Хари Харисън
Стоманения плъх (25)

25.

Ревящият глас дойде съвсем неочаквано и шокиращо сред горската тишина. Скочих уплашен и не бях единствен. Монахът на пулта на машината беше още по-стреснат. Ръката му натисна контролния лост и се разнесе ужасно свистене. Дългата ръка отгоре се метна към небето, бутана от друга, по-къса, близо до закачения й на шарнир край. Ръката се издигна във висока дъга и се блъсна в скрития буфер, който завибрира и разтърси цялата машина. Ръката може и да бе спряла, но камъкът в чашата на края й продължи пътя й, и се издигна високо във въздуха, описвайки огромна арка. Побързах напред, за да видя как пада в рова точно пред вдигнатия мост. Добър изстрел — със сигурност щеше да унищожи моста, стига да беше свален.

Съвсем ненадейно всичко около мен стана много напрегнато. Брат Фарвъл бе съборил монаха от пулта и сега го риташе, като надаваше яростни крясъци. Вадеха се саби, войниците се щураха наоколо — някои стреляха към дърветата. Капо Димонте крещеше заповеди, които никой не слушаше. Облегнах гръб на едно дърво и вдигнах пушка за очакваната атака.

Нищо подобно не се случи. Но силният глас отново закънтя:

— Върнете се назад. Вървете си там, откъдето сте дошли, и ще бъдете пощадени. Говоря на теб, капо Димонте. Допускаш грешка. Черните монаси те използват. Ще загинеш за едното нищо. Върни се в своята крепост, защото тук те очаква единствено смърт.

— Там е, виждам го! — извика брат Фарвъл и посочи нагоре в дърветата. После се обърна и ме забеляза, болезнено ме стисна за ръката и отново посочи. — Там, на онзи клон, дяволското устройство. Унищожи го!

Защо не? Сега го виждах, дори разбрах какво е. Някакъв високоговорител. Пушката изгърмя и силно блъсна рамото ми. Стрелях повторно и високоговорителят избухна. Надолу заваляха парченца метал и пластмаса.

— Просто машина — извика брат Фарвел, като тъпчеше останките на земята. — Започнете атаката, пратете хората си напред. Моите устройства за изхвърляне на смърт ще ви подкрепят. Ще разбием стените с тях.

Капото нямаше избор. Известно време той хапеше устните си, после даде знак на тръбача до него. Прозвучаха три тръбни нотки и сигналът се поде от тръбачите в ариергарда и по фланговете. Когато първите от войниците му изскочиха от дърветата, той изтегли сабята си и ни заповяда да го последваме. Затичах се напред с огромна неохота.

Не можеше да се каже, че извършваме мълниеносна атака. По-скоро приличаше на разходка. Напредвахме през полето, после спряхме, за да изчакаме устройствата за изхвърляне на смърт да заемат позиция. Парни коли ги изтеглиха напред и ги строиха в редица. Стрелбата започна. Над главите ни засвистяха камъни, които или отскачаха от крепостните стени, или потъваха в тях.

— Напред! — извика капото и отново размаха сабята си, когато започна стрелбата откъм противника.

Иззад крепостните стени се издигнаха сребристи сфери, извисиха се в небето, насочиха се към нас — и паднаха.

Една от сферите падна близо до мен и аз видях, че представлява тънък контейнер, пълен с димяща течност, която се изпаряваше във въздуха. Отрова! Хвърлих се надалеч от нея и се затичах, като се опитвах да не дишам. Но бомбите избухваха навсякъде около мен, въздухът се изпълни с изпарения. Тичах и дробовете започнаха да ме болят. Трябваше да си поема дъх, просто не можех да устоя.

Когато въздухът проникна в дробовете ми, паднах напред и потънах в мрак.

 

 

Лежах по гръб. Знаех това, но не съзнавах почти нищо друго поради главоболието, което напълно ме беше погълнало. Ако помръднех глава дори съвсем лекичко, сякаш огнена лента стисваше слепоочията ми. Колебливо отворих едното си око и то се разкъса от червена мълния. Простенах и чух как стонът ми отеква от всички страни. Това главоболие беше страхотно и в сравнение с него бледнееха всички други главоболия. Помислих си за предишните си главоболия и презрително изсумтях пред тяхната слабост. Мукавени главоболия. Това тук обаче бе истинско. Някой стенеше наблизо и аз, както и мнозина други, съчувствено застенахме.

Малко по малко болката поотслабна, поне достатъчно, че предпазливо да вдигна единия си клепач, после и другия. Синьото небе над мен беше ясно, вятърът шумолеше в житната нива, в която лежах. Извънредно колебливо се приповдигнах на лакът и огледах поразената войска около мен.

