Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (2)

2.

Все още съм млад. Но, изглежда, няма да мога да остарея. Това, че посветих живота си на престъплението, ме доведе до значително по-ниска продължителност на живота, отколкото можеше да се очаква. Ето ме, нямам и двайсет години. Ветеран, воювал в две войни. Бях лежал в затвор и бях избягал, бях потиснат от смъртта на моя добър приятел, Епископа, бях впечатлен от Марк Форър, великия Изкуствен интелект. И това ли беше всичко? Получих ли си го? Само толкова живот? Свърши се.

— Никога! — закрещях силно, но двамата пазачи просто ме стиснаха още по-здраво под мишниците и ме задърпаха по коридора. Третият въоръжен пазач мина напред и отключи решетката на клетката, а този зад мен стовари приклада на автомата в бъбреците ми.

Добри бяха и не ми оставяха никакви шансове. Бяха едри и зли, а аз — дребен и хилав. Треперещ от страх, се приведох още по-ниско. Щом отвори вратата на клетката, пазачът с ключовете се обърна към мен и отключи белезниците ми.

И изпъшка, когато коляното ми улучи стомаха му и го изрита в клетката. В същото време сграбчих китките на двамата си странични пазачи, рязко кръстосах ръце в мигновено усилие и ги издърпах така, че да се блъснат един в друг. Черепите им издрънчаха приятно. В същия момент се люшнах назад и ударих носния хрущял на тъмничаря зад мен с темето си. Всичко това стана горе-долу едновременно.

Две секунди преди това бях вързан пленник.

Сега единият пазач беше извън полезрението ми и стенеше в клетката. Двамата други се държаха за главите и ревяха. Четвъртият държеше разкървавения си нос. Те не очакваха това: аз — да.

Затичах се. Назад по пътя, по който бяхме дошли, през все още отворената врата. Грубите, ядосани гласове бяха отрязани, след като я затръшнах и я заключих. Дебелият й панел се разтърси от блъскащите се в нея тела от другата страна.

— Пипнах ли те? — извика победоносен глас и две яки ръце ме сграбчиха. На пипане нямаше как да разбере, че съм Черен пояс. Схвана го по по-грубия начин.

Със затворени очи и равномерно дишане той просто си заспа и изобщо не протестира, когато му свалих униформата и оръжията. Нито пък ми благодари, когато покрих белите му телеса със зеблената роба, та да прикрия въшлясалите му гащи от нечий нахален поглед. Дрехите му не ми бяха съвсем несъразмерни, макар да не бяха и съвсем по мярка, но все щяха да свършат работа, особено ако понахлупех фуражката над очите си.

Помещението имаше три врати. Едната, която бях заключил, се тресеше и всеки момент щеше да изскочи от пантите. Втората беше онази, през която бяхме дошли. Не беше необходима голяма интелигентност, за да използвам ключовете на изпадналия в безсъзнание пазач и да отворя третата.

Водеше към складово помещение. Тъмни рафтове, отрупани с неизвестни предмети, се губеха в далечината. Не много обещаващо. Но не бях в положение, при което да мога да избирам. Бързо отскочих до входната врата, отключих я, оставих я отворена и се гмурнах в складовото помещение. Още преди да успея да заключа, последва мощен трясък и се чуха гневни викове — насилниците бяха успели да изкъртят вратата.

Подвеждането в лъжлива посока нямаше да продължи дълго. Бегом покрай рафтовете. Да се скрия тук? Не, щеше да последва внимателно претърсване. Врата в другия край, заключена. Отключих я, открехнах я и надникнах. Празно помещение. Отворих широко и пристъпих.

Пристъпих много кротко, защото всички пазачи, наредени по конец до отсрещната стена, бяха насочили автоматите си към мен.

— Застреляйте го! — заповяда полковник Невредан.

— Предавам се!

Бързо вдигнах ръце във въздуха. Пръстите трепнаха на спусъците. Свърши се.

— Не стреляйте — искам го жив. Засега.

Стоях замръзнал, без да дишам, докато пръстите на спусъците не се отпуснаха. Хвърлих поглед нагоре и видях металното око на камерата на тавана. Сигурно имаха такива във всяко помещение и из целия коридор. Бяха ме наблюдавали през цялото време. Браво, Джим, добър опит. Полковникът скръцна зловещо със зъби и вирна пръста си към мен.

— Хванете го. Оковете го. Вържете го. Доведете го.

Всичко това бе изпълнено с безмилостна деловитост. Пръстите на краката ми застъргаха по пода, докато ме влачеха назад към клетката. Съблякоха ме до шушка, хвърлиха ме на пода и ме покриха с черната роба. Вратата издрънча и останах сам. Много сам.

