Хари Харисън
Стоманения плъх (27)

27.

Още докато мозъкът ми поглъщаше тази неприемлива информация, тялото ми се хвърли напред през бюрото. Мъжът би трябвало да запомни думите ми за черния пояс. Палците ми се забиха дълбоко и той се отпусна. Още преди главата му да отскочи от повърхността на бюрото, аз скочих на крака и се хвърлих към вратата. Едва успях — в момента, в който натиснах лостчето за заключване, видях, че някой натиска дръжката.

— Хайде, Джим, мърдай бързо — казах си аз, — преди да вдигнат тревога. Но първо да видя кое от нещата на този двулик професор може да ми е от полза.

В бюрото имаше папки, документи и книги, нищо, което в момента да има някаква стойност за мен. Разпръснах всичко на пода и в този момент на вратата се почука. Нямах много време. А сега професорът. Разкъсах наметалото му и претърсих джобовете му. В тях също нямаше нищо интересно — освен връзка ключове. Пъхнах ги в собствения си джоб. Щеше да ми се наложи да се задоволя с тази плячка. Взех си пушката и се метнах към прозореца в мига, в който нещо тежко с разтърсващ тътен удари по вратата. От височината на втория етаж настланият с обли камъни двор изглеждаше доста зловещо. Ако скочех, щях да си счупя краката. Наведох се навън и благослових долнокачествените спиовентски зидари. Между камъните на външната стена имаше големи дупки. Вратата се разби на трески и аз се измъкнах през прозореца, пъхнах пушката под колана отзад на кръста си и започнах да се спускам по стената.

Беше съвсем лесно. Накрая скочих, преметнах се през рамо, което болезнено заби пушката в гърба ми, извадих я и се затичах покрай ъгъла на сградата, преди на прозореца над мен да се е появил някой. Бях свободен!

Наистина ли? Настроението ми моментално се помрачи. Свободен във вражеска крепост, в която всички хора бяха срещу мен. Голяма свобода, няма що.

— Да, свободен! — арогантно изскърцах със зъби аз, прегърнах с ръце раменете си и тръгнах наперено. — Свободен, колкото може да е само един стоманен плъх! Само побързай, Джим, и виж дали няма да можеш да откриеш ключалките, за които са предназначени онези ключове в джоба ти.

Винаги съм си давал най-добрите съвети. Минах през проход, който ме изведе в големия двор. Из него се мотаеха въоръжени мъже, които не ми обърнаха никакво внимание. Това нямаше да продължи много. Веднага щом вдигнеха тревога, всички те щяха да се юрнат по петите ми. С поглед право пред себе си, аз се насочих към масивната сграда на отсрещната страна. В стената имаше голяма порта с още една по-малка до нея. Щом се приближих, видях, че и двете са с модерни ключалки. Това носеше доста информация. Бях извънредно заинтригуван от онова, което бе заключено вътре. И единственото, което трябваше да направя, беше да открия подходящия ключ.

Като се опитвах да изглеждам като тукашен, аз спрях пред по-малката врата и прерових ключовете. Трябва да бяха двайсетина. Но ключалката беше „Болгър“, нещо очевидно за опитното ми око, така че започнах да търся познатата форма на диамант.

— Хей, ти, какво правиш там?

Беше едър мъж, мръсен, небръснат и с кръвясали очи. Освен това в пояса му бе мушнат дълъг кинжал, чиято дръжка бе хванал в ръка.

— Както виждаш, отключвам вратата — твърдо отвърнах аз. — Да не би ти да си онзи, когото са ми пратили на помощ? Ето, подръж.

Подадох му пушката си. Това ми спечели няколко секунди, достатъчно време, за да пъхна ключа в ключалката. Той не се превъртя.

— Никой не ме е пращал — отвърна небръснатият, като оглеждаше оръжието ми, отвлякло го за още няколко секунди. Не бих могъл да правя каквото и да е незаконно, след като му бях дал единственото си оръжие, нали? Почти го виждах как бавно размишлява, движейки устните си. Прекъснах потока на разсъжденията му.

