Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (13)

13.

Бяха твърде много, въоръжени с цяла колекция гадни и смъртоносни на вид оръжия. Трябваше да се науча да контролирам невъздържаната си реч на този мизерен свят. Мисли бързо, Джим, преди нещата да са станали още по-лоши.

— Само се пошегувах, добри ми господине. Но във ваша чест с удоволствие ще повторя. Вие и вашите добри хора имате удоволствието да се срещнете с най-страхотните музиканти в познатата част на Галактиката.

Докато говорех, натиснах дистанционното, прикрепено на раницата ми, и под свода отекнаха мощните начални акорди на „Мутанти на Меркурий“, изпълнени на орган. Флойд и Стинго бързо се включиха с първите стихове:

Добре е със глава, но двете са по-здрави,

кат на английски сетер очите са кафяви…

Безсмислените словца от тази шега на генетиката се оказаха много впечатляващи. Един от войниците изрева и се спусна към нас.

— Бием ли се, или бягаме? — попита Флойд мрачно, хващайки се за меча.

Тъкмо да извикам „бий!“, но в последния миг се спрях и им извиках:

— Вижте!

Защото войниците бяха забравили оръжията си и крещяха от радост!

— Виж, виж, наистина са те, като в галактическото шоу „Мазната резачка“…

— Виж го тоя с кечето, гадния — това е Флойд!

— Искам да чуя „Колко са змиите в змийското гнездо“!

Всички ни заобиколиха, опитваха се да се здрависат, пресипналите им гласове бяха изпълнени с фенски ентусиазъм.

— Но… но — изноках аз, — вашият официален посрещач не беше чувал за нас!

Първият войник, чието зъбене се беше трансформирало в усмивка, изтика стареца настрани, не особено ласкаво.

— Афат никога не гледа дяволската кутия. Но ние гледаме! Да ви кажа, тук все едно че падна бомба, когато чухме, че са ви пратили при нас. Трябваше да се сетим, че ще стигнете до нас. Да видите само какво ще стане, когато разберат момчетата в бараките. В казармата тази нощ ще има погром!

Ескортираха ни с радостни възгласи под арката до плаца. Новият ни домакин ни водеше с горда стъпка.

— Аз съм Льотур, гвардейски сержант. Отпуснете, докато разнеса новината. Пиене! — изкомандва той войниците си. — И храна. Каквото пожелаят.

Беше повече от очакваното. Бирата наистина имаше вкус на бира въпреки особения си зеленикав цвят. Войниците се скупчиха около нас и поглъщаха всяка дума, която си разменяхме, затова изтраках с челюстта си да привлека вниманието на Тремърн, и му докладвах под формата на реч.

— Храбри воини на Рая. Трогнати сме от вашето посрещане. Вие поздравихте с добре дошли нас, осъдените за злоупотреба с наркотици, като герои. Затрупахте ни с храна и пиене, и ако се съди по радушните ви поздрави, чувствам, че ще прекараме тук великолепно.

— Определено се надявам да е така — отзова се Тремърн в черепа ми. — Но докато не разберете смисъла на тая мъжко-женска работа, заповядвам на Мадонет да остане на място.

— Напълно съм съгласен — отвърнах. — Не сте ли напълно съгласни, момчета, че това е най-радушното посрещане, което са ни предлагали?

Приятелите ми кимнаха, без да прекъсват потока от ядене и пиене, и от всички страни се понесоха гърлени одобрителни възгласи. Бирата се лееше като река. Тъкмо си изтривах устата с опакото на ръката, когато Льотур се върна.

— Току-що говорих лично с Железния Джон, който нареди бързо да ви заведа при него. Но докато дойдат Огнените колесници, можете ли — о, извинете, бихте ли могли, да ни изсвирите едно парче?

Думите му се удавиха в сърдечни мъжки изблици на радост.

— Да им изсвирим едно парче, момчета. Тези юнаци го заслужават. — Огледах се. — Какво искате да чуете?

