Хари Харисън
Стоманения плъх (26)

26.

Той лежеше на койката, затворил очи, сякаш спи. Но абсолютно неподвижно. Дренг го беше покрил до брадичката с одеялото ми, бе сресал косата и почистил лицето му.

— Не успях да го преместя, когато започна атаката — рече Дренг. — Беше прекалено тежък, прекалено болен, раната в гърба му бе зле, цялата почерняла, кожата му гореше. Каза ми да го оставя, така или иначе бил мъртъв. Каза, че ако не го убият те, щяла да го направи ’фекцията. Но не трябваше да го промушват…

Моят приятел и наставник. Убит от онези зверове. Той струваше повече от цялото мръсно население на този свят. Дренг ме хвана за ръката и аз рязко се дръпнах, гневно обръщайки се към него. Подаваше ми малък пакет.

— Откраднах тази хартия за него — рече той. — Искаше да ти пише. Откраднах я.

Нямаше какво да кажа. Разгънах пакета и на пода падна ключ, изрязан от дърво. Вдигнах го, после погледнах хартията. На нея беше скициран план на крепостта със стрелка, която сочеше стая, грижливо обозначена като „ТРЕЗОР“. Под плана имаше писмо и аз познах сбития, четлив почерк.

„Чувствам се малко зле и може да не съм в състояние да ти дам това лично. Направи метално копие на ключа — той е за трезора. Късмет, Джим, приятно ми беше да се запознаем. Бъди добър плъх.“

Отдолу грижливо се бе подписал. Прочетох името, после отново го прочетох. Не беше Офицера или който и да е от псевдонимите, използвани от него през годините. Бе ми оставил в наследство доверието си, съзнавайки, че навярно аз бях единственият във вселената, който щеше да го оцени. Неговото истинско име.

Излязох навън и седнах на слънце, внезапно почувствал пълна изнемога. Дренг ми донесе чаша вода. Досега не бях усетил колко съм жаден. Пресуших я и го пратих за още.

Това беше краят. Той бе почувствал приближаването на мрака, но се беше тревожил за мен. Беше мислил за мен в мига, в който над него е била надвиснала собствената му смърт.

А сега? Какво щях да правя сега?

Умора, болка, разкаяние — всичко това ме погълна. Без да разбирам какво става, заспах. Когато се събудих, вече бе късен следобед. Дренг беше подпъхнал одеялото си под главата ми и сега седеше до мен.

Нямаше какво повече да кажа. Положихме трупа на Офицера в една от малките каруци и тръгнахме до нея по пътя до брега. Не бяхме единствените. До пътя имаше малък хълм, тревист склон с дървета по билото, откъдето се разкриваше приятна гледка през езерото към крепостта. Погребахме го там, здраво затъпкахме пръстта и не оставихме никакъв надгробен знак. Не и на този отвратителен свят. Тялото му щеше да остане тук и това бе достатъчно. Паметникът, който щях да издигна в негова чест, щеше да е на светлинни години разстояние. Някой ден, когато настъпеше подходящият момент, щях да се погрижа за това.

— Но сега, Дренг, ще се погрижим за капо Докия и неговите бандити. Приятелят ми не вярваше в отмъщението, затова не мога да отмъстя за него. Тъй че нека го наричаме просто правосъдие. Онези престъпници трябва да си платят. Но какво ще правим сега?

— Мога да помогна, господарю. Вече мога да се бия. Първо се страхувах, после се изпълних с гняв и грабнах брадвата. Готов съм да стана войн като теб.

Поклатих глава. Мислите ми вече се бяха прояснили.

— Това не е работа за един бъдещ фермер. Но трябва завинаги да запомниш, че си се изправил срещу страха си и си го победил. Това ще ти бъде от полза през остатъка от живота ти. Джим ди Гриз обаче плаща дълговете си — така че ти се връщаш във фермата. Колко струва една ферма?

Той зяпна и затършува из паметта си.

— Никога не съм купувал ферма.

— Сигурен съм в това. Но навярно познаваш някой, който е купувал.

