Хари Харисън
Стоманения плъх (3)

3.

Закуската не беше по-добра, нито по-лоша от онези, които си бях правил сам. Хранех се автоматично, отпивах от слабия кактусов чай и упорито предъвквах кашата, докато оглеждах другите маси. В помещението имаше трийсетина затворници и погледът ми се плъзгаше от лице на лице с все по-усилващо се чувство на отчаяние.

Първо, повечето от тях имаха същия празен поглед на безизразна тъпота като на моя съкилийник. Е, можех да се примиря с това, престъпническите класи естествено се състояха от неприспособимите към обществото и от умствената утайка. Но се надявах, че сигурно има и нещо повече от това!

Второ, всички те бяха съвсем млади и не надхвърляха трийсет години. Нямаше ли някакви стари престъпници? Или пък престъпността бе болест на младостта, която бързо се излекуваше от машините за социално приспособяване? В това трябваше да има нещо повече. Трябваше. Тази мисъл ме поободри. Всички тези затворници бяха неудачници, това беше очевидно, неудачници, на които им липсваше всякаква компетентност. Това ставаше очевидно, стига само да се замислиш. Ако са били толкова добри в избраната от тях професия, нямаше да са тук! Те бяха безполезни за света и за самите себе си.

Но щяха да са полезни за мен. Щом не можеха да ми осигурят незаконните факти, от които се нуждаех, сигурно щяха да са в състояние да ме свържат с онези, които можеха. От тях щях да се добера до нишките, водещи към престъпниците навън, към все още незаловените професионалисти. Точно това трябваше да направя. Да се сприятеля с тях и да извлека информацията, която ми трябваше. Не всичко беше загубено.

Не ми отне много време да открия най-добрите сред тази окаяна сбирщина. Малка групичка се беше събрала около тромав младеж със счупен нос и обезобразено лице. Дори пазачите като че ли го избягваха. Той се надуваше и другите му правеха път, когато се разхождаше на двора следобед.

— Кой е онзи? — попитах Уили, който се бе свил на пейката до мен и усърдно човъркаше носа си. Той бързо запремигва, докато накрая не забеляза обекта на моето внимание, после отчаяно махна с ръце.

— Пази се от него, стой настрани, той е опасен. Стингър е убиец, така съм чувал и изобщо не се съмнявам. Освен това е шампион по юмручен бой. По-добре да не се запознаваш с него.

Това наистина звучеше интригуващо. Бях чувал за юмручния бой, но винаги бях живял прекалено близо до града, за да го видя на практика. Никога не бях чувал наблизо да се провежда такъв, не и при всички тези полицаи наоколо… Юмручният бой бе груб спорт — и незаконен — много обичан в далечните фермерски градчета. През зимата, когато свинепрасетата бяха затворени в кочините си и реколтата беше прибрана в хамбарите, свободното време натежаваше на селските ръце. Тогава започваха юмручните боеве. Появяваше се някой странник и предизвикваше местния шампион, обикновено някой свръхмускулест орач. Тайно уговаряха времето на срещата в някой отдалечен плевник, изгонваха жените, донасяха контрабанден алкохол в пластмасови бутилки, правеха залози — и юмручният бой започваше. Свършваше тогава, когато един от двамата противници не можеше да стане от земята. Не беше спорт за гнусливите или трезвите. Добро, сърдечно, пиянско, мъжкарско развлечение. А Стингър принадлежеше към тази юначна група. Трябваше да го опозная по-добре.

Това можеше да се осъществи съвсем лесно. Предполагам, че бих могъл просто да се приближа и да го заговоря, но мисловните ми модели все още бяха изкривени от всички онези тъпи видеофилми, които бях гледал през по-голямата част от живота си. Много от тях разказваха за престъпници, получили справедливото си възнаграждение в затвора, което навярно бе причината за сегашното ми безразсъдство. Въпреки всичко идеята беше добра. Можех да го докажа, като поговорех със Стингър.

С това намерение аз пресякох двора и се приближих до него и приятелите му. Един от тях ми се намръщи и аз избягах настрани. Само за да се върна веднага щом ми обърна гръб, и плахо да пристъпя до главния престъпник.

— Ти ли си Стингър? — прошепнах аз с ъгълчето на устата си, извърнал глава встрани от него. Трябва да беше гледал същите филми, защото ми отвърна по същия начин.

— Да. Кой се интересува?

— Аз. Просто попаднах в този затвор. Нося съобщение за теб от вън.

— Казвай.

— Не тук — могат да ни чуят всякакви доносници. Трябва да сме сами.

