Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (9)

9.

Отскочих, за да избегна посичането, спънах се в нечий крак и паднах.

— Дръжте го! — извика Свиняра и ме хванаха здраво. Опитах да се освободя, но не се получи.

Свиняра застана над мен и замахна с меча към гърлото ми…

А после залитна и се сгромоляса с тътен. Стинго, въпреки възрастта и наднорменото си тегло, беше скочил зад гърба му и го бе повалил със саблен удар в тила.

Смисълът на това събитие проникна и в най-птичите мозъци на присъстващите. Мъжете посегнаха към оръжията и зареваха яростни ругатни. Видях как Флойд се метна сред заобикалящите го воини. Но това нямаше да е достатъчно. След две секунди щеше да последва клане на музиканти, ако не направех нещо, за да го предотвратя.

Направих го. Първо настаних лакътя си в слънчевия сплит на индивида, който ме беше хванал. Той изкъркори и пусна ръцете ми. Мина една секунда. Без да губя време да се изправям, се изтърколих настрани и измъкнах от джоба си черното кълбо, натиснах с пръст активатора и го подхвърлих към тавана.

Две секунди. От всички посоки се размахаха оръжия. Най-добрата ми защита беше да натикам филтри в ноздрите си. Газовата бомба пукна и следващите няколко секунди употребих повече да отбягвам замахванията на своите нападатели, които се движеха все по-бавно, докато накрая рухнаха. Огледах се и установих, че газът е свършил голяма работа. Цялата огромна зала бе пълна с проснати хъркащи мъжаги. Е, имаше и една жена…

Публиката ми се състоеше само от един, тоест от мене самия, което не правеше победата по-малко сладка. Приспиващият газ беше поразил и моите приятели, въпреки че Флойд се беше справил доста добре, преди да се срути. Около него се търкаляха куп повалени тела. Отворих пакета, извадих газовия антидот и ударих по една спринцовка на всеки от спътниците си. После излязох на прага и мрачно се загледах в дъжда.

Меки стъпки зад гърба ми и ето ти я Мадонет, която нежно ме прегърна.

— Благодаря ти, Джим.

— Няма за какво.

— Как да няма? Ти ни спаси живота.

— Да, дължим ти голяма благодарност — обади се и Стинго — и той се беше свестил и бе дошъл при нас.

— Бих предпочел да не ми я дължахте. Ако тази операция беше планирана по-добре, всички тези извънредни ситуации нямаше да се случат. Грешката е моя. Но може да се каже, че в известна степен съм притиснат от времето. По причини, които не мога да ви обясня сега, трябва да намерим артефакта и да приключим операцията в рамките на двайсет дни.

— Не е много — каза Стинго.

— Прав си. Затова да не губим време. Радушното ни посрещане тук приключи. Вземете оръжие, защото може да си имаме неприятности, ако се опитаме да се измъкнем от града с голи ръце. Багажът на гръб, въоръжени за бой, поглед — заплашителен… и напред!

След онова, което за малко да се случи с нас при Свиняра и неговите нерези, нямахме настроение за шеги. Сигурно това бе изписано на лицата ни — или по-скоро по метала на оръжията ни, — защото неколцината души, които срещнахме, се изнизаха, още щом ни видяха. Дъждът беше почти спрял, слънцето изгря и от накиснатия терен се заиздига пара. Бордеите се срещаха все по-рядко, купчините боклук бяха все по-малки и можехме по-лесно да ги отбегнем. Появиха се ниски разпръснати храсти, отделни дървета и по-гъсти шубраци, покриващи ниските склонове на полегатите хълмове. Видяхме някакви ниски дръвчета, от които висяха дебелокожи кълбета с големина на мъжки юмрук. Сигурно това бяха полпетоновите дървета, за които ни споменаха. Трябваше да се провери — но не сега. Водех колоната с дълга крачка, без да дам почивка, чак докато не стигнахме убежището на първата горичка. Погледнах назад към грубите постройки и могъщото туловище на Пентагона, възправящо се зад тях.

— Изглежда, никой не ни преследва, така че да започнем по следната програма. Пет минути почивка на час, вървим, докато слънцето залезе.

Докоснах черепа-компютър, който висеше на врата ми, и клавиатурата му щръкна. Активирах холокартата, погледнах към слънцето и посочих напред.

