Метаданни
Данни
- Серия
- Стоманения плъх (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Stainless Steel Rat Sings the Blues, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хари Харисън. Стоманеният плъх си свирка блус
ИК „Бард“, 1998
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
История
- —Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: Mandor)
- —Корекция
12.
Слънцето се издигаше над хоризонта с огромна неохота. Когато стигнахме до началото на стената денят още не беше съвсем настъпил. Спряхме пред единствения ред тухли, почти скрити сред тревата.
— Какво мислите? — попитах.
Стинго се наведе, пипна една от тухлите и заяви:
— Тухла.
— Червена тухла — умно уточни Мадонет. — Печена.
— Мерси, мерси — промърморих неодобрително.
От дясната страна на редицата тухли едвам се забелязваше пътека. По липса на по-добра идея закрачихме по нея.
— Виж, става по-висока — обади се Флойд и посочи. — Оттам започва втори ред.
— Има и още напред — намеси се Мадонет. — Там е висока три тухли.
— Какво е това? — попита Стинго, наведе се и разгърна тревата, за да види по-добре. — На всяка от тухлите има отпечатано нещо като символ.
Погледнахме и ние.
— Нещо като кръг със стрела, излизаща от него.
— Стрела… кръг — промърморих аз. Изведнъж ме озари интуиция. — Виждал съм този символ. Ами да, наистина! Я някой да надникне от другата страна на стената и да види дали там няма кръг със стърчащ от него кръст?
Мадонет повдигна любопитно хубавите си вежди, наведе се и надникна. Веждите й се повдигнаха още повече.
— Как позна? От тази страна на всяка тухла е отпечатан кръг с кръст.
— Биология — казах аз. — Спомних си го от училище.
— Да, разбира се — каза тя. — Символите на мъжкия и женския пол.
Флойд, който беше отпрашил напред, извика:
— Ясно като бял ден. Тук на тухлата е отпечатано viroj. — Той се наведе през стената. — А от другата страна пише virinoj.
Стената постепенно ставаше все по-висока. В добавка към символите се натъквахме на „люди“, „мтува“, „Herrer“, „Signori“.
— Достатъчно — казах и спрях. — Сваляй багажа. Сега малко ще починем и ще обмислим каква е тази работа. Според мен посланието е достатъчно ясно. Вижте пътеката, по която вървяхме. Има ли пътека и от другата страна?
Тухлената стена вече беше до кръста ни. Флойд се подпря с ръка на нея, надигна се, наведе се и погледна.
— Може би, но не е много ясно. Може и да е имало някога, но така е обрасло с трева, че е трудно да се каже.
— Време е да вземем решение. — Посочих напред към леко издигащата се стена. — Фундаменталоидите казаха, че идват в града да търгуват. Значи трябва да са идвали по този път и сигурно те са утъпкали пътеката, по която вървим.
Мадонет кимна в знак на съгласие, макар че това, за което се досещаше, явно не й харесваше.
— И всички те са били мъже — възкликна тя. — Нечисти твари! Да не допускат жени. Ако изобщо по този път са идвали жени, те е трябвало да вървят от другата страна на стената. Какво искаш от нас, Джим?
— Не какво искам, а какво искаме. И както вече казах, време е да вземем решение. Дали всички да продължим заедно и да пренебрегнем очевидните указания? Това е първият въпрос, на който трябва да си отговорим.
— Ако го направим, хващам се на бас, че непременно ще ни се случи някоя неприятност — каза тя. — В тази стена е хвърлена много сериозна работа. Ако не се съобразим с тукашните правила, гарантирано ще ни се случи нещо много неприятно. Изборът е мой. Ще се прехвърля и ще припкам от другата страна…
— Не — прекъснах я аз. — Стената става все по-висока и скоро ще се окажем разделени, без никаква връзка. Така няма да стане.
