Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (16)

16.

— За какво беше? — попита Флойд, когато се върнах в апартамента ни.

Той джазираше със своето тромбонио — комплект от лъскави златни тръби и слайдове, които произвеждаха наистина много интересни звуци. Повечето от които, за съжаление, можеха да ти спукат тъпанчетата.

— Пак обучаващ филм — отвърнах с възможно най-равнодушен тон. Но докато говорех, с изненада долових в гласа си известен трепет. Флойд продължаваше да надува, без да му обръща внимание, но Стинго, който уж спеше на дивана, отвори едното си око.

— Обучаващ филм? Искаш да кажеш продължението на онази история с блатото в гората?

— Улучи в десетката.

— Разбра ли какво има в езерото? Онова нещо, което дръпна кучето?

— Тъпа история — каза Флойд и изсвири един по-бърз мотив. — Въпреки че наистина ми е мъчно за кучето.

— Това не беше истинско куче — каза Стинго. Погледна ме, сякаш очакваше да проговоря, но аз стиснах зъби и се извърнах. — Нито пък езерото беше истинско.

— Какво искаш да кажеш? — попитах и го погледнах.

— Митология, скъпи Джим. Ритуали на прехода. На дъното на езерото беше Железния Джон, нали?

Подскочих, сякаш ме беше ударил ток.

— Той беше! Но — как разбра?

— Казах ти, че съм чел митология. Но това, което наистина ме безпокои, не е този обучаващ филм, както го нарече. Притеснява ме фактът, че Железния Джон е тук, от плът и кръв, як и космат.

— Изтървах нишката — обади се Флойд и ни погледна. — Малко обяснение няма да е излишно.

— Наистина — каза Стинго, като отметна крак и седна на дивана. — Човечеството изобретява култури, а културите изобретяват митове, за да оправдаят и обяснят своето съществуване. Сред тях много разпространени са митовете и церемониите, свързани с ритуалите на преход за момчетата. Преходът от детството към мъжеството. Това е възрастта, когато момчето се отделя от майка си и от другите жени. В някои примитивни култури момчетата заминават и остават да живеят с мъжете, без да виждат повече майките си.

— Не е голяма загуба — измърмори Флойд. Стинго кимна.

— Трябва да си чувал това, Джим. Във всички култури майките се опитват да моделират своите синове по свой женски образ и подобие. За тяхно собствено добро. Момчетата се съпротивляват и ритуалът на преход им помага в тази съпротива. Винаги е намесен символизъм, защото символите са средство да се представят митовете, които стоят в основата на всяка култура.

Замислих се над всичко това. Главата ме заболя.

— Извинявай, Стинго, но с това последното съвсем ме оплете. Би ли пояснил?

— Разбира се. Да вземем Железния Джон. Ти току-що каза, че не си разбрал. И все пак мисля, че тази история ти е подействала емоционално.

Понечих да протестирам, но се отказах. Защо да лъжа? Нали се бях опитвал никога да не лъжа себе си. Сега беше подходящ момент да приложа това правило.

— Прав си. Хвана ме, но не знам защо…

— Митовете се занимават с емоции, не с факти. Нека хвърлим поглед към символите. Не изпразни ли младият човек езерото и не намери ли той на дъното му Железния Ханс, или Железния Джон?

— Точно така.

— Кой мислиш, че е Железния Джон? В тази история, имам предвид, не този, дето се мотае наоколо. Но преди да ми отговориш на това, кой според тебе беше младият мъж в приказката?

— Това не е много трудно да се предположи. Всеки, за когото е предназначена историята. Всеки, който я гледа. В този случай, тъй като бях сам, предполагам, че това съм бил аз самият.

— Прав си. Така че в мита ти самият, както и всеки друг младеж, търсиш нещо в езерото и трябва да се потрудиш много, много упорито с меха, за да го намериш. Сега стигаме до Железния Джон, косматия мъж на дъното на езерото. Той истински мъж ли е?

— Не, разбира се. Не би могъл да бъде. Мъжът на дъното на езерото трябва да е някакъв символ. Част от някакъв мит. Символ на мъжеството, на мъжкото начало. Първобитният мъж, който лежи под повърхността на всеки един от нас.

— Улучи, Джим — каза той тихо. — Приказката ти казва, че когато един мъж, не момче, погледне дълбоко в себе си, ако погледне достатъчно надълбоко и достатъчно дълго, ако се потруди достатъчно, ще открие вътре в себе си древния космат мъж.

Флойд престана да свири и челюстта му увисна.

— Вие, момчета, май пушите нещо, за което не знам нищо.

— Не пушим — каза Стинго. — Не пушим, а пием от извора на древната мъдрост.

— А ти вярваш ли в този мит? — попитах Стинго.

Той сви рамене.