— Тръгваме натам.

Отначало беше изморително, понеже местността беше хълмиста, но скоро оставихме хълмовете зад гърба си и нагазихме в тревиста равнина. Спряхме за почивка в края на първия час, проснахме се на земята и отпихме по малко вода. По-храбрите от нас се заеха с концентрираните дажби. На дъвкане приличаха на картон, а и вкусът им не беше по-различен.

Наблизо имаше горичка полпетонови дървета. Отидох и откъснах няколко сферични плода. Бяха твърди като камъни и също така неапетитни и на вид. Сложих ги в раницата, за да ги изследвам по-късно. Флойд измъкна от раницата си флейтичка и ни изсвири малък гег, който повдигна духовете. Когато поехме отново, го обърна на весела маршова мелодия.

Мадонет пристъпваше до мен и тананикаше в такт с флейтата. Изглежда, беше добър турист и ходенето й доставяше удоволствие. И, разбира се, беше голяма певица, с хубав глас. Всичко й беше хубаво, включително и тялото. Тя се извърна, забеляза, че я гледам, и се усмихна. Обърнах поглед, забавих крачка и се изравних със Стинго, за разнообразие. Той държеше с останалите и за моя радост не изглеждаше никак уморен. Ах, Мадонет… Мисли за нещо друго, Джим, не се отклонявай от работата. Остави момичето. Да, знам, тя изглеждаше по-хубава от всичко останало наоколо. Но не му беше времето за лигавене и за влажни погледи.

— Колко мислиш ни остава до залез? — попита Стинго. — Това хапче, дето ми го даде, взе да се изчерпва.

Излъчих холограма на часовник.

— Изобщо не знам. Нямам представа колко трае денят тук. Този часовник, както и компютърът, са сверени по бордовото време на кораба. Трябва да е минало доста време, откакто ни изхвърлиха през портата. — Примижах към небето. — Имам чувството, че това слънце изобщо не се движи. Време е да поискаме съвет.

Захапах здраво три пъти с лявата страна на челюстта си, което трябваше да задейства сигнала във вградения в ченето ми предавател.

— Тук Тремърн. — Думите ясно прокънтяха в черепа ми.

— Хващам те.

— Какво хващаш? — попита Стинго.

— Моля ти се. Говоря по радиото.

— Извинявай.

— Сигналът е чист. Докладвай.

— Не останахме много очаровани от мачовците. Напуснахме града преди няколко часа и сега цепим през равнината.

— Имам ви на картата, локализация по сателита.

— Да виждате отгоре някоя от бандите на фундаменталоидите?

— Много.

— Някои по-наблизо?

— Има една вляво от вас. Приблизително на същото разстояние, което сте изминали.

— Добре. Сега един важен въпрос. Колко е дълъг денят тук?

— Около сто стандартни часа.

— Не е чудно, че започваме да се уморяваме, а все още е ден. Можеш ли да настроиш сателита си да огледа пътя, по който минахме, дали някой не ни преследва?

— Вече го направих. Преследвачи не се забелязват.

— Чудесна новина. Приех. Край. — Повиших глас. — Група — стой. Лягай на тревата. Ще ви предам частта от разговора, която не чухте. Не ни преследват. — Изчаках, докато доволните им възгласи утихнат. Което означава, че спираме тук за храна, пиене, сън и работа.

Хвърлих раницата на земята, разкърших се, легнах, подпрях се на багажа и посочих далечния хоризонт.

— Фундаменталоидските номади се намират някъде в тази посока. Рано или късно ще ги намерим. Гласувам да е късно. Второ гласуване, предложението се приема. — Вече всички бяха в хоризонтално положение. Дръпнах яка глътка вода и продължих:

— Дните тук са четири пъти по-дълги от тези, на които сме свикнали. Мисля, че достатъчно се бихме, вървяхме, всичко това за един ден, или четвърт ден, или колкото е там. Хайде да поспим и ще продължим, след като си починем.

Съветът ми се оказа ненужен, тъй като клепачите на всички се бяха затворили. Не можех да остана назад и почти се бях унесъл, когато съобразих, че това не е най-добрата идея. Изправих се с пъшкане и се отдалечих от останалите, за да не им преча.

— Тремърн, обади се. Приемаш ли?