— Старият Кветчи се върна от войската и плати на вдовицата Рослайър двеста и дванайсет гроша за нейния дял от фермата.

— Чудесно. Като предвидим петстотин заради инфлацията, трябва да ти стигнат. Дръж се за мен, момче, и пак ще забиваш палешника. А сега върви в кухнята и опаковай малко храна, докато аз изпълнявам първата част от плана.

Положението напомняше на партия шах, която разиграваш в главата си. Съвсем ясно виждах възможностите за ходове. Ако се изиграеха както трябва, партията щеше да завърши с неизбежна победа. Направих първия ход.

Уморен, със зачервени очи, Капо Димонте се беше отпуснал с бутилка вино в ръка на трона си. Проправих си път сред офицерите и застанах до него. Той се намръщи и махна с ръка.

— Махни се, войнико. Ще си получиш наградата. Свърши добра работа днес, видях това. Но сега ни остави, имаме да обмисляме планове…

— Точно затова съм тук, капо. За да ви кажа как да победите капо Докия. Служил съм при него и знам тайните му.

— Говори!

— Насаме. Отпратете другите.

Той се замисли за миг, после махна с ръце. Хората му се отдалечиха с мърморене. Отпиваше от виното си, докато вратата не се затвори зад последния от тях.

— Казвай каквото знаеш — заповяда Димонте. — Говори бързо, защото съм в отвратително настроение.

— Както и всички ние. Онова, което исках да ви кажа насаме, не се отнася за Докия — все още. Вие ще го нападнете, сигурен съм в това. Но за да гарантирам успеха ви, аз ще привлека капо Динобли и тайните му на ваша страна. Атаката ще е много по-лесна, ако всички те са заспали, когато прехвърлим стените.

— Динобли не знае повече за тези неща от мен, така че недей да ме лъжеш. Той боледува и вече повече от година е прикован на легло.

— Знам това — убедително излъгах аз. — Но на вас ще ви помогнат онези, които използват крепостта му за собствените си цели, онези, които принудиха Черните монаси да тръгнат срещу тях.

Той се изправи на стола си и очите му заговорнически проблеснаха.

— Върви тогава при тях. Обещай им дял от плячката и ако успееш, също ще получиш своето. Върви от мое име и им обещай каквото искаш. Преди да изтече този месец, главата на Докия ще се пече на шиш в огнището ми, тялото му ще бъде разкъсано от нажежени до бяло пики и…

Тирадата му продължи още, но аз не проявих особен интерес. Това беше ход с пешка за начало. Сега трябваше да атакувам с по-силна фигура. Поклоних се и го оставих да мърмори на трона си, разливайки виното наоколо, докато размахваше ръце. Този род хора бързо се възпламеняваха.

Дренг бе опаковал малкото ни вещи и ние тръгнахме веднага. Вървях напред, докато не се отдалечихме на голямо разстояние от крепостта, после свих към потока, който течеше наблизо. Бреговете му бяха обрасли с трева и аз посочих към тях.

— Ще останем тук до сутринта. Трябва да дообмисля плановете си и се нуждая от почивка. Искам да съм съвсем подготвен, когато почукам на вратата на стария Динобли.

След освежителната нощна почивка всичко стана съвсем ясно.

— Дренг — казах аз, — тази мисия ще бъде изпълнена от един човек. Не знам как ще ме приемат и самият аз може да си имам достатъчно неприятности, че да се грижа и за теб. Върни се в крепостта и ме чакай там.

Всъщност нямаше врата, на която да почукам, само двама тежко въоръжени стражи на портата. Пресякох нивата, заобиколих купчините от разбити машини, вече покрити с червената патина на ръждата и минах по подвижния мост. Спрях, преди да стигна до стражите, и предпазливо свалих пушката си.

— Нося важно съобщение за онзи, който командва тук.

— Обърни се кръгом и бързо изчезвай — каза по-високият от стражите, като насочи пушката си към мен. — Капо Динобли не приема никого.

