Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (11)

11.

— Събуди се, Джим, почти се мръкна.

Нежната ръка на Мадонет беше съвсем добре дошла, защото ме измъкна от неприятния кошмар. Пипала, люспи, немигащи очи — отврат. Изглежда, фаталният осемнайсетдневен срок проникваше в подсъзнанието ми. Седнах, прозях се и се протегнах. С огромна неохота слънцето най-после се бе изтърколило зад хоризонта, оставяйки след себе си бавно стапяща се лента светлина. Звездите изгряваха, оформяйки крайно досадни съзвездия. При това твърде малко. Тази планета, изглежда, се намираше съвсем в края на Галактическия ръб.

После нещо изпъкна в зенита сред звездите — тъмно очертание, понесло се надолу тихо, при нулева гравитация. Когато се приближихме, вратите се отвориха и фаровете блеснаха.

— Изгаси ги, тъпако! — извиках. — Искаш да ми съсипеш нощното зрение. — Пилотът се извърна в креслото си и аз се усмихнах неискрено. — Прощавай, капитане. Това „тъпако“ беше само стилистична фигура.

— Грешката е изцяло моя — каза той и потупа електронните си очи. — С това нещо все забравям. Пилотирам аз, защото имам най-доброто нощно зрение във флотата.

Той изключи светлините и ние се качихме пипнешком на борда. Включени бяха останали само приглушените червени аварийни лампи, за да ни показват пътя. Седнах в креслото на помощник-пилота и затегнах ремъка.

— Какъв е планът ти? — попита капитанът.

— Много прост. Знаеш разположението на всички стада шеоти, нали?

— Да. Проследени са и са вкарани в паметта на катера.

— Страхотно. Накарай компютъра да направи топологично изчисление, така че да можем да ги посетим всичките във възможно най-кратък срок. Понасяме се към първото стадо, намираме пастир, който да е отдалечен от останалите, и говорим с него. Показваме му снимката и проверяваме дали е виждал онова нещо. Ако не е, прескачаме до следващата група.

— Планът ти ми се струва прост и практичен. Затегнахте ли коланите? Добре, тръгваме към първото стадо.

И катерът отпраши. Високо и бързо — по програмирания пръв маршрут. После бавно и на дрейф на ниска височина. Тремърн се взираше в тъмнината.

— Ето там има един — обади се той. — От другата страна на стадото, съвсем сам. Или пази животните, или следи да не се пръскат. Имам предложение. Промъквам се до него и го обездвижвам. После ти го разпитваш.

— Да го приближиш с пълзене в мрака? Да обездвижиш един въоръжен и бдителен пазач? Че това е работа за боен десантчик.

— А ти как мислиш, че си докарах тези електронни очи? За мен ще е удоволствие да се върна към стария си занаят.

Нямах друг избор, освен да се съглася. Капитанът можеше да се окаже много полезен съюзник. Пък и не ми се щеше да пълзя насам-натам. Дано да можеше да направи това, което разправяше. Имах някои съмнения, но ги запазих за себе си. В края на краищата той беше най-обикновен застаряващ щабен плъх, а електронните му очи май го правеха стока с изтекъл срок на годност.

Оказа се, че не е. Щом кацнахме, той се изниза през вратата и изчезна в мрака. Не минаха и трийсет секунди, и ето че ми извика тихо:

— Ела. Можеш да светнеш.

Включих фенерчето. Под редките звезди беше наистина тъмно. Видях два силуета, застанали плътно един до друг. Светлината ми разкри един пастир с опулени очи, стиснат здраво за гърлото, за да не вика. Размахах фенерчето под носа му.

— Слушай, о, пастирю, който не опази стадото си. Ръката, която те държи за гърлото, може спокойно да те убие. После можем да откраднем цялото ти рунтаво стадо и да ядем шеотски шишчета до края на дните си. Но аз ще бъда милостив. Ръката ще се махне от нечистата ти уста и ти няма да извикаш, иначе наистина ще умреш. Ще ми говориш тихо и ще отговориш на въпросите ми. Сега можеш да говориш.

Капитанът го поотпусна и пастирът се изкашля и изпъшка:

— Демони на мрака! Пуснете ме! Не ме убивайте! Върнете се в гърнето, от което сте излезли…

Ощипах го за носа и казах:

— Млък. Отвори си очите. Погледни тази снимка и ми кажи, виждал ли си това нещо?