— И да, и не. Да, процесът на възмъжаване е труден и всичко, което подпомага този процес, е добре дошло. Да, митовете и церемониите, свързани с навлизането в пълнолетие, помагат на момчетата да се подготвят, като им дават увереността, от която се нуждаят при прехода от момче към мъж. Но само дотук. Казвам определено „не“ на един мит, който се проявява като реалност. Железния Джон от плът и кръв, който води тълпата. Това тук е едно изкривено общество, без жени и дори без знанието, че жените съществуват. Това не е добре. Много е болнаво.

Тук се почувствах неловко.

— Не съм съвсем съгласен. Гледането на тази сцена ми подейства доста силно. Въпреки че трудно могат да ме избудалкат. Просто ме хвана.

— Би трябвало. Защото тя се занимава със самата същност на личността и на подсъзнателното „то“ вътре в нас. Имам чувството, Джим, че твоето детство не е било от най-щастливите…

— Щастливо! — Засмях се при тази мисъл. — Опитай се ти да отраснеш в една ферма за свинепрасета, заобиколен от пасторални селяни, чиято интелигентност не надвишава особено тази на стадата им.

— И това включва твоите баща и майка?

Опитах се да отвърна разгорещено, но усетих накъде бие. Млъкнах. Флойд изтърси мундщука на своя така наречен музикален инструмент и наруши тишината.

— Още ми е мъчно за кучето.

— Не беше истинско куче — каза Стинго и извърна поглед от мен. — Беше символично куче, като всичко останало, което видя. Кучето е твоето тяло, онова, което непрекъснато командваш: седни, вдигни лапа, помоли се.

Флойд поклати глава ошашавен.

— Много е дълбоко за мен. Като онова езеро. Ако можете само за малко да смените темата от теорията към фактите, какво ни предстои по дневен ред?

— Да намерим Хеймскур, разбира се, за да разберем дали артефактът все още е при него — казах, зарадван, че мога да оставя трудната материя настрана. — Някакви предложения?

— Мозъкът ми е празен — каза Флойд. — Съжалявам. Тоя махмурлук така и не ми мина.

— Радвам се, че някои от нас не пиха — каза Стинго с внезапна нотка на раздразнение в гласа.

По лични причини бях радостен да го чуя, радостен, че отново се държи като нормален човек. Тази работа с мита го беше направила прекалено сериозен. Все пак, освен нея имахме и друга работа, така че казах:

— Имаме само две възможности. Да намекнем наоколо за него и да съберем колкото можем информация. Или да изтърсим, че искаме да го видим. Аз лично съм за изтърсването, тъй като проучването ни е, така да се каже, ограничено във времето. — Десет дни до идването на Скръбния жътвар. — Хайде да попитаме Златурко, нашия майордом. Изглежда, че той знае всичко.

— Нека аз да го направя — протегна се Стинго. — Ще побъбря с него като със стар приятел. Ще извъртя разговора на тема наука и учени. И ще спомена за Хеймскур. Ще се върна скоро.

Флойд го изгледа, докато излизаше, и го изпрати с малък марш в ритъм с крачката му.

— Тая работа с Железния Джон май те е поразвълнувала, а? — каза Флойд, след като вратата се затвори.

— Да, и това е най-лошото. Не знам защо съм толкова притеснен.

— Жените. Аз имах шест сестри и при нас живееха две лели. Нямам братя. Никога не мисля за жени, освен за по една, и то при подходяща ситуация.

Вместо да изслушам поредната досадна мачовска история за подходящата ситуация, се извиних и излязох да потичам. Върнах се добре изпотен, направих няколко клякания и лицеви опори и отидох да се изкъпя. Когато излязох от банята, Стинго се беше върнал. Размаха вдигнатите си над главата ръце и аз скептично повдигнах вежди.

— Успех. Хеймскур е шеф на бандата, която работи за Каузата на науката. Поне така разправя Велди.

— Велди?

— Тукашният ни портиер. В края на краищата нали и той си има име. От това, което ми каза, имам чувството, че това общество е доста стратифицирано и всеки заема мястото, което му се полага. Учените се радват на голямо уважение. Велди беше твърде почтителен, когато говореше за тях, защото тяхната длъжност, изглежда, е много отговорна.

— Страхотно. Как ще се доберем до Хеймскур?

— Ще изчакаме търпеливо — каза Стинго и погледна часовника си. — Защото всеки момент ще дойде транспортът да ни откара при неговата високопоставена персона.

— Не и Огнените колесници! — изпъшка Флойд.

— Не. Но нещо, което звучи също толкова противно. Транспортът на насладата…

Преди да имаме време да се задълбочим над тази мисъл, се чу бодро потропване и златоодеждният Велди отвори широко вратата.

— Благородни господа, заповядайте, ако обичате.

Тръгнахме с високо вдигнати глави и отмерени крачки, прикривайки опасенията си. И все пак трепнахме и спряхме, когато видяхме какво ни очаква.

— Вашият Транспорт на насладата — обяви Велди гордо и с щедър жест махна към онова, което можеше да бъде само изкарана на сушата спасителна лодка.

