Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (23)

23.

Отпих отново глътка вода. Щеше ми се да беше някоя по-силна напитка, но се радвах, че не е, защото в този момент трезвата глава беше важна придобивка.

— На колко години казваш, че са тези оръжия? — попитах. Отговор не последва, защото нашето фалшиво куче беше заровило като истинско и изхвърляше пръст с голяма скорост. Ровеше под картечната установка.

— На петстотин — каза Флойд. — Възможно ли е това? Защо трябва да се използват толкова стари неща?

— Човек използва стари неща, когато не разполага с друго. Тук има някаква загадка, която трябва да разрешим. Помниш ли експлозива, който разруши лабораторията? Той също беше стар. Помисли само. Ами ако тази планета е била заселена още преди да започнат да изселват тук социалния боклук? Ами ако тук е имало заселници, само дето са се скрили под земята? Ако е така, то от тяхното пристигане са изминали пет века. През цялото това време тези загадъчни преселници са се криели тук. Или по-скоро там долу. Трябва да са се заселили доста преди Галактиката да е открила тази планета. Затова липсват сведения за тях.

— Кои са те?

— Колкото знаеш ти, толкова и аз.

— Джаф — каза нашият кучебот и подаде покритата си с кал муцуна от дупката. — Тук има фиброоптичен кабел, който отива надолу. Очевидно тази установка се управлява по него.

— Отива надолу в каверните. Значи следващият въпрос е как да проникнем в…

— Джим — обади се челюстта ми. — Става нещо интересно на около три клика разстояние от вас, по посока на вашия основен маршрут. Получихме изображението през увеличителите на електронните телескопи, така че сега го виждаме доста ясно.

— Какво виждате доста ясно?

— Група въоръжени мъже се появи през нещо като отвор в земята. Изглежда, влачат един от своите хора, вързан. Сега изправят метален кол. Вижда се някакво боричкане, аха, явно се опитват да прикрепят вързания човек за кола.

В предния дял на мозъка ми изведнъж нахлуха спомени от древни филми.

— Спрете ги! Сигурно е някаква екзекуция — смърт чрез разстрел. Направете нещо!

— Не можем. Ние сме в орбита. Не разполагаме с катер или взривно торпедо, което в този случай е противопоказано, не разполагаме с нищо, което би могло да стигне дотам за по-малко от петнайсет минути, и то при най-бърза скорост.

— Остави! — Зарових в багажа си, след което изсвирих на нашия хундербот. — Фидо! Дръж!

Той подскочи високо и хвана газовата бомба във въздуха.

— Тръгвай. Ей натам. Нали чу съобщението. Стигаш при онези момчета и захапваш здраво това нещо.

Последните си думи изстрелях на опашката, която се отвя сред храстите. Грабнахме си багажа и последвахме песа. Флойд лесно ме изпревари и когато най-после се озовах там, инцидентът отдавна беше приключил. Нашият верен приятел лаеше и с вдигнат преден крак и изпъната опашка ни сочеше просналите се тела.

— Поздравления, най-добри приятелю на човека — казах аз и лесно се въздържах да не го потупам по пластмасовата козина. — За сведение — поясних в полза на моето радио. — Всички са мъже, всички въоръжени. Дванайсет са и са облечени в камуфлажни костюми. Тринадесетият — фаталната бройка — е вързан за кола. Без риза.

— Ранен ли е?

— Съвсем не. — Опипах стабилния пулс на вратната му жила. — Успяхме навреме. Интересно, той е млад, по-млад е от останалите. По-нататък?

— Решение на компютъра за стратегическо планиране. Съберете всички оръжия. След това освободете пленника от кола, отведете го на безопасно разстояние и го разпитайте.

Изсумтях презрително — вече развързвах ръцете на пленника.

— Не беше нужен компютър за стратегическо планиране, за да се сети човек.

Флойд прихвана младежа и го метна на рамото си. Грабнах раниците и казах:

— Давай към ей онова дере, да се скрием.

Бомбата, която беше взривил нашият ерзац-хундер, съдържаше бързодействащ газ. Вдишваш и заспиваш за двайсетина минути. Което време ни беше достатъчно, за да пренесем товара си през калта на изровеното от дъждовете дере, докато не намерихме малко по-сухо място под надвисналия бряг. Нашият пленник, или гост, раздвижи глава и промърмори. Флойд, моя милост и нашата мастия седнахме да го пазим и зачакахме. Не трая дълго. Той пак промърмори нещо, отвори очи и ни изгледа изплашено.

— Fremjduloj! Amijko mij.

— Звучи като много лош есперанто — каза Флойд.

— Какво очакваш, след като той и съплеменниците му живеят изолирани от пет века. Говори бавно и ще те разбере.

Обърнах се към младежа и вдигнах нагоре длани, което, надявах се, беше универсален жест за миролюбие.

— Ние сме странници, както сам каза. Но какво друго каза? Прозвуча ми като „мои приятели“.

— Приятели, да, приятели! — каза той и закима като луд, но млъкна уплашено, когато Фидо се разлая.