Той ми отправи изключително подозрителен поглед изпод смръщените си вежди. Но аз вече бях успял да възбудя любопитството му. Промълви нещо на приятелите си и после се отдалечи от тях. Те останаха на местата си, но не преставаха да ми хвърлят убийствени погледи, докато се отправях в същата посока. Стингър пресече двора и се насочи към една от пейките — двамата мъже, седяли допреди малко там, вече се бяха отдалечили при приближаването му. Седнах до него и той с презрение ме изгледа от горе до долу.

— Казвай каквото имаш да казваш, хлапе — и най-добре да е хубаво.

— Това е за теб — отвърнах аз и плъзнах по пейката към него двайсетдоларова монета. — Посланието е от мен и от никой друг. Трябва ми малко помощ и съм готов да си платя. Това тук е само аванс. Там, откъдето идва, има още много.

Той презрително изсумтя, но дебелите му пръсти стиснаха монетата и я мушнаха в джоба.

— Не се занимавам с благотворителност, хлапе. Помагам единствено на себе си. А сега, изчезвай…

— Първо чуй какво ще ти кажа. Трябва ми някой, който да избяга от затвора заедно с мен. След една седмица. Това интересува ли те?

Този път успях да привлека вниманието му. Той се обърна и студено ме погледна право в очите.

— Не обичам шегите — рече Стингър, сграбчи китката ми и я изви. Заболя ме. Лесно можех да се освободя, но не го направих. Щом за него бе важно да покаже силата си, нямах нищо против да му го позволя.

— Не е шега. След осем дни ще бъда навън. Ти също можеш да си там, ако поискаш. От теб зависи.

Известно време той продължи да ме гледа, после пусна китката ми. Започнах да я разтривам и зачаках реакцията му. Виждах как осмисля думите ми и се опитва да ги проумее.

— Знаеш ли защо съм тук? — попита накрая той.

— Чух слуховете.

— Ако си чул, че съм убил човек, значи слуховете са истина. Стана случайно. Главата му беше мека. Строши се, когато го повалих. Щяха да го отминат като нещастен случай във фермата, но един от присъстващите загуби много пари. Трябваше да ми плати на другия ден, но вместо това отишъл в полицията, защото така му излизаше по-евтино. Сега ще ме откарат в болницата на Съюза и ще ми бърникат в главата. Психологът тук казва, че след това няма да искам да се бия повече. Това не ми харесва.

Докато говореше, огромните му юмруци се отваряха и затваряха и аз изведнъж разбрах, че боят е неговият живот, единственото, което можеше да прави добре. Нещо, на което другите мъже се възхищаваха и заради което го хвалеха. Ако му отнемеха тази способност, те спокойно можеха да му отнемат и живота. Изпитах внезапен изблик на съчувствие, но не му позволих да се прояви.

— Можеш ли да ме измъкнеш оттук? — Въпросът беше сериозен.

— Мога.

— Тогава съм на твое разположение. Ти искаш нещо от мен, зная това. Никой на този свят не прави нещо без нищо в замяна. Ще направя каквото искаш, хлапе. Накрая ще ме хванат — ако наистина го търсят, човек няма къде да се скрие. Но ще постигна своето. Ще се докопам до онзи, който ме вкара тук. Един последен бой. Ще го убия така, както той уби мен.

Не можех да не потръпна от думите му, защото бе очевидно, че наистина мисли така. Това бе болезнено ясно.

— Ще те измъкна — отвърнах аз. Но мислено прибавих и обещанието да се погрижа да не се приближава до обекта на неговата мъст. Не исках да започна новата си престъпна кариера като съучастник в убийство.

Стингър веднага ме взе под крилото си. Стисна ми ръката, като смачка пръстите ми с онази своя смъртоносна хватка, после ме отведе при приятелите си.

— Това е Джим — рече той. — Отнасяйте се добре с него. Ако някой му причинява проблеми, ще си има работа с мен. — Всички наоколо фалшиво се усмихваха и отправяха обещания за приятелство. Поне нямаше да ме безпокоят. Разполагах със закрилата на онези могъщи юмруци. Един от тях се облегна на рамото ми и двамата се отдалечихме. — Как ще го направиш? — попита Стингър.

— Ще ти кажа на сутринта. В момента правя последните подготовки — излъгах аз. — Ще се видим тогава. — Тръгнах да оглеждам двора, почти толкова страстно желаех да се измъкна от това окаяно място, колкото и той. Но поради друга причина. Той мечтаеше за мъст — аз просто бях потиснат. Всички тук бяха неудачници, а аз се считах за победител. Исках да съм надалеч от тях и да се върна на чист въздух.

Прекарах следващите двайсет и четири часа в опити да измисля най-добрия начин за бягство от затвора. Съвсем лесно можех да отворя всички механични ключалки тук — шперцът ми спокойно отключваше вратата на килията. Единственият проблем беше електронната порта, която водеше към външния двор. Ако разполагах с време и подходящо оборудване, можех да отворя и нея. Но не и пред очите на денонощно дежурящите стражи в постовата вишка точно отгоре й. Това беше най-очевидният път за бягство, така че трябваше да го избегна. Нуждаех се от по-добра представа за плана на затвора, така че излизането на разузнаване нямаше да е излишно.