Нивата бе осеяна с проснати тела. Някои от тях вече се надигаха и сядаха, стиснали глави в ръцете си, а един-двама по-издръжливи — или по-глупави — воини нестабилно се изправяха на крака. Наблизо лежаха сребристите парчета от един от падналите снаряди, който сега, след разпръскването на газа, изглеждаше съвсем невинно. Главата ми пулсираше, но не й обърнах внимание. Бяхме живи. Газът не ни беше убил — очевидно бе предназначен само да ни изкара извън строя. Мощно оръжие. Погледнах сянката си, тъй като все още не исках да рискувам да вдигам очи към слънцето, и видях, че е съвсем къса. Наближаваше пладне. Бяхме спали в продължение на часове.

Тогава защо не бяхме мъртви? Защо хората на капо Динобли не се бяха нахвърлили върху ни и не ни бяха прерязали гърлата? Или поне да ни вземат оръжието? Пушката ми лежеше до мен. Отворих я и видях, че все още е заредена. Истинска мистерия. Изкънтя дрезгав крясък и аз скочих сепнат — и мигновено съжалих, защото главата ми адски запулсира. Успях да седна и се обърнах да погледна.

Интересно. Самият брат Фарвъл все още викаше и проклинаше, като в същото време скубеше цели кичури коса от главата си. Изключително необичайно. Със сигурност никога преди не бях виждал подобно нещо. Колебливо се изправих на крака, за да видя какво го е разтревожило. Да, наистина, сега напълно разбирах чувствата му.

Монахът стоеше до едно от устройствата си за изхвърляне на смърт, сега самото то мъртво. Беше избухнало в хаос от тръби и строшен метал. Дългата ръка бе равно разрязана на три части и дори колелата бяха откъснати от тялото. Просто купчина неподлежащ на възстановяване боклук. Брат Фарвъл се щураше наоколо и продължаваше да надава дрезгави крясъци.

Откъм другите монаси се разнасяха болезнени викове. Брат Фарвъл се върна и със залитане се отправи към капо Димонте, който тъкмо се опитваше да седне.

— До една са унищожени! — изрева черният монах, а капото силно притисна с длани ушите си. — Многогодишният ми труд, хвърлен на вятъра. Всичките ми устройства за изхвърляне на смърт, унищожителният парен катапулт — унищожен. Той го направи — капо Динобли. Съберете хората си и нападнете крепостта, той трябва да си получи заслуженото заради това чудовищно престъпление.

Капото се обърна и погледна към крепостта. Тя беше точно такава, каквато я бяхме видели на разсъмване, тиха и спокойна, все още с вдигнат подвижен мост, като че ли изобщо не се бе случило нищо. Димонте върна очи към брат Фарвъл. Лицето му беше студено и измъчено.

— Не. Няма да поведа хората си срещу онези стени. Това е самоубийство, а ние не сме се разбирали така. Войната си е ваша, не моя. Съгласих се да ви помогна да превземете крепостта. Машините ви трябваше да отворят вход в нея. Тогава щях да атакувам аз. Тази уговорка вече отпадна.

— Не можете да върнете думата си обратно…

— Не връщам думата си. Разрушете стените и ще атакувам. Нали така обещахте? Хайде, направете го.

Брат Фарвъл почервеня от гняв, вдигна юмруци и се наведе напред. Капото запази самообладание, но изтегли сабята си и я протегна напред.

— Вижте това — рече той. — Все още съм въоръжен, всичките ми хора са въоръжени. Това е послание, което разбирам съвсем ясно. Докато сме лежали тук, хората на Динобли можеха да ни вземат оръжието и да ни прережат гърлата. Те не го направиха. Не искат да воюват с мен. Затова и аз не искам да воювам с тях. Вие си се сражавайте — това си е вашата битка. — Той срита с върха на ботуша си тръбача, който лежеше до него. — Свири сбор.

С искрена радост оставихме Черните монаси в нивата да оглеждат останките от машините и замислите си. Сред строя бързо се разпространи какво се е случило и когато главоболието изчезна и на негово място дойде облекчение, болезнените гримаси бяха заместени с усмивки. Нямаше да има битка, нямаше да има убити. Черните монаси бяха започнали всичко това и загубиха. Моята усмивка беше особено широка, защото имах добри новини за Офицера.

Сега знаех как щяхме да се измъкнем от отвратителната планета Спиовенте.

Сега, когато хвърлих поглед към миналото, ясно разбирах какво се е случило предишната нощ. Приближаването на войската ни в мрака е било внимателно следено. С някаква усъвършенствана техника. Скритите разузнавачи, изглежда, бяха забелязали релсите, прокарани през гората за машините на монасите, и бяха разбрали смисъла на тази операция. Високоговорителят бе закачен на дървото, точно над мястото, и сетне активиран чрез радиовръзка. Окончателно съкрушилият ни газ беше спуснат с невероятна прецизност. Всичко това нямаше нищо общо с техниката на тази утрепана планета. Което означаваше едно-единствено нещо: В крепостта на капо Динобли имаше инопланетяни, които готвеха нещо. Каквото и да бе то, именно тази трябваше да е причината за гнева на Черните монаси, причината за това нападение, което завърши с пълен провал. Добре. За пореден път — враг на моя враг. Монасите бяха заграбили цялата окаяна техника на Спиовенте и от онова, което бях видял, армията изцяло я бе монополизирала. Напънах се да си спомня онези дълги беседи с Офицера за геополитика и икономика. Решението на проблемите ни вече започваше да се избистря в ума ми, когато от предните редици се разнесе див крясък.

