в академията, след някакъв химичен опит, но това е извън темата. Доста мислех за това назначение и дали да напусна бюрото си. Беше ми много приятно. Като изключим последния инцидент, разбира се.

— А по каква причина Флойд е сред нашите редици? Да не би и той да е адмирал?

Флойд ме погледна с овчи поглед.

— Хайде, Джим, знаеш много добре. Аз дори избягах от колежа, да не говорим за следване…

Вдигнах обвиняващо пръст.

— Като оставим академичните семестри настрана, ти също имаш някаква стойност в Специалния корпус.

— Добре де, имам. Наистина се падам нещо инструктор…

— Кажи му, Флойд — намеси се гордо Стинго. — Да си главен шеф-инструктор в Школата по ръкопашен бой не е нещо, от което човек би трябвало да се срамува.

— Напълно съм съгласен! — казах. — Ако не беше факир в ръкопашния бой, нямаше да сме тук. Благодаря ви, момчета. Мисията е изпълнена. Да полеем.

Докато вдигахме чаши, чукахме се и отпивахме на екс, се сетих за майка си. Много рядко ми се случва. Сигурно цялото това дълбане в мъжко-женски митове събуди спомена за нея. По скоро за онова, което обичаше да казва. Много суеверна беше мама. По всеки повод — суеверие. Едно, което бях запомнил най-добре, беше за случаи, когато казваш колко страхотно ти вървят работите или колко хубав ден е днес. „Захапи си езика“ — казваше тя.

Което значеше — недей да предизвикваш дявола. Сниши си главата. Защото като кажеш, че нещо е добро, сигурно ще предизвикаш обратното.

„Захапи си езика“? Ох, стара ми добра майчице. Какво малодушие!

Докато свалях чашата, една жена нахлу през отворената врата. Млада жена с разкъсани дрехи, покрита с прах. Олюляваше се.

— Включете алармата… — изстена тя. — Бедствие… Експлозия!

Мадонет я прихвана, вслуша се в шепота й и вдигна поглед ужасена.

И се свлече.

— Ранена е… Бълнува… нещо за… научната сграда е унищожена, изчезнала! Всичко!

Точно в този момент усетих, че ледени щипци се впиват в гърдите ми толкова здраво, че почти не можех да проговоря.

— Артефактът — беше единственото, което успях да изрека.

Мадонет бавно кимна.

— Точно там беше, така ми казаха. В научната сграда. Значи и той е изчезнал.