Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (18)

18.

— Голям сън. Спах като пън. Жаден съм.

— И аз. Ще ида за сок и две чаши.

— Страхотно.

Докато се върне, надрасках бележката, пъхнах му я в ръката и взех чашата. Той я отвори скришом зад каната и я погледна.

„В стаята има подслушващи джаджи. Какво ще правим?“

Той кимна и ми подаде каната със сок.

— Мерси — казах и го загледах как обръща бележката и пише на гърба й. Не знаех дали има и оптични устройства освен подслушващите. Докато не разберяхме, трябваше да действаме, все едно че има. Задържах бележката в дланта си, докато я четях.

„Стинго беше много загрижен. Остави тези неща за теб преди да отидем на шоуто.“

Изпих си сока, поставих чашата на масата и скептично повдигнах вежди. Той бързо ми посочи затворения си юмрук. После се изправи, мина покрай мен и пусна нещо дребно в шепата ми. Сипах си още сок, изпих го и я отворих. Два малки меки предмета. Познати. Потърках си носа и ги погледнах.

Тампонни носни филтри. За неутрализиране на газ. Стинго е знаел нещо, или го е предполагал. Освен това си е давал сметка колко афектиран бях след демонстрациите във Вериториума. Заподозрял е, че ми е подействало нещо физическо, не само обучаващото представление.

Но разбира се! Толкова е очевидно, ако го погледнеш отстрани. Познавах поне дузина хипнотични газове, които отслабват ясната мисъл и разтварят мозъка за външно въздействие. Ще рече — бил съм повлиян не от емоции, а от добрата стара химия. Стинго го е подозирал. Но защо не ми е казал? Потиснат, разбрах, че душевното състояние, в което съм се намирал, вероятно подсилено и от наркотика от предишния урок, е направило това невъзможно. Знаел е, че не може да ми го каже. Но е бил достатъчно подозрителен, за да вземе лично носните филтри.

А когато е видял, че прекалено много се увличам в ритуала, се е намесил, преди да стане прекалено късно, и го е прекъснал, предизвиквайки цялата олелия. Усетих, че зъбите ми тракат, и се насилих да ги спра.

Той беше говорил за майката и за ключа под нейната възглавница — пред тези хора, които отричаха съществуването на жените.

Осъзнах мащаба на това престъпление пред обитателите на Рая и изпитах съкрушителен страх за неговата безопасност. Дали ще го убият? Или още по-лошо — дали вече не са го убили? Те явно бяха способни на всичко, вече бях сигурен в това.

Ами сега? Връзката с поддържащия ни екип в орбиталния кръстосвач беше просто наложителна. Трябваше да изляза на открито, извън обсега на шпионските устройства, и да се свържа с Тремърн. Да го вкарам в час. Нещо се бе случило със Стинго. А и всички останали бяхме в опасност, включително Мадонет — това можеше да засегне и нея. Цялата афера взе да става доста неприятна и твърде опасна.

И като си мислех за опасност, се сетих и за другото опасно нещо, което през цялото време витаеше в главата ми. Компютърът ми просветна твърде нежелателно съобщение в мигащо червено. Бях спал по-дълго, отколкото предполагах.

Артефакт или не, оставаха ми само девет дни до края на личната ми орис. Когато за пръв път чух за тридесетдневния срок, като че ли не бях толкова притеснен. Тридесет дни са доста време. Така си мислех.

Но девет дни изобщо не са много време. А след внезапното изчезване на Стинго проблемите ми ставаха повече, не по-малко.

— Излизам да потичам — извиках на Флойд и скочих в спазъм на придобита от страха енергия. — Чувствам се вдървен след това спане. Излизам да си прочистя главата.

Преди да ми отговори, вече бях затръшнал вратата и тичах по улицата. Поех по маршрут, различен от обичайния, и сменях посоката случайно. Пред себе си видях градина с полпетонови дървета, строени в изрядни редици и отрупани с плодове. Затичах се по пътечката между дърветата, като в същото време се оглеждах наоколо. Нямаше никого. Едва ли райците бяха поставили подслушващи устройства и между дърветата.

Но можеше и да има. Насочих се към прясно изораното поле и поех между браздите. Тук сигурно беше достатъчно безопасно. Тракнах два пъти с челюстите.

