Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус (15)

15.

— Колко хубав ден ще бъде — каза гласът.

Всяка дума прониза главата ми като ръждива стрела, застъргала в нарастващата болка, която пулсираше в главата ми. Отворих гуреливото си око и ярката светлина увеличи болката още повече. Отворих уста, само колкото да се озъбя злобно на натруфения ни със злато домакин, който шеташе из квартирата ни; дърпаше пердета, събираше разхвърляни дрехи и изобщо се държеше по най-противен начин в този предутринен час. Едва след като чух външната врата да се затръшва, изпълзях от леглото, угасих изкуственото осветление, запрепъвах се на четири крака и се добрах до багажа си, опрян на стената. След третото тършуване треперещите ми пръсти се докопаха и измъкнаха хапче с отрезвяващ ефект. Глътнах го без вода и седнах неподвижен, изчаквайки благословените му химикали да проникнат надълбоко в разнебитените ми телеса.

— Какво имаше в тая зелена бира? — обади се Флойд с прегракнал глас и се разкашля, като стенеше от болка и стискаше изчанчената си от махмурлук глава. Моето главоболие вече се оттичаше, затова взех още едно хапче и пристъпих нестабилно към ложето на неговите страдания.

— Глътни… това. Ще… ти… помогне.

— Голям купон беше снощи — обади се Стинго непринудено, с ръце, скръстени удобно върху шкембенцето.

— Умри — изпъшка Флойд и пръстите му изтощено се размърдаха да напипат хапчето. — И цяла вечност да те пържат в ада дано. Плюс още един ден отгоре.

— Малко са ни потънали гемиите, а? — каза Стинго весело. — Предполагам с пълно право, след като нощите тук са толкова дълги. Техните купони май са вечни. Или може би само така ни се струва. Малко ядене, малко сън. Малко ядене, малко пиячка. Е, или малко повече. Стори ми се, че бирата имаше малко неприятен вкус. Затова изпих само една. Но месните блюда! Страхотни. Зеленчуци, тлъста мазнина. Ами хлябът, червеният сос, пък и…

Гласът му заглъхна, когато Флойд изпълзя от леглото си и с пъшкане се насочи към тоалетната.

— Ти си жесток! — казах и мляснах с пресъхналите си устни. Усещах, че вече се чувствам малко по-добре.

— Не съм жесток. Само обръщам внимание на няколко факта. Първо, тази мисия. Препиване, махмурлук и прозевки, запечатани на „Техниколор“ в чест на нашата победа.

Не можех да възразя нищо. Той беше прав.

— Разбрах — отвърнах, докато се пресягах за дрехите си. — Гледай на нещата оптимистично.

Зората освети прозореца. Нов ден. Десет дни до фаталния. Лоша работа. Разтърсих главата си като мокро куче и се опитах да изтръскам мрачното си настроение.

— Хайде да тръгваме за панаира.

Когато излязохме, сержант Льотур подаде отсечено команда „Внимание“ и отдаде чест. Беше довел цяло гвардейско отделение.

— Ще ви придружим до пазара — заяви той. — Тези мъже са доброволци, изпълнени с желание да носят всички покупки, които най-добрите музиканти в Галактиката могат да направят.

— Безкрайно сме ви признателни. Водете ни — казах аз и чевръсто пристъпихме на застланата с тухли улица.

Слънцето представляваше ярък пурпурен диск над хоризонта.

Скоро стигнахме до пазарището. Фундаменталоидите, изглежда, бяха големи ранобудници, защото там суматохата вече беше пълна. И кървава също така. Стори ми се, че чух стон от страна на Флойд, но блеенето и пръхтенето на шеотите заглушаваше почти всички останали шумове. Сигурно оплакваха своите разфасовани събратя, чиито трупове се разтоварваха от собствените им гърбове. Надявах се, че това не е само пазар за месо. Извърнахме погледи и бързо подминахме кървавата сцена, която ни заобикаляше.

Неколцина брадати номади се опитваха да привлекат вниманието ни с умоляващи гласове, сочейки ни привлекателните си стоки. Които съвсем не бяха привлекателни. Увехнали зеленчуци, изсъхнали парчета шеотско за скара.

— Доста мрачно — каза Флойд.

— Няма значение — отвърнах и посочих щъкащите наоколо купувачи. — Интересуват ни тези.

Измъкнах снимки на артефакта, който трябваше да търсим, и подадох по една на приятелите си.

— Вижте дали някой от райците не го е виждал.

— Няма просто ей така да им ги тикаме под носа, нали? — каза скептично Стинго.

