Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (5)

5.

Бях потиснат, защото планът наистина беше доста налудничав. Идеята беше с усилена реклама за една седмица да стигнем до върха, да ни дадат няколко музикални награди — и след това да се появи престъплението. В този кратък период трябваше не само да изнамерим някакъв особен вид музика, но да подготвим репертоара и евентуално да достигнем поне някакво средно ниво на умения. Трябваше ни и още нещо. Освен късмет, разбира се.

— Мадонет, един въпрос. — Но първо отпих от бирата. — Длъжен съм да призная бездънното си невежество по отношение на технологията в правене на музика. Има ли някой, който, така да се каже, наглася мелодиите и след това ги написва за състава, за да знае всеки какво да свири?

— Говорите за композитор и аранжор. Могат да се съчетаят, но обикновено е по-добре тези дейности да се разделят между двама души.

— Можем ли да си набавим един или двама такива? Зак, ти си най-близо до професионализма тук, имаш ли някаква идея?

— Не би трябвало да е толкова трудно. Просто трябва да се свържем с ГАЗМАК.

— С какво?

— С Галактическата задруга на музикантите, артистите и композиторите. В музикалния бранш има голяма безработица и сигурно ще можем да намерим наистина компетентни хора.

— Идеално. Веднага ще говоря с адмирала.

— Невъзможно — изръмжа Бенбоу в обичайно добродушния си стил. — Никакви цивилни, никакви външни лица. Това е изцяло секретна операция.

— Такава е сега, но след седмица става публична. Ние просто изобретяваме прикриваща версия. Така че групата се организира, за да се направи холофилм. Или за рекламен клип на някоя голяма фирма. Примерно, „Максуайни“ искат да си сменят имиджа, да разширят пазара. Да се отърват от Блими Максуайни с алкохоличния му червен нос и вместо него да използват поп-група. Трябва да го направим, и то веднага.

Стана. На другия ден в репетиционното студио доведоха един длъгнест блед млад мъж. Зак ми прошепна в ухото:

— Това е Бари Мойд Шлепър. Преди две години написа поп-мюзикъл, „Не пържи за мен, Анжелина.“ Оттогава има голям успех.

— Знам го. За готвачката, дето се жени за един диктатор.

— Същия.

— Добре дошъл, Бари, добре дошъл. — Поздравих го в движение и стиснах кокалестата му ръка. — Аз съм Джим и отговарям за нещата тук.

— Рути-тути, приятел, рути-тути — отговори той.

— Рути-тути и на тебе. — Трябваше да понаучим и музикантския жаргон, ако искахме планът да успее. — Обясниха ли ти за целта на операцията?

— Горе-долу. Нова продуцентска фирма, готова да хвърли много мангизи. Финансират нови групи, за да вдигнат рейтинга.

— Точно така. Ти ще отговаряш за музиката. Аз ти показвам с какво разполагаме, а ти го заформяш.

Подадох му слушалки и плейър. Нямаше да понеса слушането на тези съкрушителни композиции още веднъж. Той започна да поставя кубчетата едно след друго и колкото и да изглеждаше невероятно, бледата му кожа пребледняваше все повече. Прослуша ги всички, въздъхна колебливо, свали слушалките и изтри сълзите от очите си.

— Искате ли да чуете честното ми мнение?

— На всяка цена.

— Ами добре, може и да ви засегне малко, но този материал наистина те изсмуква. Инсуфлира. Имплодира.

— Можеш ли да го направиш по-добре?

— Естествено. И с левия си крак даже.

— Тогава почваме. Действай!

Нямах много друга работа, докато музиката се пишеше, репетираше и записваше. Докато всички останали щяха да свирят и пеят, моите задължения се ограничаваха в това да щракам превключвателите преди всяко парче. И тогава всичките барабанни, цимбални, рогови и молекулно-синтезайзерни ефекти на Зак щяха да избухват през тонколоните на пълен галоп. А пък аз щях да дърпам ръчки, които не правеха нищо, и да натискам бутони и клавиши по една изключена клавиатура. Тъй че докато те продължаваха с музиката, аз обърнах внимание на специалните ефекти.

Това изискваше да прегледам записи на всички популярни групи, бендове и солисти. Някои бяха забавни, други ужасни, всички прекалено гръмки. Накрая изключих звука и наблюдавах лазерните лъчи, експлодиращите фойерверки и физическата акробатика. Нахвърлях скици, мънках си наум и харчех безогледно парите на университета.