— Ало, Тремърн, чуваш ли?

— Тъй вярно, Джим. Чакаме с нетърпение доклада ти. Би ли казал какво става с вас? Рекодерът е включен.

Задържах се още малко в тичащо положение, после спрях да завържа връзката на обувката си, предадох се и седнах на земята, докато свърша подробния доклад. Бях уморен. Химикалите, които продължаваха да подритват из нервната ми система, не се държаха никак добре с мен.

— Ето това е — привърших. — Стинго изчезна. Може и да е мъртъв…

— Не е. В това можеш да си сигурен. Преди няколко часа получихме от него радиосъобщение, само няколко думи, после връзката се изгуби. Трябва да е скрит някъде дълбоко в града, зад стени, през които радиосигналът не може да проникне. Сигурно са го премествали от едно място на друго и се е озовал на открито само колкото да изпрати кратка радиограма.

— Какво каза?

Записът беше кратък и изпълнен с пукане. Започваше със статичен шум и завършваше с такъв. Но пък говореше самият Стинго.

— … няма да стане! Като те пипна, ще ти…

Следващата дума не можеше да се долови — но можех да измисля поне половин дузина, които да допълнят сметката.

— Какво според вас да правим? Да се махаме ли оттук?

— Не, продължавайте си работата. Ще ви потърсят.

— Ще ни потърсят? Кой, какво, кое? Хайде, Тремърн, казвай.

Отговор не последва. Станах и си изтупах гащетата. Доста загадъчно. Тремърн имаше нещо предвид, но не искаше да ми го каже. Сигурно се боеше от подслушвачи. Може би знаеше нещо, което аз не знаех.

Тръгнах обратно в тръс, усилих темпото, после преминах на бързо ходене, после на бавно, после се затътрих. Ако разстоянието беше още по-голямо, сигурно щях да завърша на четири крака. Но сега с препъване се добрах до апартамента и се срутих задъхан на дивана. Флойд ме изгледа озадачен.

— Изглеждаш, сякаш са те натопили в казан и после са те отъркаляли в пепел.

— Още по-лошо. Вода, бързо, много.

Пих, докато се задавих, после си сипах още една чаша и изтощен му я подадох.

— Скапах се. Бъди така добър да ми подадеш раницата. Имам няколко хапчета витамини. Трябва да ме оправят.

Той ми подаде, раницата и аз измъкнах два супер-тонизатора и глътнах единия.

— Витамини. Няма да навредят и на теб — казах и му подадох другия. Този път Флойд показа малко по-бърза умствена реакция, отколкото напоследък, и не ми зададе въпроси.

Май бяхме улучили точния момент. Вълната на добро самочувствие и енергия тъкмо успя да отмие почти пълното ми изтощение, и ето ти го Велди отваря вратата.

— Стани! — изкомандва той.

Не помръднах.

— Велди — казах. — Стари и верни ми прислужнико. Къде остана мекото почукване? Къде е ласкавият тон?…

— Казано ми е, че вие, Стоманени плъхове, сте най-обикновени гадни мръсни гризачи. Създавате проблеми. Ставайте и тръгвайте.

Чу се отривисто троп-троп на маршируващи крака и сержант Льотур нахлу с цял отряд войници в пълно въоръжение — сиреч с копия със зловещ вид, блестящи брадви и бодливи боздугани.

— Трябва да ме последвате — заповяда той. Не изглеждаше особено щастлив.

— Вече не си ли музикален фен, Льотур? — казах аз и бавно се изправих.

— Изпълнявам заповеди.

Заповеди, които очевидно не харесваше. Но на които, разбира се, трябваше да се подчини, тъй като независимото мислене не се толерира в армията. Флойд ме последва и отрядът се престрои. Четирима пред нас и четирима зад нас. Льотур провери строя, кимна одобрително, застана отпред и вдигна копие.

— Ходом, бурту!

Забуртутихме, потропвайки бавно по улицата, и завихме на ъгъла. Което ни насочи право към червените тухлени постройки, където се спотайваше Железния Джон, доколкото си спомнях от първото ни посещение. Потропвахме по улицата и после в един тунел под редицата сгради. Един от пазачите отзад ме потупа по рамото и каза с пресипнал глас:

— Ръцете назад!

