Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (7)

7.

През отворената порта ни плесна дъжд. Добре дошли на слънчевата и гостоприемна Лиокукае. Портата се отвори още по-широко и видяхме група индивиди с отвратителна външност. Очакваха ни. Бяха облечени в зашеметяващо разнообразие от дрехи — сякаш тук бяха изсипани всички благотворителни дарения от цялата Галактика — и всички имаха две общи неща. Бяха тежковъоръжени с криваци, саби, боздугани и топори. И изглеждаха много сърдити.

Точно както и очаквах. Сдъвках капсулата „Бластоф“, която си бях пъхнал в устата. Не одобрявах много плана с отслабването и последващото възстановяване и бях предвидил това лекарство, в случай че се наложи. Наложи се.

Обля ме вълна от енергия и сила, когато сместа от мощни химикали, тонизатори, стимулатори и адреналини отми изведнъж цялата умора и треперенето. Мощ! Мощ! Мощ! Понесох се напред, надул перки, точно както ме беше посъветвал Тремърн.

Едър брадат дебелак, размахващ груб, но ефикасен меч, ме изгледа. Аз също го изгледах и забелязах, че не само очите му се събират до носа, но и че косата му започва от веждите. Дебелакът извика и дъхът му ме уплаши повече, отколкото самият той.

— Ей, пале. Я дай квото носиш. Давайте всичко тука, или ще ви смачкаме като гниди.

— Никой не ми казва какво да правя, освен ако не може да ме набие, кретеноиден имбецил такъв — извиках в отговор. Свалянето на картите щеше да се случи рано или късно. По-добре рано.

Той изрева яростно при тази обида, макар че не можа да я разбере, и размаха меча пред носа ми. Усмихнах се подигравателно.

— Голям човек убива малък човек с меч, когато малък човек няма дори кривак. — Показах му два пръста (средни), за да удвоя израза на чувствата си.

Надявах се, че простият ми синтаксис отговаря на местното лингвистично равнище, защото исках да съм сигурен, че всички ще ме разберат. И май ме разбраха, защото Свинския дъх захвърли меча си и скочи към мен. Аз свалих багажа от гърба си и пристъпих в калта. Той протегна ръце напред, пръстите му се разпериха, готови да сграбчват и да чупят.

Мушнах се под тях, подложих му крак и той се препъна и пльосна в една локва. Изправи се, още по-сърдит, и ми налетя със стиснати юмруци, този път още по-войнствено.

Можех да приключа с него веднъж и завинаги и да направя живота си по-лесен. Но преди това трябваше да демонстрирам някои умения, за да не си помислят неговите спътници, че поражението му е въпрос на случайност. Блокирах удара му, сграбчих и извих ръката му и след това го засилих към стената. Чу се удовлетворителен трясък.

Кръвта от носа му не го вразуми. Нито пък светкавичният ритник, който скова единия му крак, както и ударът с коляно, който скърши другия. Той се срути на колене, после запълзя към мен на четири крака. В този момент и най-тъпите от публиката вече знаеха кой е победителят. Тъй че го хванах за косата и го вдигнах, ударих го през гърлото с ръба на ръката си и го пуснах да полети назад и да се пльосне в безсъзнание в калта. Вдигнах захвърления му меч, опитах острието му с палец и го развъртях около себе си така внезапно и заплашително, че въоръжените мъже отстъпиха, без дори да помислят за отпор. Задържах ситуацията.

— Сега имам меч. Който посегне да ми го вземе, е труп. Обаче на оня, дето ме заведе при вашия шеф, Свиняра, му го давам без пари. Кой се навива?

Това ново предложение, както и вродената им алчност, задържаха атаката от тяхна страна.

— Излизайте и застанете зад гърба ми — извиках през рамо. — И се постарайте да излъчвате противна нетърпимост.

Моята весела банда се появи с ръмжене и скърцане на зъби и всички се скупчиха зад гърба ми.

— Даваш мене меч, водя тебе на Свиняра — заяви един изключително космат и мускулест екземпляр. Беше въоръжен само с дървен кривак, тъй че алчността му беше напълно обяснима.

— Водиш мене на Свиняра, тогава гепиш меч. Айде.

Последва колебание, мрачни погледи и ропот. Размахах меча под носовете им, така че трябваше да отстъпят отново.

— Нося нещо хубаво на Свиняра. А на бас, че той ще убие пича, дето му попречи да си го получи.

Заплахите проникнаха там, където ласкателството не достигна, и зацапахме през пороя. Скоро стигнахме до множество порутени колиби, а по средата им, на един малък хълм, се издигаше голяма постройка от необелени дървени трупи. Последвах бодро водача си по каменистата пътека. Моите изтощени музиканти се препъваха след нас. Почувствах се малко виновен, че не бях дал „Бластоф“ и на тях. Но нещата се бяха развили твърде бързо. Сега се обърнах и казах:

— Вземете по една от тези капсули и като влезете, веднага ги схрускайте. Това е супертонизатор, който ще ви върне в света на живите.

Моят въоръжен с тояга водач се шмугна вътре и забърза към един мъж, който се беше отпуснал в огромен каменен стол до камината. Около него имаше десетина здравеняци.

— Шеф мой, шеф Свиняр — почна водачът ни. — Водим тях, както рече. — Той се извърна и се залепи до мен. — Сега давай меч.

— Разбира се. Гепи.

Запокитих го през вратата в дъжда и чух как някой изрева от болка. Мъжът изтича след него, а аз пристъпих и застанах пред каменния трон.

— Ти шеф мой, шеф Свиняр. Тез момчета моя банда. А на бас прави хубав мюзик.