— Аида, моля те. Би ли затворила устата на пластмасовия си пудел? Само плаши госта ни.

Нещото спря да лае и проговори.

— Само исках да докладвам, че се свързах с наблюдателите горе. Те докладват, че останалите, които бяха приведени в безсъзнание, са се свестили и са се оттеглили.

— Страхотно. Просто го запиши в един файл и го докладвай по-късно. — Обърнах се отново към госта ни, който изглеждаше доста впечатлен от неочаквания за него обрат с говорещото куче. — Е добре, приятел. Аз съм Джим, това е Флойд, а този козиняв фалшификат се казва Фидо. Ти също си имаш име, нали?

— Наричат ме Безстрашния, син на Неподатливия.

— Радвам се да се запознаем. А сега би ли ми казал защо се канеха да те ликвидират тези от стрелковото отделение?

— Неподчинение на заповеди. Бях на наблюдателен пост. Забелязах приближаването на вашата група. Аз включих наблюдателната установка срещу вас. Но не се сърдете! Нацелих я така, че да не ви улучи. Стрелбата се разрешава само от командира на Наблюдателите. Точно затова трябваше да ме екзекутират. Не поисках разрешение от него.

— Стават такива неволни грешки.

— Не беше неволна грешка. Стрелях по заповед.

— Схващаш ли нещо? — попита ме Флойд.

— Не съвсем. Кажи ни, Безстрашни, кой ти заповяда да стреляш, след като това не е бил командирът на Наблюдателите?

— Всички заедно решихме.

— Кои сте тези „всички“?

— Не мога да ви кажа.

— Разбираемо. Лоялност към съмишлениците. — Потупах го приятелски по гърба и усетих, че трепери. — Захладня. Ще ти намеря риза.

Зарових в багажа и използвах момента да разменя шепнешком реплики по мордофона.

— Някакви идеи? От ваша страна или от страна на незаменимия ви компютър за стратегическо планиране?

— Да. Ако той не иска да говори повече, може би споменатите току-що съмишленици ще бъдат по-общителни. Опитайте се да уговорите среща.

— Правилно. — Върнах се с ризата. — Ето, Безстрашни. Облечи, да не ти е студено. — Той се изправи и се облече. — Добре. Знаеш ли какво си мислех? Ти не искаш да ни кажеш някои неща, които не бива да казваш. Но може би твоите приятели, онези, за които току-що ни спомена, може би те ще ни обяснят какво става тук. Можем ли да се срещнем с тях?

Той прехапа устни и поклати глава.

— Не? Добре, да опитаме нещо друго. Можеш ли да се върнеш при приятелите си? Да им кажеш за нас. Да им поговориш. Да видиш дали някой от тях е подготвен да дойде и да ни каже просто какво става тук. Окей?

Той премести поглед от мен към Флойд, дори надолу към Фидо, който махаше с опашка, преди да се реши.

— Тръгвайте с мен.

Беше млад, силен и припката, с която припкаше напред, беше яка. Флойд и механичният мелез се справяха чудесно, но моите страдалчески болки се върнаха. Аз се мъкнех отзад и вече бях готов да изкомандвам почивка, когато Безстрашния се спря пред малка дъбрава полпетонови дървета.

— Почакайте ме тук — каза той, след като се добрах до тях с пъшкане.

И се скри зад дърветата. Но не забеляза, че Фидо се плъзна тихо след него, маскиран като подова бърсалка. Прекратяването на физическата активност беше добре дошло, както и самозагряващата се консерва, която измъкнах от раницата си. Свинепрасебургер в собствен сос. Флойд също извади своя пакет и двамата облизвахме последните капки мас от пръстите си, когато подобната на сянка бърсалка се появи отново. Крака, опашка и врат се изправиха и тя излая. Намръщих се.

— Първо докладът, лаенето после.

— Вашият нов приятел така и не ме забеляза. В горичката има една скала, която се повдига, и под нея се показва отвор. Той влезе там. Да ви я покажа ли?

— По-късно, ако се наложи да влизаме. Сега ще преброим до десет и ще видим дали ще предаде съобщението ни.

Бях уморен. Затворих очи и преброих много повече от десет. Когато се събудих, слънцето вече балансираше на хоризонта. А компютърът ми просветна петица вместо доскорошната шестица. Не се тревожи, Джим, адмирал Стинго е на твоя страна! Това хилаво уверение не ми помогна много — вече усещах как трийсетдневната отрова кипи и прониква в кръвоносната ми система.

Флойд беше заспал дълбоко и дори похъркваше, но въпреки това очите му се отвориха в мига, в който Фидо се пързулна по стръмната скала и бутна няколко камъчета.

— Едно бау-бау за добро утро, господа. Вашият нов приятел се появи изпод повдигащата се скала с още един свой другар и сега идват насам. Запомнете, че първо го чухте от мен.