Тикнах снимката под очите му и я осветих с фенерчето. Тремърн го стисна силно за ръката да го подкани.

— Не — отвърна с хленч пастирът. — Такова нещо щях да го запомня. Не съм… — Гласът му изгъгри и заглъхна, след което той се срути на земята в безсъзнание.

— Тези пастири изобщо ли не се перат? — попита Тремърн.

— Само на тек година. Давай при следващия.

Бързо изработихме схема. Спираме и той слиза. Веднага след него слизам и аз — дотогава той вече ме викаше. Много изплашени пастири заспаха дълбоко тази нощ — но едва след като бяха погледнали артефакта на снимката. Между отделните посещения успявах да подремна. Хъркането в задния отсек на катера изобщо не ми пречеше. Единствен капитанът не спа и на единадесетата визита изглеждаше толкова свеж, колкото в началото. Нощта на тази планета наистина беше твърде дълга.

Вече бях станал гроги, когато отидохме на гости на тринадесетия. Нещастният тринадесети. Късата процедура — и хайде при четиринадесетия. Още един чифт опулени очи над сплъстената брада.

— Виж! — озъбих се аз. — Говори! Хленчът не се брои за говорене. Виждал ли си това нещо?

Вместо да мрънка, този изгъргори и изохка — май ръката му бе извита малко по-силно. Невъзмутимият капитан, изглежда, също беше започнал да губи търпение.

— Дух на Сатаната… изчадие на дявола… Предупреждавах ги, но те не искаха да слушат… гробът, гробът!

— Имаш ли някаква представа какво бълнува тоя?

— Май има някаква надежда, капитане. Ако не ни будалка, може и да го е виждал. Слушай — погледни пак! Виждал ли си това нещо?

— Казах му да не го докосва, защото ни чакат смърт и проклятие, но той…

— Значи си го виждал. Добре, Капитане, можеш да му отпуснеш малко ръката, но остани в готовност. — Бръкнах дълбоко в джоба си и извадих шепа сребърни кръгчета — местните пари. Осветих ги. — Ей, миризливецо, виж — федха. И всички са за тебе. Само за тебе.

Това определено привлече вниманието му и аз затворих юмрук под носа му.

— Ще са твои, ако ми отговориш на няколко прости въпроса. Няма да пострадаш, но само ако ми отговориш искрено. Виждал ли си това нещо?

— Те избягаха. Намерихме го в техния кораб. Аз го докоснах. Нечисто! Нечисто!

— Дотук много добре. — Пуснах половината монети в алчно подложената му шепа. — А сега идва въпросът за десет хиляди федха. Къде се намира то?

— Продадохме им го. На ония в Рая. Проклети да са, вечно проклети да са…

Не беше лесно, но най-накрая успяхме да измъкнем от устата му всички подробности. Като махнем проклятията и хулите, се оказа елементарна кражба и измама. Звездолетът кацнал и още с отварянето на люка бил нападнат. По време на крамолата фундаменталоидите опоскали кораба и измъкнали всичко преносимо, в това число контейнера с артефакта. Мъкнали го целия със себе си, тъй като се оказало много трудно да го отворят. Когато успели, не могли да разберат какво представлява. А невежеството буди страх. Така че го изкарали на пазара в Рай, където можело да се продаде почти всичко. Край на историята.

Приведохме го в безсъзнание, положихме го на тревата и най-честно му оставихме парите.

— Това налага да проведем консултация — казах аз.

— Да, но не толкова близо до стадото. Хайде да се качим на платото, там въздухът е по-свеж.

Останалите вече се бяха събудили и изслушаха с внимание нашия разказ.

— Е, това сякаш малко стеснява полето на действие — каза Мадонет.

— Така ли? — попитах учуден. — Какво е населението на този райски народ?

— Около сто хиляди — призна Тремърн. — Може и да не е най-доброто общество на тази планета, но пък е най-процъфтяващото. Много малко знам за него, само от снимки и наблюдения.

— А някой в Пентагона знае ли повече?

— Вероятно. Но информацията е поверителна и те не говорят по въпроса.

Почесах се, намръщих се и го сръгах с пръст.

— Това наистина не е хубаво, нали?