И вградих невероятно количество сложни схеми в наличната електроника. С огромно неудоволствие адмиралът ми доставяше екстрите, които му исках, а аз успях да модифицирам всичко в техническото ни оборудване. Като цяло, седмицата мина задоволително и пълноценно. Притисках адмирала и докато не ми донесе обещаното възнаграждение от три милиона кредита.

— Много мило — казах, подрънквайки шестте новички монети от половин милион кредита всяка. — Прилично заплащане за прилично свършена работа.

— Най-добре ги депозирай в банка, преди да са изчезнали — посъветва ме той.

— Разбира се. Гениална идея.

Изключително тъпа идея. Банките са създадени, за да се ограбват и за да могат данъчните власти да следят движението на парите ти. Така че първо се отбих в техническата работилница, където поупражнявах металообработване и опаковах увитите и етикирани монети. После излязох на разходка и като предпазна мярка се поупражнявах в откъсването на „опашки“, които адмиралът вероятно ми поставяше. За тези пари рискувах живота си, и то неведнъж. Исках да ме чакат на сигурно място, ако изобщо се измъкнех от всичко това цял-целеничък.

Най-накрая се отбих в една селска пощенска станция, избрана случайно, на известно разстояние от града. Обслужваше се от късоглед господин в напреднала възраст.

— Космически експрес с гарантирана доставка на друга планета. Това няма да е много евтино, момко.

— Давай, diadio, твойто не се губи. — Той примигна и аз преведох на родния му език. — Плащането не е проблем, уважаеми господине. Просто искам от вас гаранции, че пратката веднага ще стигне до професор Ван Дайвер в Галаксия Университато. Той очаква тези исторически документи.

Вече бях изпратил космофакс на професора, в който му съобщавах, че му изпращам някои лични вещи, и го молех да ги пази, докато отида да си ги взема. В случай че проявеше любопитство, бях запечатал съдържанието в бронирана кутия, за отварянето на която щеше да му трябва диамантен свредел. Обзалагах се, че неговото любопитство няма да стигне чак толкова далече. Колетът ми изчезна в пощенския контейнер и се върнах на работа.

В края на шестия ден вече бяхме доста изтощени. Бари Мойд Шлепър беше изкарал две нощи нонстоп, със студени компреси на главата, подсилен с тройно кофеиново кафе, и беше сглобил няколко парчета от архаичния боклук. Оказа се, че е добър в кражбите, или в адаптациите, както предпочиташе да ги нарича. Групата беше репетирала, записала и репетирала още веднъж. Аз се съсредоточих върху костюмите, крепежите и ефектите и почти останах доволен.

След последната почивка свиках четата.

— Сигурно ще ви зарадвам с новината, че сега ще дадем първото си представление пред публика. — Това произведе очакваните стенания и хленч и аз изчаках, докато утихнат.

— Знам как се чувствате, аз също. Мисля, че блус-парчето „Много съм самотна“ е най-добрият ни номер. Знаете, че тукашният персонал ни помогна много и мисля, че им дължим да видят какво сме постигнали. Поканих около трийсет души и те скоро ще дойдат.

След малко вратата се отвори и недоверчивата публика от служители нахлу. Всеки си носеше сгъваемо столче. Адмирал Бенбоу ги предвождаше, неговият адютант носеше два стола. Зак се погрижи за подреждането на местата и скоро нашето сводесто репетиционно студио се превърна в театър. Оттеглихме се на подиума и аз затъмних осветлението и пуснах малък лъч върху себе си и електронното си оборудване.

— Дами и господа, уважаеми гости. Всички ние работихме здраво през тази седмица и от името на Стоманените плъхове искам да ви благодаря.

Натиснах един ключ и усиленият ми глас проехтя; „Благодаря, благодаря, благодаря“ — надмогнат от нарастващото кресчендо на барабани, и завърши с внезапен гръм и няколко реалистични кълбовидни мълнии. По ококорените очи и увисналите челюсти заключих, че съм приковал вниманието им.