— Добре, но аз не мога да остана тук, нито да се върна. Изтракай, ако обичаш, по челюстофона си и се свържи с Тремърн. Кажи му да ни свали няколко радиостанции, за да поддържаме връзка. Ако искаме да си изпълним задачата, трябва да знаем какво става и от двете страни на стената. А аз съм единствената, която може да разбере какво става… — тя повдигна раницата си, намести си задничето върху стената, люшна крака нагоре и след миг ни се усмихна от другата страна — отсам.
Това не ми хареса.
— Не е въпросът дали ни харесва, или не — каза тя, прочела съмненията ми по лицето. — Просто това е единственият начин да си свършим работата. Поискай радиостанциите. Не забравяй, че Тремърн ще остане непрекъснато на подслушване и може да ни прати десантчици, ако някой от нас изпадне в беда. Обади му се.
— Добре. Но преди да пуснем поръчката, трябва да сме сигурни, че искаме подходяща система. Пряката видимост ще изчезне с нарастването на стената и тя може да блокира сигнала. А освен това знае ли някой колко дебело може да стане това нещо? Може да попива всички сигнали и това ще е краят на връзката. Някой да знае за модел радиостанция, която пробива през скали?
Всъщност изказвах мислите си гласно, полу на шега. Така че доста се изненадах, когато един глас зад гърба ми се обади.
— Да.
Обърнах се и се вгледах в Стинго, които лъскаше ноктите си с ризата и се любуваше на лика си в блестящата им повърхност.
— Ти ли го каза? — попитах го обвиняващо.
Той кимна важно.
— Защо?
— „Защо“ е добър въпрос. Отговорът е следният. Въпреки че стоя пред вас като един застаряващ музикант аматьор, измъкнат от пенсия, за да си рискува живота в името на общото благо, не бива да се забравя, че съм работил много десетилетия за каузата на същото това общо благо. В Съюзните комуникации. Където участвах в разработването на едно хубаво мъничко устройство, известно с името МИПСК.
— Мипсик? — повторих тъпо.
— Почти, добри ми приятелю Джим. МИПСК е съкращение на Миниатюризиран персонален сателитен комуникатор. Съветвам те да тракнеш с челюстта и да поръчаш два чифта. Въпреки че четири ще е по-добре. Така през цялото време всички ще можем да поддържаме връзка. И напомни на Тремърн да пусне на орбита един свързочен спътник. Геостационар над град Рай.
— МИПСК-ите са не само строго засекретени, но и страшно скъпи — ми отговори Тремърн, когато се свързах с него.
— Точно колкото тази малка група със специално назначение. Ще го направиш ли?
— Разбира се. Вече ви ги пратих.
След половин час от небето плавно се спусна малък пакет, увиснал от антигравен филтър, които се затвори и изчезна веднага, щом прибрахме пакета. Отворих го и изтърсих шепа фалшиви нокти. Вторачих се в тях и си спомних как Стинго си почистваше ноктите, когато ми говореше за МИПСК.
— Хитро — казах.
— Висока технология и съвършено прикритие — каза той. — В пакета трябва да има и лепило. Използват се на чифт. Отбелязаният със „С“ се поставя на показалеца на лявата ръка. Този с „М“ отива на кутрето на същата. В ноктите е вградена холографска верига, така че могат да се подрежат, колкото е необходимо, без да се наруши веригата.
— А какво значат „С“ и „М“?
— Слушалка и микрофон естествено.
— И после? — попитах кротко, зашеметен от внезапната поява на магьосник по комуникациите в нашите редици.
— Захранват се от фагоцитите, които бактерии налитат да ги ядат и така се допират до веригата. Което означава, че винаги са заредени и включени. Винаги, когато си навън, или дори в сграда с тънки стени, сигналът се изстрелва до спътника и оттам се връща на приемащия. Просто. Само си пъхваш показалеца в ухото и говориш по микрофона на кутрето.
Избрах си един чифт по мярка, подрязах го и го залепих, трябва да призная, с известно вълнение. Пъхнах си пръста в ухото и казах:
— Надявам се, че работи.
— Разбира се, че работи — отзова се Тремърн този път през нокътя, вместо от челюстта ми, за разнообразие.