Тремърн изглеждаше също толкова нещастен като мен.

— Не е, Джим. Така и не разбирам защо цялата тази информация е поверителна, след като вашата група фактически действа тук, на планетата. Опитах се да получа информацията, но бях не само отблъснат, а получих и предупреждение.

— Кой го прави? Някаква идея имаш ли?

— Никаква. Освен че идва от много високо ниво. Хората, с които се свързвах, разбират проблемите ви и искаха някак да помогнат. Но на всички искания, които прокарват, се отговаря отрицателно и с предубеждение.

— Или аз съм параноик, или по командната верига има някой, който не харесва тази операция. Някой, който иска тя да се провали.

Тремърн на свой ред се почеса и се навъси.

— Вече ти казах. Аз съм офицер от кариерата. Но ситуацията на планетата никак не ми харесва. Не само отношението към вашата група, а целият този отвратителен бизнес. Чувствам обаче, че ми се изплъзва от ръцете. Отначало си въобразявах, че мога да прокарам тук някои реформи, като действам по канален ред. Не става. Блокираха ме напълно, точно като вас.

— Но кой? И защо?

— Не знам. Но полагам всички усилия да разбера. За този град и за райските му жители практически не знам абсолютно нищо.

— Наистина честен отговор, капитане. Благодаря ти. Щом вие не знаете — каза Стинго, — ще опитаме сами да разберем. Ще изсвирим някое и друго парче и ще си отваряме очите.

— Де да беше толкова лесно — промърморих сподавено. — Разгъвай картите.

Изглежда, по-голямата част от населението обитаваше съставения от разпокъсани махали град. От него водеха пътища към не много далечни села и тук-там се виждаха постройки, които може би бяха ферми. Единственият объркващ обект на триизмерната карта беше нещо, което приличаше на непрекъсната стена и което разделяше града на две половини. Около града нямаше стени, само тази по средата. Посочих я.

— Някаква представа какво е това или за какво служи?

Тремърн поклати глава.

— Никаква. Прилича на стена, това е всичко. Но покрай нея минава път. Който, изглежда, е единственият път, водещ от равнината.

Посочих с пръст на холокартата.

— Тук. Където пътят се изгубва и изчезва сред тревата. Оттук трябва да минем. Освен ако някой не излезе с по-добро предложение.

— На мен ми изглежда добре — каза Тремърн. — Ще ви сваля в ето този участък на платото, зад рида, за да не ни забележат. После ще вдигна катера и ще поддържаме връзка по радиото.

Разтоварихме.

— Да поспим първо — прозя се Флойд. — Нощта беше дълга.

Дълга и още как. Да не говорим за още по-дългите дни. Тремърн излетя, а ние легнахме да спим. Поспахме добре, събудихме се, а нощта още не беше отминала. Отново легнахме. Другите откъртиха, но моят ум беше твърде претоварен, за да мога да заспя. Вече разполагахме с някакво заключение за местоположението на артефакта. Заключение, което беше безполезно, докато не почнехме да оглеждаме. Обаче не можехме да гледаме на тъмно. А ми оставаха — всъщност колко дни ми оставаха преди трийсетдневната отрова да ме тръшне? Започнах да броя на пръсти. Минали бяха някъде около осемнайсет, което означаваше, че ми остават дванайсет. Чудесно. Или бях броил погрешно? Пак започнах с пръстите, после се ядосах на себе си. Стига с тези пръсти. Включих компютъра и нахвърлих кратка програма. После натиснах „Ф“ за фаталния срок и пред мен изникна светещото число осемнадесет, последвано от примигващо дванадесет. Не че много ми харесваха, уверявам ви, но поне щях да престана да се притеснявам, че отброявам неправилно. Сигурно някаква част от мен остана доволна, защото скоро заспах дълбоко.

Най-после, с огромна неохота и мързел, небето изсветля и започна новият ден. Преди съвсем да се съмне, капитанът поведе катера ниско и бавно сред хълмовете, качи ни и ни прекара зад последния рид.

— Късмет — каза той малко мрачно.

Люкът се затвори и катерът безшумно отфуча в просветляващото небе. Без да осъзнавам напълно какво правя, натиснах „Ф“ на компютъра си. Числата бликнаха във въздуха пред мен и изчезнаха също така бързо. Но ги запомних.

Деветнадесети ден.