— Е, след като и без туй си тук, можеш да ми помогнеш…

Следващият ключ любезно се превъртя. Вратата се отвори и аз също толкова любезно се обърнах, за да го ръгна с острото на пръстите си. После, докато падаше на земята, хванах пушката си.

— Хей, ти, стой!

Не обърнах внимание на тази груба заповед, тъй като нямах ни най-малко желание да видя кой ме вика, а просто се намъкнах през вратата и я затръшнах зад себе си. Обърнах се и се огледах. Прониза ме остра болка на отчаяние. Тук нямаше никаква надежда. Намирах се в огромно помещение, зле осветено от процепи високо в стената. Гараж за парни коли. Пет от тях бяха подредени в стройна редица.

Щеше да е чудесно да избягам с някоя от тези машини, наистина прекрасно. Бях видял как действат. Първо трябваше да се запали огън, после се слагаха повече дърва и се усилваше налягането на парата. Това обикновено отнемаше поне час. В този момент, да речем, че успеех да направя всичко това, без да ми пречат, трябваше да отворя вратата и бавно да подкарам дрънчащата кола навън. Нямаше начин!

А може би имаше? Докато очите ми се приспособяваха към мрака, осъзнах, че това не са от онези парни коли, които бях виждал преди — с дървени колела и железни обръчи около тях. Имаха меки гуми! По-добра техника? Възможно ли беше да става дума за инопланетни машини, прикрити под външността на тези древни бракми?

Побързах да се приближа до най-близката от тях и се покатерих на седалката на водача. Виждаха се познатите дълги лостове и волан, но скрито за поглед откъм земята имаше тапицирана седалка с познатия ми пулт на земеход. Така вече бе по-добре!

Сложих пушката под седалката и самият аз се напъхах вътре. Имаше предпазен колан — разумно, но не и за момента. Бутнах го настрани и се наведох напред, за да разгледам пулта. Ключ за двигателя, скоростен лост, скоростомер, както и някакви непознати шайби и копчета. Започналото чукане по вратата ме убеди да оставя по-подробния оглед за по-късно. Протегнах ръка и включих двигателя. Не стана нищо.

Или по-скоро стана нещо съвсем неочаквано. Двигателят не се запали, а вместо това в ухото ми заговори момичешки глас.

— Не се опитвайте да запалите тази кола, без да закопчаете предпазния си колан.

— Предпазният колан, да, благодаря. — Закопчах се и отново завъртях ключа.

— Двигателят ще се запали само ако скоростният лост е на нулева.

Чукането по вратата се усилваше. Изругах и натиснах лоста, като се опитвах да намеря на слабата светлина съответното положение. Вратата се строши и се разлетя на трески. Сега отново ключът.

Двигателят се запали. Подкарах колата напред. И гласът заговори:

— Не се опитвайте да шофирате на ръчна спирачка.

Вече ругаех по-силно. Малката врата се разби и се стовари върху пода. Около мен се задвижиха бутала и започна да съска и да излиза пара. Някой извика и мъжете на вратата се хвърлиха към мен.

Машината потръпна и тежко потегли напред.

Така бе по-добре! Покрита със стоманени плоскости и фалшива железария, трябваше да е невероятно тежка. Начинът да узная това беше съвсем прост. Натиснах газта, завъртях волана и насочих грамадата право към голямата порта.

Гледката бе красива. Парата струеше нагоре и скоростта все повече нарастваше. Блъснах вратата точно в центъра и трясъкът ме оглуши. Но великолепният ми кон изобщо не намали скоростта си. Профучах през портата в облак от летящи трески, съпроводен от пращене и пукане на дърво. Преди да се наложи да наведа глава, за да не я отнесе една дъска, успях да хвърля кратък поглед на бягащите пешеходци. Дъската изпращя, строши се и полетя настрани. Изправих се и доволно се усмихнах.