Чуха се много искания, но надделя „Нищо не е прекалено лошо за врага“, което, изглежда, тук беше най-популярно. Изборът естествено беше възможно най-добрият, защото текстът на песента беше съвсем мъжкарски. Изтрещя мощен гръм и лампите примигнаха и изсвистяха. Феновете ни се скупчиха в плътен одобрителен кръг и ние я подкарахме.

Смърт и мъчение, убийства и ебан —

ГОТ НИ Е! ГОТ НИ Е! ГОТ НИ Е!

Сеч и клане, убийства и плячка,

кълцай, чупи, блъскай и мачкай,

гърми го и спри го, на смърт повлечи го.

Палим и псуваме с кеф, щото…

НИЩО НЕ Е ПРЕКАЛЕНО ЛОШО ЗА ВРАГА…

Пиячка, пиячка, пиячка, пиячка,

Вик и псувня и воня и лежачка

Хващай момичето, грабвай, влачи го.

Покажи му каквото си няма,… го…

Лесно може да си представи човек колко добре пасваше на войската това нежно цвете на лириката. Възторжените възгласи още не бяха заглъхнали, когато зад нас се чу съскане и грохот. Обърнахме се и разбрахме, че транспортът ни е пристигнал.

Сигурно местните бяха свикнали на такива неща, но за туристите беше време да изцъклят очи.

— Само за специални случаи, за специални хора — каза гордо Льотур.

Зяпнахме, загубили ума и дума. Превозните средства бяха две. Бяха изработени от дърво и украсени със златни волути и скъпоценни камъни. Отпред всяка от машините имаше по едно колело, което се насочваше с кормилен лост. То се управляваше от кърмчия, разположен високо над него. Огледах по-близката машина. В средата имаше широка седалка, а отзад — още две колелета. Като цяло устройството беше доста примитивно, без да се смята скъпата декорация и като се изключи двигателното съоръжение в задната част. То представляваше лъсната до блясък метална тръба, която пращеше и от време на време изпускаше кълбета пушек. Загубих интерес към него, когато орнаментираната врата се отвори широко. Пристъпих и се разположих върху меките възглавнички. Флойд и Стинго почтително бяха поканени в другата кола. Вратите се затръшнаха и Льотур изкомандва кърмчиите.

— Потегляй! Дай гориво! Frapu vijan startigilojn! Водачи, ударете стартерите!

Чак сега забелязах, че под мястото на водача има метален резервоар. Водачът се пресегна, отвори една клапа и чух къркоренето на течност в тръбата. След това той натисна един педал: стартера, предположих.

Не. Педалът само стартира стартера. Педалът дръпна едно въженце, което минаваше през скоби до задницата на колесницата. Въженцето повдигна и пусна малък чук, който удари стартера по рамото. Стартерът се оказа индивид, облечен изцяло в черно, който седеше на малка платформа между двете задни колелета. Не само облечен в черно, но и с почернели ръце и лице и с обгорена коса. Скоро разбрах защо. От металната тръба закапа течност, стартерът се пресегна с клечка кибрит и когато течността се запали, отскочи назад. От задницата се проточи език от черен пушек и пламък и облиза неколцина от войниците, които не бяха достатъчно бързи да се дръпнат.

Сега стартерът усърдно се залови за една ръчка, вероятно за да помпа въздух в примитивния тласкател. След няколко секунди грохотът нарасна, моята Огнена колесница затрепери и бавно се затъркаля напред. Много бавно. Макар че сигурно изгаряше по сто галона на миля. Махнах весело на другите две жертви, които уплашени и смутени ми отвърнаха на поздрава. Дръж се, Джим, и се порадвай на возенето.

Никак не беше лесно. Признавам, че пропуснах да разгледам по-голямата част от околния пейзаж, тъй като бях погълнат от мисълта за оцеляване. Изобщо не можах да се отпусна, докато малкият ни придружаващ конвой не спря и дишащият факел зад мен не изгасна. Разнесе се рев на разногласни рогове и вратата на колесницата широко се разтвори. Грабнах си багажа и пристъпих на сивата стъпенка.