„Горе главата, Джим. Бил си и в по-голяма беда — рекох си усмихнато. И после се озъбих сам на себе си. — Кога?“

Отново в клетката. Безплодният ми опит да се измъкна само ми беше донесъл няколко натъртвания.

— Не може да бъде! — извиках. — Не може всичко да свърши така.

— Може — и ще свърши — прокънтя погребалният глас на полковника. Вратата на клетката се отвори.

Под дулата на дузина автомати, насочени срещу мен, един пазач влезе с поднос, върху който имаше бутилка шампанско и една-единствена чаша.

Гледах замаян и невярващ как пазачът отвърта телчицата. Тапата изгърмя и пенливата златиста течност кипна в чашата. Той ми я подаде.

— Какво е това? Защо? — смотолевих аз, зяпнал с изцъклен поглед надигащите се мехури.

— Последното ти желание — каза Невредан. — И цигара.

Извади папироса от пакета, запали я и ми я подаде.

— Не пуша.

Той стъпка папиросата с пета.

— Пък и — шампанско и цигара — това не е моето последно желание.

— Това е. Формите на последно желание са стандартизирани по закон. Пий.

Пих. На вкус беше добро. Оригнах се и протегнах чашата.

— Долейте ми. — Каквото и да е — да печеля време, да помисля. Гледах как виното се излива в чашата, но мозъкът ми беше тъп и празен. — Нищо не ми казахте за… екзекуцията.

— Искаш ли да знаеш?

— Всъщност не.

— Тогава ще ти я опиша с удоволствие. Уверявам те, че подходящият метод беше предмет на задълбочено обсъждане. Преценени бяха възможностите за стрелково отделение, електрошок, отровен газ. Когато се приемаше законът, внимателно бяха обсъдени много възможности. Но всички те предполагаха, че някой ще трябва да натиска копче или спусък, а това не е твърде хуманно за изпълнителя.

— За изпълнителя? А какво да кажем за осъдения?

— Без значение. Твоята смърт е решена и ще стане съвсем скоро. Ще стане следното. Ще бъдеш отведен в херметична камера и там ще те оковат. Входът ще бъде заключен. След това камерата ще се напълни с вода от устройство, което ще се задейства от собствената ти телесна топлина. То винаги е там. Винаги е включено. Сам ще поемеш отговорността за собствената си екзекуция. Според теб това не е ли дори твърде хуманно?

— Че откога удавянето се смята за хуманно?

— Може би не е. Но ще ти се предостави пистолет с един куршум. Можеш да се самоубиеш, ако предпочиташ.

Отворих уста да им кажа какво мисля за тяхната хуманност, но бях хванат от много ръце и повлечен, преди да мога да проговоря. Чашата бе отнесена — както и аз. На глезена ми поставиха пранга. Верига я свързваше с една скоба в стената. Всички с изключение на полковника напуснаха. Той спря с ръка върху бравата на дебелата, несъмнено непропускаща вода врата.

Ухили ми се победоносно, наведе се и остави на пода старинен пистолет. Хвърлих се към него, но вратата се затвори и резето щракна окончателно.

Наистина ли това беше краят? Завъртях пистолета в ръцете си, видях тъпото очертание на единствения патрон. Край на Джими ди Гриз, край на Стоманения плъх, край на всичко.

Чу се далечно мляскане на отваряща се запушалка и от една дебела тръба на тавана върху мен потече студена вода. Загъргори и заплиска, покри стъпалата ми, стигна до глезените. Когато стигна до кръста, вдигнах пистолета и го погледнах. Май нямах голям избор. Водата равномерно се надигаше. Покри гърдите, стигна до брадичката ми, Потреперах.

След което водата престана да се излива отгоре. Беше студена и аз се разтреперих неконтролируемо. Светлината в херметичния глобус осветяваше само каменна стена и тъмна вода.

— Какво ми играете на copeldacoj? — извиках. — Хуманното изтезание връзва ли се с хуманното убийство?

Миг след това получих отговор. Нивото започна да спада.

— Значи съм прав, инквизитори! — изревах. — Първо изтезание, после убийство. И се наричате цивилизовани. Защо го правите?

Последният литър вода се оттече през сифона и вратата бавно се отвори. Насочих пистолета към нея. Нямах нищо против да ме удавят, стига да можех да взема със себе си кретена полковник или сержанта садист.

Нещо тъмно се появи през открехнатата врата. Пистолетът изгърмя и куршумът се заби в него. Куфарче.

— Спрете стрелбата! — ме призова мъжки глас. — Аз съм вашият адвокат.