Докато си инсталирахме МИПСК-ите, обсъдихме всички варианти и накрая се върнахме на единствения възможен план.
— Да тръгваме — каза Мадонет, възхитена от новите си комуникационни маникюри. Вдигна раницата си на гърба, намести я удобно и закрачи от своята страна на оградата. С всяка наша стъпка стената ставаше все по-висока, много скоро стигна до главата й и още. Мадонет ни кимна за последно и изчезна от погледа ми.
— Дръж връзка — казах аз по кутрето. — И се обади веднага, ако забележиш нещо, каквото и да е.
— Слушам, шефе.
След около час стената вече беше много висока. Макар да поддържахме радиовръзката, Мадонет сега беше съвсем сама. Продължавах да си повтарям, че ако се наложи, от орбиталния кръстосвач веднага ще се спусне въоръжена помощ, но това не ме успокояваше особено.
— Появяват се първите ниви — докладва Флойд. — И някакъв облак прах се движи покрай стената към нас.
— Приготви оръжията. Имам и няколко зашеметяващи гранати, ако играта загрубее.
Спряхме се, зачакахме и наблюдавахме. Отдалече приличаше на кон, който се носеше срещу нас в тръс.
— Кон, но без ездач — отбелязах.
Зрението на Стинго се оказа по-добро.
— Такъв кон не съм виждал досега. Поне на шест крака…
Нещото спря и ни изгледа. Ние му върнахме благоволението. Метален робот. Крака с метални стави и две подобни на пипала ръце отпред. Без глава, само чифт очи, щръкнали на стълбчета. Някакъв високоговорител между ръцете изхриптя с ръждив метален глас.
— Bonan tagon kaj benvenu al Paradiso.
— Добър ден и на теб — отвърнах. — Аз съм Джим.
— Мъжко лично име. Напълно приемливо. Моето име е Хингст и за мен е удоволствие да ви поздравя…
Думите му бяха заглушени от нарастващ рев и от задната му страна изригна черен пушек. Отстъпихме с извадени оръжия. Гъвкавите ръце на Хингст се вдигнаха нагоре.
— Само мир ви желая, о, странници! Няма как да го знаете, защото не сте обучени в науката, но звукът и пушеците се изпускат от спиртната ми машина. Която бързо завърта генератор, който от своя страна…
— Ти зарежда батериите. И ние поназнайваме едно-друго, о, Хингст, посрещачо на странници в Рая. Ние не сме от ония номади с козите.
— Това наистина е удоволствие за мен и се радвам да го чуя, благородни гости. Преди операционната ми система да бъде завинтена в тази твърде груба конструкция, аз бях оберкелнербот клас А42 и работех само в най-отбраните ресторанти…
— Някой друг път ще изслушам спомените ти с удоволствие — казах. — Сега имаме няколко въпроса…
— Аз пък съм сигурен, че зная отговорите — ми отвърна назидателно роботът таратайка. — Но първо трябва да извършим някои предварителни процедури.
Докато говореше, роботът се беше прокраднал няколко крачки към нас и сега едно от пипалата му се стрелна като змия към мен. Отскочих, вдигнах меча, но не и преди върхът на студения метал да се допре до устните ми, след което също така бързо се сви назад.
— Опитай още веднъж и ще те скъся с едно пипало — изръмжах аз.
— Кротко, кротко. В края на краищата вие сте въоръжени чужденци и аз просто си изпълнявам задължението. Което се състои в това да взема проба от вашата слюнка. И да я анализирам, което вече направих. Вие можете да продължите, благороднико Джим, защото наистина сте от мъжки пол. Бих желал да получа проби и от вашите спътници.
— Ако е само едната плюнка, карай — изръмжа Флойд, сключи ръце и ги постави пред някои други части на тялото си.
— О, наистина ми харесва вашето чувство за хумор, страннико. — Пипалото взе пробата от устата му. — Господин страннико, мога да кажа вече. Последният пътник, ако обичате. Чудесно, благодаря. Можете да продължите.
Бракмата се обърна и аз скочих пред нея.
— Един момент, Хингст, официални посрещачо. Няколко въпроса.