Минаваше полунощ, когато станах от леглото си. Никакви обувки. Трябваше да се промъкна колкото може по-тихо и три чифта чорапи щяха да свършат работа. Като се движех безшумно, натъпках под одеялото вързоп дрехи, така че леглото да изглежда заето, ако някой от охраната случайно погледне през решетката. Уили силно хъркаше, когато отключих вратата и се измъкнах в коридора. Той не беше единственият, който се наслаждаваше на нощта, и стените кънтяха от могъщите звуци. Нощното осветление бе включено и аз стоях сам на площадката. Предпазливо надникнах над ръба й и видях, че пазачът на долния етаж работи по физическата си форма. Чудесно, надявах се да излезе победител. Безшумен като сянка, стигнах до стълбите и се качих на горния етаж.

Той беше потискащо еднакъв с долния — нищо друго освен килии. Както и следващият, и по-следващият. Той бе последен и не можех да се кача по-нагоре. Тъкмо се готвех да се върна обратно, когато погледът ми долови блясък на метал сред сенките в отсрещния край. Изтичах покрай решетъчните врати и — надявах се — спящите затворници до далечната стена.

Леле, леле, какво имаше тук! Железни скоби, забити в стената, които изчезваха в мрака нагоре. Хванах първата и изчезнах нагоре по тях. Последната скоба беше точно под тавана. Метал с метална рамка — здраво заключен, както открих, когато се опитах да го отворя с бутане. Сигурно имаше ключалка, но в тъмнината тя оставаше невидима. А трябваше да я открия. Промуших едната си ръка през желязната скоба и започнах да прокарвам пръсти по повърхността на вратата, която, надявах се, беше от обичайния модел.

Нямаше нищо. Опитах отново с другата ръка, защото от висенето сякаш се бе извадила от ставата. Същият резултат. Но ключалка трябваше да има. Започвах да изпадам в паника и да не разсъждавам. Потиснах усилващите се страхове и размърдах мозъчните си клетки. Трябваше да има някаква ключалка. И тя не се намираше върху вратата. Значи трябваше да е върху рамката. Бавно протегнах ръка и прокарах пръсти по нея. Открих я веднага.

Колко прости са отговорите, когато задаваш правилните въпроси! Извадих от джоба си шперца и го пъхнах в ключалката. След секунди тя се отключи. Няколко мига по-късно вече бях отворил вратата. Качих се през нея и я затворих зад себе си, след което с наслада вдишах студения нощен въздух.

Бях вън от затвора! Стоях върху покрива, да, разбира се, но поне духът ми беше свободен. Звездите над мене бяха ярки и хвърляха достатъчно светлина, така че можех да разгледам тъмната повърхност. Бе равна и просторна, оградена с висок до коленете парапет и осеяна с вентилационни тръби и комини. Нещо голямо скриваше небето и когато се приближих, чух капене на вода. Водният резервоар, чудесно, а какво се виждаше долу?

Отпред гледах към добре осветения и охраняван двор. Но как беше отзад?

Далеч по-интересно, уверявам ви. Сградата се спускаше пет етажа отвесно надолу към задния двор, който беше слабо осветен с една-единствена лампа. Виждаха се кошчета за отпадъци, варели и тежката порта на външната стена. Заключена, без съмнение. Но онова, което човек заключеше, можеше да се отключи от друг. Или по-скоро аз можех. Това бе пътят, който щеше да ме изведе навън.

Разбира се, стоеше проблемът със спускането по петте етажа, но той можеше да се реши. А можех и да намеря друг път до задния двор. Имах предостатъчно време да премина през трансформациите на бягството — оставаха ми още шест дни. Краката ми започваха да замръзват, прозявах се и треперех. Бях свършил достатъчно работа за една нощ. В този момент твърдата затворническа койка ми се струваше много привлекателна.

Внимателно и безшумно се върнах по обратния път. Затворих вратата в тавана над мен, проверих дали е заключена, спуснах се по скобите и по стълбите до моя етаж…

И чух гласове някъде напред. Високи и ясни. Най-високият принадлежеше на скъпия ми съкилийник Уили. Ужасено погледнах към отворената врата на килията си, към тежките ботуши на застаналите там пазачи, после се обърнах и отново се затичах нагоре по стълбите. Думите на Уили кънтяха в ушите ми като сигнал за тревога, вещаещ гибел.

— Събудих се и него го нямаше! Бях сам! Изяли са го чудовища или нещо такова! Точно тогава започнах да викам. Спасете ме, моля ви! Каквото и да го е отнесло, то е минало през заключената врата. Сега ще дойде за мен!