После замахна и намести юмрука си в стомаха на съседа си. Той се прегъна и се друсна, без да издаде звук.

Разбрах го. Бях се извърнал, когато ме потупа, така че продължих да се обръщам, протегнах ръце и стиснах вратовете на другите двама, макар че вече насочваха копията си към мен.

— Флойд! — изпъшках, прилагайки цялата си енергия в пръстите си, за да изстискам тия жокери от колодата, преди да ме намушкат. — Предните!

Единият от стражите рухна, но другият, с по-дебел врат, продължи да бучка с копието си право към корема ми…

Но не успя. Онзи, който ми бе извикал, му нанесе отсечен удар под ухото и той се срина. Бързо се извъртяхме, готови да помогнем на Флойд. И спряхме.

Четиримата останали стражи лежаха кротко скупчени на пода. Флойд беше опрял острието на едно копие под челюстта на Льотур и го държеше за гърлото с другата си ръка.

— Ще говориш ли с тоя тип? — попита Флойд. — Или да го пускам при другите?

— Нямам въпроси. Но ти…

— Ясно. Пускам го.

Докато си довърша мисълта и пуснатият Льотур се срути върху купчината приспани стражи.

— А този? — попита Флойд и посочи избавителя ми.

— Чакай! Тази работа той я започна. Сигурно има някаква причина.

— Има — каза войникът със същия пресипнал глас. — Ще ви кажа някои неща. Но няма да ми се смеете, каквото и да кажа — ясно?

— Защо пък да се смеем! — казах. — Страхотно, момко, благодаря ти за помощта. Сега какъв е планът?

— Първо на първо — напомням за смеенето. Аз не съм момък. Аз съм момиче. Дали не виждам отварящи се за усмивка устни?

— Никога! — извиках, за да прикрия факта, че на лицето ми наистина се беше прокраднала усмивчица от възбудата. — Ти ни спаси. Ние сме ти задължени. И не ти се смеем. Хайде кажи ни.

— Добре. Но дайте първо да издърпаме тези така наречени войници от пътя. После продължаваме. Заповядано ми е да ви заведа при Железния Джон и точно това ще направя. Вашият приятел е в опасност. Не предприемайте нищо прибързано. Напред.

Тръгнахме. Без да вярваме, може би, но все пак напред. Флойд се опита да заговори, но аз вдигнах ръка.

— Да спестим споровете. Обясненията ще са полезни, след като се уверим, че със Стинго всичко е наред. Флойд, спри ме, ако греша, но дали не видях, че ти се справи с петима юнаци, докато аз едва се оправях с двама?

— Не си видял. Всичко беше приключило още преди да се обърнеш и да видиш.

И това да ми го каже Флойд с бавните мисловни реакции! Дали пък не долових в думите му някаква непозната проява на твърдост? Беше ден на изненади. Пък и той беше прав — аз наистина не видях действията му, само резултата.

Тухленият дворец изникна пред очите ни. Очевидно не цялата войска беше известена, че не сме вече герои, защото стражите наскачаха на входа и заотдаваха почести, докато потропвахме покрай тях.

— Стой! — изкомандва новият ни приятел (момичето…?) и ние спряхме до стражата пред портата. — Имам заповед да доведа тези двамата при Железния Джон. Разрешете да вляза.

— Влез! — изкомандва дежурният офицер.

Вратите на портала се разтвориха и изтопуркахме вътре. Озовахме се в огромна зала. В нея стоеше Железния Джон. Заедно с още една личност.

Стинго. Рухнал до стената, целият в подутини и кръв. Едното му око беше затворено и отекло. Той се опита да заговори, но успя само да изръмжи нещо нечленоразделно.

— Ето ви всички тук — каза Железния Джон. — Страж, пази входа. Никой да не влиза, нито да напуска. Имам да разчиствам едни сметки с тези типове. Защото промених намерението да си трая за цялата тази работа. Слушах съветниците си и сега съжалявам. Тайната беше нарушена и осквернителите трябва да получат справедливо наказание. Ето какво ще стане. Първо ще убия този стар дявол, който изрече подобна гадост. Вие двамата ще гледате… А след това ще убия и вас.

И пристъпи към Стинго. Червен гигант с неизмерима сила. С ръце, протегнати да убиват.