— Тук сержант Наенда. Капитанът не е дежурен тази смяна. Да го повикам ли?

— Не, ако сте на негово място и спътниковите наблюдения са ви подръка.

— Тъй вярно.

— Добре. Продължавайте да ги следите. Сега ще поспим малко и не искам да ни притеснявате. Ако видите, че някой или нещо се приближава, извикайте.

— Ясно. Лека нощ.

„Лека нощ!“ Какви ми ги приказваха Въоръжените сили? Дотътрих се обратно при спътниците си и последвах примера им. Изобщо нямах проблем със заспиването.

Трудно беше събуждането. Бяха изминали няколко часа, защото примигвайки с гуреливи очи към небето, установих, че слънцето най-после е преминало меридиана и е започнало да се спуска към хоризонта. Какво ли ме беше събудило?

— Внимание, Джим ди Гриз, внимание.

Огледах се да видя кой ме вика и трябваше да минат няколко секунди, за да съобразя, че говори Тремърн. В главата ми.

— Какво има? — измърморих аз. Главата ми все още бе замаяна от съня.

— Една от бандите на фундаменталоидите се придвижва приблизително във ваша посока. Ще бъдат достатъчно близо до вас, за да ви видят, след около час.

— Дотогава ще сме готови за посетители. Благодаря, капитане. Прието. Край.

Стомахът ми се разбунтува и разбрах, че концентрираната храна е прекалено концентрирана. Изпих малко вода, за да изплакна вкуса на съня от устата си, и подбутнах Флойд с крак. Очите му се отвориха стреснато и аз му се усмихнах ласкаво.

— Току-що пожела да отидеш до ония храсти и да събереш малко съчки. Време е за закуска.

— Аа, закуска, съчки. Чудесно.

Той се изправи, прозя се и се протегна, почеса се по брадата и се отправи да си изпълни мисията. Събрах достатъчно суха трева, за да стъкмя малка купчина, и после измъкнах атомната батерия от багажа си. Трябваше да захранва музикалната ни екипировка поне една година, така че можеше да изхабя някой и друг волт. Издърпах изолацията на двете жички, дадох ги на късо така, че да хвърлят искри, и ги поднесох към тревата. След миг тя се разгоря, запращя и запуши, и вече можеше да подпали донесените от Флойд съчки. Когато огънят се разгоря добре и се образува жар, хвърлих полпетоновите плодове в жаравата.

Останалата част от бандата се размърда в съня си от пушека, когато духна в тяхна посока, но не се събудиха напълно, преди да разчупя първия плод. Кожата му беше почерняла и се надявах, че е готов. Разнесе се приятен аромат на печено месо и Мадонет и Стинго тутакси се събудиха.

— Хм — казах с пълна уста. — Моите благодарности към гениите инженери, които са измислили това. Гастрономичен шедьовър, при това расте по дърветата. Ако не бяха жителите й, тази планета щеше да е истински рай.

След като похапнахме и се почувствахме горе-долу като хора, им докладвах.

— Свързах се с Небесното око. От тази посока към нас се приближава група номади. Прецених, че трябва да ги оставим те да ходят, вместо да ходим ние. Готови ли сме вече за контакт?

Последваха бързи кимания и нито едно възражение, което ме зарадва. Стинго вдигна топора си и изръмжа:

— Готови както винаги. Само се надявам, че тази тайфа ще е малко по-гостоприемна от първата.

— Има само един начин да го разберем. — Захапах три пъти яко. — Къде са фундаменталоидите сега?

— Пресичат северно от вас — оттатък шубраците по ниското възвишение.

— Тогава да тръгваме. Багажът на гърба, оръжията готови, палци горе, напред!

Тръгнахме бавно по хълма и през храстите. Изведнъж се спряхме и се загледахме в стадото, което бавно преминаваше под нас.

— Шеоти — казах аз. — Мутиралата кръстоска между овци и кози, за която ни разправяха.

— Шеоти — съгласи се Мадонет. — Но защо не ни казаха, че са толкова огромни? Аз не им стигам дори до коленете.

— Наистина — съгласих се аз. — И още нещо. Те стават за яздене. И ако не греша, са ни видели и тези трима ездачи галопират към нас.

— И размахват оръжия — добави Стинго. — Почва се.