— Той има само един патрон, не бойте се — чух гласа на полковника.

Куфарчето колебливо влезе в камерата, следвано от сивокос мъж, облечен в избродирана със злато и инкрустирана с диаманти черна тога, с каквато се кичат адвокатите из цялата Галактика.

— Аз съм вашият служебен адвокат, Педерасис Наркозес.

— Каква ми е ползата, щом като процесът ще се гледа след екзекуцията?

— Никаква. Но такъв е законът. Сега трябва да ви разпитам, за да мога да проведа защитата ви на процеса.

— Това е лудост. Аз ще съм умрял!

— Така е. Но такъв е законът. — Той се обърна към полковника. — Трябва да остана насаме с клиента си. Това също е част от закона.

— Имате десет минути, не повече.

— Ще стигнат. Пуснете моя асистент след пет минути. У него са съдебните документи и последната дума.

Вратата се захлопна и Наркозес отвори куфарчето си. Извади от него пластмасово шише, пълно с някаква зеленикава течност. Махна капачката и ми го подаде.

— Изпий го, цялото. Аз ще ти държа пистолета.

Подадох му оръжието, взех шишето, помирисах го и се изкашлях.

— Ужасно. Защо трябва да го изпия?

— Защото аз ти казвам. Това е от жизнено значение и нямаш друг избор.

Което беше вярно. Всъщност не беше ли все едно? Изгълтах го. Шампанското беше къде-къде по-вкусно.

— Сега ще ти обясня — каза той, запуши бутилката и я прибра в куфарчето. — Ти току-що изпи тридесетдневна отрова. Това е съставен от компютър комплекс от токсини, които в момента са неутрални, но след тридесет дена ще ти причинят ужасна смърт, ако не получиш противоотровата. Която също е съставена от компютър и дубликатът й е невъзможен.

Той съвсем благоразумно отскочи назад, когато се хвърлих към него. Но веригата на глезена ми попречи да го достигна. Пръстите ми се свиха безполезно точно пред гърлото му.

— Ако престанеш да дращиш във въздуха, ще ти обясня — каза Наркозес с нотка на отегчена изтънченост. Зачудих се дали го прави винаги. Скръстих ръце и отстъпих назад.

— Така е по-добре. Макар да съм адвокат с лиценз за работа на тази планета, аз съм също така представител на Галактическия съюз.

— Страхотно. Паскьонджаците искат да ме удавят, вие ме отравяте… Не беше ли тази Галактика мирна?

— Губиш време. Тук съм, за да те освободя. При определени условия, разбира се. Съюзът има нужда от криминален престъпник. Човек, който е едновременно и опитен, и благонадежден. Което си е чист оксиморон. Ти доказа криминалните си способности с почти успешната кражба. Отровата гарантира твоята благонадеждност. Мога ли да смятам, че ще сътрудничиш? В най-лошия случай животът ти се удължава с тридесет дни.

— Да, разбира се. Давай нататък. Не че имам някакъв избор.

— Нямаш.

Той погледна часовника, залепен на нокътя на малкия му пръст, и отстъпи встрани, защото вратата се отвори и влезе бузест брадат младеж с пачка документи.

— Великолепно — каза Наркозес. — Носиш ли последната дума? — Младежът кимна. Вратата отново бе затворена и заключена.

— Пет минути — каза Наркозес.

Новодошлият дръпна ципа на гащеризона си, свали го и заедно с него изчезна дебелината му. Гащеризонът бе дебело ватиран. Оказа се, че младежът изобщо не е дебел, а строен и мускулест като мен. Когато свали и фалшивата си брада, разбрах, че си приличаме като две капки вода. Примигнах и зяпнах в собствената си физиономия.

— Остават още четири минути, ди Гриз. Обличай костюма. Ще ти наглася брадата.

Мускулестият непознат навлече захвърлената ми роба. Наркозес извади от джоба си ключ, наведе се и отключи прангата на глезена ми. Подаде я на другия, който безстрастно я сложи на собствения си глезен.

— Защо… защо го правите? — попитах.

Той не ми отговори, а само се пресегна, взе пистолета и каза със собствения ми глас:

— Ще ми трябва друг патрон.

— Полковникът ще ти даде — рече Наркозес.

Тогава се сетих за нещо, което беше казал преди малко.

— Вие ме нарекохте ди Гриз. Знаете името ми?

— Знам много повече от това — каза той, докато притискаше брадата и мустаците на лицето ми. — Вземи тези бумаги. Последвай ме. И си дръж езика зад зъбите.

Бях много щастлив да изпълня всички тези указания. Хвърлих последен поглед към собственото си оковано „аз“ и пристъпих напред към свободата.