Тя се оказа здрава, но мека. Погледнах и видях, че не е стъпенка, а мъж, облечен в сиво и застанал на четири крака. Той се изправи и се изниза встрани, заедно с още един човек-стъпенка. Джуджета, високи до кръста ми и почти толкова широки. Приятелите ми реагираха като мен, погледите ни се срещнаха, но не казахме нищо.

— Поздрави — прокънтя гръмък глас. — Добре дошли, добре дошли, гости на Рая.

— Благодаря много — отвърнах на високия и закръглен като варел мъж, облечен в златна дреха. — Железния Джон, предполагам?

— Ласкаете ме, но предположението е неточно. Гости музиканти, моля, последвайте ме.

Роговете прогърмяха отново. След това редиците им се разтвориха и пропуснаха трима облечени в сиво мъже, които посегнаха към багажите ни. Понечих да се противопоставя, но после, макар и с неохота, реших, че всичко ще е наред. Посрещането ни при портика беше прекалено спонтанно, за да е подготвяно. Облеченият в злато посрещач направи поклон и ни поведе към тухлените стъпала на една тухлена постройка.

На жителите на Рай им липсваше разнообразие в строителните материали, но не и архитектурно въображение. Високи колони, увенчани с орнаментирани капители, се издигаха и поддържаха архитрава на една изключително сложна ентаблатура. Точно както го бях учил в първи курс по архитектура. От двете страни високи прозорци се отваряха към широки балкони. И всичко това беше изработено с тухли.

— Дотук изглежда страхотно — каза Флойд.

— Направо страхотно — съгласих се аз.

Но обърнах поглед назад, за да се уверя, че носачите с багажа ни идват след нас. И все още разполагах със зашеметяващите гранати в джоба си. Ако си подготвен, няма да си имаш неприятности, както ни учеха в отряда „Млади филизи“.

Продължихме по един тухлен коридор, по тухлена настилка и през един тухлен портал, за да влезем в просторна и внушителна по размери зала, живописно осветена от слънчевите лъчи, които се пречупваха през високите до тавана прозорци от оцветено стъкло. По тях бяха изрисувани живописни сцени на маршируващи армии, бойни щурмове, боеве и загиващи воини — обичайният сюжет. Мотивите преминаваха и по стените, по които се виждаха провесени изпокъсани бойни знамена, щитове и мечове. Когато влязохме, облечените в дълги роби мъже, които стояха край стените, се обърнаха и направиха поклон. Но нашият водач ни поведе покрай тях до отсрещната стена, където имаше издигнат трон, направен от знаете какво, на който седеше най-високият мъж, който бях виждал.

Не само висок, но и гол.

Във всеки случай щеше да е гол, ако не беше изцяло покрит с ръждивочервеникава коса. Брадата му се спускаше до гърдите, които бяха покрити с червена козина. И ръцете, и краката, и, не можах да се въздържа да не надзърна, цялото му туловище, коремът, както и чаталът му. Това беше всичко, което можеше да се види, тъй като между краката си имаше набедреник, или по-скоро кесия, изплетена, предполагам, от собствената му козина. И всичко това с цвят на ръждясало желязо. Пристъпих напред и направих лек поклон.

— Железния Джон…?

— Той и никой друг — изтътна гласът му като далечен гръм. — Добре дошли, Джим, Флойд и Стинго. Вашата слава ви изпревари.

Винаги е добре да срещнеш един истински фен. Сега и тримата се поклонихме, тъй като това не беше обичаен прием. Още веднъж се поклонихме и залата избухна в страстни аплодисменти.

Железния Джон отново седна в трона си и кръстоса нозе. Или си беше боядисал ноктите на краката, или техният естествен цвят също беше ръждивочервен. Подминах този въпрос, защото имаше много по-важни въпроси, на които исках да получа отговор.

— Всички тук в Рая бяхме много потиснати, когато научихме, че сте арестувани — каза той. — По фалшиво обвинение, разбира се?