Каква прелестна гледка. Войници бягаха във всички посоки и се хвърляха да търсят убежище. Завъртях волана и описах плътен кръг, като се оглеждах за изход от крепостта. В стоманената обшивка издрънча куршум и рикошира настрани. Ето къде беше портата — право напред. Отново натиснах газта, после открих въжето на свирката. Тя изпищя, бликна пара и аз увеличих скоростта.

И навреме. Някой се опитваше да вдигне подвижния мост. Двама мъже бяха пъхнали дръжката в неудобната лебедка и сега яростно я въртяха. Веригите дрънчаха и се навиваха. Насочих се към средата на портата и дръпнах въжето на свирката. По стоманата около мен започнаха да плющят куршуми. Приведох се надолу и продължих да натискам педала. Щях да имам само един-едничък шанс.

Мостът бавно и постепенно се вдигаше, за да ми отреже пътя за бягство. Беше наклонен под десет, двайсет, трийсет градуса. Нямаше да успея.

Ударих се със сблъсък, който щеше да ме изхвърли навън от колата, ако не си бях закопчал предпазния колан. Благодаря ти, глас. Предните колела се заизкачваха върху моста, все по-високо и по-високо, докато носът й не започна да сочи небето. Ако се изкачех по-нависоко, щях да се преобърна.

А този риск просто не можех да си позволя. Зъбните колела изръмжаха и двигателят замърмори — в този момент чух скърцане и щракане.

После машината се устреми напред. Под огромната й тежест веригите, които издигаха моста, се бяха откъснали от основата си. Носът падна надолу и ние се забихме с трясък, който едва не ме зашемети.

Но кракът ми продължаваше да натиска педала и колелата все още се въртяха. Машината се стрелна напред — право към водата. Завъртях кормилото, изправих го, после се прехвърлих от моста на пътя. Все по-бързо и по-бързо, нагоре по хълма и по завоя — после отпуснах газта, преди да съм се преобърнал в коловозите. Бях в безопасност.

— Джим — посъветвах се задъхан аз. — Опитай се да не правиш отново това, ако е възможно да го избегнеш.

Погледнах назад, но никой не ме преследваше. Скоро обаче щяха да го сторят, ако не пеша, то с някоя от другите фалшиви парни коли. Отново натиснах педала и здраво затворих уста, за да не позволя зъбите ми да се разбият от ужасните разтърсвания.

Дългият хълм ме забави. Макар силно да натисках газта, ние едва пълзяхме заради тежестта на железния звяр. Използвах тази възможност, за да проверя акумулаторите — пълни! И така беше най-добре, защото ако свършеха, нямаше как да ги презаредя. Над тракането и тътена чух пискливо и далечно изсвирване. Хвърлих бърз поглед през рамо. Ето ги! Две от колите точно по петите ми.

Нямаше начин да ме хванат. Ако излезеха извън пътя, тези машини щяха да станат съвсем безполезни, а до крепостта на Димонте водеше само един път. Аз се движех по него натам и те през цялото време щяха да ме следват.

Освен това, ако ги отведях там, те щяха да разберат кой е откраднал колата им и щяха да дойдат с газовите си бомби. Лошо. Погледнах назад и видях, че се приближават, но после намалиха скорост в подножието на хълма. Прехвърлих билото и отново се понесох с пълна сила напред. Вибрирането се усили. Надявах се, че са построили колата така, че да издържа на високи скорости. В този момент пред очите ми се появи кръстопът. Селяни се разскачаха настрани, за да не бъдат прегазени. Левият завой щеше да ме отведе при капо Димонте. Свих надясно. Този път ми беше абсолютно непознат, така че единственото, което можех да направя, бе да продължавам напред и да стискам палци.

Трябваше да направя нещо, при това съвсем скоро. Дори да запазех преднината си през целия ден, акумулаторът щеше да се изтощи и с това щеше да настъпи краят. Мисли, Джим, напъни старите си мозъчни клетки.

Възможността изскочи сама на следващия завой. Неравна селска пътека пресичаше полето и се спускаше надолу към някакъв поток. В този момент, както всички други добри идеи, тя се появи в предния ми мозък напълно оформена до най-малка подробност.