— Не говоря за него — отвърнах аз и хвърлих поглед към двора. През него минаваше висок мъж в груби дрехи. Но под дрипавите маншети на панталона му зърнах блясъка на пластоманени ботуши.

— Желая на капото само добро здраве — високо извиках аз. — Надявам се, че го лекува добър геронтолог и че редовно взима синапсилстимулаторите си.

Стражът озадачено изръмжа на думите ми, но те не бяха отправени към него. Мъжът в двора, към когото гледах, рязко спря и замръзна на място. После бавно се обърна към мен. Видях проницателните му сини очи, които ме наблюдаваха от издълженото му лице. После се приближи насам и макар да продължаваше да ме държи под око, попита стража:

— Каква е тази бъркотия?

— Нищо, ваша чест. Просто отпращам този човек по пътя му.

— Пусни го да влезе. Искам да го разпитам.

Насочената към мен пушка беше вдигната за почест и аз влязох през портата. Когато пазачите вече не можеха да ни чуят, високият мъж се обърна и с откровено любопитство ме изгледа отгоре до долу.

— Последвай ме — рече той. — Искам да поговоря с теб насаме. — И не пророни нито дума повече, докато не влязохме в крепостта, а сетне и в някаква стая, чиято врата мъжът затвори зад нас.

— Кой си ти? — попита ме той.

— Знаете ли, готвех се да ви задам същия въпрос. Съюзът наясно ли е какво правите тук?

— Разбира се, че е наясно! Това е законна… — Той замълча, после се усмихна. — Това поне доказва, че си инопланетянин. Никой тук не може да разсъждава толкова бързо, нито пък да знае онова, което знаеш ти. Хайде, седни и ми кажи кой си. После ще преценя какво мога да ти съобщя за работата ни.

— Достатъчно честно — съгласих се аз, отпуснах се на стола и оставих пушката си на пода. — Казвам се Джим. Бях в екипажа на един вениански транспортен кораб, след това си навлякох неприятности с капитана. Той ме изхвърли на тази планета. Това е всичко.

Той извади тефтерче и започна да си води бележки.

— Казваш се Джим. Последното ти име е… — Не отвърнах нищо. Мъжът се намръщи. — Добре, да оставим засега това. Как се казва капитанът?

— Струва ми се, че ще спестя тази информация за по-късно. След като ми кажеш кой си ти.

Той бутна тефтерчето настрани и се отпусна назад на стола си.

— Не е достатъчно. След като не знам самоличността ти, не мога да ти кажа нищо. Къде си живял на Вения? Коя е столицата на тази планета, името на председателя на планетарния съвет?

— Мина много време и съм забравил.

— Лъжеш. Ти си толкова венианец, колкото съм и аз. Докато не ми кажеш повече…

— Какво точно искаш да знаеш? Гражданин съм на Съюза, не съм от тези затънали в мрак туземци. Гледам тривизия, храня се в „Максуайнис“ — имат клонове на всички известни планети и продават по четирийсет и два милиарда годишно — учил съм молекулярна електроника и имам черен пояс по джудо. Това стига ли ти?

— Може би. Но ти ми каза, че са те изхвърлили на тази планета от вениански товарен кораб, което не може да е вярно. Неодобрените контакти със Спиовенте са забранени.

— Моят контакт не беше одобрен. Корабът пренасяше контрабандно оръжие като това тук.

Това моментално привлече вниманието му. Той отново грабна тефтерчето.

— Капитанът се казва…

Поклатих отрицателно глава.

— Ще получиш тази информация само ако уредиш да се измъкна от тази планета. Можеш да го направиш, защото, както сам ми каза, си тук с одобрението на Съюза. Така че, хайде да сключим малка сделка. Ти уреждаш билета ми. Имам много сребърници, с които да го платя. — Или по-скоро щях да имам, което бе едно и също. — Освен това ще ми окажеш малка подкрепа по един местен проблем и тогава ще ти кажа името на капитана.

Всичко това не му хареса. Той дълбоко се замисли, но не можеше да направи нищо.