— Като първи номер, нашата сладкогласна Мадонет ще ви предложи сърцераздирателната и трагично нещастна „Много съм самотна!“

В този миг върху нас избухнаха шарени прожектори, разкриващи плътно впитите ни розови костюми в цялата им искряща пищност. Докато изсвирвахме прелюдията, светлините се концентрираха върху Мадонет, в чийто костюм имаше повече плът, отколкото плат, и това, изглежда, много се хареса. Последва изсвирване на вятър, светкавица и трясък на гръмотевица и Мадонет протегна красивите си ръце към публиката и запя:

Ето ме, и много съм самотна,

Няма кой да ме потърси,

телефонът не звъни.

Ето ме, оглеждам се и виждам,

виждам само мен, мен, мен.

Мен, мен, мен —

това е всичко в този ден.

Много съм самотна,

виждам само

мен,

мен,

мен…

Всичко това вървеше под акомпанимента на холографски клатещи се дървета, буреносни облаци и други призрачни ефекти. Музиката продължаваше да вие и Мадонет мина към втората част:

Така самотна съм, а мракът е дълбок,

прозореца отварям, прозореца широк.

Нахлува вятърът и махат ми със клони дървесата,

измъквам се навън и стъпвам на тревата.

И ето ме пред гроб отворен!

Опитвам се да бягам, що да сторя?

И ЗНАМ, че те са там, след мен!

Седя и плача, но знам, че идва ден.

С последен вой и спускане на пурпурна мъгла слънцето величествено изгря зад гърбовете ни и музиката заглъхна.

Настъпи тягостна тишина, най-после прекъсната от изригналите аплодисменти.

— Браво, банда — казах. — Май вървим. Или както се изразява Бари Мойд, изглежда сме станали истински рути-тути!

Седмия ден не почивахме и чак късно вечерта, след последния кръг репетиции, казах:

— Стягайте багажа. Музиката и техниката са готови за тръгване. Товарят ни в полунощ. Транспортът до космопорта тръгва оттук един час по-рано, така че не закъснявайте.

Те се изнизаха, влачейки уморено крака. И веднага след тях нахлу адмиралът със Зак, ситнещ по петите му.

— Този агент ме уведоми, че подготовката е приключила и сте готови за тръгване.

Можах само да кимна утвърдително.

— Искаше ми се да дойда с вас — каза Зак.

— Ти уреди всичко това и сме ти благодарни. Жив и здрав.

Той стисна пръстите ми за сбогом и вратата след него се затвори.

Адмиралската усмивка беше топла като на нападаща змия.

— Отделът за борба с наркотиците предяви обвинение в толкова ужасно престъпление, че се налага незабавно интерниране на Лиокукае.

— Много хубаво. И какво е престъплението?

— Злоупотреба с високорафиниран и скъп наркотик, наречен бакшийш. Ти и останалите сте засечени, че го продавате и че сте привикнали към него. Има медицинско лечение срещу привикването, което прави жертвата слаба и трепереща в продължение на няколко дни. Това ще ви осигури време да се огледате, преди да изсвирите първия си концерт. В пресата вече излезе съобщение, че сте задържани и сте в затворническа болница за криминално проявени. Местните жители на Лиокукае изобщо няма да се изненадат, когато пристигнете там. Въпроси?

— Един, но много голям. Осигурена ли е свръзката?

— Да. Кодираното радио, вградено в челюстта ти. Може да достигне приемника на входния терминал от всяко място на планетата. През цялото време там ще има дежурен на подслушване и офицерът ще прослушва цялата комуникация. Лицето за контакт на терена ще ви осигури помощ, доколкото е възможно, преди да напуснете запечатания терминал. След това ще се прехвърли на кръстосвача „Безпощадни“, който ще стои на орбита, и също ще прослушва твоето радио. Можем да нанесем удар навсякъде по планетата максимум за единайсет минути. Пращаш сигнал, щом намериш артефакта, и космическите десантчици са при теб. Докладваш поне веднъж на ден. Местоположение, резултати и така нататък.

— В случай че ни изгърмят и ви се наложи да изпратите втори екип, нали?

— Точно така. Други въпроси?

— Един. Ще ни пожелаете ли късмет?

— Не. Не вярвам в късмета. Оправяйте се сами.

— Ей, много благодаря. Голямо сърце, няма що.

Той се обърна, закрачи тежко, излезе и затръшна вратата. Умората ме обгърна и черната потиснатост отново ме завладя. Защо правех всичко това?

За да остана жив, разбира се. Оставаха още двайсет и два дни преди да падне завесата на последното представление.