— Съжалявам. Не съм програмиран за това. Ако обичате, отстъпете встрани, господин Джим.
— Само след като получа няколко отговора.
След като не се отместих, другото пипало се протегна и нежно докосна ръката ми. Блесна светкавица.
Озовах се зашеметен на земята. Роботът затопурка обратно по пътя, по който бе дотопуркал.
— Разтърсващо, нали? — самодоволно извика Хингст през рамо. — Доста мощни батерии имам.
Флойд ми помогна да се изправя и ме изтупа от праха.
— Дотук добре.
— Мерси. Нали теб не те включиха на късо.
В движение докладвах на Мадонет. Тремърн ни слушаше.
— Приложна технология — намеси се той. — Може пък тази сган да не е толкова лоша, колкото останалите задници на тая планета.
Тъй като все още бях изтръпнал и усещах вкус на изгоряло в устата, не си направих труда да му отговоря. Много скоро след това Мадонет се обади, че към нея също се приближава подобно творение. Стиснах меча си в изблик на безсилен гняв, но тя скоро отново се отзова.
— Точно като при вас, само че с друго име. Хоппе. Щом ми взе пробата, си тръгна. Сега какво?
— Ние продължаваме, а ти оставаш да починеш. Ако нещата от двете страни на стената са един и същи или подобни, ние първи ще разберем какви са.
— Пак ли се сблъсквам с шовинизма за мъжкото превъзходство?
— Само с проява на здрав разум. Все пак сме трима, а ти си сама.
— Стабилен аргумент. Е, добре, ще почина малко. Обаждайте се.
— Обещавам. Продължаваме напред.
Пътеката се беше поразширила и сега приличаше повече на черен път. Минахме покрай риголвани ниви и стигнахме до група полпетонови дървета. Очевидно бяха култивирани, защото бяха подредени в прави редове. Зад тях се мержелееха груби постройки, които можеха да минат за ферма.
Пътят се оказа преграден от тухлена сграда със свод, който обхващаше пътя.
— Дали това е точно каквото си мисля? — каза Стинго.
— Мисля, че е сграда с арка под нея — обади се Флойд. — И няма да разберем нищо повече, ако просто стърчим тука.
Затътрихме се напред и отново се спряхме, когато под свода се показа човек. Когато пристъпи на слънчевата светлина, ръцете ни пуснаха оръжията. Беше старец. Очите му, зачервени и подпухнали, примигваха срещу светлината. Той кимна така, че буйната му бяла брада подскочи, и потупа символа с кръг и стрела, избродиран на гърдите на сивата му роба.
— Добре дошли, странници, добре дошли в Рая. Аз съм Афат, официалният посрещач. Можете да останете тук отвън, а ако искате да вдигнете стан под арката, оръжията ви ще се пазят, докато си тръгнете. За вход трябва да заплатите по една федха.
Начинът, по който хвърли поглед през рамо, ми подсказа, че това, което иска, е по-скоро подкуп, отколкото входна такса.
— Няма да стане, стари Афате — проговорих аз. — Тези, що виждаш пред себе си, не са селски търговци, а прочутите в цялата Галактика, счупили всички класации музиканти… Стоманените плъхове!
Долната му челюст увисна и той отстъпи назад.
— В Рай няма нужда от плъхове. Една ръждясала, ощърбена федха ще свърши работа…
— Тоя старец е страхотен фен — промърмори Флойд. — Защо си мислех, че тази планета е фрашкана с телевизори?
При портика се появи един по-войнствено изглеждащ райанец. По-млад, по-едър, накичен с кован метален шлем и тежък кожен мундир.
— Какво казахте? — викна той и размаха бляскава и пренеприятна на вид секира.
— Не ме ли чу бе, готин. Не обичам да се повтарям за пред тълпата.
Това предизвика озъбване накриво и излайване на команда.
— Стража, скачай. Тук едни стригачи на шеоти искат да им дадем урок по цивилизованост.
Тутакси последва дрънкане на метал и топуркане на тичащи крака.
При това много.