Той ме изгледа студено. Беше едър мъж с големи мускули и с голямо шкембе, провиснало над колана му. Малки свински очички се взираха в мен през валмата рунтава сива коса и брада. От една ниша в каменния му стол стърчеше дръжка на меч. Той я хвана, измъкна меча до половината и отново го пусна.

— Защо ми говорите на това противно и отвратително наречие?

— Настоятелно моля за извинение. — Поклоних се почтително. — Обърнаха се към мен по този начин и реших, че това е местният диалект.

— Така е — но само сред необразованите имбецили, които са родени тук. Тъй като вие не сте, не оскърбявайте повече моя чувствителен слух. Вие ли сте музикантите, които вкараха в кафеза?

— Явно мълвата се разнася бързо.

Той махна с ръка към триизмерния приемник на стената и усетих, че очите ми се изцъклят. Представляваше солиден метален блок с лицева стена от бронирано стъкло. Антената беше зад него. От едната страна стърчеше ръкохватка.

— Нашите тъмничари са твърде щедри в желанието си да ни забавляват. Разпространяват ги в огромни количества. Абсолютно нечупливи, вечни и хващат четиристотин и дванайсет канала.

— Какво ги захранва?

— Роби — каза той и протегна палеца на крака си към най-близкия от тях. Робът изстена и се изправи, запрепъва се, подрънквайки с веригата, и започна да върти ръчката на вградения генератор. Устройството се оживи и показа реклама на фирма за производство на котешка храна.

— Достатъчно! — заповяда Свиняра и мяуканията заглъхнаха. — Вие и вашите приятели бяхте непрекъснато по новините. Когато споменаха за престъпление и за болнично лечение, бях сигурен, че имат предвид нашата планетка. Готови ли сте да свирите?

— Стоманените плъхове са винаги готови да служат на този, който е на власт. Който, в настоящия случай, както разбирам, сте вие.

— Правилно разбираш. Ще изнесете концерт — и то сега. Не сме гледали шоу на живо, откакто фокусникът канибал умря от инфекция, след като случайно беше ухапан при една по-разгорещена сцена. Започвайте.

По необходимост цялото ни оборудване трябваше да бъде компактно. Високоговорителите с размери на юмрук съдържаха холопрожектори, които издуха изображения, съобразени с размерите на залата.

— Хайде, момчета! — подканих колегите. — Да се наредим до задната стена. За първото парче костюми няма да ни трябват. Започваме с „Шведски монстер в открития Космос“.

Това беше един от най-впечатляващите ни номера. Бяхме го открили сред най-древните бази данни. Текстът беше написан на отдавна забравен език, наричан свенск или шведски, или нещо такова. След дългото чесане на няколко компютъра, един от тях успя да го преведе. Но съдържанието му се оказа толкова ужасно, че го отхвърлихме и предпочетохме да го пеем в оригинал, който звучеше много по-интересно:

Етт фасанфулт монстер мед румпан бар

крюпер ин тил ен юнгфру са рар.

Текстът продължаваше в същия дух и Мадонет го изпя с пълен глас, под акомпанимента на моя синкопиран звукозапис, а Флойд си издуха дробовете през духалото на гайдата. Стинго дърпаше струните на малка арфа, чийто холографски образ се протягаше до тавана. Звукът изпълни огромната зала и от резонанса от дървените стени се посипа прахоляк.

Не мисля, че точно тази мелодия можеше да влезе в галактическата топ-десятка. Но тук, в дълбоката провинция, беше посрещната добре. Особено когато завърши с облак на атомна гъба, който изпълни стаята, придружен от включените на пълна мощ усилватели, симулиращи самата експлозия. Част от публиката, която не успя да се срине на пода, изхвърча с крясъци навън под дъжда. Свалих си тапите от ушите и чух леко одобрително ръкопляскане. Обърнах се към Свиняра и се поклоних.

— Приятно дивертименто, но когато го свирите следващия път, бих ви препоръчал по-малко форца на финала и малко повече рипозо.

— И най-малкото ви желание за нас е заповед.

— За простоват младеж като вас напредвате бързо. Обяснете ми, как стана така, че ви спипаха за разпространяване на наркотици?

— Това е дълга история…

— Съкратете я. С една дума, ако е възможно.

— Пари.

— Понятно. Значи музикалният бизнес не е толкова добър?

— Вони като вашите главорези. Ако успееш да се задържиш сред големите, чудесно. Но преди известно време изпаднахме от върха. Да не ви говоря за цените на записа, комисионите за рекламните агенти, динените кори и рушветите, които направо ни разориха. Стинго и Флойд смъркаха бакшийш от няколко години. Започнаха да го продават, за да си поддържат навика. Добър наркотик. Край на историята.

— Или начало на нова. Вашата певица, как се казва?

И той удостои Мадонет с твърде нездрава усмивка. Трескаво затършувах в ума си да измисля нещо подходящо. Излязох с най-доброто, което вдъхновението можеше да ми подскаже при такова неочаквано стечение на обстоятелствата.

— Имате предвид, моята съпруга? Мадонет.

— Съпруга? Колко необичайно! Мисля, че може нещо да се направи по този въпрос, но не точно сега. Вашето пристигане тук е, най-малкото, съвсем навременно. Съвпада напълно с това, което може да се нарече общ план за действие, който тъкмо съставях. За общото благо на населението.

— Наистина?! — възкликнах аз, сдържайки ентусиазма си по отношение на бъдещите му планове.

— Да, наистина. Концерт за публиката. Барбекю и безплатни напитки. Публиката ще види Свиняра като свой пръв благодетел. Предполагам, че сте готови да изнесете благотворителен концерт, нали?

— Точно затова сме тук.

Наред с всички останали неща, заради които сме тук, дебелако. Но и най-дългото пътуване започва с първата стъпка.