— Докато решиш — прекъснах умуването му аз, — можеш да ми кажеш кой си и какво правите тук.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да разкриеш самоличността ни на местните. Присъствието ни тук е добре известно извън планетата, но можем да успеем само ако операцията остане в тайна.

— Обещавам, обещавам. Не дължа нищо на който и да е от туземците.

Мъжът допря пръст до челото си и се облегна назад, сякаш се канеше да чете лекция. Бях отгатнал — както показаха първите му думи.

— Аз съм проф. Лъстиг от Елънбогенския университет, в който ръководя катедрата по приложна социоикономика. Декан съм на факултета и трябва да кажа, че съм и негов създател, тъй като приложната социоикономика е сравнително нова наука, клон на теоретичната социоикономика…

Бързо премигнах, за да прикрия изумлението си и се насилих да продължа да го слушам. Именно учители като Лъстиг ме бяха накарали да избягам от училище.

— … години на кореспонденция и труд, за да постигнем лелеяната си амбиция. Практическото приложение на нашите теории. Най-трудната част беше да се справим с бюрократите от Съюза заради неговата политика на ненамеса. Накрая ги убедихме да ни позволят да осъществим пилотен проект тук на Спиовенте, разбира се, със съответния контрол. Или както някой с доста грубо чувство за хумор се изрази, със сигурност не можехме да направим нещата по-лоши. Поддържаме операцията на днешното равнище на планетарната техника, така че, когато си тръгнем, тя ще може да се самоиздържа.

— Какво точно се опитвате да направите? — попитах аз.

Той бързо премигна.

— Това би трябвало да е очевидно — нали точно за него приказвах.

— Това е само теорията, професоре. Бихте ли конкретизирали какво се надявате да постигнете?

— Щом настояваш, от гледна точка на лаиците, ние се опитваме да променим самата тъкан на обществото. Възнамеряваме да измъкнем тази планета — ако се наложи с ритници и крясъци — от тъмните векове. След Разрива Спиовенте потъна в ужасно отвратителна форма на феодализъм. Всъщност по-скоро на диктатура. Обикновено феодалното общество изпълнява огромна роля по време на епоха на разпокъсване. То поддържа цялостната структура на управление, докато различните райони сами се защищават и грижат за себе си.

— Не съм забелязал нищо подобно.

— Точно така. Точно затова диктаторите трябва да си отидат.

— С удоволствие ще ви помогна и ще застрелям неколцина от тях.

— Ние не действаме с насилие! Освен че е отвратително, то е и забранено за членовете на Съюза. Нашата цел е да създадем форма на управление, независима от капосите. И за да го постигнем, насърчаваме развитието на професионалната класа. Това ще доведе до повишаване на паричния оборот и до ликвидиране на натуралната размяна. Със завишените средства правителството ще е в състояние да въведе данъчно облагане, за да извършва обществени услуги. За тази цел трябва да се създаде съдебна система. Това ще насърчи комуникациите, централизацията и развитието на обществените идеи.

Звучеше страхотно, макар че не бях въодушевен от момента с данъците и съдебната система. Все пак в сравнение с капосите, всичко друго щеше да е по-приемливо.

— Всичко това звучи прекрасно на теория — казах аз. — Но как ще го реализирате?

— Като осигурим по-добри услуги на по-ниска цена. Точно затова Черните монаси се опитаха да ни нападнат. Те не са по-религиозни от шапката ми. Орденът просто е параван за монопола им над техниката. Ние го унищожаваме и на тях това не им харесва.

— Много добре. Планът ви ми се струва отличен и ви желая успех. Но преди да напусна тази дупка, самият аз имам да свърша някои неща. За да ви помогна в задачата да унищожите техническия монопол, бих искал да купя малко от вашия сънотворен газ.

— Невъзможно. Всъщност за нас е невъзможно да ти помогнем по какъвто и да е начин. Нито пък ще си тръгнеш оттук. Вече сигнализирах на стражите. Ще те задържим, докато не пристигне следващият кораб на Съюза. Знаеш прекалено много за операцията ни, за да те пуснем на свобода.