Заедно с другите се хвърлих напред, за да видя изтощения пратеник, проснал се на тревата до пътя. Капо Димонте се извръщаше от него, яростно разтърсващ юмруци към небето.

— Нападение! Зад гърба ми! Срещу крепостта! Това е онзи червей Докия, ето кой е! Тръгваме веднага в ускорен марш. Назад!

Този поход не бих искал да повторя никога. Спирахме да почивахме само когато умората ни поваляше на земята. Пийвахме малко вода, изправяхме се и продължавахме. Нямаше нужда да ни бият или насърчават, защото сега всички ние бяхме заинтересувани. Семейството на капо Димонте, огромните му богатства, всичко това бе в крепостта. Охранявана само от малък отряд войници. Всички ние бяхме толкова загрижени, колкото и самия него, защото малкото, което притежавахме, също се намираше там. Ординарците се грижеха за имуществото ни. Друнг, когото едва познавах, и за когото въпреки това се чувствах отговорен. И Офицера. Ако превземеха крепостта, какво щеше да стане с него? Нищо, той беше просто един безобиден старец, а не техен враг.

И все пак разбирах, че това е лъжа, макар да се опитвах да се убедя в истинността й. Той бе избягал роб. А знаех какво правеха с избягалите роби на Спиовенте.

Още вода, малко храна по залез слънце, после отново напред в нощта. На зазоряване видях, че силите ни се движат хаотично в разпокъсана колона, която по-издръжливите бутаха напред. Бях млад, здрав и разтревожен — и вървях в предните редици. Сега можех да спра за почивка, да си поема дъх. По пътя пред нас видях двамата мъже, които изскочиха от храстите и изчезнаха оттатък хълма.

— Хей там! — извиках аз. — Съгледвачи! Забелязани сме.

Капото изскочи от бойния си фургон и притича към мен. Посочих нататък.

— Двама. Криеха се там. Избягаха към крепостта.

Той изскърца със зъби в безсилна ярост.

— Не можем да ги хванем, не и в състоянието, в което сме сега. Докия ще бъде предупреден и ще избяга.

Димонте погледна назад към разпокъсаната ни войска, после махна на офицерите си да дойдат при него.

— Ти, Баркъс, остани тук с тях, после ги строй и ме последвай. Тръгвам напред с всички годни мъже. Ще се редуват да пътуват във фургона. Продължаваме.

Когато фургонът потегли, аз се качих върху покрива му. До него тичаха мъже, които упорстваха да не изостанат назад. Парната машина хриптеше и бълваше дим, докато ние бързо изкачихме хълма и се спуснахме по другия склон.

В далечината се извисиха крепостните кули, от които се издигаше пушек. Оттатък пътя, зад следващия завой, видяхме редица мъже, които вдигнаха пушки и стреляха срещу нас.

Не намалихме скоростта си. Парната свирка високо изпищя и ние изревахме в отговор, тласкани напред от гнева си. Врагът се впусна в бягство. Очевидно това бе преден отряд, пратен да ни забави. Видяхме как се присъединиха към останалите нападатели, които сега се отдалечаваха от езерото. Когато стигнахме до пътя, водещ към крепостта, той пустееше. От разбитата порта на замъка бавно се издигаше дим. Продължихме напред. Дълги дъски все още прехвърляха пропастта пред разбития подвижен мост, наполовина вдигнат и увиснал на веригите си. Измежду отломките се показа войник, който вдигна сабя в уморен поздрав.

— Задържахме ги, капо — рече той, после облегна гръб на изпотрошеното дърво. — Успяха да проникнат в двора, но ние ги задържахме при кулата. Когато си тръгваха, запалиха външната врата.

— А лейди Димонте, децата…?

— Всички са в безопасност. Хазната е непокътната.

Но войнишките жилища бяха в двора, не в кулата. Хвърлих се напред заедно с другите, които бяха осъзнали това, и се изкатерих по разрушената порта. По земята се търкаляха много трупове. Невъоръжени ординарци, съсечени по време на нападението. В момента защитниците излизаха от кулата. Сред тях беше и Дренг, който бавно се приближи към мен. Дрехите му бяха окървавени, както и брадвата в ръката му, но самият той изглеждаше здрав.

Погледнах го и видях мъката, изписана на лицето му. Нямаше нужда да ми казва, защото вече бях разбрал. Думите му дойдоха сякаш от далечината.

— Съжалявам. Не успях да ги спра. Старецът е мъртъв. Мъртъв.