— Разбира се!

— Така си и мислех. Но загубата на Галактиката е печалба за нас. Сега сме много доволни, защото разполагаме, може да се каже, с монопол над вашите таланти.

Това ми прозвуча доста злокобно, но го пренебрегнах и наострих уши, за да схвана останалата част от тътена на словото му.

— Галактиката е така изпълнена с грях, мъка и лъжа, че от отвращение предпочетохме да не следим повечето от онова, което показват по телевизията. Сигурен съм, че ще се зарадвате много, когато разберете, че след вашето арестуване и затваряне прекратихме гледането на обичайните програми и сега въртим записи на вашите изпълнения, ден и нощ. А сега, много скоро, ще бъдем щастливо благословени да слушаме самите оригинали!

Тези думи бяха посрещнати с ентусиазирани викове, на които ние отвърнахме с поклони, усмивки и стискане на ръце над главите. Когато виковете заглъхнаха, старият Ръждивко изтътна онова, което всички очакваха да чуят.

— И ето, ние се надяваме, че сега ще свирите за нас! — Отново възторжени викове. — Какво удоволствие е да чуеш на живо фаворита на фаворитите — „Нищо не е прекалено лошо за врага“. Но докато се приготвяте, ще излъчим запис, за да подгреем цялата ни национална публика, да подготвим всички за първото ви представление на живо.

Което не беше съвсем лоша идея, тъй като колкото и бързо да се справяхме, телевизионните им техници бяха друга работа. Доста старомодна, разбира се. Те повлякоха дебели една ръка кабели, твърде древни, самоделни камери, осветление и други приспособления, които сякаш бяха измъкнати от някой музей. Докато ставаше всичко това, от тавана се спусна екран и когато прожекторът зад него заработи, той се оживи от ярки цветове.

Встъплението на записания клип не можеше да се нарече връх на галактическото вдъхновение. Около хиляда културисти забиваха с тежки чукове колове в земята на фона на тътнещ барабан. Барабанът заглъхна, но чуковете продължаваха тихо да чукат, когато зад сцената се чу глас.

— Жители на Рай, сега ви предлагаме изключителната възможност, за която ви съобщихме преди няколко минути. Знам, че сега всички вие, по цялата родна земя, сте застанали пред апаратите си. Мисля, че рейтингът на тази програма ще бъде сто процента! И така, докато Стоманените плъхове подгряват за първия си тукашен концерт на живо, имаме удоволствието да ви поднесем тяхната специална версия на… „Пътя на Звездния крайцер“!

Версията наистина беше специална. Наблюдавахме себе си, как защурмувахме песента с обичайното си густо, и слушахме превъзходния текст…

Караме машините в машинния трюм.

Въртим, палим и чакаме големия бум.

В съдбовния си тътен оръдията екнат „дум“.

Потиш се като дявол в машинния трюм.

Капитанът е на мостика, готов за абордаж,

оръдията чакат, прикрити с такелаж.

Летим към врага с милиони мили в час,

зовем машината за мощ, мощта е вътре в нас!

Мощ, мощ, мощ върти електрона,

мощ, мощ, мощ, чуй, как свисти протона!

Мощ, мощ, мощ ще покори света

Мощ, Мощ, Мощ, това е

ПЪТЯТ НА ЗВЕЗДНИЯ КРАЙЦЕР!

Кимнахме и се ухилихме сковано. Добро качество на картината, саундът също беше добър. За момент публиката се беше загледала в екрана, вместо в нас. Флойд ми хвърли поглед, опна показалец към главата си и го завъртя. Универсалният жест за лудост. Кимнах му навъсено. Аз също не можех да разбера какво става.

Вярно, че на екрана бяхме ние — свирехме на обичайната си уредба, облечени в обичайните си концертни облекла. Само едно нещо не беше както трябва.

До този момент никой от нас не беше виждал тенора, който пееше заедно с нас.

Тенор?

Това парче винаги досега се изпълняваше от страстното контралто на Мадонет.