Беше снежнобяла, построена от добре изпечени тухли, с дебела мачта, окичена с флагчета, и с малки бели колелета, едва видими под кила. Един униформен офицер погледна от рейлинга горе, отдаде чест, подаде сигнал и въжената стълба изтрака пред краката ни.

— Всички на борда — казах и поведох групата.

Горе ни очакваха тапицирани с възглавници дивани и прислужници, които ни сториха поклон и ни поднесоха кани с разхладителни напитки. Щом седнахме, офицерът даде сигнал и барабанчикът на носа завъртя бързо палките си, след което подхвана отмерени удари по басовия барабан. Още с първия отмерен удар Транспортът на насладата потрепера и след това бавно се понесе напред.

— Галера — без роби и гребла — каза Флойд.

— Роби колкото искаш — казах аз, когато вълна от мъжка пот лъхна през фуниевидния вентилатор до мен. — Но вместо гребла натискат някакви лостове или нещо такова, за да въртят колелата.

— Не се оплаквайте — каза Стинго. — Не и след Огнените колесници.

Затъркаляхме се тромаво между сградите. Кимахме на зяпачите от двете страни на улицата и помахвахме царствено на някои от възторжените ни фенове. Минахме през нещо, което, изглежда, беше квартал с резиденции, а след това навлязохме в огромен двор, по-точно парк. Пътят ни лъкатушеше през дървета, покрай редица украсени фонтани и най-накрая тромаво се спряхме пред постройка с остъклени стени. Там ни чакаше група елегантно облечени старци, предвождана от най-стария от всички, в бели одежди. Лицето му беше невероятно набраздено от бръчки. Спуснах се по стълбата и тупнах пред него.

— Нима имам честта да се обърна към благородния Хеймскур?

— Така е. А ти си Джим от Плъховете. Добре дошли, добре дошли всички.

Последваха много ръкувания и радостни и възторжени викове, след което Хеймскур прекъсна церемонията и ни поведе към остъклената сграда.

— Добре дошли — каза той — Дважди добре дошли в колежа на познанието, откъдето произтичат всички блага. Ако ме последвате, ще ви обясня естеството на нашите занимания. Тъй като вие, господа, пристигате от бушуващите хибридни светове извън нашите мирни граници, сигурно ще оцените как приложението на интелигентността превръща нашето общество в такъв щастлив и мирен свят. Никакви конфликти, никакви различия, място за всички и всеки на своето място. Надолу по този път са Фазите на Физиката и Хармониите на Химията. Натам пък са Авенютата на Агрономията, до тях са Метаплазиите на Медицината, а отвъд тях е Музеят на Мъжкото човечество.

— Музей? — попитах безцеремонно. — Направо обожавам музеите.

— Тогава непременно трябва да разгледате нашия. Той проследява трудностите, през които сме преминали, преди да стигнем дотук, ритуалите на преход и пречистване, преди да намерим безопасен пристан на този свят. Тук отраснахме и достигнахме разцвет, и всичко е ясно описано за всички, които искат да видят.

И изключително скучно, да не кажа тъпо. По-бяло от бялото, по-чисто от чистото. Единственото, което липсваше, бяха нимбите около главите на светците, които бяха сторили толкова много добро.

— Вдъхновяващо — казах аз, след като най-после стигнахме до края на експозицията.

— Наистина.

— А надолу по онзи коридор?

— Там е музеят за студенти. Биолозите могат да изучават растителния живот на нашата планета, геолозите — слоевете и шистите.

— Археолозите?

— Уви, твърде малко. Само най-груби артефакти, останали от отдавна измрели туземци, които първи са се заселили тук.

— Може ли?

— Но разбира се. Сами виждате — примитивни факли и груба керамика. Ръчна брадва, няколко върха на стрели. Имаше много малко, което си струваше да се запази, а и ние не сме се престаравали в ролята на архивисти.

— Нищо повече?

— Нищо.

Измъкнах снимката от вътрешния си джоб, поех дълбоко дъх и му я подадох.

— Може би сте чували, че пазачите в Пентагона ни обещаха някои услуги, ако им помогнем да намерят това.

— Нима? Аз лично не бих повярвал на нито една тяхна дума.

Той взе снимката, примигна и ми я подаде обратно.

— Напълно в техния стил. Само лъжат хората и им създават проблеми без никаква причина.

— Лъжат?

— За това. Беше донесено тук. Аз лично го изследвах. Изобщо не е местно, не би и могло да бъде. Вероятно нещо, което се е отчупило от древен звездолет. Безсмислено и без никаква стойност. Вече го няма.

— Няма го? — Постарах се да прикрия паниката в гласа си.

— Зарязано. Няма го в Рая. Не съществува. Мъжете нямат нужда от подобна глупост, затова беше махнато завинаги. Забрави за тази безсмислена тема, Джим, и нека да поговорим за много по-интересни неща. Например за музиката. Искам да ми кажеш дали сами си пишете текстовете…