— Разбира се, че няма. По време на снощните безсънни часове измислих прикриваща версия. Значи тя е следната. Горе-долу е близо до истината. Номадите са намерили това нещо на дъното на някакво дере, след порой. Опитали са се да го продадат на пазачите на Пентагона, които изпълняват стриктни заповеди да не влизат в контакт с местното население. Но при показването е било заснето и чак тогава се е установило, че представлява известен археологически интерес.

— Разумно — каза скептично Стинго. — Но какво общо имаме ние с тези снимки?

— Дали са ни ги, когато са ни изхвърлили от Пентагона. Намекнали са ни за възнаграждение, за вероятна амнистия и за много федха. Макар и с огромно неудоволствие, сме се съгласили да го потърсим, тъй като бездруго не е имало какво да губим.

— Не е много убедително, но е приемливо. Ами да опитаме — каза Флойд.

Никак не беше трудно да заговорим райците. Много по-трудно беше да се откачим от тях след това. Колко обичаха те Стоманените плъхове! Скоро след мен се проточи низ от възторжени фенове, които се тътреха след охраняващото ни отделение. Всеки искаше да помогне и никой не знаеше нищо. Но все пак по време на разпитванията започна да се оформя едно име. Схонварп.

Стинго се промъкна през тълпата, вдигнал високо вече изръфаната снимка.

— Все още нищо. Но двама от тях казаха да питаме Схонварп. Той, изглежда, е тукашният топ-търговец.

— И аз чух същото. Прибери Флойд. Той май се съвзема — забелязах, че се заглежда към щанда с ферментирало шеотско мляко. Доведи го веднага, докато не е направил някоя грешка, за която после ще съжалява.

Схонварп се оказа лесен за намиране, защото безбройно количество пръсти ни посочиха пътя към него. Беше висок едър мъж със стоманеносива коса. Сериозното му лице се разтопи в щедра усмивка, когато видя кой идва при него.

— Самите Стоманени плъхове, от плът и кръв! Аз съм трижди благословен!

Ние изтананикахме два акорда от „Съвсем самотна“, придружени от енергично потропване и удари с ръцете като по барабани. Което предизвика бурни овации сред заобикалящата ни публика и още по-широка усмивка на лицето на Схонварп.

— Какъв ритъм, каква красота! — каза той.

— Пеем както ви се харесва — казах аз. — На пазара разправят, че вие сте майстор-търговецът тъдява.

— Така е. Радвам се да се запозная с вас, Джим, Флойд и Стинго.

— И ние. Ако имате малко свободно време, имам тук една снимка, която бих искал да погледнете. — Подадох му снимката и нахвърлих в основни линии нашата версия. Той ме слушаше с половин око, останалото му зрение беше изцяло приковано в снимката. Протегна я на една ръка разстояние и попримигна, за да я види по-добре.

— Разбира се! Така и предположих. — Подаде ми я обратно. — Преди няколко пазара, не помня точно колко, един от ония смрадливи простаци я продаде на едного от помощниците ми. Тук купуваме всичко, което може да представлява някакъв научен интерес за нашите специалисти. Нямаше много вид на такова. Но все едно, дадох я на стария Хeймскур.

— Е, значи работата е ясна — казах аз, небрежно скъсах снимката и хвърлих парчетата. — Довечера е концертът ни. Мога да ти намеря един билет, ако искаш.

Артефактът веднага беше забравен. Поне така се надявах, въпреки че ни отне доста време, докато се измъкнем от радушните прегръдки на нашите фенове. Успяхме да си отворим път едва след като казахме, че е време за репетиция.

— Няма ли да продължим да търсим онова нещо? — попита Флойд загрижено. Добър музикант, но мисля, че пиенето разрушаваше мозъчните му клетки.

— Вече знаем името на човека — каза Стинго. — Тепърва предстои да търсим него.

— Как? — попита Флойд, все още страдащ от семипарализа на нервната система.

— Всякак — казах. — Сприятеляване. Подхвърляне на имена. Подхвърляме името на Хеймскур между другото. Установяваме кой е той и какво работи. Сега, докато се мъкнем насам-натам, моя милост ще докладва.

Тремърн и Мадонет изслушаха доклада ми внимателно. Той рече „край“ и се изключи, но тя остана в ефира да си побъбрим.

— Джим, май е време и аз да напусна дупката си в стената и да посетя другата половина на града. Мисля, че няма опасност…

— Надяваме се. Но не сме сигурни. Пък и не виждам много смисъл да си пробваш късмета, след като онова, което търсим, е тук. Почивай спокойно. И не предприемай нищо, преди да сме научили повече.