Без колебание завъртях волана и с тропот поех през нивята. Скоростта отслабваше все повече и повече, тъй като гумите потъваха в меката почва. Ако сега двигателят се задръстеше с кал, бях свършен. Или поне щеше да е свършено с придвижването ми с тази бракма, която ужасно исках да задържа още известно време. Давай, Джим, но внимателно.

На най-ниска скорост, на първа предавка, аз се влачех напред, докато предните гуми не се оказаха в потока. Когато спрях, те бавно затъваха в калта и аз предпазливо започнах да изтеглям машината на заден ход. Като гледах през рамо и следвах коловозите, продължих да се движа назад и надолу. После излязох от нивата и отново бях в безопасност на пътя. Докато превключвах скоростите, си позволих за миг да погледна какво съм постигнал. Чудесно! Коловозите водеха право към водата.

На пътя зад мен се разнесе не много далечно свистене. Стъпих върху педала и бързо профучах зад завоя, докато дърветата не ме скриха от поглед. Спрях, изключих двигателя, дръпнах ръчната спирачка и скочих долу.

Сега започваше опасната част. Трябваше да ги убедя да тръгнат по следите ми. В противен случай нямах шанс да избягам. Но трябваше да поема риска.

Както тичах, съблякох якето си и го обърнах с подплатата навън. Наметнах го на раменете си, завързах ръкавите отпред, после се наведох и навих крачолите си нагоре. Жалка маскировка, но трябваше да свърши работа. Надявах се преследвачите да не са успели да ме разгледат. Ако изобщо ме бяха видели.

Застанах до мястото, където се бях отклонил от пътя. Имах точно толкова време, колкото да загреба шепа пръст и да я размажа по лицето си. В този момент първата фалшива парна кола с дрънчене се появи иззад завоя.

Когато излязох на пътя и посочих с ръка, те намалиха скорост.

— Зави нататък! — извиках аз.

Шофьорът и въоръженият мъж до него се обърнаха да погледнат към полето и забелязаха следите. Машината спря на място.

— Прегази право през водата и продължи нататък през нивата. Приятел ли ви е?

Беше настъпил мигът на истината. Той се проточваше все повече и повече, когато се появи и втората кола и спря до първата. Ами ако започнеха да ме разпитват, или пък се вгледаха по-отблизо в мен? Исках да избягам, но ако го направех, щях да се издам.

— След него! — извика някой и шофьорът завъртя волана, навлизайки в полето.

Скрих се обратно сред дърветата и с огромен интерес започнах да наблюдавам. Бе красива гледка. Почувствах се горд от себе си. Да, наистина, не се срамувам да го призная. Когато художникът сътворява шедьовър, той го знае и не се опитва да омаловажи значението му с фалшива скромност.

А това беше шедьовър. Първата кола задрънча надолу през нивата, като се друсаше и подскачаше, след което със страхотен плясък се вряза във водата. Движеше се толкова бързо, че преди да успее да спре, задните й колела нагазиха в потока. И започна бавно да потъва в меката кал чак до главините.

Последваха множество крясъци и ругатни. И което ми хареса най-много — някой изрови верига и свърза двете коли. Превъзходно. Втората машина завъртя колела и заора пръстта дотогава, докато цялата не потъна в кал. Изръкоплясках с възхита и закрачих назад към собствената си кола.

Не трябваше да го правя, зная. Но има моменти, в които човек просто не е в състояние да устои на желанието да демонстрира превъзходството си. Седнах, закопчах предпазния си колан, включих двигателя, предпазливо раздвижих грамадата напред-назад, докато не я обърнах в обратната посока. После се понесох нататък по пътя.

И докато подминавах отбивката, силно дръпнах въжето на свирката. Тя високо изпищя и преследвачите ми обърнаха глави към мен. Махнах им с ръка и се усмихнах. После навлязох сред дърветата и прекрасната гледка изчезна.