Фидо седна и зачака, после, когато двамата мъже се появиха, излая. И двамата се бяха нагиздили с камуфлажни костюми и стоманени шлемове — на върховете им светеше по един остър шип. През раменете си бяха преметнали патрондаши, а на бедрата си носеха големи внушителни парабели. Но пистолетите им лежаха прибрани в кобури, здраво пристегнати с каишка с копчета. Отпуснах се — Флойд беше до мен и всяко посягане към тези копчета ги заплашваше с незабавно безсъзнание.

— Добре дошъл отново, Безстрашни. Добре дошъл и на твоя спътник.

— Той се нарича Неизтощимия и е нашият Зонален командир. Този тук с брадата е Флойд, а другият е Джим.

Неизтощимия не подаде ръка да се здрависаме, а вместо това се удари с юмрук в гърдите. Отекна тътен. Ние направихме същото — никога не боли човек да научи местните обичаи.

— Защо дойдохте тук? — попита ни Неизтощимия по най-хладен и скептичен начин.

Придадох си израз на леко обиден.

— Би могло да се каже, че дойдохме, за да спасим твоя спътник от сигурна смърт от наказателното отделение. Оценяваме вашата благодарност.

— Ако не бяхте дошли, той нямаше да стреля и нямаше да бъде осъден на смърт.

— Добро съображение. Но аз пък си спомням, че той е стрелял след групово решение. Вие член ли сте на тази група?

Разбрах, че грубото отношение на Неизтощимия е просто прикритие на обстоятелството, че е много нервен. Той задъвка долната си устна и ни огледа. Дори погледна надолу към фалшивото куче, което излая. Накрая, с голяма неохота, заговори отново:

— Не мога да отговоря на това. Но имам указания да ви заведа при онези, които могат да ви отговорят. Сега вие отговорете на моя въпрос. Защо дойдохте тук?

— Няма смисъл да го пазим в тайна. Дойдохме тук, за да открием онези, които изгърмяха една определена сграда и откраднаха от нея — и от нас — един обект с огромно значение.

Тази новина, изглежда, малко го поотпусна. Той престана да си дъвче устната, а Безстрашния дори се усмихна, наведе се и прошепна нещо в ухото на спътника си. Двамата закимаха, после си спомниха къде се намират и се изпънаха по войнишки.

— Идвате с нас — каза Неизтощимия. Думите му прозвучаха като заповед.

— Може би — казах. Мразя заповедите. — Но най-напред трябва да ни кажете — има ли опасност?

— Ние сме родени в опасност, напускаме я едва когато умрем.

Това пък ми прозвуча като някакъв цитат — особено след като устните на Безстрашния се мърдаха заедно с неговите.

— Да, добре, доста философско твърдение. Но аз имах предвид конкретно за сегашната ситуация.

— Ще бъдете защитени — отвърна той, без да може да скрие презрението си към нашата немощна физика и задоволството от собственото си очевидно превъзходство.

— О, благодаря ви — каза Флойд с поглед, изпълнен с искреност. — След това уверение, разбира се, че ще тръгнем с вас. Нали така, Джим?

— Абсолютно, Флойд. При тяхната защита няма защо да се чувстваме несигурно. — Той можеше да ги изяде — и още дузина като тях — за закуска, но нямаше смисъл да се заяждаме.

Посегнахме да си вземем багажа, но Безстрашния ни спря.

— Няма да носите нищо. Никакво оръжие. Трябва да ни се доверите.

Флойд сви рамене и се съгласи — нали винаги си беше въоръжен.

— Поне да глътнем първо малко вода — казах аз, взех манерката и отпих две-три глътки. И взех в шепата си няколко малки бомбички, докато я прибирах. — И разбира се, нашият спътник, домашното ни кученце, ще дойде с нас.

Фидо изигра ролята си с лаене, изплезване и задъхано дишане. После обаче преигра, — вдигна задния си крак над багажа ми. Но пък тази аматьорска кучешка преструвка май убеди нашите нови войнствени познати, защото те кимнаха в знак на съгласие.

— Трябва да покрием очите ви — каза Безстрашния и извади две черни превръзки. — За да не разкриете тайната на входа към Убежището.

— Ако имате предвид скалата под полпетоновите дървета, която се отваря, забравете за превръзките.

— Как разбрахте?

— Просто приемете, че го знаем. Сега — идваме ли с вас?

Те изглеждаха изненадани от това разкритие, отстъпиха встрани и си заговориха шепнешком. После се върнаха, съвсем намусени.

— Идвате. Бързо.

Изтопуркахме като кучета, като изключим кучето, до дъбравата, после последвахме Безстрашния надолу по стълбата в тунела зад скалата. Фидо излая и когато вдигнах поглед нагоре, скочи към мен. Хванах го и го пуснах долу. Хвърлих мрачен поглед в мрака, след като Безстрашния затвори капака.

Можех само да се надявам, че сме направили правилен избор, тъй като дните ми продължаваха да се изчерпват. Слизане под земята като това твърде много напомняше на влизане в гробница.

И щеше да се превърне в моя гробница, ако не получех противоотровата си навреме.