В апартамента ни чакаше обяд. Плодове и парчета студено печено на сребърни блюда, покрити с кристални похлупаци.

— Страхотно! — каза Флойд, дъвчейки едно парченце.

— Вероятно млян шеотски пищял — обади се този път мрачно Стинго.

— Яденето си е ядене. Източникът не ме интересува. — Флойд лакомо се пресегна за второ късче месо, когато се появи нашият златен официален посрещач.

— Удоволствие е да видя, музикални Плъхове, че се наслаждавате на живота. Като си изядете обяда, имам покана за Плъха Джим да се яви.

— Кой ме търси? — попитах подозрително с пълна уста сладък плод.

— Всичко ще ти се разкрие.

Той постави показалеца си на устните, намигна ми и завъртя очи. Този безмълвен сигнал, предположих, означаваше „скоро ще разбереш всичко“. Май нямах избор. Апетитът ми изчезна. Изтрих пръсти в мократа кърпа и скоро го последвах.

Железния Джон ме чакаше пред вратата на Вериториума, където бяхме гледали загадъчното холофилмче.

— Ела с мен, Джим — произнесе той с глас, дълбок като далечен гръмотевичен тътен. — Днес ще видиш и разбереш цялото откровение.

— Да извикам и останалите…

— Не този път, Джим. — Ръката му обгърна нежно, но яко рамото ми и аз нямах друг избор, освен да го последвам. — Ти си твърде мъдър за годините си. Стара глава върху младо тяло. Ето защо ти си онзи, комуто ще се помогне много, като разбереш тази загадка, която не е никаква загадка. Ела.

Той ме сложи да седна, но не остана при мен. Въпреки това усещах присъствието му някъде встрани в мрака. Мъглата се разсея, просветна и аз отново се озовах край езерото.

 

Лесът около блатистото езеро бе замрял. След като и последната вълна утихна, младежът се обърна и се отдалечи, без да поглежда назад. Изшумоля по сухите листа под дърветата и отново видя царя пред себе си.

— Едно нещо трябва да сторя — каза той на царя, без да пожелае да му поясни нищо повече. Царят забеляза, че кучето му го няма, но че човекът не е пострадал. Имаше много въпроси, но не знаеше как да ги изрече. Вместо това последва младежа до замъка. В двора младежът се огледа и намери един кожен мях.

— Ето това ми трябва — каза той.

— Вземи го. — Царят го изпрати с махване на ръката. — Помни, че съм ти помогнал. Един ден трябва да ми разкажеш какво си видял сред гората.

Младият мъж се обърна мълчаливо и тръгна, сам, към тъмното блато. Там натопи меха във водата и после го изпразни в близкия ров. Още веднъж и още веднъж. Беше решил да изпразни заблатеното езеро. Трудна и бавна работа. И все пак слънцето не залязваше, светлината не се променяше и младежът не спираше да изважда водата.

Мина страшно много време. Водата беше почти привършила и се забеляза нещо голямо, което лежеше в тинята на дъното на езерото. Младият мъж продължи да вади водата, докато накрая не разкри един висок мъж, покрит от главата до петите с червеникава коса, червеникава като ръждясало желязо. Очите на мъжа се отвориха и той погледна младежа, който го подкани със знак. Ръждивият мъж се разтърси, надигна се от дъното на блатото и тръгна след младежа, отдалечавайки се от езерото, през леса.

Стигнаха царския замък. Всички войници и слуги побягнаха, когато те се появиха, и пред тях остана единствено царят.

— Това е Железния Джон — каза младежът. — Трябва да го затвориш в желязна клетка тук, в двора. Ако заключиш клетката и дадеш ключа на твоята царица, гората отново ще стане безопасна за тези, които преминават през нея.

Мъглата се вдигна и цялата сцена потъмня. Това беше краят.

 

Покритата с червени косми ръка стисна здраво рамото на Джим. Но това не го притесни.

— Сега вече разбираш — каза Железния Джон с непозната топлота в гласа. — Сега ти можеш да освободиш Железния Джон. Добре дошъл, Джим, добре дошъл.

Исках да кажа, че изпитвам по-скоро объркване, отколкото разбиране. Че съм изпитал нещо, което не проумявам. Но вместо да изкажа чувствата си на глас, усетих, че очите ми се напълниха със сълзи. Не знаех защо, въпреки че знаех, че няма от какво да се срамувам.

Железния Джон ми се усмихна и изтри сълзите от мокрите ми бузи с големия си пръст.